Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (31)

4.

— Уинтън, хайде, какво си се умърлушил? Сякаш са ти потънали гемиите.

Корд зави с колата зад ъгъла и натисна педала на газта. Четирицилиндровият двигател, специално форсиран, за да догонва и най-мощните автомобили, тласна назад двамата мъже. Хайде, Уинтън, горе главата, горе главата.

— Какво имаш тука? — Кресги гледаше седалката под хълбока на Корд. — На какво си седнал?

Беше облегалка от нанизани кръгли дървени топчета. Приличаше на изтривалка за крака.

— Хубаво е за гърба — рече Корд. — Все едно че те масажира.

Кресги гледаше надалече, сякаш бе забравил, че е задал въпроса.

— Обичаш ли риболова? — попита го Корд.

— Днес не ми се ще.

— Какво не ти се ще?

Кресги не отговори веднага. След малко каза:

— Не ми се ще да ловя риба.

— Сега не отиваме на риболов — рече Корд. — Но обичаш ли?

— Обичам да ходя на лов.

— Аз пък предпочитам да ходя за риба — каза Корд. — Но и ловът е хубаво нещо.

Минаха покрай езерото, където Джени Гебън и Емили Роситър бяха загинали. Корд не намали скоростта и двамата нищо не продумаха докато колата летеше по шосето за Фредериксбърг.

След десетина минути Кресги докосна цевта на специалния пистолет за размирици, закрепен между двете седалки.

— С какво е зареден?

— Солидно.

— Мислех си, че се използва каменна сол, гумени куршуми или нещо подобно.

— Не. Оловни сачми.

— Не се ли налага да използвате стоманени? Мислех си, че в тия райони използвате стоманени.

Корд каза:

— Не е ставало чак толкова нужда да стреляме сачми по хората наоколо.

— Да, наистина. Използвал ли си го някога?

— На два пъти съм го насочвал. Никога не съм дърпал спусъка, страшно съм доволен да го кажа. Имаш хубава жена.

— Да.

— Колко деца имаш общо?

— Седем. Къде отиваме?

— Фредериксбърг.

— О. Защо?

— Защото — отвърна Корд.

— О.

След двайсет минути спряха на голям паркинг и влязоха в сградата на Окръжното управление. Минаха край окръжната шерифска служба. Корд забеляза, че боядисваха една празна канцелария. Това беше старият кабинет на Т. Т. На табелката до вратата нямаше име. Той си представи табелка с името С. А. Рибън. Корд и Кресги продължиха по-нататък, към канцелария в дъното на коридора. Със златни букви върху рифеловано стъкло, пишеше: „Окръжен секретар“.

Кресги се спря да разглежда в коридора обявление за издирвани лица. Той каза на Корд:

— Ти имаш работа, детективе, аз мога да почакам тук.

— Не, не, влизай.

Корд тръгна през летящата врата и влезе в тъмен, сенчест стар кабинет, където се хвърляше в очи стар маслен портрет на съдия, изглеждащ така, сякаш през цялото време, докато е позирал, бе обмислял най-жестоки и необикновени наказания.

Откъм бюро до прозореца посивял плешив мъж с омачкана бяла риза, папийонка и тиранти им махна да се приближат.

— Поемете си дъх, господа. — Окръжният секретар започна да рови из купчините листове по бюрото. — Какво имаме тук, какво имаме тук… Така. Ето. — Той намери два листа, изпълнени със ситно напечатан текст. Сложи ги пред себе си. — Ти си направо смахнат, Корд, да се откажеш от подобен шанс.

Корд рече:

— Вероятно наистина съм.

— Нашите бяха направо бесни, това ще ти кажа. Никой не искаше така да стане.

— Аха.

— Ако не си разбрал.

— Разбрах.

— Какво иска да каже той? — Кресги попита Корд.

Секретарят добави високо, сякаш се надяваше да го подслушват.

— И никой тук не прелива от радост, задето наследихме, ти си знаеш кого.

Корд предположи, че той има предвид Рибън.

— Това вече не можете да ми го припишете на мене.

Окръжният секретар изведнъж стана сериозен и после разстели листовете пред себе си. Започна да прехвърля някаква дебела папка. Спря се на една страница и заговори скорострелно към книгата.

— Добре, вдигнете дясната си ръка, според дадените ми пълномощия…

Корд гледаше вкиснатата физиономия от портрета над главите им. Секретарят престана да чете и погледна Кресги.

— Вие какво, няма ли да си вдигнете ръката?

— Кой, аз ли? — попита Кресги.

— Нали именно вас ви назначаваме като полицай?

— Мен ли? — Баритонът му се вдигна почти до тенор.

— Вдигни си ръката, Уинтън — рече Корд.

Кресги го направи.

— Според дадените ми пълномощия от окръг Харисън, вие, Уинтън Уошингтън Кресги по този начин се назначавате като специален пълномощник, съгласно изменения щатски кодекс, Глава 12, Раздел 133.13. Повтаряйте след мен. „Аз, Уинтън Уошингтън Кресги…“

Кресги се прокашля, гледайки с удивление Корд.

— Какво става тук?

Корд каза:

— Изпълнявай каквото ти казва човекът.

— Аз, Уинтън Уошингтън Кресги, се заклевам да поддържам законите на този щат и неуморно и вярно да служа, като защитавам гражданите на окръг Харисън и общините в него…

— Ако не искате да произнесете „заклевам се в името на Бога“ — продължи секретарят, — можете да кажете: „давам честната си дума“.

Кресги каза:

— Заклевам се в името на Бога.

Корд го поздрави с ръкостискане. Секретарят му даде да подпише три листа.

— Ти не ми беше казал — прошепна Кресги на Корд.

— Имам нужда от тебе, Уинтън. Помислих си, че ако направо те докарам тук, ще бъдеш по-малко склонен да ми откажеш и да си потърсиш доходна служба някъде другаде.

— Виж какво, детективе, благодарен съм ти. Наистина. Но просто не мога да си го позволя.

Корд се усмихна загадъчно.

— Ти не можеш да си позволиш да не се съгласиш. Поговори с хубавата си женичка. Ще намериш някакъв начин да го уредиш.

Секретарят вече нямаше търпение.

— Вие двамата защо не си приказвате за това по-късно? — Той свърши канцеларската работа и сгъна два листа подобно на призовки. Подаде единия на Кресги. — Идете до централната окръжна регистратура, за да ви вземат отпечатъци от пръстите на същия формуляр и идете в „Личен състав“ да ви изготвят лична карта със снимка. В същата сграда. Бил ще ви покаже къде е. Заверете двете неща нотариално. Луси може да свърши това ако не обядва, в противен случай идете до „Фармърс Банк“. Потърсете Сали Ан. Ще ми върнете един екземпляр.

— Но аз дори не съм го обмислил.

— Вие сте специален пълномощник, което звучи добре, но не си въобразявайте много, това е най-ниското звание при нас. Имате ли разрешително за пистолет?

— Да, имам. Завършил съм курс за лично огнестрелно оръжие. Резултатът ми беше…

— Трябва сам да си закупите оръжие, но парите ще ви бъдат възстановени до двеста долара. Автоматите са позволени, но може да използвате само разрешени заряди, ето тези тук. — Той подаде на Кресги едно лошо фотокопие. — Не бива да са по-тежки от тях. И ако обработвате спусъка, теглото му не трябва да е по-малко от девет фунта.

Кресги кимна и Корд забеляза, че той вече престана да спори.

Секретарят продължи:

— Заплатата ви е двайсет и девет хиляди и петстотин годишно, разпределена пропорционално в зависимост от времето, в което работите при нас. Ще бъдете прикрепен към Бил. Ха, ха, предвиждам нещо. Я свършете случая Гебън и пипнете тоя ненормалник, можем да ви намерим постоянно местенце тук, в окръжната служба, ако ви атестират от щатската полицейска школа.

— Освен това получавате добавки, ако работите повече от двайсет и пет часа седмично. И за семейството трябва да плащате осигуровка. Имате ли жена и деца?

— Седем.

Корд добави:

— Това са децата. Има само една жена.

— О, и още нещо… — Той подхвърли към Кресги бележник в пластмасова подвързия, около триста страници дебел. — Това е Наказателният кодекс на щата и Наръчникът на шерифския пълномощник. Прочетете ги. Научете ги.

— Да, сър. — Лицето на Кресги светеше от сдържана гордост. — Трябва ли да отдавам чест?

— Всичко е написано вътре. — Секретарят потупа Наръчника.

 

 

Джени,

Ти искаше някой да те научи какво е любовта, а всичко, което ти намери, бе урокът на смъртта.

Защо отиде там в онази нощ? Ти ми бе казала, че е приключило.

Дали да ти вярвам, или не?

Незнанието ме измъчва така, както животът без теб.

Защо, рожбо, защо?

Ние скоро ще се срещнем.

Ем.

— Откъде е взето това?

— От портмонето на Емили в нощта, когато се е удавила.

Уинтън Кресги рече:

— Значи са смятали, че момчето Халпърн е написало това, така ли? Едно петнайсетгодишно хлапе?

— Уф! — изсумтя Корд.

Седнал в шерифската служба на Ню Лебънън, облечен в безупречно чиста и изгладена униформа, подобно на Корд, Кресги остави на бюрото обвитата в прозрачен найлон бележка на Емили, докато Корд четеше на глас доклада.

— „Графологичен анализ на разглеждания документ. Според моето професионално мнение не съществува повече от 50 процентна вероятност, че почеркът е на въпросната Емили Роситър. Значителни сходства са петградусов обратен наклон, кратки изкачвания и снишавания и камшичести главни букви. Има значителни отклонения от представените примери, но те могат да се обяснят с алкохолно опиянение, употреба на наркотици, емоционално вълнение или неустойчивост на повърхността при писане.“

— Защо Филип нищо не е казал за това?

— Може да не го е видял. А може да го е видял и то нищо да не е означавало за него. — Корд задържа поглед върху писмото и после рече: — Нека да приемем, че то наистина е на Емили, а?

— Добре.

— То говори ли ни нещо?

— Ами, поне две неща. Първо, че е писмо преди самоубийство. Следователно означава…

— Подсказва — поправи го Корд.

— Подсказва, че Емили се е самоубила. Тя не е била убита.

— Добре. А какво е другото нещо?

— Че момчето Халпърн не е убило и Джени. Искам да кажа, то загатва, че момчето не го е направило.

— Защо?

— Защото този „някой“, когото Емили споменава, вероятно е убиецът. Някой, с когото Джени е имала връзка. Несъмнено тя не е имала връзка с Филип Халпърн.

— Заради думите й, че е смятала нещо за приключило, така ли?

— Да. Че може би връзката е приключила.

Корд рече:

— И погледни това „отиде в онази нощ“. Може би е имала предвид вторник вечерта. — Той отвори куфарчето си. Опърпаната вече снимка на Джени Гебън от волейболното игрище гледаше надолу към дебелите купчинки индексни картончета. Той поразрови сред тях и измъкна едно.

— Това ли е компютърът ти, Бил?

— Хм, компютър. Ето. Между пет и шест часа същата вечер, когато Джени е била убита, тя и Емили са имали някакъв сериозен разговор. Може би спор. И Емили е била в мрачно настроение. Не е отишла да вечеря заедно с приятелките си.

— Значи навярно Джени е отивала да се срещне със своя любовник или бивш любовник, а Емили се е разсърдила.

— Възможно е.

— Почакай — рече Корд. Той изрови друго картонче. — Момичето, което ми каза, че Джени е била бисексуална, също спомена, че тя се е карала с някого във вечерта на убийството. Тя казала: „Обичам нея, теб не те обичам“. Ами ако се е съгласила да се срещне с този мъж…

— Или жена — добави Кресги.

Корд вдигна вежди, признавайки този момент.

— Възможно е. Но Траут, търговецът на килими, каза, че е видял мъж… Ако тя се е съгласила да се срещне с него за последен път и той я е убил?

— Това звучи доста убедително.

— Ами изследването на ДНК? На местопрестъплението е била намерена сперма на Филип.

— По дяволите, така е. — Кресги се намръщи.

— Не бива да се съгласяваш с мен толкова бързо.

Кресги поразмисли малко и каза:

— Може би любовникът я е убил. После момчето се е появило и я е изнасилило…

— Всъщност, ако тя вече е била мъртва, това не е било изнасилване. Било е оскверняване на човешки труп. По-дребно престъпление.

— О. — Кресги изглеждаше обезпокоен. — Имам страшно много да се уча.

Корд замислено рече:

— И защо Емили не дойде при нас, за да ни каже какво знае? Нима не е искала убиецът да бъде арестуван?

— Може би не е знаела името му. Ако момичетата са били любовници помежду си, тогава някой мъж, с когото Джени е имала връзка, би бил болезнен въпрос между тях. Навярно Емили не е искала и да чуе за него.

— Уместна забележка, Уинтън. Но все пак тя можеше да дойде и да ни каже, че някой, с когото Джени е имала връзка, я е убил.

Кресги бе принуден да се съгласи с това.

После Корд рече:

— Но разбира се, ето какво се е случило. Емили се е самоубила. Била е обезумяла от скръб, предполагам. Дори не е помислила за полицията. Единственото, което е съзнавала, е било, че любимата й е мъртва.

Кресги кимна.

— Това е добра идея. Да, бих приел това.

— Предстои ни тежка задача. — Той избра една купчинка с картончета и ги подхвърли на Кресги. — За Джени знаем, че има много хора, с които навярно е имала връзки.

— Е, не е възможно да има толкова много преподаватели.

— Преподаватели ли?

Кресги потупа картончетата.

— Но тя говори за професор, нали?

Корд се взря в писмото за отговор. Той вдигна очи и поклати глава.

— Защо казваш това?

— Ами — рече Кресги, — там пише „да те научи“. Просто предположих, че тя говори за един от своите професори.

— Е, Емили навярно го е възприемала в най-широк смисъл.

— Възможно е — съгласи се Кресги. — Но бихме си спестили доста време, като проверим най-напред преподавателите.

Корд прибра картончетата. Той каза:

— Този път ще използваме сирената, Уинтън. И светлините.

 

 

Ти мислиш, че тях ги е грижа?

О, ще узнаеш скоро.

Ти мислиш, че си им нужен,

но си за тях абсолютно ненужен.

Джейми Корд слушаше стиховете, които гъгнеха от слушалките на неговия уокмен. Лежеше по гръб, взирайки се в залязващото слънце. Искаше му се да може да познава колко е часа по положението на слънцето. Но не знаеше как. Искаше да умее да се ориентира по начина, по който някои дървета растат, но не си спомняше кой вид дървета бяха. Искаше му се да пътува в друго измерение. Джейми вдигна ципа на якето си нагоре заради хладния бриз и се смъкна още по-надолу в падинката с млада трева, за да се скрие от вятъра. Навярно наближаваше време за вечеря, но не бе гладен.

Той засили звука.

Затуй просто направи го сам, направи го сам,

помогни си, направи го сам…

Джейми се чудеше откъде се появи тази касета. Днес следобед се прибра вкъщи след тежка тренировка и я намери върху перваза на своя прозорец. Най-новата касета на „Geiger“ — снимката на кутийката показваше петима кльощави германски музиканти, облечени в кожа, с дълги развети коси, соло китаристът носеше някаква връзка около жилестия си врат.

Неговите родители никога не биха му я купили. Точно този албум беше страшно дързък; той бе забранен във Флорида, Атланта и Далас, а повечето от магазините за записи в окръг Харисън отказваха да го доставят. Може би го бе оставил Филип последния път, когато бе наминал. Една от песните на групата, от друг, не толкова скандален албум, бе използвана в „Изгубеното измерение“ и двете момчета често слушаха записите към филма.

Ти мислиш, че тях ги е грижа?

Той вдигна касетофончето с две ръце, вдигна го нагоре и го допря до бузата си.

Направи го сам, направи го сам, направи го сам…

Той си помисли за училището, за природонаучния клуб, който имаше сбирка точно в този момент. Навярно другите ще се оглеждат наоколо и ще питат къде е Джейми? И никой няма да знае, а после някой може да каже нещо за Филип, но няма да приказват много за него, защото това бе последното събиране за годината и в такива случаи се очаква да се забавляваш, да пиеш кока-кола, да тъпчеш устата си с курабии и да бъбриш за лятото, а не за членове на клуба, които са били дебели и чудати и които са били застреляни от полицията.

И освен това не е обичайно да се говори за момчета, които офейкват преди училищния купон, за да седнат край един гроб — приятели, на които, ако те не са наблизо, обикновено се подиграват, че са педерасти, затова майната ви, майната ви, майната ви…

Просто направи го сам, вземи бръснач, вземи въже, нямаш друга надежда, освен да го сториш…

Джейми погледна надгробната плоча и осъзна, че не е знаел второто име на Филип — Артър. Той се зачуди дали това не е име на някой роднина. Изглеждаше необичайно, че неговите родители са му дали второ име, защото това го правеха нормалните родители, а тези на Филип бяха пълни откачалки.

Джейми се отпусна назад, гледайки пъстрия гранит. Но този път той видя името: ДЖЕЙМС УИЛЯМ КОРД. Джейми си представи своето собствено погребение и видя как баща му е застанал до гроба. Баща му не изглежда особено опечален. Той гледа някъде надалеч, мислейки си за Сара. Джейми си представи как самият той е седнал сам пред своя гроб и бавно проследява буквите от името си. Той обаче прескочи второто си име.

 

 

Те успяха да заобиколят Суперпродавача и влязоха направо в канцеларията на Еймос Траут.

— Извинявай, че пак те безпокоя — каза Корд и го представи на Кресги.

— Имате ли нужда от мокет, пълномощник?

Кресги отвърна, засега не, но че ще го обсъди с жена си.

Корд рече:

— Би ли прегледал тази книга и ми кажи дали можеш да разпознаеш мъжа, който си видял на шосето в онази вечер.

— Ами, както вече казах, не мога да си спомня много подробности. Тоя стар буик доста добре го дава на скорост…

— И аз имам един олдс, който страхотно взема завоите — рече Кресги. — „Дженеръл Мотърс“ знаят как да правят коли.

— Точно така — съгласи се Траут.

— Ако успееш да стесниш кръга до няколко души, които може да приличат малко на човека, който си видял, това ще улесни доста нашата работа. — Корд му подаде ежегодника на Одънския университет. Траут започна веднага да го прелиства.

— Не бързай — каза му Корд.

Сърцето на Корд подскачаше всеки път, когато Траут откъсваше парченце хартия, за да си отметне някоя страница. Когато свърши, той разтвори на отбелязаните страници и посочи трима мъже. Той каза:

— Струва ми се, не е редно да свидетелствам, но може да е бил някой от ей тия хора.

Корд взе книгата и видя имената на мъжете, отбелязани от Траут. Погледна Кресги, който бавно кимна. Корд благодари на Траут и следван от Кресги, излезе от магазина, като дори не си направи труда да запише имената на своите картончета.

 

 

Кресги, току-що завърнал се от първата си мисия по събиране на доказателствен материал, бе подбрал по-добрите снимки.

На местопрестъплението край езерото през април Джим Слоукъм бе забравил да пренастрои автоматичния фокус на 35-милиметровия си фотоапарат и в тъмнината той понякога бе насочвал инфрачервения далекомер към някой храст или скала. Много от снимките бяха разфокусирани. Няколко от тях бяха зле преекспонирани. Кресги доста се забави, докато ги преснима с „Полароид“.

Седнали в кабинета, който фактически беше четвъртата спалня в къщата на Корд, заобиколени от останките на двете двойни поръчки пържени пилета, пиейки кафе (Корд) и силен чай (Кресги), двамата мъже се бяха надвесили над снимките.

Шест снимки, осем на десет инча, на стъпковите отпечатъци край езерото бяха забодени с кабарчета върху корково табло в съседство с реклама за поддържане на тревни площи, гарантиращо да направи всяка морава дебела и мека като котешка козина. В средата на таблото се мъдреха малките квадратни моментални снимки на Кресги.

— Струва ми се, тези двете — рече Кресги, почуквайки по една от снимките на Слоукъм и една от своите.

— Защо? — попита Корд. — Стъпката е подобна, но погледни размера. Обувката от местопрестъплението е по-широка.

Кресги обясни:

— Ами, почвата е по-влажна. Искам да кажа, край езерото. Четох в една книга по криминалистика, че отпечатъците в кал променят формата си в зависимост от близостта си до водния източник и от това, дали с времето отпечатъкът става по-сух или по-влажен. Този язовир наблизо има излаз за оттичащи се води и той е по-нагоре от мястото, където тялото е било намерено…

— Откъде знаеш това?

— Отидох там и видях.

— Значи разстилането на отпечатъка. Добре, но как е станало така, че на снимката от местопроизшествието стъпките не са така подчертани, както на твоята снимка?

— Мисля, че са — рече Кресги. — Просто той не е стоял на едно място. Виж, по-дълбоката вдлъбнатина е вдясно на дясното ходило, а ей тук тя е отляво на лявото стъпало. Означава, че този мъж ходи като пингвин.

— Да — каза Корд. — Наистина.

— Затова смятам, че са едни и същи.

— И аз така смятам, Уинтън. — Корд се замисли над тази подробност. — Струва ми се, че сме доста близо до някаква вероятна причина. Но страшно ми се иска да разбера истинския мотив. С какво друго разполагаме? — Той започна да прехвърля картончетата си, после извади две и бавно ги изчете. Той каза: — Помниш ли онова късче от компютърна разпечатка, което ти показах? Дето го бях намерил зад общежитието на Джени. Беше почти изгоряло.

— Не можах да открия нищо за него, преди да ме уволнят.

— Е, утре сутринта бих искал да провериш откъде е дошло.

Кресги трепна.

— Но в колежа едва ли ще ми позволят да направя това. Мен ме уволниха. Забрави ли?

— Уинтън, няма проблем дали ще ти позволят. Ще извадим заповед за обиск. Но ти трябва вече да мислиш като ченге.

Кресги кимна обезсърчено.

— Вее пак отскоро съм на тази служба, нали разбираш.

— Това не е извинение.

 

 

В десет часа на другата сутрин двамата мъже се изкачиха по стълбите на тъмната тухлена къща и позвъниха на входа.

Уинтън Кресги забеляза начина, по който Корд застана малко встрани, сякаш някой би могъл да стреля през дъбовата врата. Не му се вярваше някой да го направи, но и той постъпи като детектива.

Руса жена над четиридесетте отвори вратата. Беше с тесни рамене, облечена в бяла блуза и тъмна плисирана пола на карета. Бе се наклонила надясно под тежестта на голяма делова чанта. Тя я остави на пода.

Корд погледна очаквателно към Кресги, който се прокашля и каза:

— Добро утро, госпожо, съпругът ви вкъщи ли е?

Тя ги изгледа тревожно.

— За какво се отнася?

Корд рече:

— Вкъщи ли е, моля?

Кресги си помисли, че той самият не би казал това. Би отговорил на въпроса й.

Тя ги пусна да влязат.

— Той е в кабинета си, в дъното на къщата.

Двамата мъже минаха край нея. Тя се усмихна с любопитство. От движението аленото червило се разстели малко извън очертанията на устните й.

— Ето там. — Тя посочи към стаята и ги остави.

Ръката на Корд се устреми към пистолета му. Кресги направи същото. Почукаха на вратата и влязоха, преди да чуят отговор.

Мъжът се завъртя бавно на опърпания канцеларски стол, от чиято тапицерия висяха фъндъци от пълнежа. Кресги се зачуди дали той не бе намерил стола някъде по улиците в бедните си студентски години и от сантименталност си го е запазил. Ноздрите на Кресги трепнаха от миризмата на стари килими и мухъл. Идеше му веднага да се втурне към най-близкия прозорец и широко да го разтвори. Листовете хартия и книгите, изпълващи всяко свободно пространство, допринасяха за душната атмосфера, както и натрупаните в безпорядък стари фотографии покрай стените. Всичко бе покрито с тънък слой прах.

Ранди Сейлс си отбеляза с молив докъде е стигнал в обемистия том, който четеше, пъхна кламер между страниците и затвори книгата.

Една сойка кацна на клонче зад прозореца отвън и започна да кълве малките светли плодчета черница.

Бил Корд каза:

— Професор Сейлс, арестуваме ви за убийството на Дженифър Гебън.