Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (33)

6.

Сара си мислеше как изведнъж животът й стана щастлив.

Преди всичко тя вече се събуждаше без ония бодлички в корема, които винаги чувстваше в дните за училище и които все още понякога усещаше, след като й се бе присънило някое контролно или урок. Тази сутрин тя седна в леглото, чувствайки се съвършено свободна, безгрижна и в безопасност. Сякаш се бе възползвала от всички хубави страни на бягството от дома, но въпреки това си имаше семейство, своя стая и свой вълшебен кръг в гората зад къщата.

Денят също бе истинска прелест. Слънцето припичаше на кръглото лице на небесен тигър, а вятърът подухваше през младите листа така освежително и бързо, че сякаш се чуваше как дърветата си подвикват едно на друго.

Сара бавно излезе навън и започна игра, на която я бе научил доктор Брек. Тя погледна към моравата и каза на глас: „Т-Р-Е-В-А“. После дойде ред на Д-Ъ-Р-В-О и О-Б-Л-А-К. И се разкикоти, когато посочи към госпожа Клемингтън в съседната къща и изрече: „Д-Ж-У-Д-Ж-Е“.

Посочи към една крава на няколко метра зад оградата. Животното нетърпеливо я погледна, сякаш бе дошло време за доене.

Тя се излегна в своя каменен кръг и извади касетофона от раничката си.

Още едно хубаво нещо в днешния ден: щеше да довърши последната глава от своята книга. Тази бе любимата й история. От доста дни работеше над нея и не бе казала на никого за това. Вече се изпълни почти половин касета, а Сара дори не бе стигнала до кулминацията на разказа. Ще даде касетата на доктор Паркър и нейната секретарка ще напечата думите и Сара ще получи обратно историята си след няколко дни. После ще я препише в тетрадката и ще я покаже на доктор Брек. Тя страшно искаше да му направи впечатление и особено много се бе старала над тази история.

Сара върна лентата назад до началото на историята, за да види какво е написала досега. Натисна бутона за пускане.

Глава петнадесета. Слънчевия човек… Имало едно време един вълшебник, който живеел в гори тилилейски…

 

 

Полицаите бяха страшно впечатлени от Уинтън Кресги — мъж, който притежаваше повече книги по прилагане на законите, отколкото те изобщо можеха да си представят, че съществуват, и който умееше да стреля по-добре от всеки един от тях, и то с двете ръце, на малкия полигон в Хигинс. Доколкото си спомняха, никога дотогава не бе имало чернокож полицай в Ню Лебънън и сега участъкът сякаш напомняше на обстановката в холивудски филм.

Те бяха седнали тази вечер и обмисляха къде можеше да е отишъл Гилкрист. Прокурорът Дуейн Лъвъл бе издал съдебно постановление и го бе изпратил по факс до Бостън и Сан Франциско, тъй като Гилкрист бе живял някога и в двата града. После Корд бе прибавил името на Гилкрист към Експресния бюлетин за наказателни постановления и към информационната база данни за полицейските служби в щата и за по-големите градове.

— Какво ще направят? — Кресги попита Корд.

— Бостън и Сан Франциско ще го поставят като приоритет. Останалите? Нищо. Но ако случайно попаднат на него за нещо друго и открият името му в компютъра, ще ни се обадят. Не е сигурно, но можем да спим малко по-добре, като знаем, че сме го сторили.

— Все едно да търсиш игла в купа сено — промърмори Кресги, докато набираше полицейското управление на Бостън. След кратък разговор той научи, че Гилкрист няма криминално досие в Масачузетс.

Доста преди това Корд удовлетвори горещата молба на Кресги да му позволи да разпита декан Ларъби за Гилкрист. Разговорът бе дълъг и тя не му помогна много, макар че Кресги явно се бе забавлявал. При претърсването на кабинета на Гилкрист и на други отдели в Одън, бяха открили, че професорът е задигнал повечето от папките, съдържащи лична информация за самия него. Отдел „Личен състав“, отделът за издаване на препоръки, катедрите по психология и английска филология — всички те вече бяха претършувани. Компютърни файлове бяха изтрити. Бяха опразнени цели шкафове.

Кресги и Корд разпитаха други преподаватели. Никой от тях не знаеше особено много за Гилкрист и никой нямаше общи снимки с него. Те не можеха да си припомнят дори едно университетско тържество, в което той да е участвал.

Брайън Оукън, с когото Корд разговаря при втора враждебна среща, каза, че не познава професора по-добре от останалите и че не е в състояние да подскаже къде може да е отишъл Гилкрист.

— Той е изобретателен — каза Оукън и добави с мрачна откровеност: — Тревожно е, че вие не знаете къде е той. Злото, което не виждаме, е много по-лошо от онова, което виждаме, как мислите, детективе?

Корд не знаеше това, но с положителност знаеше едно: че Гилкрист бе убиецът на Джени Гебън. Сейлс бе имал право; по въжето, отрязано от камионетката, имаше отпечатъци от пръстите на Гилкрист. Въжето съдържаше и два частични отпечатъка от Джени при опита й да се пребори с удушвача, както и един неин косъм. Още няколко нейни косъма бяха намерени върху риза в гардероба на Гилкрист. Той имаше и няколко червени маркера, чието мастило бе като на вестникарската изрезка, оставена за Корд сутринта след убийството на Джени и по гърба на заплашителните снимки. Намериха отпечатъци от Гилкрист върху задната врата, стъклото и страничната облегалка в служебната кола на Джим Слоукъм. Не беше нужно тези отпечатъци да се посипват с прах; те бяха направени с кръвта на Ранди Сейлс.

Обаче, както Корд знаеше и както Уинтън Кресги научаваше с голямо разочарование, разкриването на самоличността на един престъпник не е равносилно на неговото откриване.

Гилкрист бе изчезнал.

Корд нареди на един полицай да провери всички фирми за наемане на коли. Никой на име Лион Гилкрист не бе наемал кола, заяви полицаят. Корд и Кресги се спогледаха и негласно заключиха, че той не би използвал истинското си име.

Почуквайки по приклада на пистолета, Корд започна да говори:

— Когато закарахме Сейлс в спешното отделение…

Кресги довърши въпроса му:

— Дали са намерили неговия портфейл?

— Не знам — отвърна полицаят.

Корд продължи:

— Провери това и ако не са го намерили, отново се обади на автомобилните фирми и питай дали някой на име Сейлс не е наемал кола.

Кресги не изчака резултата за портфейла. Той веднага се обади в „Херц“. Един контрольор му каза, че някой си Рандолф Сейлс е наел кола предишния ден в Ламбърт Фийлд в Сейнт Луис. Бил я наел за две седмици и уредил да остави колата в Далас. Кресги получи описанието и номера на колата и му предаде, че колата е наета незаконно.

— Нека ни уведомят веднага, щом той я върне. Това правилно ли е, искам да кажа, такава ли е процедурата?

Корд осъзна, че Кресги говори на него. Корд, който никога дотогава не се бе сблъсквал с противозаконно наемане на кола, му каза:

— Звучи ми добре.

— Добре, значи е зелен автомобил на „Херц“ — „Понтиак“ — обяви Кресги и съобщи номера. Корд го накара да разпрати тази информация по радиото из цялата страна.

Провериха в ежедневните полети на „Мидуест Еър“. Никой, отговарящ на описанието на Гилкрист не бе летял от летище Харисън до Ламбърт Фийлд през последните два дни и не бе имало частни чартърни полети.

Щатската справка за шофьорските права на Гилкрист показваше, че има регистрирана кола на негово име, сива тойота, но нямаше сведение за щатска шофьорска книжка. След два часа на телефона Милър откри, че Гилкрист има книжка, издадена в Масачузетс. Щяха да изпратят снимка по факса до три дни.

— Нищо повече ли не могат да направят?

— Дори трябваше да се карам с тях, за да получим и това.

Кресги рече:

— Значи той отива с колата до Сейнт Луис, зарязва я там, наема друга и се отправя на юг.

— Може би. А може и да се опитва да ни подведе. Изпрати факс до Далас за всеки случай. — Корд помисли малко. — Знаеш ли, той може да лети със самолет нанякъде и е наел колата само за да прикрие следите си. Оставил я е на аерогарата. Обади се на авиолиниите, на всичко, което излита от Сейнт Луис. Да се надяваме, че пак е използвал кредитната карта на Сейлс. И провери в службата за дългосрочно паркиране на аерогарата дали там не е собствената му кола или наетата.

Кресги каза:

— Това е доста добре. Откъде знаеш тия неща?

— Научаваш ги покрай другото — отвърна Корд.

— Имам много да се уча — рече Кресги.

— Той е напуснал щата — каза Корд, после добави неохотно: — Ако поискаме, можем да повикаме и ФБР на помощ.

— Как така?

— От федералното не се интересуват от местни престъпления освен ако е налице бягство извън щата или ако имаме отвличане, наркотици или банков обир.

— А защо да не ги повикаме?

Корд реши, че е още твърде рано за кариерата на Кресги да получава този вид просвета.

— Защото ей така — отвърна той.

Слоукъм се приближи до тях.

— Бил, хрумна ми нещо.

— Да?

— Не съм сигурен, че това е просто бягство на углавен престъпник.

Корд се зачуди какви ли долнопробни криминалета е чел.

Слоукъм продължи:

— Опитвах се да си обясня психиката му. Имам предвид какво стори на Сейлс. — Тъй като Корд продължи да го гледа безизразно, той добави: — Може да е било за отмъщение.

— Сейлс беше свидетел — рече Корд. — Гилкрист е трябвало да го убие.

Кресги се обади:

— Но, Бил, ние не се нуждаехме от Сейлс за обвинението, нали? Имахме достатъчно други улики. Гилкрист също е разбрал това.

Корд помисли и се съгласи.

— Продължавай, Джим, каква е идеята ти?

— Животът му е свършен. Той вече никога няма да преподава, никога няма да работи по професията си. Най-доброто, което може да направи, е да отиде в Канада или Мексико и ако само веднъж премине на червен светофар, край, веднага ще бъде екстрадиран. Мисля, че е превъртял и иска да си отмъсти. Току-що отново уби човек. Обзалагам се, че е наел колата, за да ни прати в Тексас, но всъщност се крие някъде тука. Има стари сметки за уреждане.

Кресги предложи:

— Навярно трябва да проверим по хотелите из окръга. Може и там да е използвал името на Сейлс.

Слоукъм каза:

— Хотелите са лесни за проследяване. Мислех си за нещо като бунгало или наета къща за месец някъде наблизо. Сезонът наближава, затова никой не обръща внимание, ако човек наеме квартира за ваканцията.

Корд рече:

— Хайде да се залавяме с телефоните.

Само след половин час Уинтън Кресги затвори телефона след приятен разговор с Анита Консилиано от недвижими имоти „Лейкланд“ в Бозуърт. Той надраска някакви бележки на лист от тефтер. Подаде листа на Корд.

Детективът прочете написаното два пъти и вдигна поглед. Осъзна, че гледа Джим Слоукъм, който стоеше облегнат на рамката на неговата врата — на същото място и по същия начин, както правеше някога Стив Рибън.

— В ръцете ни е. Той е в Луисбъро. — Корд се усмихна на Слоукъм. После отдаде чест. — Благодаря, шерифе.

 

 

Таверната на Бевън беше на шейсет мили северно от Ню Лебънън, в окръг Луисбъро, сгушена сред борове и кленови дървета и почти на достатъчно разстояние от шосе 128, така че можеш да паркираш един джип, без много да рискуваш, че задната му част ще бъде отнесена. Днес четирима мъже седяха в едно от предните сепарета на таверната, пиейки изстуден чай, сода и кафе. Пред тях се мъдреше мазна чиния с останки от кръгчета лук. Шерифът на окръг Луисбъро, Станли Уиларс, рече:

— Откъде сте сигурни, че той е тука?

Бил Корд отвърна:

— Уинтън го издири. Обади се поне на хиляда фирми за недвижими имоти. Гилкрист е използвал името на Сейлс и е наел къщата за два месеца. — На Корд му се искаше да хапне още лучени кръгчета, не бе слагал нищо в устата си от осемнайсет часа. Но пресметна, че само той е изял дванайсет кръгчета с кетчуп и реши да не пита дали другите искат още една порция.

Уинтън Кресги каза:

— Доколкото разбрахме, той няма семейство. И няма други жилища. Смятаме, че е тук и… — Кресги погледна Корд и добави: — … искаме да го пипнем.

Корд продължи:

— Това е твой район, Стан, затова ни трябва твоето съгласие.

— Никога досега не бях чувал професор да е убивал някого — каза помощник-шерифът Дъдли Франкс, който бе кльощав и сериозен и напомняше на Корд за Т. Т. Евънс. — Човек си мисли, че те са над такива неща.

Уиларс рече кисело:

— Значи Хамърбек осигурява цялата бойна сила?

Корд се ухили.

— Е, добре, бихме искали и малко подкрепа.

— Уф.

Корд добави:

— Няма как, Стан.

Уиларс попита:

— Момчета, искате ли още лукчета?

Корд веднага се съгласи. Уиларс направи поръчката. Той се засмя, поглеждайки през прозореца към служебната кола на Корд.

— Я виж какъв додж. Съвсем нов ли е?

— Тази година ги получихме — рече Корд.

— Имате си го тоя проклет университет там, в Харисън. Не е чудно, че сте получили нови коли. — Той се обърна към Франкс. — От коя година са нашите?

— От осемдесет и седма.

— Доста стари — обади се Кресги.

— Тоя проклет университет — каза Уиларс. — Помниш ли старите „Гранд Фюри“? Полицейските „изтребители“?

— Това се казваше кола — рече Корд.

Уиларс добави:

— Всъщност ще ми се да имаме един от ония камионетки за аварийно обслужване. Трябва да видите колко катастрофи стават по шосе 607.

Франкс каза:

— Седж Билингс едва не си разряза малкия пръст с верижния си трион, докато се опитваше да измъкне пострадал от един шевролет, който се бе преобърнал. Нямаме никаква свястна апаратура. Седж трябваше да използва собствения си „Блек енд Декър“.

Сервитьорката донесе лучените кръгчета.

Корд рече:

— Момчета, мисля, че Елисън не ще може да ви купи от ония камионетки. Единствената, която имат в Харисън, е купена на старо. И знам, че в Ню Лебънън нямаме пари.

Последва мълчание, докато забождаха вилици в лукчетата.

Уиларс подхвърли:

— Колко жалко, дето не можете да ни я давате назаем от време на време. Например, една седмица да е при нас, три седмици при вас.

Корд отвърна:

— Не съм сигурен дали гражданите на Ню Лебънън ще бъдат особено щастливи да видят това. Нали всъщност те плащат.

— Вярно е — рече любезно Уиларс, — но не мисля, че гражданите на Харисън са много доволни от това, което този приятел, Гилкрист, е направил. — После с бодър глас добави: — И истината е, че той е все още на свобода.

Франкс допълни:

— И че през ноември има избори.

— Струва ми се — започна бавно Корд, — Хамърбек ще бъде склонен да се уреди едно споразумение за общо използване. Но само ако говорите за ограничен период от време. И аз трябва да му обясня всичко.

Уиларс рече:

— Мисля си за близките на някой младеж, ако той се преобърне с колата си на оня завой по шосе 607. Виждали ли сте подобно нещо?

— Толкова ли е зле? — попита Кресги. — А защо не сте сложили предпазни перила?

Уиларс въздъхна печално.

— Истината е, че сме беден окръг.

Корд каза:

— Мисля, че бихме могли да уредим нещо.

Шериф Уиларс каза:

— Това е хубаво. Хайде да грабваме по една пушка и да тръгваме да пипнем опасния професор.

 

 

Внимание. Влизането забранено.

Бил Корд и Уинтън Кресги излязоха от малка горичка и се озоваха пред лятната къща, която Лион Гилкрист бе наел на името на последната си жертва. Беше разнебитена двуетажна дървена къща, от чиято южна страна боята се лющеше. Цялото разположение бе лошо и само около комина имаше хубав изглед. Мрежестата врата на верандата бе изпокъсана и половината прозорци бяха строшени. Типична ваканционна квартира край езерата на Луисбъро — не някоя къща-мечта, а нескопосно направена дъсчена хижа с просрочена ипотека.

Редом до тях крачеха Уиларс, Франкс и един местен полицай, млад и доста як. Корд и Кресги бяха извадили служебните си пистолети, а представители на реда от Луисбъро стискаха тъмносиви бойни пушки с насочени нагоре дула.

Кресги погледна въоръжението и рече:

— Брей, брей.

— Постигане на обществен ред — прошепна Уиларс — чрез превъзхождаща огнева мощ. Ти командваш, Бил. Какво да правим?

— Аз ще вляза вътре с Кресги и още някой. Искам да има по един човек на входната врата и един отзад, за всеки случай.

Уиларс изпрати набития полицай отзад, а той зае входа. Каза на Франкс:

— Ще бъдеш ли така любезен да съпровождаш нашите приятели?

— Я вижте — прошепна Корд. В един от горните прозорци проблясваше светлина. — Той е тук… — Мъжете се снишиха.

— Не — рече Кресги. — Това е само от слънцето. Отражение.

— Не, мисля, че не е — каза напрегнато Франкс. — Май е лампа.

— Каквото и да — каза Корд, — хайде да влизаме.

На своите хора Уиларс нареди:

— Проверете оръжието си. Заредете. Поставете предпазителя. Полуавтоматичен огън.

Последва прищракване, което наруши покоя на поляната и после отново настъпи тишина. Тръгнаха напред. Един голям кос прехвръкна край тях, после изврещя сойка. Щом излязоха от шубрака, те се затичаха приведени към входната веранда и се изкачиха по стълбите дебнешком, усещайки миризмата на гниеща дървесина и стара боя.

Застанаха от двете страни на вратата, с гръб към къщата. До главата на Кресги имаше табела: „Внимание, има куче“. Кресги натисна вратата. Беше заключена.

Франкс прошепна:

— Ами кучето?

— Ако имаше, щеше досега да залае — отвърна Корд.

— Да почукаме или не? — попита Кресги.

Корд си спомни за моменталната снимка с момичето, което вероятно бе дъщеря му. Той каза:

— Не.

В отговор Кресги изгрухтя одобрително като опитно старо ченге и рязко дръпна рамката с мрежата, оставяйки на Франкс да я задържи.

— Питбулите не лаят — каза Франкс. — Виждал съм това в някакъв сериал. — Пръстът му потрепваше върху спусъка.

Кресги понечи да се засили, но Корд го докосна за ръката, поклати глава и застана на неговото място.

— Имам петнайсет години повече опит. Просто стой плътно отзад.

— Но аз имам трийсет кила повече от теб, детективе — рече Кресги и привел рамо, щурмува вратата. Тя се разби заедно с касата под неговия напор. Той се подхлъзна върху килима и падна върху хълбока си, а в това време Корд и Франкс нахлуха в стаята след него.

Пред тях мълчаливо стояха половин дузина жалки вмирисани мебели и стотина книги.

Франкс бе насочил напред пушката си, като се въртеше нервно между вратите, ослушвайки се напрегнато за злобно ръмжене.

Слънцето бе унищожило всички цветове и из цялата къща килимите, картините и тапетите бяха съвсем избелели. Мъжете вървяха като войници сред тази монотонна сивота. Корд се вслушваше да долови шум от Гилкрист и чуваше само скърцането на старите дъски под техните стъпки.

Франкс остана долу, докато Корд и Кресги се изкачиха на горния етаж, където бяха видели светлината. Корд изведнъж усети миризми: на мебелна политура с лимонен аромат, мухлясали дрехи, лосион за след бръснене или парфюм.

Блъснаха вратата на основната спалня. Беше празна. Корд подуши отново същия лосион, и то по-силно. Зачуди се дали е на Гилкрист. Струваше му се подобен на един одеколон, използван от самия него и който Сара бе купила за рождения му ден. Тази мисъл го разстрои. Слънцето бе ниско на хоризонта, греейки право в лицето му. Може би от него е била светлината, която видяха, някакво нейно отражение от прозореца. Слънцето се спусна още повече зад дърветата и се смрачи. Корд посегна към нощната лампа, за да я запали.

— По дяволите!

Крушката беше гореща.

Той каза това на Кресги. Двамата се спогледаха, после се долепиха един до друг, взирайки се в няколкото заплашителни силуета в здрача, които всъщност представляваха закачалка за дрехи, гардероб, тъмнорозова завеса и въпреки това те насочиха към тях своите пистолети.

Кресги се пресегна към ключа на лампата. Той нервно се засмя.

— И стената е топла. Май че е от слънцето. То падаше върху лампата и стената точно тук.

Корд не отговори. Той бе затаил дъх. Заслуша се. Никакви стъпки, никакво движение или скърцане. Тръгвайки покрай стените на стаята, където шумът от скърцащи дъски бе по-малък, Корд надникна в двата дрешника. Бяха празни. Той излезе в коридора и огледа другите спални и техните гардероби, пълни с мухлясали палта и сака, избелели цветни блузи, вмирисани на камфор одеяла.

Кресги каза:

— Таванът?

По дяволите. Да се качиш през люк на таванския етаж, който сигурно е претъпкан с мебели и кутии — ето ти едно идеално прикритие за убиец…

Но тази мъка им бе спестена. Корд откри люка на тавана в коридора. Той бе заключен с катинар откъм долната страна.

Той въздъхна с облекчение.

Слязоха отново на приземния етаж и минаха през трапезарията и дневната.

Корд си мислеше: „Дявол го взел, ами мазето, то е също като тавана, само че няма да е заключено и сигурно точно там е Гилкрист. Там трябва да е. Несъмнено“.

— Ами мазето?

— Няма мазе — рече Франкс.

Слава тебе, Господи, може би ще почна пак да ходя на църква…

Кресги се обади:

— Тук се чувствам напрегнат. — Той го каза много учудено и Корд и Франкс се засмяха.

В кухнята Корд видя пъстри етикети на консерви, нащърбени алуминиеви тигани, бутилки и изкривени метални кутии, съдове, потъмнели от многогодишна мръсотия.

Корд каза на Кресги:

— Да продължаваме да търсим. — Той стискаше спазматично пистолета, а пръстът му милваше набраздения спусък. — Видях нещо, което искам да проверя.

— Има една стая в дъното — рече Франкс. — Ослушах се наоколо и нищо не чух. Но е заключена отвътре. — Той мушна дулото на бойната си пушка в изпоцапана жълта завеса.

— Само секунда и идваме с теб — извика Корд от дневната.

Той оглеждаше остатъците в огнището. Клекна и разрови сивата пепел. Кресги охраняваше над него. В една купчина Корд откри обгорената корица на фотоалбум. Ръцете му се разтрепериха от вълнение, че е така близо до снимка на Гилкрист. Но нямаше снимка. Почти всичко бе изгорено до пепел.

Но една бе останала. От дървената лавица бе паднала някаква фотография. Макар да бе лошо опърлена от огъня, тя не бе изгоряла напълно. На нея се виждаше градска улица с наредени една до друга къщи и няколко дървета отпред. Над покривите на къщите се издигаше лъскава административна сграда на пет или шест етажа.

На гърба пишеше: „Лион, ела някой път на гости. Поздрави“.

Корд уви снимката в носната си кърпа, прибра я в джоба си и когато се изправи, в притъмнялата стая се разнесе познатият пукот от коляното му.

Пукотът бе доста силен. Но не бе достатъчно силен, за да заглуши трясъка от разбиването на заключената врата от помощник-шерифа Франкс и пушечния гърмеж, който отнесе голяма част от рамото му.

Корд рязко се завъртя и приклекна. Кресги сграбчи гърчещия се полицай за крака и го повлече към кухнята. Стената бе обилно опръскана с кръв.

— Сега, сега, сега! — извика Корд на никого всъщност и се претърколи към прага, проснат по корем.

Лакътят му попадна на парче остра кост от рамото на полицая. Корд пренебрегна болката и изстреля пет куршума един след друг срещу фигурата вътре. Три от тях не улучиха, а попаднаха в креслото, към което бе прикрепена двуцевна пушка „Ремингтън“, свързана с жица за дръжката на вратата. Но другите два куршума на Корд бяха точни и улучиха целта.

Това обаче не бе професор Лион Гилкрист, а четирифутов керамичен бухал, който приличаше в сумрака не на птица, а на смеещ се човек и който от изстрелите експлодира на хиляди късчета кафяв и златист порцелан.