Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (22)

7.

След една безсънна нощ Корд закара Джейми в шерифството. Със зачервени очи, изтерзан от гняв и умора, Корд седеше мълчаливо в колата. Джейми обаче бе разговорлив, дори възбуден, сякаш двамата отиваха да ловят риба. Всъщност той изглеждаше по-щастлив, отколкото ако отиваха на риба. Това караше Корд да кипи още повече от яд.

Той си спомни как очите на сина му блестяха, когато Корд го вземаше да го повози, противно на правилата, в патрулната кола, удоволствие, за което Джейми не бе проявявал желание през последните няколко години. Корд го стрелна с поглед, после отново се съсредоточи към пътя. Някъде дълбоко в сина му, той силно вярваше, се съдържаше собствената същност на самия Корд и затова той често чувстваше, че думите между тях двамата са ненужни. И сега го болеше, ох, колко го болеше, виждайки момчето да издига стена около себе си, подобно на самия него, като окован затворник, с безгрижното си бръщолевене. Корд изобщо не продума през целия път от пет мили до шерифската служба.

Т.Т. Евънс рече:

— Здравей, Бил. Здрасти, Джейми.

Милър им махна неловко с ръка. Корд погледна астрологическата карта на стената, залепена на видно място над бюрото на Слоукъм и кимна към двамата. През отворената врата на офиса на Рибън Корд видя, че Рибън и Чарли Махони, „семейният представител“, разговарят. Шерифът вдигна поглед, видя Джейми и се приближи до тях. Махони се спря на прага.

Последва дълго мълчание и после Корд каза:

— Джейми твърди, че е бил сам в онази вечер.

Евънс закима с глава. На лицето му имаше някаква безизразна усмивка.

— Е — започна той и млъкна. Никой не говореше. Рибън втренчи напрегнато поглед в момчето. Корд изучаваше пода.

— Джейми — най-после продължи Евънс. — Искаме само да ти зададем няколко въпроса. Нали нямаш нищо против?

— Не, господине.

— Защо не минем в задната канцелария?

Момчето погледна баща си и тръгна след Евънс. Корд ги последва. Рибън каза:

— Бил. Почакай малко. — Корд се спря. Евънс и Джейми изчезнаха зад вратата. И двамата не погледнаха назад.

— Най-добре почакай тук, Бил.

— Бих искал да бъда със сина си.

— Той нищо ли не каза? — тихо попита Рибън.

— Казва, че бил сам, не видял нито момичето, нито някой друг.

— Мислиш ли, че лъже?

Корд погледна Рибън в очите:

— Не. Сега извинявай, но тръгвам.

Рибън докосна ръката му.

— Ние обсъдихме това, Бил. Смятаме, че е по-добре да не си там.

— Той е малолетен. Имам право да присъствам по време на…

Гласът му заглъхна и Рибън изрече внезапната мисъл на Корд:

— Той не е заподозрян, Бил. С него се отнасяме просто като със свидетел.

— Но аз…

Рибън поклати глава.

— За разследването е по-добре, а и за тебе, да не бъдеш там. Искаме да избегнем, нали знаеш, евентуални нередности.

Корд се обърна към вратата. Мислеше си колко лесно би било да свали дланта на Рибън от ръката си, да излезе от кабинета и да отиде в стаята, където бе Джейми. Но в действителност той си свали шапката и я остави на съседното бюро.

Стив Рибън пристъпи встрани и загледан навън през прозореца, рече:

— Трябва някой ден да отидем на риболов.

Корд меко каза:

— Дадено, Стив.

 

 

— Ти, малко лайно. — Чарли Махони бавно се движеше около Джейми.

Махони бе впечатлен, че момчето не плаче. Реши да действа по-твърдо.

— Ти си проклет лъжец. Знам това. Баща ти го знае. И ти го знаеш.

— Бях сам. — Джейми погледна към вратата. Евънс бе излязъл преди няколко минути да донесе кока-кола. Джейми сега вече разбираше, че той няма да се върне.

— О, я ги зарежи тия. Ти какво си мислиш, а? Че си нарушил полицейския час? Да не мислиш, че само ще ти хвърлят някой бой? Да не си мислиш, че ще те лишат от джобните пари? Говоря ти за затвор! Говоря ти за тежкия режим в Уоруик. На колко си години? Шестнайсет?

— Петнайсет — отвърна Джейми. Гласът му потрепваше.

— Сега си на петнайсет, но докато стигнеш до процеса…

— Аз ли? — Гласът му пресекна.

— Ще навършиш шестнайсет и ще те пратят в крилото на възрастните. Така е, момче. Ти си отписан.

Той започваше да плаче.

— Не съм го направил. Кълна се, не съм.

Махони седна и се надвеси напред.

— Значи ти, малък мошенико, нищичко не знаеш! Трябва да намерим някой. И тъй като нямаме никой друг, ако ме питат мене, този някой си ти.

Джейми изтри лицето си.

— Къде е баща ми?

— Каза, че си тръгва.

— Не! Той каза, че ще бъде тук с мен.

— Просто го е рекъл, за да те доведе. На нас ни каза, че лъжеш.

Джейми погледна към вратата. Стисна зъби и задиша тежко.

— Не го е направил.

— Каза, че си го лъгал и че нас също ще излъжеш.

— Не го е направил. Не би могъл.

— С кого си бил, по дяволите? Имали сте педерастки игрички, дърпали сте си пишките, а?

— Не съм хомо!

— Не си ли? Тогава не би имал нищо против някое маце. Хубаво момиче, разхождащо се само. Готино малко парче от колежа. Ти ли си тоя, дето се е изпразнил върху нея?

Сълзите му бяха едри.

— Нищо не съм правил.

— Колко пъти си гледал филма?

— Кой филм?

Махони се наведе напред и закрещя:

— Ще престанеш ли с тия номера?! Колко пъти си гледал „Изгубеното измерение“?

Джейми сведе поглед и зачопли един нокът.

— Два пъти. Не зная.

Махони каза бавно:

— Знаеш ли, баща ти ни даде някои от твоите гащета. Такива, дето си ги носил, когато си мастурбирал. Имаме образци от твоята сперма. Ще я сравним с тая, която намерихме в момичето.

— Баща ми… — прошепна Джейми.

— Знаем, че сте били двама. Ние сега…

— Той ви е давал мое бельо?

— Ние сега имаме достатъчно, за да те осъдим. Но не искаме да оставим другия глупак да се разхожда по улиците. Ако ни дадеш името му, ще те пуснем. Гарантирам го.

Джейми отчаяно погледна към вратата.

— Бях сам.

Махони изчака една дълга, дълга минута, после се размърда и стана.

— Трябва да отида по нужда. От хора като тебе винаги ми се сере. Връщам се след три минути. Помисли си сериозно, момче.

Махони излезе от стаята. Вратата остана открехната около шест инча и през процепа Джейми виждаше задния вход на кметството. Той се втренчи през стъклената врата към паркинга и гъстите дървета зад него.

Навън беше майски учебен ден. Слънцето грееше ярко и под лъчите му прехвърчащите мушици проблясваха като искри. Навън децата навярно се нареждаха, за да се разделят на отбори в час по физическо, те тичаха, играеха футбол и тенис, стискаха топки за голф.

Навън беше съвсем различно измерение от това, в което сега се намираше Джейми.

Слънцето блестеше силно. Не, то се бе придвижило по-близо към него. Той се изненада, когато изведнъж скочи от твърдия стол. Тръгна през стаята за разпити. После се втурна към тъмния коридор, не откъсвайки поглед от прозореца на задната врата. Спря се в антрето. Светлината започна да се приближава към него, отначало бавно, после все по-стремително, а сърцето му затупка неудържимо силно и бързо. Светлината изпълни зрителното му поле, озарявайки пламналата му кожа. И Джейми разбира, че не, не, този звук изобщо не е сърцето му, а тупкането на маратонките му по дървените подове. Той вдига ръце с длани напред, задната врата експлодира навън и хиляди стъклени отломки летят пред Джейми към златистата светлина.

 

 

Единият скокна при шума. Другият — не.

Махони погледна поразеното лице на Евънс, който хукна по коридора зад шерифската служба и се облещи срещу задната врата, останала почти без стъкла.

Той отиде в стаята за разпити, надникна вътре, после погледна през разбитата врата и видя как Джейми тичешком се отдалечава от участъка.

— Полицай, по-добре да…

Евънс обърна сухото си лице към Махони.

— Джейми не може така да избяга. Какво си му казал?

Махони кимна към разбитата врата.

— По-добре да не го изпускаш. Знаеш къде отива.

Евънс изрече с равен глас:

— Трябва да ти кажа, господине, че си истинско копеле.

— Полицай, той ще се измъкне.

— Какво правиш тук? — попита Корд.

Махони, минавайки през общото помещение, погледна кафето, което пиеше.

— Ама че буламач.

— Беше ли там вътре със сина ми?

— Само надникнах. Двамата с Т. Т. разговаряха.

Корд излезе в коридора и видя празната стая. Върна се, когато Махони пускаше захар в чашата си.

— Къде е той?

— Твоето хлапе ли? Струва ми се, Т. Т. каза, че отиват до езерото да огледат. Не знам.

Корд отиде до входната врата.

— Той трябваше да ми каже.

Махони забеляза пликовете с веществени доказателства, в които бяха моменталните полароидни снимки заедно с бележките.

— Какво е това?

Рибън отвърна предпазливо, сякаш чакаше одобрение от страна на Корд.

— Някой ги бе оставил за Бил. Той смята, че там може да е снимана дъщеря му.

— Показал ли си й ги, питал ли си я за тях?

— Тя не ги е виждала, не. Дъщеря ми е със затруднения в ученето. Точно сега й е много тежко. Това би я разстроило.

— Е — рече Махони е пресилен смях, — би било жалко, но…

— Попитах я дали някой я е снимал напоследък и тя каза „не“.

— Значи е изоставаща?

— Тя не е изоставаща — с равен глас рече Корд. — Има над средния коефициент на интелигентност. Страда от дислексия и дискалкулия.

— Така ли? Може би някой я е придумал да му позира, като я е предупредил да не казва на никого за това. Често се случва.

— Познавам дъщеря си.

Махони, бърникайки из снимките, подхвърли:

— Синът ти има ли фотоапарат „Полароид“?

Корд се обърна към Рибън.

— Мога ли да поговоря с теб за една минута, Стив?

Двамата отидоха в канцеларията на шерифа. Корд вървеше напред. Рибън остави вратата отворена. Корд се върна и я затвори. Той много рядко кипваше, но проблемът беше, че никога не можеше да каже кога това ще се случи.

Рибън рече:

— Добре, Бил, разбирам…

Корд стисна яростно челюсти.

— Да го няма този тип! Не искам да го виждам пред очите си!

— Той е…

— Остави ме да довърша. Може би Джейми знае малко повече отколкото казва, но ти го познаваш както всяко друго момче в града и той не би могъл да направи онези снимки. Повече нямам намерение да слушам подобни гадости!

— Но Махони изобщо не познава Джейми и не можеш да го упрекваш, че е задал такъв въпрос.

— Разбира се, че мога! Тази работа съвсем се изплъзва от контрол. Градът е полудял от страх. Във вестника се броят оставащите дни до следващото пълнолуние и май ще имаме още десетина убити.

— Спомняш си, че идеята за луната е моя, а не на Чарли.

— Той ли разпитваше Джейми?

Рибън замълча.

— Той помогна донякъде. Бил… Слушай, това е известен криминален детектив.

— О, Стив, престани.

— Нужна ни е колкото се може повече помощ.

— Знаеш ли къде Т. Т. е завел моя син?

— Не знам изобщо дали го е направил. Или къде.

Корд отвори вратата и закрачи през общата стая.

Махони рече:

— Почакай, детектив.

Корд се насочи към вратата.

— Ей, детектив…

Корд продължи да върви.

 

 

Прозорецът беше отворен и от него нахлуваше люляков аромат и всичко останало, което полъхът от вятъра можеше да внесе в спарения въздух на стаята. Утрото беше спокойно. Бащата на Филип бе в магазина. Майка му спеше. Тя не бе събудила децата си навреме за училище. Филип лежеше в леглото си и си похапваше от кутия с бисквити. Гърдите и коремът му бяха посипани с трохи. Щеше да изчака до десет часа, когато свърши часът по физкултура, за да събуди майка си и да я накара да му напише извинителна бележка за закъснението.

Отвън се дочуха стъпки. Той се обърна и погледна през прозореца.

— Ей, Филип! — Гласът бе настойчив.

Сред люляковите храсти той видя Джейми Корд, потен и блед.

— Ей, Джано, какво е станало?

— Минах край училището. Какво правиш вкъщи? — Преди Филип да му отговори, той продължи трескаво: — Излез навън. Трябва да говоря с теб.

Филип се изтърколи от леглото, нахлузи джинси, горнище на анцуг и тръгна да излиза. Сестра му спеше под розов юрган. В родителската спалня майката на Филип лежеше също заспала. Спеше с отворена уста и червилото й бе оставило влажни червени петна на възглавницата като от прясна кръв. Той излезе на задната веранда.

— Ей, старче — извика Филип, тръгвайки бос надолу по стълбите, — какво се е…

— Току-що бях в полицията.

Момчето изведнъж се спря.

— Какво си им казал?

— Нищо — изхленчи Джейми. — Нищо.

По дяволите. Ножът. Това е било. Знаеше си го. Усети как потта избива по челото му. Филип продължи към храстите и седна. Джейми също седна.

— Те какво знаят?

— Знаят, че съм бил там и казват, че съм бил с някого в онази вечер. Имат нещо като твое описание.

— По дяволите. Как са разбрали това? — Подозрение изпълни кръглото лице на Филип.

— Нищо не съм казал. Баща ми… — започна Джейми. — Той… — Не беше в състояние да изрече нищо повече за това. Представи си как баща му рови из мръсните дрехи, намира бельото му и го слага в торбичка за веществени доказателства… Започна да плаче. — Казаха, че ще влезем в затвора! Какво ще правим сега? О, старче.

Ръцете на Джейми трепереха, но Филип бе спокоен. В измерението, където той прекарваше голяма част от времето си, нямаше нищо невъзможно, нищо не бе такова, каквото изглеждаше. Кленовите дървета бяха спомагателни устройства на междугалактични кораби. Тротоарите бяха кристални пешеходни пътеки на хиляда фута над плазменото енергийно ядро на планетата. Звездите изобщо не бяха звезди, а дупки в жалкия триизмерен свят, през които гледаха надолу всемогъщите и сияйни Пазители от милиарди светлинни години. В света на Филип дебелите момчета с мръсни сини джинси бяха мускулести, силни и гъвкави герои, които можеха да метнат пелерини и да изчезват от страшните си врагове.

— Трябва да изчезнем — тихо каза той.

— Да изчезнем?

— В измерението. — Той добави шепнешком. — Завинаги.

Джейми прошепна:

— Това беше само филм, старче.

Филип продължи с тихия си глас:

— И двамата сме отписани. Да не искаш да отидеш в затвора? Тогава какво? Да се върнеш и да си живееш вкъщи? При баща си? — Той се усмихна отегчено. — Това измерение е гадно, Джано.

Джейми мълчеше.

— Ние се заклехме — тихо рече Филип. — Заклехме се…

— Онова с нея не биваше да го правим.

— Заклехме се до смърт. — Филип погледна небето през клонка от светлолилав люляк. — Онова измерение е истинско. Това не е. Заклехме се. Отказваш ли се от клетвата си?

Джейми откъсна клонка с пъпки и малки цветчета. Той оголи вейката, сякаш смъкваше кожа от кости и после яростно я захвърли със сподавен стон.

Филип каза:

— Помниш ли Датхар? Как скочи от сградата на Управлението? Мислеха, че са го хванали, но той се измъкна.

— Не се измъкна. Той умря. Пазачите го върнаха, но той умря.

— То е същото — прошепна Филип. — Той се измъкна.

Джейми нищо не каза.

Звукът на сирена, виеща като зъболекарска бормашина, изпълни предния двор. Усмивката на Филип се стопи, когато патрулната кола рязко удари спирачка. Той втренчи поглед в своя приятел.

— Ти си им казал!

— Не! — Джейми бързо се изправи.

Дочуха се стъпки. Тичайки, мъжете се разпръснаха. Бяха Евънс, Слоукъм, Милър и още двама полицаи.

— Ти ме предаде! — изкрещя Филип, мъчейки се да накара огромното си тяло да затича, с разтворени настрани стъпала, с тресящи се корем и гърди при всяка крачка, усещайки жуленето по босите си крака и болката на бунтуващото си сърце.

— Хей, момче, стой там!

— Спри го!

Слоукъм се подхилваше.

— Добре се справя за тежката си категория.

Някой друг се изсмя и каза:

— Ще ни трябва ласо.

Мъжете с лекота настигнаха Филип и го повалиха на земята. Смееха се така, сякаш бяха тръшнали прасенце за барбекю. Появиха се белезници и те бяха закрепени на топчестите китки.

Един от полицаите попита нещо Джейми, но момчето не го чу. Единственото, което чуваше, бе гласът на Филип, изпълващ целия двор, докато той пищеше: „Ти ме предаде, ти ме предаде, ти ме предаде!“.