Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (32)

5.

Сейлс се отпусна назад в своя архаичен стол. На лицето му бе изписана печал, но тя изглеждаше контролируема като при погребение на далечен роднина.

Изслуша Корд, докато той му издекламира правата на арестуваното лице. Корд безцеремонно извади белезниците от кожения калъф на колана си. Сейлс каза тихо някаква дума. Корд предположи, че е била „не“. Професорът прекара език по устните си. Един кръг. Втори. Той вдигна ръце и ги сложи на коленете; ръцете му изглеждаха мръсни заради тънките черни косми по тях. Корд забеляза, че стъпалата му сочат навън.

Той каза:

— Бихте ли вдигнали китките си, моля?

— Защо мислите, че съм аз? — той запита това с непресторено любопитство. Не подложи китките си.

— Появи се един свидетел и посочи вашата снимка в годишника. Видял ви е край езерото в онази вечер. Ръцете ви?

Сейлс кимна и каза:

— Мъжът в колата. Той едва не ме прегази.

Кресги рече:

— И ваш отпечатък от ботуш съответства на намерен край мястото на убийството. — Той погледна Корд да види дали е било правилно, че съобщава този вид информация.

— Мой отпечатък от ботуш? — Сейлс неволно погледна към мръсен ъгъл в кабинета, където вероятно доскоро е стоял чифт ботуши. — Значи сте вземали мои отпечатъци от двора?

— Да, господине — каза Кресги. — Всъщност направихме снимки.

Сейлс пошавна с пръсти, а по лицето му се изписа съжалението на маратонец, който напуска състезанието заради схващане само на половин миля от финала.

— Бихте ли дошли с мен? — Сейлс се изправи.

— За какво? — попита Корд.

— Аз не съм я убил. — Сейлс изглеждаше сломен от апатия.

— Ще кажете това в съда, господине.

— Мога веднага да го докажа.

Корд го погледна в очите и там видя огромно разочарование — много повече, отколкото отчаяние. Той кимна с глава към вратата.

— Пет минути. Но ще носите белезниците. — Той му ги сложи.

Когато излизаха от къщата, Кресги прошепна:

— Нека да си го изясня. Ако каже, че не го е извършил, даваме му шанс да ни покаже някаква нова улика, така ли? Просто искам да зная правилата.

— Уинтън — търпеливо каза Корд, — няма правила.

Двамата мъже последваха Сейлс навън. Отидоха до задната страна на къщата — на десет фута от мястото, където Кресги бе фотографирал отпечатъци от стъпки на Сейлс. Корд позна бъзовия храст от моменталните снимки. Той хвърли поглед към фасадата на къщата. Стори му се, че подушва цигарен дим. Видя, че жената на Сейлс стои в кухнята на трийсетина фута от тях.

Сейлс се приближи до разкопана леха с два широки реда по около двайсет фута на дължина. Малки зелени стръкове се подаваха на съвсем равни интервали по ивиците.

— Копайте тук. — Той посочи с крак към земята.

Кресги взе една ръждясала лопата. В този момент Корд усети някакво презрение да витае наоколо. Очите на Сейлс бяха се присвили. Кресги започна да копае. След няколко фута надолу се показа пластмасова кутия. Той пусна лопатата на земята. Измъкна кутията, почисти я внимателно от пръста и я подаде на Корд. Вътре имаше въже за простиране.

— Това е оръдието на убийството — каза Сейлс.

Корд се обърна към него.

— Искате ли да дадете показания?

Сейлс рече:

— Това е доказателството.

— Да, господине — каза Корд. — Отказвате ли се от правото си на свой адвокат, който да присъства по време на разпита?

— Той уби Джени с това въже. Аз го видях. По него има отпечатъци от пръстите му.

— Твърдите, че не сте я убили ли? — попита Кресги.

— Не, не съм я убил — каза Сейлс. Той въздъхна. — С Джени имахме връзка миналата година.

— Да, така и предполагахме — рече Корд.

На отворения прозорец русата жена бе облегнала брадичка на ръката си и слушаше думите му без каквато и да е видима емоция. Цигарата се поклащаше над перваза и от нея бавно се издигаше струйка дим.

— Бях съвсем увлечен по нея. — Той се обърна към Корд: — Вие сте я виждали. Как може човек да не бъде очарован от нея?

Корд помнеше луната, мириса на мента от устата на мъртвото момиче, аромата на парфюма й. Помнеше безжизнените очи и тинята. Той нямаше представа колко очарователна е била Джени Гебън.

Сейлс каза:

— Тя ходеше да работи при мен в службата по финансиране.

— Току-що идваме оттам. Късчето обгоряла хартия, което намерихме зад нейното общежитие, отговаря на компютърните архиви от вашите документи. Вие сте проникнали в стаята й и сте откраднали писмата и документите й. Изгорили сте ги.

Сейлс се изсмя късо и безсилно като човек, разбрал, че тайните му вече изобщо не са тайни. Той кимна.

— Знаете ли какво е финансовото състояние на колежа?

Защо много преподаватели си въобразяват, че тяхното учебно заведение е от първостепенна важност в умовете на всички?

Сейлс продължи:

— Още от средата на осемдесетте съществува опасност да ни закрият. Преди две години на нас с декан Ларъби ни хрумна една идея. Като декан по финансовата помощ аз започнах да раздавам заеми на студенти, които не се справяха добре с учението. Милиони долари.

Корд кимна.

— Давали сте им парите, те са ги плащали на колежа, а после са отпадали и са напускали. Вие сте задържали парите. Кой, хм, всъщност е бил изиграваният в тази сделка?

— Бяха предимно щатски и федерални пари — каза Сейлс. — Това е доста често срещана практика в малки колежи. — Професор Сейлс ги информираше, а не се извиняваше. — Времената са изключително тежки за образователните институции. След около седмица се очаква финансова ревизия на Одън от страна на Министерството на образованието. Ще открият неустойките при заемите. Направих отчаяни опити да намеря някакво временно финансиране, за да вложим в сметките по заемите, за да прикрием дефицита, но…

— И Джени е разбрала за машинациите и вие сте я убили — рече Кресги.

— Не, господине, не съм. — На Корд му се стори, че долавя провлечения изговор на военен офицер от Юга в обидения глас на мъжа. — Тя знаеше какво става. Но то не я интересуваше. А и мен не ме интересуваше дали тя знае. Просто й бях уредил тази работа, за да можем тайно да се срещаме. Тя си вземаше понякога административна работа за вкъщи. След като умря, аз отидох в студентската й спалня и изгорих ония материали и писмата й. В случай че ме е споменала някъде в тях.

— Ето защо накарахте Стив Рибън да ме отстрани от случая, нали? За да не се разкрие тази ваша тайна?

— Обещах на него и на шериф Елисън университетска подкрепа при изборите през ноември.

Лицето на Кресги се свъси при това първо надзъртане в политиката. Той бе на служба по-малко от двайсет и четири часа.

— Но аз не съм я убил. Заклевам се. — Гласът му се сниши. — Нашите отношения никога не са излизали извън секса. Бяхме любовници. Един или два пъти дори си помислих за женитба. Но тя ми каза директно, че я интересува само сексът и нищо друго. Бях доволен и се съгласих. Не продължи дълго. Джени беше бисексуална, нали разбирате. Впоследствие тя оправи връзката си с Емили, своята съквартирантка, и ние с нея се разделихме.

— Смъртта на Емили бе самоубийство, нали?

— Да, сигурен съм в това. Тя ми се обади вечерта, когато умря. Отидох да се срещна с нея. Беше ужасно депресирана заради Джени, говореше несвързано. После побягна. Не се съмнявам, че тя се самоуби.

— Е, професоре, кой мислите, че е убиецът?

— Около четири месеца след като ние с Джени се разделихме, тя ми каза, че е започнала да се среща с друг. Бяхме все още близки и тя сподели някои неща за своя любовник. Връзката изглеждаше доста пагубна. Най-после тя скъса с него, но любовникът й бил бесен. Същия ден, когато бе убита, след лекциите, Джени ми каза, че се е съгласила да се срещне с него за последен път. Щяла да му заяви, че всичко е свършило и че трябва да я остави на мира. Опитах се да я разубедя. Не бе възможно да я защити човек. Тя не допускаше това, не искаше да зависи от никого. Безпокоях се за нея през цялата вечер. Накрая я закарах с колата до езерото, където била срещата им. После намерих Джени. С въже около шията. Онова въже. Беше мъртва.

— Не беше ли изнасилена? — попита Корд.

— Не, това трябва да е станало по-късно. От момчето, което бе застреляно.

— Защо — попита Кресги — прибрахте въжето?

— Канех се да го унищожа. Но после си помислих, че заради самия себе си трябва да го запазя — да докажа, че неговите отпечатъци са по оръдието на убийството. Увих го в парче найлон и го зарових тук.

Кресги бе изкаран от търпение.

— Да унищожите въжето ли? Значи сте искали да прикриете убийството? Защо?

— Не разбирате ли какво би се случило, ако се разчуеше, че професор е убил една от своите студентки? Това би ликвидирало Одън. Записванията рязко ще спаднат. Това би означавало краят на колежа. О, толкова ми беше тежко… О, горката Джени. Но аз трябваше да помисля преди всичко за колежа.

— Професор ли? — попита Корд. — Кой е той?

— Предполагам, че сте разговаряли с него, когато разпитвахте хората — рече Сейлс. — Казва се Лион Гилкрист.

 

 

Джим Слоукъм, Ланс Милър и един окръжен полицай ги чакаха в университета, на една алея между сградите.

Корд каза:

— Той твърди, че е Гилкрист, един от преподавателите на Джени.

Милър отвърна:

— Мислех, че е бил в Сан Франциско по време на убийството.

Корд се обърна към Кресги:

— Проверих полетите. Гилкрист е заминал в уикенда преди убийството. Секретарката му каза, че се е върнал едва преди няколко дни.

Сейлс рече:

— Кълна се, офицер. Той се бе върнал във вторника, когато тя бе убита.

Кресги предложи:

— Може би, ако е възнамерявал да я убие, той е използвал друго име при полета.

Корд кимна и после предаде Сейлс на Слоукъм.

— Закарай го в ареста. Запиши — обвинение в убийство и възпрепятстване при разкриване на углавно престъпление.

Корд и Кресги оставиха след себе си протестите на Сейлс и минаха през висока украсена арка, подобно на входа на средновековен замък. Звуците от стъпките им отекваха между високите бетонни стени.

Изведнъж чуха шум като от течаща вода.

— Какво е това? — прошепна Кресги.

Когато се приближиха още повече до лекционната зала, разбраха, че шумът бе от аплодисменти, които се засилваха и скоро към тях се прибавиха и подсвирквания. Врявата изпълни старите строги коридори в готически стил. Корд изведнъж си представи една картина: бой на гладиатори от някакъв стар филм.

Отвориха се врати и всичко наоколо се изпълни със студенти по шорти, джинси, пуловери, тениски. Корд влезе в аудиторията. Тя наистина напомняше на Колизеума. Стръмни редици с банки се издигаха от малък полукръгъл подиум, върху който имаше само една нащърбена катедра. Таванът на аудиторията бе висок, с неопределен цвят и потъмнял от многогодишна мръсотия. Стените бяха облицовани с тъмен дъб. Извитата лампа на катедрата все още светеше и сред полумрака на залата хвърляше слаба сянка върху подиума.

Корд спря един високо подстриган студент.

— Извинете, това курсът на професор Гилкрист ли е?

— Да, господине.

— Знаете ли къде е той?

Момчето се обърна, видя някого и се ухили. Продължи да оглежда аудиторията.

— Не. Сигурно си е отишъл.

— Той не отсъства ли от града за известно време?

— Да. Чух, че бил в Сан Франциско допреди няколко дни. Върна се да изнесе последната си лекция.

— За какво бяха аплодисментите?

— Ако някога сте го слушали, щяхте да разберете. Той е страшно емоционален.

Корд и Кресги продължиха по коридора, докато стигнаха до кабинета на Гилкрист. Професорът го нямаше там и секретарката на факултета си бе отишла. Кресги посочи към нейната въртяща се картотека, която бе обърната на буквата „Г“. Картонът с домашния адрес на Гилкрист бе изчезнал. Чекмеджетата на писалището бяха отворени и макар Корд да намери досиета за други преподаватели, за Гилкрист нямаше нищо.

На излизане те пак минаха край аудиторията.

Лампата на катедрата бе загасена.

 

 

Апартаментът не беше университетска собственост. Намираше се на три мили извън града в комплекс от двуетажни тухлени сгради. Вратите на втория етаж се отваряха към тесен балкон, който минаваше по цялата дължина на сградата. Гилкрист живееше в апартамент 2Д. Комплексът бе заобиколен от гъста зеленина и големи дървета. Корд забеляза, че през гората той е само на една миля разстояние от собствената му къща. Още една улика, която прокурорът можеше да използва — за Гилкрист е било просто една малка приятна разходка от двайсетина минути, за да стигне до къщата на Корд и да остави заплашителните снимки на Сара.

Корд паркира патрулната кола край група ели, които го скриваха от сградата. Корд отключи пушката и кимна на Кресги да я вземе.

— Нали ми каза, че ходиш на лов?

— Аха. — Кресги взе пушката срещу размирици и на Корд му достави удоволствие да наблюдава как едрите ръце на Кресги зареждат и приготвят пушката така, сякаш се е занимавал с това от петгодишна възраст. Слязоха от колата и тръгнаха по пътеката.

Кресги рече:

— Чувам нещо откъм гората. Хей там.

Корд погледна, присвивайки очи, към гъстата гора.

— Виждаш ли нещо?

— Не мога да разбера. Прекалено много блести.

— Какво чу?

— Стъпки. Може би на куче. Вече не ги чувам.

— Оглеждай се назад — рече Корд.

— Той е само един професор.

— Оглеждай се назад — повтори Корд.

Приведени, двамата мъже потеглиха един до друг към администрацията. Корд намери апартамента на управителя и позвъни. Никакъв отговор. Той даде знак с глава към горния балкон. Двамата се изкачиха по стълбите.

Корд прошепна:

— Ти никога не си го правил, затова ще влезем заедно.

— Съгласен съм — искрено каза Кресги, като едва изрече думите с пресъхналото си гърло.

— Да тръгваме.

Отдолу под тях пропищя клаксон.

Корд и Кресги рязко се обърнаха. Патрулната кола на Джим Слоукъм — с Ранди Сейлс, закрепен в белезници към задната седалка — спокойно се приближи и спря на паркинга. Слоукъм отново натисна клаксона и махна с ръка.

— Хей, Бил — извика той, — реших, че може да имаш нужда от подкрепа.

— Господи боже мой — дрезгаво прошепна Корд. — Джим, какво правиш? Той ще те види.

Слоукъм излезе от колата и се огледа. Той се провикна:

— Какво казваш?

Корд изскочи от прикритието си и хукна към входната врата на апартамента на Гилкрист, крещейки на Слоукъм:

— Внимавай зад сградата! Наблюдавай отзад!

Корд и Кресги застанаха от двете страни на вратата.

Кресги каза:

— Ако той е вътре, вече знае, че си има компания.

— Това е отвратително — рече Корд.

Корд попита:

— Правил ли си го изобщо някога?

Корд се поколеба.

— Не съвсем. — Той почука на вратата. — Професор Гилкрист. От шерифската служба сме. Отворете.

Никакъв отговор.

— Дай да опитам. — Кресги заудря по напукания фурнир на вратата.

— Полиция, професоре. Тоест шерифската служба. Отворете вратата!

Пак нищо.

Корд хвана кръглата дръжка на вратата. Двамата насочиха оръжието си нагоре. Корд завъртя дръжката, блъсна силно с рамо вратата и я отвори. Втурнаха се вътре.

 

 

Джим Слоукъм се обърна към задната седалка. Той каза на Сейлс като обяснение:

— Предположих, че се нуждаят от подкрепа. — И подкара колата към задната част на комплекса.

— Вижте какво — рече Сейлс, — тук никак не ми е удобно.

— Една минута — каза Слоукъм и слезе от колата. Извади от кобура служебния си пистолет и хвърли поглед към занемарената и пожълтяла тревна площ.

— Не можете да ме оставите тук. Аз съм невинен.

— Тихо.

— Не можете да ме държите тук!

— Моля, господине, ще ви бъда благодарен, ако просто млъкнете.

— Снемете най-после отпечатъците от проклетото въже. Слушате ли ме? Слушате ли?

Джим Слоукъм го бе слушал — през целия път от колежа Одън — и вече му бе писнало. Той се надвеси напред.

— Затвори… си… устата. Ясно?

— Не можете да ме държите тук.

Слоукъм се отдалечи към гаража, който бе отделен от сградата. Приближи се на пръсти, погледна през прозореца, видя, че няма никой и после мина отзад, за да се изпикае.

 

 

Подушвайки спарен въздух, Корд и Кресги се промъкнаха в апартамента. На пода до тях имаше дървена закачалка за дрехи с подставка за чадъри, с издялано релефно изображение на хрътка, подгонила мечка. Корд метна поглед към черните блестящи махагонови зъби на мечката и продължи по-нататък.

В дневната вонеше на плесен, влажна хартия, прах и на вкиснато, сякаш в стаята имаше старо и болно домашно животно. Помещението бе затъмнено от спуснатите завеси и изглеждаше необитаемо. Библиотечните шкафове бяха претъпкани с книги, но обложките на всички томове бяха от матова хартия с избелял старомоден печатарски шрифт. Дървените столове бяха покрити с прах, а по тапицираните нямаше вдлъбнатини. След Корд бавно се понесе кълбо от прах.

Двамата внимателно се придвижваха, влизайки в стаите и прикривайки се един друг, сценарий, който Кресги бързо усвои. Корд виждаше, че той се вълнува и се старае да гледа едновременно в три посоки. Провериха всички стаи освен кухнята.

Спряха отвън пред затворената двойна стъклена врата.

Кресги бе извил показалеца си около ръбестия спусък на пушката. Корд повдигна нагоре едрия пръст и го опъна до предпазителя. После кимна към вратата и двамата едновременно нахлуха вътре.

Беше празно.

Кресги вдигна чаша с плесенясал слой засъхнало кафе. Върна я на мястото й. Върху масата имаше струпани литературни списания, книги, статии с трудни заглавия. „Делмор Шварц: Поезията на натрапчивостта“. „Особени проблеми при превода на Cantos“. „Възраждането на поета воин“…

Онова чувство най-напред обзе Корд, докато прелистваше празния бележник край жълтия телефон, който бе украсен с лепенка във вид на маргаритка. Той се спря, а прокрадващата се ледена тръпка започна от основата на шията и се спусна по гръбнака му. Скротумът му се присви. Той вдигна един по един запотените си пръсти от пистолета и почувства как краищата им се охлаждат. Озърна се наоколо, погледна към неподвижните крила на вратата, навън през прозореца към почернелия изкривен ствол на една върба.

Той е наблизо. Чувствам го.

Кресги пусна списанието на масата. Корд отиде до печката и я докосна отгоре. Опари се. Чайникът също бе горещ, но когато той отново почука предпазливо по метала, разбра, че контролната лампа загрява празния съд. Той излезе от кухнята и се върна във втората спалня, служеща като кабинет на Гилкрист. Претърси писалището. Хартии, писма, чернови за статии. Драскулки. Нямаше снимки. Нищо, което да подскаже как изглежда Лион Гилкрист или къде може да бъде.

Отново ледена тръпка премина по гърба на Корд. Той трябваше да сподели това.

— Той е наблизо.

— Какво?

— Чувствам го. Той е някъде тук.

Кресги посочи слоя прах по дървените подове и линолеума. Виждаха се само отпечатъците от собствените им стъпки.

— От дълго време не е бил тук.

Корд каза:

— Ще повикаме момчетата от оперативната група да огледат всичко, да вземат образци от написаното и пръстови отпечатъци. Да се махаме.

 

 

Слоукъм вървеше откъм задната страна на сградата. Той срещна Корд и Кресги на паркинга.

— Чух нещо там отзад. Отидох да проверя, но нищо не видях. Ако е бил с кола, сега я няма.

— Трябва да обявим сигнал за обща тревога в окръга — рече Корд. Той тръгна към колата си. — Да се проверяват шофьорски документи и вероятни регистрационни номера, Хайде да се връщаме в службата. Ще се обадим по факса до щата и ФБР за издирване на лицето. Трябва да се вземе негова снимка от университета.

— Дадено, да тръгваме — рече Слоукъм.

Оказа се обаче, че трябва да направят отклонение.

Което беше да закарат Ранди Сейлс в спешното отделение на общинската болница на окръг Харисън. Шофираше Корд с близо сто мили в час по правия участък на шосе 302, а в това време Кресги, свил се отзад, притискаше с всички сили срязаните сънни артерии на Сейлс. Тъй като ръцете на Сейлс бяха закрепени с белезници за страничната облегалка на задната седалка в колата, Гилкрист бе успял лесно да направи дълбок и ужасяващо точен разрез.

В болницата, докато Кресги се мъчеше да се изчисти, Корд чакаше във фоайето. Той се бе свил напред, подпрял брадичката си с две ръце.

Лекарят излезе от спешното отделение и след като огледа трите ченгета, спря се при Корд и му каза само:

— Много съжалявам.

Корд кимна и се изправи. Когато излезе навън, той погледна към небето и му се стори, че за миг зърна сребристия сърп на луната, преди да се скрие зад облаците на приближаващата буря.