Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (17)

2.

Специално за „Реджистър“: Два дни след убийството на втора студентка от Одънския университет от мъжа, известен като „Лунния убиец“, Джон Тредъл, инспектор от окръг Харисън, нареди на полицейските служители от шерифското управление да засилят нощните патрули около Ню Лебънън.

„Обаче, заяви той, излишно е да подчертавам, че щом се стъмни, момичетата не бива да се движат сами, докато не заловим този тип.“

Тялото на студентката, Емили Роситър, жителка на Сейнт Луис, бе намерено във водите на Блакфут Понд в нощта на пълнолунието. Тя е била ударена по главата и удавена. Говори се, че тялото е било осакатено.

„Посветили сме сто и десет процента от времето си, за да разкрием тези култови убийства“, каза снощи Стив Рибън, шерифът на Ню Лебънън. Той добави, че е предприел необичайна стъпка и е поканил външен консултант в помощ на разследването.

„Този човек има многогодишен следователски опит от полицейската служба на голям град и вече доста ни помогна да вникнем в психиката на убиеца.“

Позовавайки се на сигурността, шериф Рибън отказа да даде подробности около самоличността на този консултант и за точната му роля в разследването.

Според търговската палата серийните убийства са причинили в града загуби от приходи в размер на около един милион долара.

Най-големият й страх е, че баща й по някакъв начин е подплашил и прогонил Слънчевия човек.

Вече два дни подред нейният татко става късно, закусва заедно с тях и после се прибира у дома преди вечеря. Но още по-лошо е, че той започна да се разхожда дълго из гората зад къщата, там, където живее Слънчевият човек. Сара знае много неща за вълшебници и й е известно, че те се обиждат от хора, невярващи в тях. Несъмнено баща й е точно такъв човек.

Въпреки че е разпитала подробно Редфорд Т. Редфорд за вълшебника, мечето остава безмълвно. Тя е оставила няколко подаръка и старателно изписани бележки за Слънчевия човек в магическия кръг. Той не ги е прибрал и не се е обадил.

Тя отново обмисля как да избяга. Но тъй като майка й се е разбрала с доктор Паркър да не я праща на училище за известно време, Сара е склонна да отложи плановете си за бягство. Тя слуша записаните си на касети книги, разглежда книжките си с картинки, гледа телевизия, играе със своите животни играчки.

Нощем Сара седи и се взира навън през прозореца. Веднъж, когато луната свети ярко, струва й се, че вижда силуета на ходещ из гората човек. Тя светва с нощната си лампа и маха с ръка. Който и да е това, се спира и гледа към къщата, но не отговаря. Той сякаш изчезва. Тя се взира след него, докато дърветата не започват да се люлеят и нощното небе се разтваря в рояци звезди, планети, великани и животни и после тя се пъха под одеялата. Тя здраво стиска късчето си вълшебен кристал и знаейки, че Слънчевият човек може да е някъде там навън, му изпраща сигнали в своите мисли.

Сара иска баща й отново да работи до късно. И наистина, само след два дни, желанието й се изпълва. Той е станал и е излязъл преди закуска и се прибира вкъщи дълго след като тя си е легнала. Една сутрин, след като не я е виждал цели два дни, баща й оставя бележка на кухненската маса за нея; написаното звучи съвсем сковано. Сара тъжно си мисли, че Слънчевия човек е много по-умен от баща й.

Тя се надява, че вълшебникът ще се върне и ще й помогне да стане умна. Тя вярва в неговите способности. Но знае, че това желание е трудно за осъществяване, затова си налага да бъде търпелива. Тя знае, че ще трябва да почака още съвсем малко.

 

 

Филип затвори вратата на спалнята и в следващия момент те отново бяха воини, високи, изпълнени с достойнство и винаги безупречни, стремящи се да разберат това странно измерение.

Джано огледа стаята.

— Сестра ти тук ли е?

— Не.

Момчетата, които познаваха сестрата на Филип, а това бяха много момчета, не я наричаха „Роуз“ или „Роузи“; наричаха я „Халпърн“, което според Филип изразяваше всичко, което имаше да се каже за нея.

Джано прошепна настойчиво:

— Е?

— Какво? — Фатар напъха в устата си пълна шепа с пуканки от огромния пакет.

— Ти ли го направи? — прошепна Джано.

Очите му бяха зачервени и като че ли имаше ивица от засъхнал сопол под носа му. Фатар се почуди дали приятелят му не е плакал (Фатар предполагаше, че той самият е единственият от своите връстници, който все още плаче).

Джано повтори:

— Момичето при езерото. Някоя си Емили. Ти ли направи това?

Той изяде още една шепа.

— Не.

Джано промълви:

— Не ти вярвам.

— Не съм го направил, братле.

— Искал си да я чукаш, затова си я убил.

— Не. — С дебел пръст Фатар измъкна люспа измежду зъбите си.

— Съвсем съм се шашнал. Ами сега?

— Хапни си малко пуканки.

— Май си го направил, старче. Тя също е мъртва и ти май…

— Е, и какво? Нали видя как „хононите“ пометоха „валаните“. Те просто се появиха с лазерите и напълно ги пометоха. Жените и децата, всички до един.

— Това е само филм.

Фатар упорито повтори:

— Не съм я убил.

— Намери ли ножа?

— Щях да го намеря, ако не бях сам.

— Не успях да дойда. Нали ти казах. Може и да не си го загубил.

— Загубил съм го.

Джано рече:

— Старче, трябва да се отървем от всичко.

— Обясних ти, сложил съм разрушител в архива. Страхотен е. Ела да видиш. — Фатар се приближи до заключен метален картотечен шкаф. Той го отключи и отвори едно чекмедже. Вътре имаше купчина карти, чертежи и папки. Върху тях се мъдреше реотан от нагревател. — Виж, това е прекъсвач, взех го от „Популярна техника“. Страхотно е. Ако отвориш шкафа, без да изключиш устройството… — Той посочи вътре в шкафа две дървени тресчици, притиснати една към друга с омотан около тях кабел, подобно на голяма щипка за пране. — … Някой отваря чекмеджето и веригата се затваря. Макарата се нажежава за секунди и изгаря всичко.

— Отлична работа — каза възхитено Джано. — Ами ако запали цялата къща?

Фатар не отговори. През затворената врата двамата чуваха как бащата на Филип пее някаква стара песен. „Странници в нощта“.

Джано надникна в най-долното чекмедже.

— Какво е това? — Той вдигна кафяво портмоне, изцапано с кал.

Фатар замръзна. Намираше се в особено положение. Това бе единственият му приятел в гимназията; не можеше да стори това, което му се искаше — да му изкрещи да го върне обратно. Той просто каза:

— Нейно е.

Джано го отвори.

— На момичето ли? На второто! Ти наистина си го направил!

Фатар се пресегна и го затвори.

— Какво толкова се пениш? Аз я видях, но…

— Не разбирам защо отричаш, старче.

— … не съм я убил.

— Защо си го прибрал?

— Не знам. — Всъщност Фатар доста се бе чудил за това. — Мирише на хубаво.

— И нея ли я оправи? — Джано престана да изглежда потресен и сега бе любопитен.

— Ти глух ли си? Май съвсем си оглушал, а?

— Хайде, Фатар, нали аз всичко ти казвам. Как беше?

— Ти направо си откачил. Повървях малко след нея, но после се чупих. Някакъв тип се мотаеше наоколо.

— Кой?

— Не знам.

— Намерили са я в езерото. Гадория. Ако го направиш с нея, сигурно патката ти съвсем ще спадне от всичката оная вода. Какво има в портмонето?

— Не знам. Не съм го отварял. — Фатар стана и измъкна портмонето от приятеля си. Сложи го в шкафа и постави още една макара от нагревател върху него. Затвори чекмеджето.

— Мисля, че там не е на хубаво място — рече Джано.

— Защо?

— Макар и да има разрушител, кожата не се запалва много бързо.

Фатар реши, че това може да е вярно. Извади отново портмонето. Подаде го на Джано.

— Ти го вземи. Хвърли го някъде.

— В никакъв случай. Не искам да ме хванат с него. Защо не го изгориш?

— Не става. Баща ми пак ще ме пребие. Може да го скрия под верандата и някоя нощ, когато той играе карти, ще го изгоря.

Откъм всекидневната се разнесе ужасен трясък от счупено стъкло. Двете момчета впериха поглед в мръсната стена, иззад която бе дошъл шумът. Филип пъхна портмонето в празния плик от пуканките и го натъпка заедно с разни отпадъци в зелена найлонова торба за боклук, която се намираше в ъгъла на стаята му. Излязоха в коридора.

Майката на Филип бе на пода, застанала на четири крака, с разтворени колене, а полата й се бе вдигнала до тънкия й кръст. Очите на миловидното й лице бяха почти затворени и главата й се люшкаше, докато се мъчеше да се изправи. Господин Халпърн бе застанал над нея, стиснал омазаната оранжева блуза и отчаяно казваше:

— Всичко ще се оправи, всичко ще се оправи. Не, не, ще се оправи.

А тя повтаряше по-високо, с писклив сопран:

— Остави ме на мира, остави ме на мира! — В ръката си държеше бял парцал. Върху мръсния килим имаше ново петно от повръщано. Наоколо се носеше миризма от вкиснат джин. Филип започна да плаче.

— Госпожо Халпърн — прошепна Джано.

Бащата на Филип вдигна поглед.

— Я се изпарявайте и двамата оттука.

Джано рече:

— Но на нея й е лошо.

Подсмърчайки, Филип каза:

— Нищо й няма.

— Махайте се, майната ви! — изкрещя баща му. — И двамата. Да ви няма! — Той тропна с крак, сякаш плашеше кучета.

Филип каза на Джано:

— Моля те.

— Но…

— Моля те — рече Филип.

Приятелят му хукна навън. Взирайки се навън през прозореца, Филип чуваше как майка му си тътри краката. Баща му я бе настанил на един фотьойл и нещо й шепнеше. Филип мина край родителите си, излезе от задната врата и се шмугна под верандата.

Той скри торбичката с портмонето под купчина мека пръст. Започна да се поклаща напред-назад върху сухата шума.

О, колко беше уморен.

Беше уморен от всичко. Баща му носеше изпокъсани тениски и го биеше често. Майка му за обед му правеше мазни сандвичи — когато изобщо приготвяше обяда му — и забравяше да изпере дрехите му. Навсякъде, където погледнеше, имаше врагове. Сестра му беше „слива“, той беше дебел. Тя беше Халпърн, той беше Филип. Фи-лип-чо. Имаше двойка по физическо и четворка по биология и сега, чувайки отново трошене на чаши в къщата, една-единствена мисъл се бе загнездила в съзнанието му — картината на свенливо момиче, облегнало се на лабораторната маса, което му казваше колко е смел, докато Филип забиваше игла дълбоко в мозъка на една жаба, а после срязал корема й, наблюдаваше как хлъзгавата бучка на сърцето все още тупти.

 

 

Бил Корд седеше в скандалната 121-ва стая на Студентския съюз. Беше сам, обкръжен от вече познатите миризми на тлъсто месо, стара хартия и прекипяло кафе.

Още студенти, още попълнени картончета. Днешните въпроси приличаха на тези от миналата седмица, но не бяха същите.

Днес той разпитваше за две жертви.

Корд си водеше бележки, но нямаше особена полза; той изслушваше различни варианти на вече чутото или безполезни и маловажни подробности. „Емили много често носеше оная рокля с платка, която един ден беше открадната от пералното помещение. Това стана точно преди да я убият. Май че беше предишния ден.“ Корд кимаше и записваше този факт, без да е сигурен дали може да му послужи за нещо, но не смееше да го изпусне. Често изпитваше това усещане.

По време на разпитите в главата му се въртяха много мисли, сред които бе и смътно безпокойство за Чарли Махони, тайнствения консултант. Рибън ги запозна, но този мъж почти нищо не каза на Корд и побърза да излезе. Оттогава двамата не се бяха срещали.

Когато Корд запита Рибън с какво точно Махони е „помогнал“, използвайки цитираните му думи в „Реджистър“, шерифът отвърна уклончиво, както Корд бе очаквал. „Махони е тук просто като наблюдател и нищо повече. Това, което казах, беше предимно за обществеността. Опитах се да поуспокоя малко хората.“

А кой, по дяволите, ги накара да се безпокоят, с всички тия приказки за „Лунния убиец“?

— Не искам цивилно лице да работи по този случай — рече Корд.

— Знам, че ти не искаш — отвърна загадъчно Рибън и се върна в своя кабинет.

Сега, в стая 121, Корд погледна часовника си. Четири часа следобед. Той се отправи навън към кафе-сладкарницата и си купи айскафе. Изпи го на три глътки. Много му се искаше да се прибере вкъщи. Едва не тръгна, но се разколеба — или по-скоро дисциплината се наложи — и той се върна, давайки знак на още една студентка да влезе, като каза на останалите да дойдат на другия ден.

Добре че не си бе тръгнал. Точно тази последна студентка му разкри тайната на Джени Гебън.

Беше закръглена, имаше дебели китки и явно се притесняваше за двойната си брадичка, защото през целия разговор държеше главата си високо изправена. С тази своя стойка и със скъпата си рокля на цветя тя му напомняше на самодоволна принцеса от Далечния изток.

Провлеченият южняшки изговор бързо заличи това впечатление.

— Наистина се надявам да ви помогна. Ужасно е това, което се случи.

Дали е познавала и двете убити момичета? Само Джени. Откога я е познавала? От две години. Да, имали са общи лекции. Не, никога не са излизали заедно на срещи с момчета.

— Познавате ли професор Сейлс или Брайън Оукън?

— Не, за съжаление.

— Знаете ли с кого Джени би могла да ходи?

Тя докосна пълната си шия.

Напомняше му много за шията на Джени. Корд откъсна поглед от бялата плът и насочи вниманието си към още по-белите си картончета.

— А, имате предвид дали е ходила с мъже ли?

— Студенти, професори, който и да е.

— … или момичета?

Писалката на Корд се сниши над картончето.

— Моля ви, говорете.

Момичето си играеше напрегнато с богатата дантелена украса по маншета на роклята.

— Сигурно знаете за връзката на Джени с това момиче, нали?

След кратък миг той изписа „Бисексуална?“ с красиви квадратни букви и я помоли да продължи.

Момичето докосна с език пълната си розова устна и хвърли поглед към Корд.

— Просто слухове. Нали разбирате как става. — Пухкавата уста се затвори.

— Моля ви.

Накрая тя рече:

— Веднъж, както разправят, някакви момичета били в стая точно отсреща и видели Джени в леглото с друго момиче.

Кожата й вече не бе бледа, а пламнала от руменина.

— Кое е било другото момиче?

— Доколкото разбрах… положението й в леглото било такова, че малко трудно можело да се види коя е. Ако разбирате за какво говоря.

— Кои са били ония момичета, които са ги видели?

— Не знам. Предполагах, че всичко това ви е известно. — Тя се намръщи, без да набърчи съвършената си кожа. — Сигурно знаете за разправията, която тя имаше.

— Разкажете ми за нея.

— Това стана в неделята преди смъртта й. Джени дълго беше на телефона. Беше късно и тя шепнеше, но имах впечатлението, че говори с някой, когото бе разкарала. Нали познавате тоя тон? Сякаш се налага да си по-зла, отколкото ти се иска, защото отсрещната страна не приема отговор „не“. Така продължаваха доста време, а стаята ми е точно до телефона и вече се канех да изляза да я помоля да млъкне, когато я чух да казва: „Е, аз пък обичам нея, а теб не те обичам и точка по въпроса“. След това с трясък затвори телефона.

— Обичала е „нея“ ли?

— Точно така. Сигурна съм.

— А този разговор, тя ли набра номера, или й се обадиха?

— Обадиха й се.

Няма начин да се проследи.

— Мъж или жена беше?

— Звучеше така, сякаш говореше с мъж, но може само да ми се е сторило. При нея, предполагам, можеше да бъде и едното, и другото. Това е всичко, което зная.

— Никой друг не е споменавал подобно нещо.

Тя сви рамене.

— А всички ли разпитахте?

— Не.

— Това донякъде обяснява нещата, нали?

Когато тя излезе, Корд завърза картончетата заедно и ги пъхна в куфарчето си. Забеляза, че телефонната кабина в коридора е свободна и бързо се отправи към нея. Докато чакаше някой да вдигне телефона отсреща, двама младежи минаха покрай него, заети в разпален спор. „Ти не ме слушаш. Аз казвам, че има и възприятие, и действителност. И двете неща са валидни. Ще ти докажа това. Например, виждаш ли онзи полицай там?…“ Но в този момент Т. Т. Евънс каза „ало“ и Корд не успя да чуе края на дискусията.

 

 

Той страшно я желаеше.

Що за явление! Устата му направо се изпълни със слюнка, ноздрите му потръпваха така, сякаш душеше миризмата й и му се искаше повече от всичко на света да смъкне бялата й блуза и да налапа една от страхотните й гърди.

Брайън Оукън казваше на Виктория Файнстайн:

— Смятам да организирам семинар по половата идентичност в епохата на Романтизма. Искаш ли да се включиш в работната група?

— Интересна идея — рече тя и кръстоса крака в опънати черни джинси.

Двамата седяха в кафенето на филологическия факултет. Виктория беше най-блестящата студентка на Оукън. Тя се бе проявила като вихър в студентското градче. Когато той прочете първата й писмена работа за семестъра на тема „Женската критика и «старите нови леви»“, насърчен от високите й гърди и стегнатия й задник, реши, че тя е всичко, което беше Джени Гебън, а и значително повече.

Уви, всичко това се оказа твърде дословно вярно и той с горчивина откри, че някои аспекти от нейните познания — например семиотиката и южноамериканските писатели (в момента модни теми в Асоциацията по съвременни езици) — значително превъзхождаха неговите, несъответствие, което тя весело демонстрираше. Отчаяните стремления на Оукън се изпариха, когато веднъж видя как Виктория Файнстайн целува една жена по устните точно пред неговата аудитория. Въпреки това Оукън много й се възхищаваше и често разговаряше с нея.

Неприятно му бе да се възползва от такъв блестящ ум по този долнопробен начин.

Тя каза:

— Защо при Романтизма? Защо не при Класицизма?

— Направено е вече — отхвърли идеята той.

— Навярно — размисляше тя, — ти би могъл да го осъществиш междупластово — класическата епоха, съпоставена с романтическата. Знаеш латински, нали?

— Зная, mirabile dictu. Но аз вече съм нахвърлил програмата. Може би ще си помислиш по въпроса. Бих искал обсъждането да бъде откровено, хомосексуално, травеститско и транссексуално.

Виктория рече:

— А, значи искаш нещо като напречен разрез?

Той силно се изсмя. Защо, о, защо не пожелаеш да ми седнеш отгоре и да ми се полюлееш?

Тя бе достатъчно благовъзпитана да му зададе въпроса, преди той да я насочи към него.

— За курса на Гилкрист ли е това?

— На Лион ли? Не, моя собствена идея е. Той е чак в Сан Франциско. Ще се върне едва след два дни. — Всъщност Гилкрист се бе обадил на Оукън предишната вечер, за да му каже, че ще се върне след три дни и бе наредил на Оукън да подготви план за заключителен изпит. Оукън си помисли, че кучият му син се обажда точно в момента, когато заместващ професор изнасяше лекцията на Гилкрист; той искаше да се увери, че Оукън не се е изправил да чете пред неговия курс.

— Той какво прави там? — заинтересува се тя.

— Лекува си раните, доколкото предполагам.

— Как така? — попита тя.

— Ти знаеш. Момичето.

— Момичето?

Той изглеждаше смутен.

— Нали ти ми беше казала?

— Не разбирам за какво говориш.

— Как й беше името? Първата, която беше убита. Джени еди-коя си. Мислех, че ти си ми казала. За тях двамата.

Тя слисано запита:

— Гилкрист и Джени Гебън, значи те са се чукали?

— Не ми ли го каза ти?

— Не.

— Тогава кой ли ми го каза? — Той погледна към тавана. — Не си спомням. Както и да е, дочух, че са имали връзка.

— Горкото момиче — навъсено рече Виктория. — Значи Гилкрист? Никога не бих си помислила за тях двамата с Джени. Чувала съм, че той бил почитател на садо-мазо.

Оукън кимна разбиращо, потискайки яда си, защото тя бе втората личност, знаеща за собствения му професор нещо, което му бе съвсем неизвестно.

Тя продължи:

— Това ме изненадва. Според мен Гилкрист повече прилича на класическия следвоенен британски педераст. Знаеш ли, според мен би трябвало да кастрират изнасилвачите.

Оукън се замисли за момент.

— От това може да излезе нов семинар. „Осакатяването и кастрацията като метафора в западната литература.“

Очите на Виктория заблестяха.

— Ето ти една идея.