Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (2)

2.

Те бавно се изкачваха по стълбите. Единият усещаше луксозния килим под ботушите си, а другият изобщо нищо не усещаше.

Вятърът виеше навън. Над това богаташко предградие се бе разразила пролетна буря, макар че във великолепната къща бе топло, а вятърът и дъждът изглеждаха много далечни. Бил Корд, стиснал шапка в ръка, с внимателно изтрити ботуши, видя как мъжът се спря в тъмния коридор и после бързо хвана дръжката на една врата. Пак се поколеба, след това бутна вратата и щракна ключа на лампата.

— Не е наложително да стоите тук — меко каза Корд.

Ричард Гебън не отговори и влезе в стаята, застлана с розов килим. Там бе израсла дъщеря му.

— Тя ще бъде добре — каза Гебън със слаб глас.

Корд не знаеше дали той има предвид жена си, която бе в спалнята на долния етаж, замаяна от успокоителни лекарства, или дъщеря си, намираща се в момента върху емайлирана маса при съдебния лекар на двеста мили оттук.

Ще бъде добре.

Ричард Гебън беше високо подстриган бизнесмен със следи от младежко акне по лицето си. Типичен жител на Средния запад, той бе на средна възраст и беше богат. За хора като Гебън животът се движи от правила и закони, а не от съдбата. Корд подозираше, че в момента този човек се мъчи да разбере причината за смъртта на дъщеря си.

— Значи сам сте шофирал през целия път дотук — каза Гебън.

— Не, сър, дойдох с полет на „Мидуест Еър“.

Гебън потърка несъзнателно часовника си „Ролекс“ по сипаничавата си буза. Докосна очите си със странен жест, сякаш се чудеше защо не плаче.

Корд кимна към скрина й и попита:

— Може ли?

— Спомням си я последния път вкъщи, когато тръгна за училище, беше в Деня на благодарността… Извинете?

— Скринът й. Бих искал да го огледам.

Гебън махна разсеяно с ръка. Корд отиде до скрина, но не го отвори веднага.

— Деня на благодарността. Беше оставила завивките си съвсем омотани. Всичко беше накуп. След като тя потегли за летището, майка й се качи тук, оправи леглото и го нагласи точно така… — Корд погледна трите карирани възглавнички в розово и бяло върху юргана. Плюшено куче с черни копчета вместо очи си подаваше главата изпод тях. — Жена ми доста си поигра, докато натъкми кучето.

Гебън пое няколко пъти дълбоко дъх, за да се овладее.

— Тя… Всъщност Джени обичаше…

Какво щеше да каже? Че е обичала живота? Че е обичала хората? Обичала е цветята, котенцата, поезията, милосърдието? Гебън млъкна, може би притеснен, че в този момент не е способен да измисли нещо повече от евтини клишета. Смъртта, Корд го знаеше, ни кара да се чувстваме ужасно нелепо.

Той се извърна от Гебън и се приближи до скрина на Джени. Усети различни аромати. Тя си държеше дузина шишенца с парфюми върху тоалетната масичка с огледало. Флаконът с „L’Air Du Temps“ беше пълен, но шишенцето с обикновен одеколон беше почти празно. Той го вдигна, погледна етикета и го остави на мястото му. Дланта му щеше да задържи в продължение на дни острия аромат, който си спомняше от миналата нощ край езерото.

В скрина имаше само дрехи. Над него върху корково табло бяха закачени стотина пощенски картички и снимки. Ръката на Джени, обвила талиите на десетки момчета с различни лица, в еднакви пози. Тъмната й коса изглеждаше по-тъмна през лятото, макар че това навярно беше трик на любителските фотографии с „Кодак“. Тя често я бе прибирала назад. Бе спортувала волейбол и дузина снимки я показваха как играе с решителен и запален израз на лицето. Корд попита дали може да вземе една от снимките в близък план, където хубавичкото й лице лъщеше от пот. Гебън сви рамене. Как мразеше Корд тази част от своята професия, да човърка в раните на хората.

Корд докосна няколко неотдавнашни фотографии на момичето с приятели. Гебън потвърди, че всички те са в други колежи — с изключение на Емили Роситър, която бе сегашната съквартирантка на Джени в Одън. Корд видя следните неща: ученическата й карта. Използвани билети от концерт на „Каубой Джънкиз“, от концерти на Бон Джоуви, на Били Джоел, от спектакъл на Пола Паундстоун. Поздравителна картичка с глупава карикатура на заек й честитеше вземането на шофьорска книжка.

Корд дръпна стола от бюрото й и седна. Огледа изтърканата повърхност пред себе си, нащърбена, изписана, изрисувана с нейни драскулки. Видя шишенце с туш. Снимка на Джени в рамка заедно с проскубан кокер шпаньол. Нейна снимка, как излиза от църква напролет, може би по Великден, а в краката й се виждаха сини минзухари.

Тя умря върху килим от млечносини зюмбюли.

В разкривена глинена чаша имаше изгризан жълт молив с изтрита гумичка. Корд го вдигна, усещайки под пръстите си грубите вдлъбнатини от зъбите на Джени Гебън. Той потърка дървото, мислейки си, че някога е било навлажнено от нея. Върна молива обратно.

Прегледа бюрото, в което имаше гимназиални писмени работи, квадратчета от опаковъчна хартия, стари поздравителни картички.

— Някакви дневници или писма?

Гебън се взираше в детектива.

— Не зная. Би трябвало да са там. — Кимна към бюрото.

Корд отново огледа внимателно всичко. Нямаше заплашителни писма или бележки от отблъснати приятели. Нямаше каквато и да е лична кореспонденция. Той прегледа дрешника, побутвайки изобилието от дрехи встрани и провери по рафтовете. Не откри нищо особено и затвори двете крила.

Корд застана в средата на стаята с ръце на кръста и се взираше наоколо.

— Беше ли сгодена? Имаше ли си сериозен приятел?

Гебън се чудеше какво да отвърне.

— Тя имаше много приятели. Никой не би я наскърбил. Всички я обичаха.

— Да е скъсвала с някого напоследък?

— Не — каза Гебън и сви рамене по такъв начин, че Корд разбра — този човек изобщо не съзнава какво говори.

— Някой да е бил влюбен в нея?

— Никой, който познаваше Джени, не би могъл да я нарани — бавно рече Гебън. После добави: — Знаете ли какво си мислех? На никого не съм казал, след като ми се обадихте по телефона. Мъчех се да събера кураж. За всички хора — за баба й и дядо й, за нейните приятели, за семейството на брат ми — Джени е още жива. Те сигурно си мислят, че тя е в библиотеката и си учи.

— Сега ще си тръгвам, сър. Ако се сетите за нещо, което би ни помогнало, обадете се, ще съм ви много благодарен. И ако намерите някакви писма или дневник, моля ви, изпратете ми ги колкото се може по-скоро. Може да се окажат доста важни. — Той подаде на Гебън една от евтините си визитни картички.

Гебън се взря в нея. После го погледна сериозно с тъмните си очи.

— Всичко ще бъде наред.

Той изрече това с такава сила, сякаш единствената му цел в момента бе да успокои Бил Корд.

 

 

Уинтън Кресги седеше в канцеларията си в главната административна сграда на Одънския университет. Стаята — с висок таван и дъбова ламперия — беше покрита с тъмносин мокет. Махагоновото му бюро бе доста обемисто. Понякога, слушайки по телефона някого с неособено голяма охота (което често се случваше), Кресги си представяше различни начини за изваждане на бюрото от канцеларията, без да се издраскат стените. В по-свободни от работа дни той действително се канеше да го премести. Можеше спокойно сам да свърши тази работа: Кресги беше висок над метър и деветдесет и тежеше сто и петнайсет килограма. Обиколката на ръката му над лакътя беше трийсет и осем сантиметра, на бедрата му — шейсет, и съвсем малък процент от тези размери представляваше тлъстина. (Никога не бе вдигал щанги, но бе запазил голяма част от мускулатурата си, придобита като бейзболист в колежа.)

Върху бюрото му имаше телефон с две линии, месингова лампа, бележник, настолен календар, отворен на сегашната седмица, снимка в рамка на привлекателна жена, седем снимки на деца, също в рамки и един лист хартия.

Листът, който Кресги притискаше с масивната си ръка, сякаш се боеше да не изхвърчи, съдържаше следните думи: Джени Гебън. Вторник, 10 ч. вечерта. Блакфут Понд. Общежитието Макренолдс. Любовници, студенти, преподаватели, кражба, изнасилване, друга причина? Сузан Биаготи? Под всичко това се мъдреше несръчна схема на университетския район, езерото и пътя около него. Кресги допря до ухото си края на сребърната си химикалка, която бе излъскал предишната вечер и огледа написаното.

Той начерта още няколко линии, задрасквайки едни думи и добавяйки други. Тъкмо рисуваше пунктирана линия от колежа до езерото, когато почукване на вратата го накара да подскочи. Докато секретарката му влезе в стаята, листът хартия бе смачкан и запратен в кошчето за боклук.

— Тя иска да те види — каза секретарката, хубава жена към края на трийсетте.

— Така ли.

Секретарката замълча и после добави:

— Тук си се покрил.

— Моля?

Тя рече:

— По-рано си мислех, че изразът е „прикривам се“. Както ако се прикриваш при стрелба от полицията или нещо подобно.

— От полицията ли? — попита Кресги.

— Но после разбрах, че се казвало „да се покрия“. Тоест да не те виждат.

— Всъщност не знам. Сега ли?

— Тя каза „сега“.

Кресги кимна. Отключи горното чекмедже и извади тъмносив полуавтоматичен пистолет „Торъс“, 9 мм. Провери дали има цял пълнител и пъхна оръжието в кобура на кръста си. Излезе от стаята с израз на непоколебима, почти театрална решителност, която секретарката забеляза, макар самият той да не съзнаваше това.

 

 

Ето как тя щеше да построи къщичката: ще намери малко земя — там, онази хубава поляна със златни и бели цветя, ей там отвъд прозореца, заобиколена от сребристозелени дървета. Тя виждаше от своята килия как високата трева се полюшва под лекия вятър като опашката на лениво коте. После тя ще повика своите приятели животните и…

— Сара, не чуваш ли?

Главата й рязко се извърна от прозореца и тя се срещна с втренчените погледи на трийсет и две деца и една учителка. Сара ахна стреснато и спря да диша. Сърцето й потръпна, а след това трескаво заби.

— Искам да те изпитам. Ела тук.

Сара седеше неподвижно и усещаше как топлината от лицето й се разлива по ръцете и гърдите й.

Госпожа Бидърсън се усмихна и лицето й бе благо като на Сарината баба. Госпожа Бидърсън много се усмихваше. Тя никога не повишаваше тон на Сара, никога не й крещеше, никога не я водеше за ръка в директорския кабинет, както правеше с момчетата, които драскаха по чиновете или се биеха. Госпожа Бидърсън винаги говореше на Сара с мек и кротък глас.

Сара я мразеше повече от всички на света.

— Хайде, Сара. Това е само упражнение. Няма да ти слагам оценка.

Момичето погледна към чина си. Там беше хапчето, което майка й бе дала. Но все още не бе дошло време да го пие.

— Хайде, Сара.

Сара се изправи, ръцете й бяха отпуснати встрани, твърде натежали, за да ги помръдне. Тя отиде до мястото на заколение и се обърна към класа. Почувства как усмивката на госпожа Бидърсън направо изгаря врата й. Погледна към дърветата зад прозореца. О, свободата на дърветата! Тя сякаш подушваше мириса на дървесната кора, чувстваше мъха сред бръшляна, виждаше вратата към тайния тунел в нейната къщичка.

Поглеждайки към лицата на съучениците си, тя зърна хилещата се Присила Уитлок, видя как Денис Морган подигравателно свива дебелите си устни, а Брад Мибок върти очи нагоре. Гръмогласен смях я шибна в лицето. Тя виждаше как към нея присмехулно сочат момчетата, как й се подиграват момичетата с дълъг червен маникюр и дрънчащи гривни, нейни връстнички, но с кръгли оформени гърди, с грим и високи токчета…

И госпожа Бидърсън, която виждаше само отегчените физиономии на своите ученици и чуваше единствено скимтенето на Сара, каза:

— Сара, твоята дума е „обяснявам“.

Звуците изплющяха по Сара като силен шамар. Баща й бе помогнал за тази дума. Но тя знаеше, че тук има няколко букви, които я затрудняваха. Тя започна да плаче.

— Правила си това преди — говореше усмихнатата госпожа Бидърсън с нейния мек, лъжлив, подправен, змийски глас. — Ти не се стараеш, Сара. Всички ние трябва да се стараем. — Госпожа Бидърсън докосна розовата брошка на деколтето си. — „Обяснявам“ е в списъка за домашно. Учила ли си по списъка?

Сара кимна.

— Ако си го учила, тогава няма за какво да плачеш.

Сега вече всички ще знаят, че е заплакала, дори учениците от последните чинове.

— Не мога.

— Нали не искаш да смятаме, че ти е толкова трудно? „Обяснявам“.

Хълцайки, Сара каза:

— „О“.

— Много добре. — Змията се усмихна.

Коленете й трепереха.

— Не знам. Не мога. — Още сълзи.

— Коя е следващата буква?

— Не знам.

— Опитай.

— О-В…

Госпожа Бидърсън изпусна дълбока въздишка.

— Добре, Сара. Седни…

— Вкъщи успях да го направя…

— … си на мястото. Някой друг?

И Присила Уитлок дори не се изправи, а гледайки право в Сара, произнесе буквите една по една за времето, в което Сара успя само да поеме дъх, за да потисне страха си.

В този миг тя го усети. Първо тънка струйка. После цял порой и когато гащичките й съвсем се намокриха, тя си сложи ръката отдолу, за да го спре, макар да съзнаваше, че е твърде късно. Топлата влага се стичаше по краката и госпожа Бидърсън започна да повтаря: „Боже мой, боже мой“, а някои от класа извърнаха главите си встрани, което беше също толкова зле, колкото и втренчените погледи на останалите, защото тя знаеше, че тази история ще се пръсне из целия град и всички ще научат, дори дядо й горе в небето ще узнае…

Сара закри глава с ръце и хукна към вратата, блъскайки я с рамо. Стъклото се разби и цъфна паяжина от пукнатини. Тя се втурна надолу по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж и слепешката побягна по коридора към входа на училището, оставяйки по линолеума ивички и капчици от своя позор, подобно на частици от буквите, които отново я бяха победили.

 

 

Жената каза:

— Всичко, което трябва да се направи и държа на това.

Декан Катерин Ларъби беше петдесет и пет годишна и ако човек си присвиеше малко очите, приличаше на Маргарет Тачър. Прошарена коса, кръгло лице, набита фигура. Решителна челюст. Уморени, но строги очи. Хладина в ъгълчетата им, която Бил Корд сметна за постоянна, а не възникнала поради убийството. Тя не бе положила грима си добре и пудрата се бе насъбрала в гънките около устата и по челото й.

Той въздъхна дълбоко. Все още му се гадеше от друсащия полет на връщане от Сейнт Луис и още повече заради лудешкото шофиране от местното летище, за да успее за тази среща.

През прозореца на прохладния й кабинет Корд виждаше ясно квадратния вътрешен двор с грижливо подстригана трева, обграден от току-що разлистени дървета. По алеите и пътеките вървяха студенти; на Корд му се струваше, че те се движат със забавен ритъм. В спомените му от колежа сякаш всичко бе много по-трескаво. Той непрекъснато бързаше, втурваше се в клас запотен, неподготвен.

На прага се появи мъж, висок и набит чернокож.

— А — рече госпожа деканът, — детектив Корд. Уинтън Кресги, началник на университетската охрана. — Корд стисна мазолестата огромна ръка и трепна, когато скъпото сако на Кресги се отвори, разкривайки впечатляващия автоматичен пистолет.

Деканът гледаше Кресги, но когато заговори, сякаш се обръщаше към шестнайсетте хиляди родители на своите осем хиляди повереници.

— Трябва да го заловим този мъж. Непременно ще го заловим.

Корд каза:

— Бих желал да разпитам приятелите и преподавателите на Джени колкото се може по-скоро.

Късите пръсти на декана вече за трети път подреждаха една писалка.

— Разбира се — отвърна тя след миг. — Наложително ли е?

Корд извади пачка празни картончета.

— Искам да задам няколко предварителни въпроса. Тук имам неин адрес. Сградата Макренолдс. Така ли е?

— Точно така. Тя беше от ПНС — отвърна Кресги, а деканът се намръщи.

Корд започна да пише. Водеше си бележките с печатни главни букви, които с извитите си линии придаваха нещо ориенталско на неговия почерк.

— ПНС? Някакво студентско дружество ли е това?

— Не — обясни Кресги, — така се наричат самите колежани. Тези, които не членуват в никакви клубове. Означава Проклети Независими Студенти. — Деканът го загледа втренчено и Кресги добави: — Е, поне така говорят.

Деканът рече:

— Съществуват толкова проблеми.

— Моля? — запита Корд.

— Може да ни съдят — обясни тя. — Когато говорих с баща й снощи, той заяви, че може да съди университета. Казах му, че това не се е случило в района на университета.

— Така е — рече Кресги. — Имам предвид, че не е станало в университетското градче.

Корд изчака учтиво някой от тях да добави нещо и после продължи:

— Бих искал да получа списък на всички живущи, на всички служители, на помощния персонал и така нататък, в тази сграда…

— Това е доста голямо общежитие — каза деканът. — По този начин може да се предизвика, струва ми се, паника.

— … както и на нейните преподаватели и студентите във всички групи, където е учила. — Корд забеляза, че декан Ларъби нищо не записва. Чу шумолене до себе си. Кресги нахвърляше бележки със сребърна химикалка в подвързан с кожа бележник. Корд попита: — Бих желал да разбера дали е ходила на психотерапевт или друг лекар. И искам списък на служители в колежа, осъждани за тежки престъпления.

С леден глас, като на свален министър-председател, декан Ларъби заяви:

— Сигурна съм, че нямаме такива.

— Всичко се случва — рече Корд.

— Ще проверя — каза Кресги.

— Гарантирам ви, че нямаме престъпници сред личния състав.

— Вероятно е така — любезно се съгласи Корд. Обърна се към Кресги: — Вие ще бъдете моята свръзка тук, нали?

— Разбира се.

Корд разбърка своите картончета. Попита Кресги:

— Ще можете ли да ми изпратите тези сведения колкото се може по-скоро?

— Няма проблеми, детектив — рече Кресги. — И спокойно мога да разпитам някои от студентите вместо вас, или професорите. Познавам лично много от тях и…

Корд усети, че е престанал да обръща внимание на Кресги. Вдигна поглед и се усмихна:

— Извинете?

Когато Кресги повтори предложението си, Корд рече:

— Не е необходимо, благодаря.

— Просто ви го казвам, ако имате нужда от помощ.

Корд се обърна към декана.

— Бих искал някаква стая.

— Стая ли? — попита декан Ларъби.

— За разговорите. Предпочитаме да го направим в района на университета.

— Студентският съюз разполага с много стаи за различни дейности — каза Кресги.

Корд си отбеляза нещо на едно от картончетата.

— Бихте ли ангажирали една за мен?

Последва кратка пауза и Кресги рече:

— Ще уредя това.

— Детектив… — В гласа на декана се долавяше отчаяна нотка.

Двамата мъже я погледнаха. Тя сложи двете си длани на бюрото, сякаш се канеше да стане и да изнесе лекция. Пръстите й докоснаха дървото с две почуквания и Корд забеляза пръстени — с голям пурпурен камък — на лявата й ръка и дори още по-голям и жълт — на дясната. Сама си ги е избрала, помисли си Корд.

— Тук имаме един сложен проблем — рече тя. — Сигурно четете „Реджистър“ и навярно знаете, че нашият колеж се намира във финансова криза. Приемът ни е най-ниският от двадесет и три години насам. — Тя се усмихна кисело. — Високата раждаемост отдавна е история.

Корд наистина четеше „Реджистър“. Но нямаше представа за финансовото състояние на университета Одън.

— Разбира се, в наш интерес е колкото се може по-скоро да бъде открит извършителят на това престъпление. Обаче не искаме да изглежда, че сме изпаднали в паника. Вече ми се обади един от спонсорите на колежа. Той е много обезпокоен от случилото се. — Корд я гледаше безизразно. — Когато спонсорите са загрижени, аз също съм загрижена.

Кресги каза:

— Подсилихме с допълнителни охранителни патрули вечер.

Корд рече, че това е хубаво.

Деканът продължи, сякаш никой не бе продумвал:

— Сега приемаме молби за есенния семестър и те са много по-малко, отколкото сме очаквали. — Тя поглади бузата си с кутрето си, което мина само на милиметър покрай неравна ивица от премиерския й грим. — Не е ли най-вероятно това да е бил скитник или нещо подобно? Човек, който не е свързан с колежа?

Кресги рече:

— Не можем да приемем нищо за дадено, декан.

Деканът също не обръщаше внимание на Кресги. Тя му бе началник и се справяше в това отношение по-добре и от Корд.

— Просто в момента нищо не знаем — каза Корд.

Кресги рече:

— Исках да спомена едно нещо. Убийството на Биаготи.

Деканът изграчи:

— Уинтън, Сузан не живееше в университетското градче. Била е убита при опит за грабеж. Нали така е станало, детектив?

— Сузан Биаготи ли? Доколкото си спомням, приличаше на грабеж.

Деканът продължи:

— Колежът изобщо нямаше нищо общо с това. Следователно…

— Онзи случай изобщо не бе решен, декан — монотонно прозвуча баритонът на Кресги. — Просто се сетих за него.

— … защо трябва да повдигаме този въпрос?

Корд се обърна и към двамата:

— Мисля, че няма връзка. Но все пак ще го проуча.

— Не е имало връзка — раздразнително рече деканът.

— Да, госпожо. Сигурен съм, че е така. А сега трябва веднага да се заема с работа, за да хванем този тип. Нали ще осигурите онази информация, Уилям?

— Уинтън.

— Извинявайте.

— Всъщност, детектив, исках да ви попитам нещо. За мотивите при подобно престъпление. Аз…

Корд каза:

— Съжалявам, вече доста закъснях. Ако можете просто да ми осигурите колкото се може повече от онази информация през следващия час, ще съм ви много благодарен. И стаята. Не забравяйте стаята.

Широкото мрачно лице на Кресги кимна бавно.

— Ще ви я дам, когато я поискате.

 

 

Даян Корд притискаше телефонната слушалка плътно до ухото си. Все още държеше торба с покупки в мускулестата си ръка.

— О, не… — Тя изслуша още малко и после отдалечи телефона от устата си. Извика: — Сара? Сара, вкъщи ли си?

Тишина, нарушавана само от бръмченето на хладилника.

— Не. Не се е върнала още. Когато е разстроена, понякога се крие в гората.

Даян наклони глава, докато слушаше Сарината учителка да обяснява колко обезпокоени били всички те. Госпожа Бидърсън също така добави деликатно, че момичето се е заплесвало през цялата сутрин преди изпитването.

— Наистина й съчувствам, госпожо Корд. Но тя просто трябва да прави повече усилия. Тя сама си причинява много от своите проблеми.

Даян кимаше на телефона. Накрая изрече думите, с които май завършваха толкова много от тези разговори:

— Ще си поговорим с нея по този въпрос. Ще поговорим.

Двете затвориха телефона.

Даян Корд беше в сини джинси и виненочервена памучна блуза. С проблясващото на врата си златно кръстче, подарено по случай завършването на гимназията, тя приличаше на миловидна, току-що изгряла кънтри певица. Косата й бе бухнала и сресана назад. С широки рамене и тесен ханш, Даян имаше фигура, която добре бе понесла раждането на две деца и четиридесет и трите й години. На челото си имаше малък белег като полумесец от сблъсъка й с ръба на желязна тръба, когато бе на четири години.

Даян остави покупките на масата и се върна до задния вход, за да прибере ключовете си от вратата.

Нямаше ключове.

Тя се помъчи да си спомни — беше се втурнала от колата към къщата, когато чу телефона да звъни. Провери по закачалките, плотовете, в портмонето си, във фризера (бе ги намирала вътре неведнъж). За всеки случай реши да провери и в колата, да не би да ги е оставила там. Пъхна глава през отвореното стъкло и ги видя. Висяха на таблото. Поклати глава заради разсеяността си и измъкна ключовете. Върна се обратно в кухнята. На прага изведнъж замръзна.

Как тогава бе влязла без ключове?

Задната врата е била отворена.

Там имаше само секретна ключалка и тя можеше да се отваря единствено с ключ. Даян ясно си спомняше, че бе заключила, когато тръгна на пазар. Някой бе влязъл в къщата и бе излязъл, без да си направи труда да заключи.

Бил бе полицай от дванайсет години и си бе създал съответните врагове; хиляди пъти напомняше на децата винаги да заключват при излизане.

Но Сара, разбира се, можеше да пренебрегне хиляди строги предупреждения.

Момичето вероятно се е върнало вкъщи, за да се измие след инцидента в училище и после е хукнало навън да се скрие във вълшебната си гора, забравяйки да заключи вратата. Ще си поговорим с нея… Но после Даян реши, не, на детето вече доста му се е насъбрало. Днес никакво хокане. Тя се върна в кухнята, прибра ключовете в портмонето си и започна да мисли за вечерята.

 

 

Тя е седнала в гората, свита на кълбо, притиснала брадичка до коленете си, между вълшебните камъни. Сега Сара Корд диша бавно. Цели часове й бяха нужни, за да се успокои. Докато дойде дотук, пробягвайки двете мили от училището, роклята и гащичките й се бяха изсушили, но тя все още се чувства мръсна — сякаш някакъв магьосник е излял отровна течност по нея.

Тя вече не плаче.

Сара лежи върху тревата, която е наскубала от близката поляна и е разстелила по средата като легло. Тя вдига подгъва на роклята си до кръста, сякаш слънчевите лъчи ще изчистят отровата напълно и затваря очи. Главата й натежава като камък и тя чувства как се носи във водата на канала, обграждащ стар замък. Замъкът Байдербъг…

Сара вдига поглед към облаците.

Огромно куче с гигантски криле, колесница, теглена от летяща риба и там горе — шеметно високо — е застанал бог, стиснал страшна тояга. Той е обут в златни сандали, които са вълшебни и го понасят над това ужасно място, земята…

Заспивайки, тя си представя как този бог се превръща във вълшебник.

Когато се събужда, изминало е може би повече от час. Изчезнали са колесницата, летящата риба, богът с тоягата.

Но Сара открива, че при нея е имало посетител.

Тя се изправя и придърпва полата си надолу. После внимателно протяга ръка и взема Редфорд Т. Редфорд, най-умният мечок на света, който седи до нея и мъхнатото му лице се взира в нея с весели, стъклени очи. Тя го остави на леглото си тази сутрин, след като със сълзи го прегърна за довиждане, преди да тръгне за училище. Няма представа как е попаднал тук. Под панделката около врата му има листче. Сара го разгръща и за миг изпада в паника, виждайки, че то съдържа думи, които сега тя трябва да прочете. Но после се успокоява и започва да чете буква по буква. След петнайсет минути изнурителен труд успява да прочете цялата бележка.

Тя е потресена и ужасена от смисъла. Недоверчива към думите, Сара решава, че сигурно грешно ги е прочела. Прави нов опит и разбира, о, не, всичко вярно е прочела.

Първата й мисъл е, че тя никога не би могла да стори това, което подсказват разкривените печатни букви.

Но поглеждайки наоколо към гъстата гора, където се е крила толкова често след бягства от училище, гората, в която се чувства повече у дома, отколкото в собствената си стая, страхът постепенно изчезва.

И накрая се превръща в радостно очакване.

Сара се изправя на крака, докато си мисли, че част от написаното в бележката е съвсем вярно. Наистина на нея друго не й остава.