Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (24)

9.

Тя го усещаше, че е наблизо, сякаш той кръжеше точно над тялото й подобно на топъл слънчев лъч.

Завъртя глава и се взря в поляната, в гората, високата трева.

Пак стъпки, шумолене на листа, чупене на клонки. (Значи: той не лети, не се материализира, не плува. Той върви. Това е добре.)

Сара се огледа за слънчевия отблясък при приближаването му, но не видя нищо, освен дървета, клони, листа, трева и сенки. Крачките се чуваха по-близо. Колебливи, несигурни. Тогава тя го видя — вървеше бавно към нея от гората, търсейки път сред гъсталака. Не изглеждаше съвсем като вълшебник, а по-скоро като голям човек, който шумно стъпва. (Това също е добре.)

— Тук съм. Тук! — Тя се изправи и започна да маха с ръка.

Той се спря, видя къде е и бавно смени посоката, разбутвайки клони встрани.

Тя вдигна пухкавото мече и хукна към него. Извика:

— Аз съм тук!

Яркозеленият листак встрани се разтвори и се появи полицаят, почиствайки праха и листата от униформата си.

— Том! — извика тя и сърцето й се сви.

— Ей, госпожице, как си дошла дотук, без да се омърляш? — Той махна листо от косата си и после смачка нещо на челото си. — Комар. — Огледа дланта си.

Оклюмала, Сара го зяпаше.

— Знаеш, че не трябваше да идваш толкова далече. Можеш да ми струпаш сума неприятности. Трябва да стоиш близо до къщата. Както и да е, стига толкова приказки. Майка ти иска веднага да отидеш при нея. Казва, че имаш час при лекарката.

— Не мога да дойда точно сега. — Тя хвърли поглед към гората. Той си тръгва! Ами да. Полицаят го уплаши.

— Е, не знам — търпеливо рече Том. — Майка ти ме помоли да те намеря.

— Не сега, моля те, а? Само още половин час? — Беше готова да се разплаче.

— Имаш много симпатично приятелче. Как се казва?

— Чътни.

— Хайде сега двамата с Чътни да отидете у дома, а после ти ще се върнеш тук с мене и аз ще те пазя, а? Какво ще кажеш?

Когато тя не отговори, полицаят рече:

— Майка ти ще ми се сърди, ако не те заведа още сега. Нали не искаш тя да ми се кара?

Това бе вярно. Ако тя не отидеше сега, ако пропуснеше часа при доктор Паркър, майка й щеше да се разфучи на полицая. Сара не можеше да понесе мисълта, че някой се ядосва заради нея. Хората те мразят, когато ги вбесиш и после ти се присмиват.

Тя се огледа наоколо още веднъж. Слънчевия човек си бе отишъл. Бе побягнал и сега бе далече.

— Защо изглеждаш толкова тъжна, малка госпожице?

— Не съм тъжна. — Сара закрачи през тревата. — Мини оттук. По-лесно е. — Тя го поведе през високата трева към ивицата земя край пасището и се насочи към къщата, сигурна, че тя и Слънчевия човек никога няма да се срещнат.

 

 

Специално за „Реджистър“: Един първокурсник от гимназията на Ню Лебънън е обвинен в убийствата на двете студентки от Одънския университет, съобщиха днес полицейски служители.

Петнайсетгодишният младеж, чиято самоличност се пази в тайна заради възрастта му, бе задържан от градски и окръжни полицаи в дома на неговите родители вчера следобед.

„Той напълно отговаря на характеристиката, по която работехме — заяви шерифът на Ню Лебънън Стив Рибън. — Той имаше колекция от непристойни фотографии и рисунки на момичета от гимназията. По всяка вероятност е планирал цяла серия от нападения.“

Шериф Рибън добави, че властите допускат възможността младежът да е замесен в миналогодишното убийство на друга студентка от Одън, Сузан Биаготи.

„Тогава — каза той, — изглеждаше, че момичето е убито при обир. Но при сегашния ни поглед върху нещата, това може да е било първото от тази серия убийства.“

Някои граждани посрещнаха новината за ареста с резервирано облекчение. „Разбира се, доволни сме, че е заловен — сподели домакиня от Ню Лебънън, която отказа да даде името си, — но изглежда има още доста въпроси. Сам ли е извършвал това? Могат ли децата ми спокойно вече да ходят на училище?“

Други не бяха толкова сдържани в своята реакция. „Отново можем да дишаме — каза един собственик на магазин, който също настоя да бъде анонимен. — Бизнесът ми съвсем замря през последните две седмици. Надявам се да го изпратят на електрическия стол.“

Според щатските закони един петнайсетгодишен може да бъде преследван съдебно за убийство като възрастен, но никой под осемнайсет години не може да бъде осъден на смърт. Ако съдебните заседатели намерят младежа за виновен в предумишлено убийство, присъдата му може да варира от трийсет и пет години до доживотен затвор и той би трябвало да излежи най-малко двайсет и пет години, преди да стане възможно да бъде пуснат условно на свобода.

 

 

Даян бе намерила карикатура за психиатри в едно списание и я изряза за доктор Паркър. Представляваше малка рибка, седнала на стол и хванала една книга. До нея лежеше огромна акула върху кушетка и малката рибка казваше на голямата: „О, не, съвсем нормално е да поискаш да изядеш своя психиатър“. Даян дълго разглеждаше карикатурата, без да я схване. Но изражението на акулата бе толкова комично, че тя избухна в смях.

Който не бе така силен като смеха на доктор Паркър, когато тя видя изрезката. Може би тази жена все пак наистина имаше чувство за хумор. Доктор Паркър забоде карикатурата горе на таблото си за съобщения. Даян почувства такъв възторг, сякаш й бяха връчили награда в училище.

Сара седеше в чакалнята. Доктор Паркър бе поискала да говори първо с Даян. Това разтревожи Даян, която се почуди каква ли лоша новина ще й бъде предадена. Но виждайки как лекарката се смее, тя почувства, че няма никаква криза. Докато доктор Паркър ровеше из бюрото си, Даян й каза за Бен Брек.

— Брек? Мисля, че съм чувала за него. Я да го потърсим. — Тя се завъртя на стола си и намери една огромна книга. Започна да я прелиства. — А, ето го. Той е на четирийсет и една години… Доста внушаващо. Завършил с блестящ успех Йейл, същото е и като магистър на хуманитарните науки, има докторат по психология. Докторат по педагогически науки в Чикаго. Преподавал е в редица престижни колежи. Понастоящем работи в Чикаго. Много публикации в специализирани списания. Сега гостува в Одън, така ли? Имате късмет.

— Значи би трябвало да го ангажирам?

— Евтино обучение от специалист. Бих казала, че просто няма място за избор.

— Вече му казах, че съм съгласна.

— Мисля, че ще видите поразително подобрение у Сара. — Лекарката погледна часовника си. — Това занятие ще бъде много кратко, госпожо Корд. Няколко минути с вас и няколко със Сара. Няма да ви взема пари за днес.

— Сигурно хороскопът ми за този месец гласи: „Ще срещнеш двама щедри психиатри“.

Чувството за хумор у доктор Паркър се бе изчерпало с карикатурата; тя игнорира шегата и отново се зарови малко раздразнено в чекмеджето на бюрото си. Накрая измъкна малка черна кутия. Тя каза:

— Отсега нататък ще виждате как Сара носи това все със себе си. Помолете съпруга и сина си да не го пипат. Не го докосвайте, не го слушайте, не я питайте за него. Освен ако първо самата тя каже нещо.

Даян зададе най-невинния въпрос, за който можа да се сети:

— Касетофон ли е?

— Точно така.

— За какво е?

— Смятам да възвърна самоуважението на Сара.

— Как?

Тя отвърна кратко:

— Сара ще пише книга.

Даян се усмихна неволно. После реши, че тази шега е проява на лош вкус и се намръщи. Доктор Паркър побутна касетофона, празна касета и книжка с инструкции към Даян, която ги прибра и ги вдигна безпомощно. Когато лекарката не добави нищо повече, Даян каза:

— Не се шегувате, нали?

— Да се шегувам ли? — Доктор Паркър имаше такъв вид, сякаш Даян бе направила нелепа забележка. — Госпожо Корд, струва ми се, отдавна сте разбрали, че аз рядко се шегувам.

 

 

Даян Корд смяташе, че съвършенството на детските пръстчета е доказателство за съществуването на Бога и тя си помисли за това, докато гледаше как дъщеря й държи касетофона, проучва го с известна подозрителност и го обръща в нежните си ръце. Даян разгъна опърпания наръчник и взе отново касетофона. Сложи го на малката масичка в дневната. В лявата си ръка държеше две батерийки и нова касета.

— Мисля, че сега трябва… — Тя се зачете в инструкцията.

— Дай аз — каза Сара.

Даян четеше.

— Ние трябва да…

— Дай на мен.

Клик, клик, клик.

— Готово.

Даян погледна надолу. Сара бе пуснала машинката и натискаше едновременно бутоните за пускане и запис, като казваше:

— Проба, проба.

— Как го направи? Прочете ли инструкцията?

Сара върна лентата и натисна друг бутон. Тенекиеният глас на Даян повтори: „… чете ли инструкцията?“.

— Е, мамо. Ами че то е лесно. — Тя погледна касетофона, а после вдигна очи към майка си. — Доктор Паркър иска да съчинявам истории и да ги слагам в моята книга.

— Така каза и на мен.

— Не знам за какво да пиша. Може би за Бъкстър фабриканта?

— Мисля, че доктор Паркър би искала да чуе тази история. Това е кучето, което станало президент, нали?

— Харесвам Бъкстър… — Сара сбърчи носле. — … но тази история вече съм я написала. Мога да напиша за госпожа Патица Патоковска… Не, не, не! Ще напиша история за госпожа Биволсън.

— Сара. Не се подигравай с имената на хората.

— Ще стане хубава история. — Сара пусна касетофона в своята раничка „Барби“.

На прага се появи Джейми. Ядеше сандвич и държеше чаша с мляко. От начина, по който погледна Сара, Даян разбра, че той иска да говори за нещо, но не пред сестра си. Той се обърна и отново отиде в кухнята. Тя чу вратата на хладилника да се отваря, докато Джейми вадеше каната с мляко.

Даян стана и отиде в кухнята. Взе пакет с пиле от фризера и го сложи върху книжни салфетки. Без да бърза, тя скъса опаковката. Джейми седна край масата и мълчаливо се взря в чашата си с мляко. После я изпи наведнъж. Изправи се, пак напълни чашата и се върна на стола си. Даян си помисли, колко странно, макар Сара да имаше езикови проблеми, разговорите с Джейми често бяха далеч по-трудни.

Тя попита:

— Имаш ли тренировка днес?

— Да. По-късно.

— Значи имаш вдигане на тежести?

— Не днес.

Тя не можа да измисли нищо повече, което да прави с пилето и реши да свари картофи, защото така ще има оправдание да стои по-дълго в кухнята, ако той поиска да я заговори. Започна да бели картофите. Тишината тежеше като олово.

Най-после тя рече:

— Ние знаем, че ти нямаш нищо общо с това, Джейми.

Прокурорът не бе представил момчето на предварителния съдебен състав, но твърдо предупреди семейство Корд, че Джейми ще трябва да даде показания при процеса на Филип. И че има вероятност да се появят нови улики, които да го замесят в делото.

Джейми пиеше млякото както пияница своя алкохол. Той стана и Даян се надяваше, че отива само до хладилника и няма да излезе от стаята. Той си наля още една чаша и пак седна. Попита:

— Татко претърсвал ли е стаята ми, или нещо подобно?

— Какво да е направил?

Когато той не повтори въпроса, тя рече:

— Баща ти не би направил това. Ако е имало нещо, което да го тревожи, той щеше да говори с теб.

— Аха. — Синът й седеше с наклонена глава и разглеждаше чашата.

Даян искаше да му каже колко много го обича, колко се гордеят с него, как случаят при езерото — каквото и да е станало там — е един от ония неясни неща в сложните семейни истории, които не засягат същността на тяхната любов. И все пак тя се страхуваше. Предполагаше, че ако го стори, думите ще втвърдят сърцето му като изваяните му мускули и той ще се отдръпне още повече от нея.

— Джейми…

Сара се появи на прага.

— Той е тук, мамо! Доктор Брек!

Даян погледна към всекидневната и видя паркирана кола на алеята.

— Добре, идвам след минутка.

Сара излезе и Даян каза на сина си:

— Баща ти те обича. — Тя се изправи и прекара ръка през косата му, усещайки как вратните му мускули се напрягат от това.

Той нищо не продума.