Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (29)

2.

— Ти каза, че ще ги лъснеш.

— Ще ги лъсна.

— Ти каза днес.

— Днес ще ги лъсна — отвърна Еймос Траут, отпуснал се в разкривения си зелен фотьойл. Той грабна дистанционното управление и увеличи звука.

Жена му, мършава и с провиснала кожа, изсипа готовото тесто в тавичка и реши, че той не бива да се измъкне. Тя каза:

— Когато бях на църква, Ейда Кемпъл ме погледна право в краката, като че ли нямаше нищо друго наоколо освен моите крака, и съм сигурна, че нещо проблесна в очите на тая жена, май зърна нещо и аз не знам какво. Идеше ми да потъна в земята от срам.

— Казах, че ще ги лъсна.

— Ето. — Тя му подаде тъмносините си обувки така, сякаш му предлагаше пистолети за дуел.

Траут ги взе и погледна към телевизионния екран. Нямаше да бъде чак толкова зле, ако в момента Чикаго не играеше срещу Ню Йорк и ако резултатът не беше изравнен.

Но Тя беше наредила. Затова Еймос Траут увеличи още повече звука и понесе обувките към сутерена. (Голямо чудо, че тая беззъба кучка Ейда Кемпъл все намира за какво да се подхилва под евтината си белезникава пудра.)

— … ниска топка отляво… спряна от защитника! Какво улавяне! Ще има игра на финала… Състезателят…

Клик. Телевизорът замлъкна. Той чу отгоре стъпките на жена си, която се връщаше в кухнята.

Ах, как боли. Понякога боли.

Траут изкриви лице и грабна вестник от огромната купчина, насъбрала се, докато бяха на почивка в Минесота. Той го разстели, после извади всички принадлежности — синята боя за обувки, четката, парчето плат за лъскане — и ги нареди пред себе си. Вдигна обувките и ги огледа. Обърна едната. От нея изпадна счупен нокът. Той остави обувката върху вестника и докато нанасяше боята, погледът му се плъзна покрай обувките и се спря на самия вестник.

Траут се зачете за момент и изведнъж се изправи. Метна обувките върху сушилнята за дрехи. Едната от тях остави дълга синя ивица върху емайла. Той занесе вестника в кухнята, където жена му седеше с кръстосани крака и бъбреше по телефона.

— Мачът беше много шумен — каза му тя. — Затова го изключих. — После пак продължи разговора си.

— Затвори.

Тя погледна пожълтялата шайба така, сякаш там имаше обяснение за тази ярост.

— Ще ти се обадя пак след малко, мамо.

Той грабна от нея слушалката и натисна вилката, за да освободи линията.

— Какво правиш?

— Обаждам се по телефона.

— Няма ли да ми лъснеш обувките?

— Не — рече той, — няма да ги лъсна. — И започна да набира.

 

 

Търговската улица „Оукуд Мол“. Бил Корд мразеше търговските улици.

О, магазините бяха чисти, цените приемливи. „Сиърс“ гарантираше задоволство, а къде изобщо по света можеш да получиш това без един куп предварителни условия? Тук човек можеше да си купи топли кифлички и мексикански закуски, както и от курабийките и замразеното кисело мляко на госпожа Фийлд. Можеш да прегърнеш с ръка жена си, да повървите по Виктория стрийт и да се спрете пред витрина с манекен по червени копринени бикини и сутиен и черен колан с жартиери; да целунеш жена си по врата, а тя да се дръпне и изчерви смутено и после да ти позволи да й купиш, е, не този комплект, но чудесна сексапилна нощница.

Ала търговските улици за Корд означаваха „Феъруей Мол“ в Сейнт Луис, където двама полицаи бяха загинали заради него и затова той никога не идваше тук.

Той хвърли поглед към магазина за играчки. На витрината се извисяваше картонена фигура на „Датхар-IV“ над армия войници от „Изгубеното измерение“. Корд се загледа за миг в тях и после продължи, докато не стигна магазина за подови настилки. Не бе направил и десет крачки навътре, когато към него се спусна младеж в спортно сако.

— Аз знам кой сте вие — заяви момчето. — Вие сте човек с незастелен под.

— Аз съм…

— Подовете са като вас и като мене. Понякога имаме нужда от нови тъкани, същото се отнася и до вашия под. На него му омръзва старата премяна. Какво имате в гардероба си точно сега? Двуредно сако, панталони, бермуди, няколко ризи, а, също и една-две униформи с цвят каки, нали така? Помислете колко ви завижда вашият под.

— Не…

— Не знаете какво значение има новата подова настилка. За вашето душевно равновесие. За вашия брак. — Той беше като питбул с редки руси мустачки. — Искате ли някакви акценти? Какъв цвят е килимът ви сега?

— Всъщност не се интересувам…

— Желаете голи подове? Момент, тогава да обсъдим акцентите.

— Никакви килими. Трябва ми само Еймос Траут.

— Не сте ли тук, за да купите килим?

— Не.

— Детективе? — Траут излезе от задната стаичка. Двамата се ръкуваха.

— Ей, шерифе — извика момчето, — полицейският ви участък има ли мокети?

Траут му махна да спре.

Когато двамата седнаха край бюрото на Траут, Корд каза:

— Много се старае.

— Хм. Не. Голям досадник. Ама продава килими. След три години като нищо ще бъде в представителството на „Нисан“ и сигурно вече ще продава боинги, преди да е навършил двайсет и осем. Такива момчета трудно мога да задържа.

Корд попита:

— Ти каза, че си видял обявата в „Реджистър“?

— Бяхме с жената на почивка в Минесота точно след като е станало онова убийство. Съвсем случайно зърнах съобщението, когато постелих вестника да лъсна обувките й. Ти лъскаш ли обувките на жена си?

— На тях това наистина им харесва, нали? Сега ми разкажи всичко. Значи си се движил по шосе 302 в онази вечер. Това е било на 20 април, вторник вечерта?

— Точно така. Карах към къщи. Беше около десет, десет и трийсет. В оня вторник имахме намаление на мокетите от полиакрил и продажбите вървяха толкова добре, че трябваше да стоя до късно, за да запиша приходите и да си отбележа кои са с чекове, кои са по сметка и кои са в брой, нали разбираш. Бях си купил сладолед и карах покрай езерото, когато оня мъж изведнъж хукна към шосето пред мене. Там е работата, че левият ми фар не работеше на дълги светлини. Пък и човекът не можеше да ме види, щото има един храсталак, дето е прораснал чак до шосето, пътните служби трябва да оправят такива неща.

— Ти виждаше ли ясно?

— Съвсем ясно. Оня тип подскачаше като жаба по горещ асфалт. После ме видя и замръзна на място, а аз свих встрани и това беше всичко.

— Имаше ли кола наблизо?

— Да. Ама не видях какъв модел.

— Светла или тъмна?

— Колата ли? По-скоро светла.

— Спомняш ли си регистрационния номер?

— Дори не знам дали имаше номер, или дали е била камионетка или лимузина. Просто не обърнах внимание, толкова се притесних да не прегазя оня човек. Това, дето остана от сладоледа, се пльосна на пода и за първи път бях доволен, че колата отвътре е в тъмен цвят.

— Беше мъж, а не момче, така ли?

— Не, не беше момче. Беше някъде около четирийсетте.

— Можеш ли да го опишеш?

— Набит, ама не дебел, с къса коса, не съвсем тъмна, сресана назад. Беше с тъмни панталони и светло сако, но сакото беше покрито с кал.

— Бял?

— Какво?

— Каква раса беше?

— О. Да, беше бял.

— Някакви бижута, шапка, обувки?

— Не, както казах, наистина доста бързо минах край него.

— Ако видиш негова снимка, би ли си го припомнил?

— Както при очна ставка сред други хора ли? Мога да опитам.

— Не си ли спомняш нещо друго?

— Не.

— Нещо особено? Опитай се да си спомниш.

— Не, нищо. Е, освен дето си помислих, че е доста сръчен. Искам да кажа, разбираше от коли. Канеше се да смени сам кабела за запалването. Не всеки може да го направи. Затова едва не спрях. За да му помогна.

— Кабела за запалването ли?

— Ама беше късно, а жената направо пощурява, ако не се прибера вкъщи преди единайсет, разпродажба или не.

— Значи той е работил по колата?

— Не съвсем, просто носеше към нея оная жица.

— Можеш ли да я опишеш?

— Нали знаеш какво представлява. Бял, дебел кабел.

— Възможно ли е да е било въже, като за простиране на пране?

Еймос Траут помълча малко.

— Съвсем е възможно.

 

 

Даян влезе в дневната и видя, че Бен Брек реже букви от шкурка. Сара седеше на дивана и го наблюдаваше.

— Дължа ви нови ножици — рече той.

— Моля?

Той каза:

— Използвах само груба шкурка. Тя почти съсипа остриетата.

— Всъщност няма значение — отвърна Даян. — Какво точно правите?

— „Хранилище“ — сериозно каза Брек и подаде буквата „Е“ на Сара. — Опипай я, почувствай я.

Сара прекара пръсти по буквата.

— „Е“ — каза тя.

Буквата бе добавена към ХРАНИЛИЩ върху масата. Сара изрече на глас буквите подред, като ги докосваше. Брек ги събра и ги скри зад гърба си. Започна да й ги подава една по една. Със затворени очи момичето докосваше буквата и му казваше коя е.

Даян ги гледаше, изцяло погълната от упражнението. След десетина минути той каза:

— Достатъчно за днес, Сара. Ти се справи много добре, но продължавай да работиш над „б“, „д“, „к“ и „п“. Често ги объркваш.

— Добре, доктор Брек. — Сара събра буквите от шкурка и ги сложи в раничката си. Там държеше касетофона, касетите и упражненията, над които работеше.

Даян обгърна с ръка дъщеря си.

Брек каза:

— До следващия вторник, нали?

— Чудесно — рече Даян. — Ще бъда вкъщи през целия ден. — После добави: — Исках да кажа, ние ще бъдем вкъщи.

Сара изтича навън.

— Ще се прибера след малко, мамо.

— Не се отдалечавай от къщата.

Брек и Даян минаха в кухнята и Даян наля две чаши кафе, без да го попита дали иска. Брек хвърли поглед към червените й лакирани нокти, после очите му се плъзнаха по блузата, чиито две горни копчета бяха разкопчани. Като че ли му хареса това, което видя. Даян реши да не мисли сега за тази негова реакция.

Тя отложи за по-късно и своята собствена реакция.

Брек се загледа в снимка на Корд в униформа. Беше залепена за хладилника точно до един орел, който Сара бе изрязала от блокче с илюстрации.

— Сигурно е вълнуващо да сте омъжена за полицай.

— Бих казала, по-скоро обременително. Телефонът звъни по всяко време и приятелите ни все търсят Бил да им помогне, било за уреждане на глоби или нещо друго. Били ли сте някога женен, Бен?

Тя бе проучила семейното му положение още при първата им среща.

— Не. Никога не съм имал това щастие. — Той отпиваше от кафето.

Даян го гледаше внимателно.

— Твърде силно е, да добавя ли гореща вода?

— Хубаво е.

Даян каза:

— Проблемът на Бил е, че е натрапчив. Той…

— Вероятно искате да кажете настойчив.

— Така ли?

— Човек е настойчив, когато върши нещо непрестанно, натрапчив е, когато постоянно мисли за нещо.

— О. В такъв случай, той е и едното, и другото. — Двамата се засмяха и тя продължи: — Той просто не се спира. Работохолик. Не че имам нещо против. По този начин не ми се меси, а когато е вкъщи, той е същински домошар. Но щом веднъж си е наумил нещо, става като териер, погнал плъх. Например, снощи си легнах, а той остана да работи до късно. Бил казва, че едно разследване е като зидане на тухлена стена. Винаги се намират достатъчно тухли, ако човек се постарае да ги потърси.

— И той старае ли се?

— О, и още как.

— Няколко пъти съм бил вещо лице в съда във връзка с психологията на наблюдението. Как свидетелите могат да видят неща, които не съществуват и да пропуснат такива, които са налице. Сетивата са удивително ненадеждни.

— Общо взето, не се меся в неговите разследвания. Те са толкова, разбирате ли, отблъскващи. Съвсем различно е, когато гледаш това по телевизията.

А защо не се е женил?

— Занимавал съм се с изследване на насилието — рече Брек. — Двама мои колеги бяха работили със социопати…

— Това да не е нещо като психопат? Както Тони Къртис в „Психо“.

— Тони Пъркинс, струва ми се.

— Да, да. — На четирийсет и една години и никога не се е женил.

— Те бяха работили с някои доста антипатични субекти…

Антипатични.

— … и тяхната теория е, че комерческите развлечения правят лоша услуга, когато омаловажават насилието. Че те са склонни да изопачат моралната преценка и довеждат до ситуации, в които индивидите действат с насилие, защото чувстват, че стълкновението от човешка гледна точка ще бъде без значение. Наблюдаваме…

Дланите на Даян се изпотиха, докато тя напрегнато се мъчеше да следва мисълта му.

— … много случаи с откровен афект от страна на млади хора в отговор на филми и…

— Хм. А-фект ли?

Той видя, че се е увлякъл и поклати извинително глава.

— Афект. Означава емоционална реакция. Децата гледат как хора експлодират и как ги убиват на екрана и това не ги трогва. Те нищо не чувстват. Или по-лошо, те се смеят.

— Предпочитам Джейми да не гледа такива филми… Ами, ето например неговия приятел. Бяха се увлекли по „Изгубеното измерение“. Вижте какво се случи.

— Момчето, което бе убило ония девойки ли? — попита Брек. — Може да е било повлияно от филма.

Даян стисна устни.

— Макар да бе убито и всичко останало, Бил все още смята, че момчето не го е извършило.

— Така ли? — попита изненадано Брек. — Но вашият бодигард го няма вече.

— Почакайте, когато историята се разчуе.

— История ли?

— Има нов свидетел — изрече тя рязко.

— Но всички вестници твърдяха, че момчето го е направило.

— Вестниците, както и много други хора в града. Бяха твърде доволни да приключат случая. Но не и моят Бил, о, не. Той все още разследва. Не се отказва. Тази сутрин тръгна да проучва някаква нова следа. Смята да докаже, че момчето не го е направило.

Даян усети гнева в гласа си, докато гледаше втренчено мястото, където патрулната кола на Том бе паркирана през всички тези дълги седмици.

— Когато човек е млад, когато е на възрастта на Сара, всичко е ясно, краят винаги е хубав. Знаеш кои са лошите хора и ако те се измъкнат, поне ти е известно, че са лоши. А на нашата възраст кой може да е наясно за каквото и да било?

Брек привърши кафето си.

— Имате чудесен дом.

На Даян й се стори, че той го каза тъжно, но преди тя да чуе някакво потвърждение на това впечатление, той добави:

— Знаете ли какво ми се иска?

— Каквото пожелаете — усмихнато и кокетливо рече тя.

— Хайде да се поразходим. Покажете ми вашето царство.

— Разбира се. — Тя си облече едно яке и двамата тръгнаха навън.

Показа му градинката си с листни подправки, после разкаляното парче земя, бъдеща морава, след това мястото, където щяха да поникнат луковиците, ако еленът не ги беше стъпкал. Брек промърмори одобрително и тръгна бавно към задната част на двора и ниската ограда.

— Хайде да отидем в гората.

— Аха — рече Даян, повеждайки го встрани. — Ще трябва да обиколим.

— Тази малка ограда? Не можем ли да я прескочим? — попита Брек.

— Как, с тия обувки ли?

— Какво им е на обувките?

— Скъпи ли са? Ще ги прежалите ли? — попита тя.

— О, това ли — рече той. — Няма значение.

Двамата се разсмяха. Минаха покрай пасището и навлязоха във високата трева сред млади дъбови фиданки, откъдето започваше гората. Даян изобщо не се изненада, когато, на достатъчно разстояние от къщата, Брек й хвана ръката. Нито пък се изненада, че тя самата му позволи това.

 

 

— Значи всъщност не е било онова момче?

— Уф. Имат нов свидетел.

Бяха седнали в служебната закусвалня на Окръжната служба. Очите им обикаляха неспокойно стаята, проследявайки сиво-зелените квадрати на линолеума от край до край, после пак се връщаха, за да гледат как късчетата лед бавно се разтапят в чашите им с кока-кола.

— Ще се наложи нещо. — Мъжът, който говореше, беше дебел. През бялата риза с къс ръкав коремът му опъваше до краен предел колана на панталона. Бялата му коса, намазана с гел, бе сресана назад. Казваше се Джак Тредъл и освен другите си задължения той беше и инспектор на окръг Харисън. Всички части на лицето му бяха с торбички — очи, уста, брадичка. Той завря кутре в бузата си, за да потърка един зъб през кожата.

— Така мисля и аз — рече другият мъж. Също с толкова торбички, макар и недотам дебел. Той също носеше бяла риза с къс ръкав, а върху нея — светлокафяво спортно сако. Бул Купър търгуваше с недвижими имоти и беше кмет на Ню Лебънън. Тези двамата бяха водещи играчи в управлението на окръг Харисън.

— Значи, оказва се — рече Тредъл, — че момчето…

Купър каза предохранително:

— Имало е пистолет.

— Е, може и да е имало. Но не давам и пукната пара за рапорта по инцидента. Не е трябвало да го арестуваме, не е трябвало да го оставяме да избяга, не е трябвало да го застрелваме.

— Ами…

— Някой май ще загази от това.

— Момчето беше доста лошо простреляно — съгласи се Купър.

— Беше убито на място — изсумтя Тредъл.

Около тях провинциални адвокати и техните клиенти говореха бавно, похапвайки сандвичи с лебервурст и евтини макарони със сирене и непрекъснато пъдеха с ръце настървените пролетни мухи. Тредъл най-добре се справяше с невежи приятели и дребни врагове; тук беше в свои води и кимна за поздрав поне на половината хора в помещението, докато седяха.

Той рече:

— Хамърбек и Рибън разиграваха хитри игрички. Ами че те, дявол да го вземе, се правеха на велики шерифи и им трябваше шум в пресата, бомбастично арестуване и им се щеше да свържат убитата студентка от миналата година с всички тия тъпи щуротии за сериен убиец и одрани кози. Е, добре, сдобиха се с шумотевицата в печата, а там сега се чудят защо сме позволили едно невинно момче да бъде убито. Към нас вече надничат специалните служби и сигурно някоя комисия по етика в Хигинс се кани да ни разнищи. Ще трябва да им подхвърлим някого.

— И смяташ той да е от Ню Лебънън, усещам накъде биеш. — Купър се изкашля и изтри уста с дебела салфетка.

— А, не, от това нямам полза. Ако вземем човек от окръга и аз го обявя, тогава нещата ще изглеждат благоприятно за мен. Ако е от града и ти го съобщиш, ще бъде добре за теб. Нали разбираш, нас всъщност ни боли да го сторим, но прочистваме собствените си редици. Никакво прикриване на вина.

— Не се бях сетил за това. — Купър се отпусна и добави: — А какво ще кажеш за онзи Махони?

— Какво за него?

— Корд ми даде копие от писмото, което е пратил до министъра на правосъдието на Мисури. Решил е да гони Махони до дупка. А на Рибън направо ще му се разгони фамилията.

— Отде на къде?

Купър каза:

— Махони изобщо не е трябвало да бъде в разследването. Той е цивилно лице.

— Аха. — Тредъл се подхили. — Изобщо не ми пука за Махони. Каквото станало, станало. Такива като Махони минават покрай капките, случват се подобни неща.

— Какви са възможностите? Коя ще бъде голямата риба?

— Ето, например Елисън — предложи нехайно Тредъл, казвайки очевидното. — Както и Рибън. Но ако е някой твърде високо, ще изглежда лошо за нас — значи ние с теб не сме ръководили добре.

Купър рече:

— Имахме двама окръжни полицаи, които работеха по случая. И Бил Корд ръководеше разследването за известно време.

— Корд е умен мъж и той, той… — Тредъл запелтечи, чудейки се какво да измисли.

— Той намери този нов свидетел.

— Намери този свидетел — съгласи се Тредъл. — И той…

— Не може лесно да се залъже — предложи Купър.

— Така е, не може лесно да се залъже.

— Но — бавно рече Купър, — има една неприятност.

— Каква неприятност?

— Не си ли чул? Той може би уж случайно, но всъщност нарочно, да е загубил веществени доказателства. Имаше слух, че е чукал момичето Гебън. Тя е била истинска малка к… нали разбираш. Във всеки случай, някакви писма или нещо от тоя род са били изгорени и те са можели да направят връзка между нея и Корд. Отказаха се от анкетата…

— Каква анкета?

— За която говоря. Дето Корд е ликвидирал доказателствата. Но неговата невинност изобщо не беше доказана. Просто зарязаха всичко.

Очите на Тредъл се оживиха.

— Смяташ, че можем да се възползваме от тая работа?

— Зависи — рече Купър, — дали ще поискаме да се възползваме от това, или не.

 

 

Бил Корд се обаждаше от телефонен автомат на Даян. Вече се бе здрачило и той се намираше пред „1001 стоки“, опасно близо до шосе 117. Всяка шеста или седма кола профучаваше толкова бързо, че Корд усещаше как попътната струя придърпва униформата му, сякаш шофьорите се забавляваха, бръсвайки ченгето.

— Джейми ли? — попита той. — Какво се е случило?

— Прибра се късно. Изобщо не се бе обадил. Искам да поговориш с него. Вече втора поредна вечер го прави.

— Добре. Но съм… — Корд изчака, докато отмине грохотът на тежкотоварен камион и после продължи: — Но точно сега съм малко зает. С оная нова следа по случая Гебън. Той добре ли е?

Даян отвърна сопнато:

— Разбира се, че е добре. Току-що казах, че е добре.

— Намирам се на шосето — каза Корд, за да обясни разсеяността си. После добави: — Ще говоря с него тази вечер.

— Не искам само да говориш с него. Исках…

— Какво?

— Нищо.

Корд реши да не обръща внимание на сприхавостта й и попита:

— Как е Сара?

— Изкара хубаво занятие с Бен и ми каза, че е довършила още две глави от своята книга. Парите от застраховката днес пак не дойдоха. Струва ми се, че трябва да се обадиш…

Но аз съм тук, насред шосето.

Даян продължи:

— Това са над две хиляди. На мама й оперираха яйчниците за три хиляди и петстотин. Толкова съм доволна, че Бен иска само по двайсет долара на час. Истинско спасение е.

— Аха. — Кой е Бен? О, учителят. — Е — рече Корд, — това е хубаво. Трябва да тръгвам.

— Почакай. Още едно нещо. Отборът не може да уреди автобус за мача в Хигинс. Джейми иска да знае дали ще го закараме с колата заедно с Дейви?

— Мисля, че да. Разбира се.

— Нали няма да забравиш? Това е последният мач за сезона.

— Няма да забравя.

Отново приближаваше кола. Но тази не профуча покрай него. Тя спря. Корд се обърна към нея и видя, че Стив Рибън и Джак Тредъл го гледат. Рибън беше много сериозен.

По дяволите.

Беше колата на Джак Тредъл — поостарял мерцедес, макар да имаше голям луксозен телефон. Спряха пред патрулната кола на Корд. Двамата мъже слязоха. Той осъзна, че Даян му говори нещо. Той й каза:

— Трябва да тръгвам. Ще се прибера около осем. — Затвори телефона.

Тредъл остана до колата, а Рибън тръгна към Корд. Двамата си кимнаха.

— Как върви работата по новата ти следа, Бил? — попита Рибън без интерес.

— Бавно, но напредва.

Рибън рече:

— Какво ще кажеш да се поразходим малко ей там? — Той посочи тъмното петно на скоро окосена трева край огромен дъб.

Има нещо познато тук. Това вече не сме ли го правили?

Корд закрачи под внушителните клони на дървото, изучавайки изражението на Рибън, после се обърна към Тредъл. Извади монета от джоба си и започна обичайния си трик с нея.

Имаше много неща, върху които да мисли, но една грижа, чисто практическа, се загнезди в съзнанието му: как щеше да съобщи на Даян новината, че са го уволнили.