Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (13)

13.

Корд отключи шкафа с оръжие и измъкна дългата си, очукана пушка „Ремингтън“. Пъхна три патрона в пълнителя и от едно чекмедже извади цилиндричен хромиран затвор. Раздели го и монтира двете части отстрани на спусъка. Притисна ги заедно с тихо прищракване. Сложи един ключ на своята връзка ключове и занесе другия ключ и пушката във всекидневната, където Даян седеше, втренчила поглед в пода. Беше стиснала плътно устни.

— Той как го прави това? — Гласът й пресекна от отчаяние.

— Не знам, скъпа.

— Как минава покрай полицая?

— Мисля, че може би е оставил тази бележка по същото време като другата. Вероятно вече е далеч оттук.

— Може би… вероятно… Никой ли нищичко не знае за този мъж?

Корд въртеше разсеяно ключа в ръце. Не, не знаем. Абсолютно нищо не знаем.

След момент той рече:

— Утре ще говоря с Том. Ще го накарам да обикаля около къщата и към гората.

Корд остави пушката в ъгъла.

— Не съм я заредил. Ти ще трябва да го направиш. Предпазителят е свален. Само зареждаш и натискаш. Знаеш как. Прицелвай се ниско. — Той й подаде ключа.

Тя се изправи и го сложи в портмонето си. Сега изглеждаше по-спокойна, когато видя пушката, сякаш вече се владееше.

— Почакай — рече Корд. Той извади ключа от чантата й и отиде в спалнята. След малко се върна с дебело златно колие. Наниза ключа на него и го закопча на врата й. Целуна я по челото.

Тя каза:

— Това е верижката, която ти ми подари заедно с онзи страхотен пръстен.

— Реших, че точно това е дължината, където никой няма да смее да бръкне. — Ключът легна в цепката между гърдите й.

Тя се усмихна, прегърна го и пак се разплака.

Корд рече:

— Позлатена е, нали знаеш. Верижката.

— Всяка жена би разпознала истинското злато от позлатеното. Но тогава се интересувах най-вече от пръстена.

Корд хвана лицето й.

— Ще преодолеем това. Нищо няма да се случи с теб или децата. Той го прави само за да ме уплаши. Обещавам ти.

Даян избърса очите си и тръгна към спалнята. Тя рече:

— Бог да ми е на помощ.

 

 

Отначало никой в града не обръщаше особено внимание; бяха предимно дребни неща. Като например, щом „Реджистър“ излезеше, купуваха го повече хора от обикновено. И най-напред го разгръщаха на справочната страница, която показваше фазите на луната през следващите трийсет дни.

Продажбите на патрони и муниции за пушки се бяха увеличили двойно в сравнение с друга година по това време (като ловният сезон бе още далече). Спортният щанд на „Сиърс“, на който обикновено по това време се продаваха тонове бейзболни принадлежности, сега правеше своя оборот най-вече от малокалибрени пушки и дори пневматични пистолети. Бизнесът на дискотеки и кафенета спадна драстично, тъй като родителите не пускаха дъщерите си навън по тъмно. Успехът на студентите от Одън се повиши, защото студентите, които обикновено се натискаха навън или си обещаваха вярност през дългите летни месеци, си стояха вътре и залягаха над книгите. Доста студенти прекъсваха семестъра и се връщаха по домовете си три седмици по-рано.

Много градски кучета бяха държани гладни.

С две думи, тромавото изявление на Корд за пресата, предназначено да успокои населението на Ню Лебънън, нямаше никакъв ефект върху тази истерия.

Една вечер Боб Сибърт се прибра късно у дома в своя фургон на шосе 302. Той отвори вратата и в тъмната кухня се оказа пред петгодишния си син, който се целеше със собствената му пушка за елени „Ругер 225“ почти право в сърцето на родния си баща. Сибърт направо замръзна на лунната светлина, боейки се да проговори. Едва след като чу прищракването на ударника, той започна отново да диша. Той отклони пушката встрани, смеейки се лудо, като благодареше на Бога, че синът му не знае как да зарежда. Усмивката му обаче угасна, когато издърпа затвора и засеклият патрон се изтърколи. Краката на Сибърт омекнаха, панталоните му се подмокриха и ридаейки, той се строполи на пода. Момченцето каза: „Помислих си, че ти си Лунния човек, татко“.

И във вторник, един ден преди пълнолунието, се появи първият стенен надпис.

Никой не бе видял кой го е направил и всъщност отначало почти никой не разпозна рисунките. Клара и Хари Ботуел се прибираха вкъщи със стария си буик от почерпка в „Ранглър“. Шофираше Клара, тъй като беше по-трезва. Хари посочи стената на Първа банка на Ню Лебънън и каза, че някой е нарисувал голям резен диня отстрани на банката, и Клара погледна стената и се запита защо е изправен, пък и защо някой ще рисува резен диня?

— Света Богородице — рече тя, — не е диня, това е полумесец. — И в паниката си тя даде силно газ и голямата кола мина на червено, удряйки странично една тойота. Съпрузите се отърваха невредими, макар че шофьорът на тойотата трябваше да отиде на Празника на загиналите във войните със счупена ръка.

Банката не бе единственото място с полумесец. Триста граждани се обадиха на номер 911 тази нощ (повечето за първи път в живота си), за да съобщят за половин дузина графити на луни. Всички позвънили бяха доста потресени; рисунките бяха направени с кръв.

 

 

Тази вечер Рандолф Сейлс, професор, и декан, изследовател на икономиката на северните щати и апологет на Конфедерацията през Гражданската война, седеше в задния си двор, пушеше цигара и се взираше в осветеното от луната небе. В ръцете си държеше измачкан факс. Сейлс изтърси пепелта на земята пред себе си и погледна надолу. До изкаляните му ботуши някакъв дървесен корен бе изскочил от почвата и после, само на няколко инча встрани, отново бе тръгнал надолу, сякаш дори такова кратко пътешествие в надземния свят се бе оказало непоносимо.

Той дочу стъпки. Позна ги.

Джоун Сейлс бе кокалеста жена с късо подстригана руса коса, слаби бедра и продълговати гърди. Тази вечер носеше бяла блуза, завързана отпред, и къси, торбести шорти. Седна до съпруга си. Бялата кожа на бедрата й висеше отпуснато.

Щатен професор по социология в Одън, тя бе с една година по-голяма от Сейлс и имаше коефициент на интелигентност с две точки по-добър от неговия, макар че и двамата спадаха към най-висшата категория. Когато се запознаха в последната си студентска година (в същото университетско градче), единият от тях бе девствен и това не бе Джоун. Дори като млад асистент тя имаше професорски амбиции и инстинктивно долавяше насоките в университетската политика. Той ценеше тези нейни таланти, макар да разбра твърде късно, че тя ги бе използвала не само да се докопа до постоянна преподавателска длъжност, но и до самия Сейлс. Тя успя и на двата фронта; ожениха се в деня след докторската му защита. И макар да не бе чувствал дори за миг силна страст към нея — нищо от това не би могло да се сравни с чувствата му, застанал на катедрата — всичко беше наред. Той я обичаше (поне така предполагаше). Във всеки случай, нуждаеше се от съпруга (в това бе сигурен), от стабилност и интелигентна брачна партньорка, които бяха основните стълбове на академичния успех в Средния запад.

— Какво правиш тук навън? — попита тя, поглеждайки косо в теменужената лунна светлина. Тази мимика придърпа ъгълчетата на устните й нагоре в гротескна влажна усмивка, която Ранди Сейлс не искаше да вижда. Тя забеляза малка изкаляна лопата край него и очите й се стрелнаха към ботушите му.

— Лунно градинарство, а?

Стори му се, че въпросът й, в който прозвуча обикновено любопитство, всъщност е изпълнен с присмех.

Той си помисли: Какво ли знае тя?

— Малко на въздух — отвърна той. — Имахте ли събрание тази вечер?

— Приключи. — Тя държеше купчина бели писмени работи, закрепени с ластиче. Беше изписала много забележки и оценки на първата страница от най-горната работа. Той зърна „среден“. Беше много зла при оценяването.

— Какво правиш? — повтори тя. Когато той не отговори, тя го попита: — Нарочно ли не ми обръщаш внимание?

Той се извини с искреност, която изненада и двамата, а после й подаде факса. Щатът бе отхвърлил молбата на Одън за спешен заем.

— А. — Джоун върна факса и запали цигара. Тя висеше отстрани на устните й и това караше устата й да изглежда още по-влажна и несиметрична. Джоун пое навътре дима, после вдигна дълъг пръст към езика си, за да махне някаква шушка. — Съжалявам.

Сейлс стисна коляното й в отговор.

Тя рече:

— Знаеш ли какво е написал един от моите студенти? Въпросът беше дали населено място като Ню Лебънън има център на богат духовен живот. Той е написал, че няма. Според него нещата били по-скоро с обратен знак. Писах му шест минус само заради това.

Сейлс рече:

— Хитро.

— Знаеш ли, ако трябваше да започвам всичко отначало, бих избрала нещо по-леко. Романски езици или изкуствознание. Не, знам какво. Руска литература.

Тя докосна пак езика си отстрани, сякаш пробваше дали не е станал безчувствен.

Той каза:

— Търсили са ме от полицията.

— За онова момиче в твоя курс? Онова, което беше убито ли?

Той кимна.

— Спал си с нея.

Това не бе формулирано като въпрос. Значи наистина знае.

Мълчанието му бе отговор, който тя можеше да изтълкува.

— Доставяше ли ти удоволствие? — попита тя.

— Понякога.

— Нали те не смятат, че си имал нещо общо с това?

— Разбира се, че не.

Тя откъде ли знае?

Джоун довърши цигарата си и я пусна на земята. Не я стъпка. След миг поразмести писмените работи в ръката си и рече:

— Знаеш ли, изненадана съм, че второкурсници в колеж не могат да сглобяват изречения — и после тръгна обратно към къщата по тясна пътечка, изпоцапана с червено и лилаво от черниците встрани.

 

 

Ето къде му се искаше на Т. Т. Евънс да бъде: точно на мястото на мъжа, с когото разговаряше, подпрян на извит клон край мътната река, стиснал въдица в ръка. Мъжът с червената шапка.

— Бива си ги тези мухи — рече Евънс, кимайки към шапката.

— Да, сър.

Евънс се наведе и надникна в кофата, където три бледи риби бяха като застинали във водата.

— Един въдичар с мухи не се ли отегчава да храни тия търтеи с боклуци?

— Не ловя с мухи. Само шапката ми е такваз. Подарък от жената. — След малко добави: — Имам разрешително. Ама го забравих вкъщи.

— А-ха — рече Евънс. — Случайно да си ходил на риболов във вторник вечерта долу при Блакфут Понд?

— Точно тогава ходя.

— Как така? — попита Евънс.

— Работя нощна смяна в завода за контейнери. Прибирам се в седем часа сутринта. Лягам да спя. Ям. Ловя риба. Отивам на работа. Това ми е живота. Вашите вечери са моите дни.

— Някой там е видял човек, отговарящ на твоето описание.

Той изсумтя.

Евънс рече:

— Едно момиче беше убито на онова място във вторник.

— Там ли е било? Ама че работа. Не знаех. Да, във вторник бях там.

— Кога си тръгна?

— Може да е било девет и трийсет или десет. Бях излязъл късно заради бурята.

— Забеляза ли някой друг?

— Когато си тръгвах, видях, че идват две момчета. Носеха въдичарски такъми, но не ловяха риба.

— Момчета ли?

— Приличаха на тийнейджъри.

— Познаваш ли ги?

— Не ги видях отблизо. Бяха по-долу, до язовирната стена, и вървяха към езерото. Едното беше дебело, затова се движеха бавно. Дебелото беше облечено в нещо тъмно. Другото беше слабо и носеше яке, може да е било сиво.

— Колко годишни бяха?

— В гимназията. Не знам.

— И двете ли бяха бели? — попита Евънс.

— Какви други в тоя край?

— Искам да говоря с тези момчета или едното от тях. Ако ги видиш, ще ти бъда благодарен, ако ни съобщиш.

— Разбира се.

— Ако го сториш, ще забравя да кажа на риболовните инспектори за разрешителното, дето си го оставил вкъщи.

— Все се канех да си извадя — рече той. — Нали знаете как се случва. Винаги нещо друго възниква.

 

 

Първа методистка църква на Ню Лебънън обяви днес, че занятията в неделното училище се отменят до второ нареждане, поради вандалщината в училището от мъжа, когото властите наричат „Лунния убиец“.

— „Властите“ наричат?

Нарисуван с кръв полумесец бе открит върху вратата на женската тоалетна на първия етаж в сградата на неделното училище, намиращо се непосредствено до църквата, на „Мейпъл стрийт“, 223.

Кръвта отговаря на тази от козата, чийто труп бе намерен преди няколко дни в началното училище на Ню Лебънън.

Откъде знаят това. Аз не го знаех.

Посещаемостта в градските училища е паднала драстично откакто „Лунния убиец“ започна да вилнее по улиците на Ню Лебънън.

„Да вилнее“ по улиците ли?

Довечера ще бъде първото пълнолуние след убийството на студентката от Одън…

Джени. Казва се Джени Гебън.

… и жителите се умоляват да си стоят у дома от залез до изгрев-слънце…

Бил Корд, седнал в стая 121 на Студентския съюз в Одън, гледаше втренчено тазсутрешния „Реджистър“, преди да го захвърли. Отвори плик, който бе грабнал от службата на идване насам. Той съдържаше резултатите от окръжната лаборатория за сходството на кръвта от трупа на козата и тази от стенната рисунка.

Откъде им е било известно? Аз не знаех.

На прага се появи мъж. Корд вдигна поглед към него.

— Извинете. Аз съм професор Сейлс. Искали сте да ме видите.

— Заповядайте, влезте. Седнете. — Корд бутна встрани лабораторния отчет и посочи към стола пред миниатюрното си бюро.

Сейлс седна и бавно кръстоса дългите си крака. Наклони стола назад.

— Свързано е с убийството на Джени Гебън, нали?

— Във вашия курс ли беше тя? — попита Корд.

— Да. — Сейлс погледна часовника си. Изпод синия му блейзър се подаде измачкан и оръфан маншет и остана така. — И работеше при мен като нещатна сътрудничка. В отдела по финансовите въпроси.

— Познавахте ли я добре?

— Опитвам се да опозная всички мои студенти.

— Но нея сте познавали по-добре от другите — рече Корд.

— Курсът, в който се намираше тя, бе голям. Курсът „Сто години от Гражданската война“ е доста популярен. Опитвам се да опозная колкото се може повече студенти. Личното внимание в клас може да бъде много насърчаващо. Не си ли спомняте?

Корд, който бе прекарал по-голямата част от училищните си години, мъчейки се да избегне вниманието на учителите, каза:

— Защо е работила при вас? Предполагам, че не се е нуждаела от парите.

— Защо предполагате това? — раздразнено попита Сейлс.

— Тя не е била включена в програмата „Работа и учение“ и не е имала никакви студентски заеми или стипендии. Вероятно би трябвало да е минала по този път, преди да получи временна работа за пет долара на час.

— Има нещо алтруистично в раздаването на пари на нуждаещи се студенти. Джени помогна да се организира миналогодишния поход в помощ на болните от СПИН. А и беше доброволка в разнасянето на храна за бедните.

— За един-два месеца — рече Корд.

— За един-два месеца.

— Но как стана така, че започна да работи при вас?

— Заговорихме веднъж колко странно е, че аз — професор по история — съм се заловил с финансовите въпроси и тя попита дали може да ми помогне.

— При какви обстоятелства беше този разговор?

— Офицер. — Сейлс бе вбесен. — Почти не си спомням.

— Имаше ли някой в курса, с когото тя да се е сприятелила?

— Никога не съм обръщал внимание.

— Виждали ли сте я с някого, който не е бил студент?

Сейлс сви рамене.

— Не.

— Колко често работехте заедно?

— Няколко пъти седмично.

— Срещахте ли се с нея извънслужебно?

— Не. Понякога хапвахме след работа. Често с други хора. Това беше всичко.

— Това не го ли смятате извънслужебно?

— Не, не го смятам.

Корд наблюдаваше тъмните очи на мъжа, който на свой ред разглеждаше три мръсни нокътя на дясната си ръка.

— Професоре, не бяхте ли помолен от колежа „Лойола“ да напуснете оттам?

Сейлс се пресегна към вратовръзката си на сини и червени райета. Спря се и леко наклони глава, регулирайки клапана на своето възмущение.

— Да, бях.

— Това е станало, защото сте бил забъркан със студентка?

— Забъркан ли? Да.

— И сте я изнасилили?

— Не съм. Имахме връзка. Аз я прекратих. Това не й харесваше и тя докладва в полицията, че съм я изнасилил. Беше лъжа.

— Имахте ли връзка с Джени Гебън?

— Не. И се чувствам засегнат, че ме питате.

— Това ми е работата — уморено каза Корд.

— И ако мислите, че някой от университета има нещо общо със смъртта й… — Гласът на Сейлс се изостри. — … вие много грешите. Вече има достатъчно необосновани слухове за това убийство. Толкова е трудно да се ръководи колеж и да се набират средства за него без да бъдат плашени родители и дарители. Прочетете вестника. Вашата служба е казала, че е било сатанинско убийство.

— Трябва да огледаме всички възможности.

Отново последва справка с часовника.

— Имам лекция след пет минути.

— Къде бяхте в нощта, когато тя е била убита, професоре?

Той се изсмя.

— Сериозно ли питате? — Корд вдигна вежди и Сейлс отвърна: — Бях си вкъщи.

— Има ли някой, който да потвърди това? — Корд погледна към тънката златна халка. — Може би жена ви?

Гласът му заглъхваше от гняв.

— Бях сам. Жена ми се занимаваше в библиотеката до полунощ.

— Доколкото разбрах, Брайън Оукън се е срещал с Джени?

— Да се е срещал ли? Бих казал, че наистина се е срещал. Та той спеше с нея.

С китайските си йероглифи Корд си отбеляза нещо върху картонче.

— Бихте ли ми казали от кого научихте това?

— Не си спомням.

— Какво ви е мнението за него?

— За Брайън ли? Не е възможно да подозирате, че Брайън би наранил Джени.

— Вашето мнение?

— Той е много талантлив. Трябва да посмекчи донякъде интелекта си. Малко е арогантен, което му вреди. Но никога не би причинил болка на Джени. — Сейлс наблюдаваше Корд, който бавно записваше. — Може ли да си тръгвам сега?

Корд довърши картончето и вдигна поглед.

— Аз…

— Вижте, не мога да ви помогна. Нямам какво повече да ви кажа. — Сейлс се изправи, вече едва сдържайки яростта си.

Този гняв изглеждаше неуместен за обстоятелствата на разпита. Отначало това засили подозрителността на Корд спрямо този човек. Но един поглед в лицето на Сейлс разкриваше нещо съвсем различно. Причината за възмущението на професора беше презрение. Презрение към самия себе си, задето е обичал Джени Гебън. Каквито и да са били талантите й в леглото, а Корд предполагаше, че са били доста изобилни, щом и Сейлс, и Оукън са рискували служебното си положение, за да я притежават, все пак Джени е била само една посредствена студентка, ограничено момиче, с дебела шия, дъщеря на дребен бизнесмен, доброволка за разнасяне на храна, съвсем обикновена млада жена.

И ето го тук Рандолф Сейлс, доктор на науките, направо изгарящ от унижение заради любовта, която бе изпитвал към това посредствено момиче.

Затова Корд го пусна да си ходи. И подобно на гърчеща се котка, измъкнала се от ръцете на своя господар, професорът закрачи наперено от стая 121, без да се бави, но и без да бърза, погълнат от мисълта да забрави някогашното си робство.

Върнал се в службата, Корд завари върху бюрото на Слоукъм купчината листовки, които трябваше да бъдат налепени по шосе 116. Слоукъм бил излязъл, научи той, за да види дали има съобщения за изчезнали кози.

Усещаше последиците от изминалата тежка нощ у дома — втората снимка, чувството на вина, че пак пропуска срещата на Джейми по борба, кошмарен сън, който го събуди в един часа. Без да може да заспи, той бе седял два часа в банята откъм задната страна, с пушка в ръце, взирайки се в гората за някакви признаци от страна на неканения гост. По едно време бе сигурен, че вижда лице, обърнато към къщата и дори зареди пушката и тръгна навън, с треперещи ръце както от предчувствие, така и от предутринния хлад. Но докато стоеше бос на задната веранда, лицето се превърна в преплетени клони и листа, осветени от луната.

Той се бе обърнал да влезе обратно в къщата, когато Сара му изкара ума, втурвайки се от стълбите. Те зяпнаха един срещу друг — Корд, поразен, а момичето, по-скоро разочаровано. Тя се бе отправила към задната врата и той за миг си помисли, че се движи насън. Но не, тя искала само чаша вода. „Но защо не от твоята баня?“ — бе попитал Корд, докато сърцето му си възвръщаше обичайния ход. Тя изпи водата, взирайки се навън и после той я отпрати обратно в леглото.

Той не заспа до пет часа.

После имаше разправия на закуска. Сара кресливо отказа на настояването на майка си да учи, преди да отиде на училище. Наложи се Корд да успокоява и жена си, и дъщеря си. Той се опита да не взема страна и накрая и двете му се разсърдиха.

Сега, затворил се в своята канцелария, Корд в продължение на десет минути подрежда и пренарежда високите купчинки от картончета, омекнали от разбъркване. Той ги разпръсква и те покриват цялото бюро.

Изтъркана монета се появява в ръката му и започва да се върти около пръстите му. Той се взира в картите и след няколко минути Бил Корд вече не е в шерифската служба, а се намира в университетското градче на Одън и денят е вторник, 20 април. Часът е четири следобед.

Корд си представя как Джени Гебън излиза от аудиторията на професор Сейлс и отива до университетската книжарница на три преки оттам, за да осребри чек за трийсет и пет долара. Снимана е от охранителната камера на касата и на снимката се вижда, че носи бяла блуза с копчета отпред. Тъмната й коса е права, гъст кичур се спуска над челото й. Хваната е с полузатворени клепачи. Часът на снимката е 16:43:03. Джени продължава към общежитието и пристига там около пет. Тя и Емили Роситър остават в стаята си в продължение на час, като вратата е затворена. Момичетата на същия етаж долавят, че съквартирантките се разправят за нещо, но никой не чува достатъчно, за да разбере причината за техния спор.

Докладът на Ланс Милър за телефоните показва, че докато Джени е била в общежитието този ден, не е имало междуградски разговори и повечето местни обаждания са били до невинни абонати. Единственият местен разговор, за който не може да се установи с кого е проведен, е до факултета по хуманитарни науки; не може да се определи до кой от шейсетте и два вътрешни номера е прехвърлен този разговор. Номерата на Ранди Сейлс и на Брайън Оукън са сред тези шейсет и четири, както и на Емили; тя работи като асистент в катедрата по социология.

В около шест и петнайсет Джени си взема душ и с все още влажна коса тръгва с три други момичета към закусвалнята. Те са поканили и Емили да отиде с тях, но тя мрачно отказва. Четирите вечерят и разговарят. Джени набързо хапва и рано си тръгва. Тя също няма настроение. Нейните компаньонки от вечерята се прибират в общежитието и половин час гледат телевизионно шоу. Джени влиза в салона и няколко минути гледа телевизия, после поглежда към часовника си. Изглежда объркана и нервна. В около осем и петнайсет тя излиза от салона и казва на едно от момичетата, че ще се прибере преди полунощ.

Следващият час, за който има данни за Джени Гебън, е десет и петдесет и осем. Тя е изнасилена и удушена, а тялото й лежи сред сини зюмбюли в калното подножие на язовирната дига на Блакфут Понд.

На мястото на убийството: деветнайсет отпечатъка от обувки и ботуши около тялото, повечето с мъжки или юношески размери. Пикапът „Форд“, с 530 частични и 140 пълни отпечатъци от пръсти. Късчета стандартна, фактически непроследима, хартия за печатане. Целофанни опаковки от няколко вида закуски, продавани от три магазина, фасове от цигари, бутилки и кутии от бира и сода, един кондом, спермата в който не отговаря на откритата в жертвата.

И ножът (чийто произход дори ФБР не е в състояние да определи, въпреки помощта на сеулската полицейска префектура и изпратени по факс запитвания до дванайсет професори по религия, криминология и парапсихология из цялата страна).

Нито един от отпечатъците на местопрестъплението не отговаря на тези в архива на окръг Харисън. Сега снимките на отпечатъците са в Хигинс и Вашингтон за подобно ново сравняване с щатски и федерални досиета. Взети са отпечатъци и от стаята в общежитието — 184 частични и цели, шейсет и два от които принадлежат на Джени и на други студентки от етажа. Останалите са все още неоткрити.

След съобщението си за кражбата на писмата на Джени, Емили Роситър става неотзивчива. Тя още не се е появила в стая 121 и не е отговорила на обажданията му.

Корд е прегледал внимателно и досието по случая Биаготи — заради който се бе запознал с Джени Гебън. На 15 януари предишната година Сузан Биаготи е била в апартамента си извън студентското градче, където са я пребили до смърт с чук по време на кражба. Както Корд каза на Рибън, Джени не бе дала никакви сведения за престъплението. Момичетата са се познавали, но само бегло. Сузан е живяла през две сгради от апартамента на Оукън, но Корд не може да открие някаква друга връзка между двамата. Луната на 15 януари е била три дни след новолуние.

Обгорените късчета от варела зад общежитието на Джени съдържат три вида хартия. Едрозърнеста, рециклирана бяла хартия за печатане на Хамърмил, канцеларска хартия на Крейн, оцветена във виолетово и перфорирана компютърна хартия на зелени и бели ивици, чийто производител не е определен. Анализът показва два непълни пръстови отпечатъка върху канцеларската хартия на Крейн и един цял отпечатък на компютърната хартия. И трите са на Джени. Окръжната лаборатория докладва, че количеството пепел във варела се равнява на около петдесет до седемдесет и пет листа хартия със стандартни размери. Пепелта е толкова силно повредена, че не могат да се открият никакви скрити водни знаци, букви или пръстови отпечатъци.

Напечатаното на компютърната хартия е за суми, вариращи от 2 670 до 6 800 долара. Принтерът е деветиглен матричен. Изключително бледият шрифт предполага, че е било напечатано на най-високата скорост на машината или че лентата е била стара. Лаборантите и от окръжното, и от щатското бюро за разследване отговарят, че хартията и мастилото са твърде обикновени, за да могат да дадат някакви по-ясни насоки.

Джени е починала от травматична асфиксия. Убиецът я е удушил с ръце, а после е използвал въже или шнур, за да се увери, че е мъртва. Скоростта, с която е умряла, изключва вероятността от еротична асфиксия. Тя не е умряла изправена; задните части на обувките й са отпечатали дълбоки следи в калта, преди да паднат и стъпалата й са останали чисти. Спермата във и по тялото й е от един индивид и е от серумен тип В-положителен. Има данни както за вагинално, така и за анално сношение.

Никой не е открил въжето от убийството, макар един от техниците да е забелязал прясно срязано въже за простиране с пластмасово покритие, което се вее от изоставения камион. Според съдебния лекар нараняването по врата й отговаря на този вид въже. Култовият нож не съдържа частици от въжето, но това не е окончателно. Нещо повече, острието на ножа е остро като бръснач и окръжната съдебна лаборатория докладва, че въжето за простиране е било отрязано с остър инструмент. Частица от памучно влакно, отговарящо на пликчетата на Джени, е намерено върху малката кама.

На Корд е известно следното за Джени Гебън:

Тя често излизала с мъже, макар че срещите й не били обичайните почерпки с хамбургери и ходене на кино. Тя просто изчезвала вечер, понякога през целия уикенд. Рядко говорела за своите партньори при тези излизания, макар че малкото, което споделяла, било доста впечатляващо. Сексът бил любимата тема на Джени. Не просто момчета за излизане или годежни пръстени. Секс. Джени била заварвана да мастурбира в банята на общежитието неведнъж и нямала нищо против да я гледат. Доставяло й удоволствие да говори безцеремонно („Веднъж си седим с Джени в читалнята, нали разбирате? И както си е тихо, тя просто вдига глава и казва: «Правили ли са ти го някога в гъза?» и аз викам: «О, божичко, ти наистина ли го изрече?»“).

Нежеланието й да обсъжда любовниците си подхранвало слуховете, че е спяла с професори. Според общото мнение миналата година е ходела с един професор през по-голямата част от пролетния семестър. Пазели го в строга тайна, макар да се предполага, че той бил от педагогическия факултет и че се е говорело за женитба.

Доста момичета наричат безобразно сексуалното поведение на Джени, но под възмущението им прозира завист.

Много студенти твърдят, че са я смятали за търсеща, неуравновесена, нещастна. Няколко момичета дават сходни версии на един и същ случай: късно една вечер Джени била седнала сама в подножието на стълбището. Тя плачела и бетонните стени отеквали от гласа й. Чували се ужасни, печални вопли. „Толкова съм самотна…“ доловила една студентка. Друга, от долния етаж, чула: „Ако той беше мой…“.

Не била религиозна и никога не посещавала църква в Ню Лебънън. Имала касети с музикални записи на „Ню Ейдж“ и гердани с кристали, но почти не проявявала интерес към спиритуализма или окултното. Студентите дават противоречиви сведения за взаимоотношенията й с нейните родители. Джени се държала хладно към майка си. От друга страна, общуването с баща й било бурно. Понякога по телефона тя му казвала особено пламенно, че той й липсва и че го обича. Друг път с тръшване затваряла телефона и заявявала: „Какъв негодник“.

Бил Корд пуска монетата на масата и загребва своите индексни картончета, обмисляйки всички тези факти, и се опитва да си представи убиеца. Но вижда печално малко. Далеч, далеч по-малко отколкото обрисувания портрет в „Реджистър“ (който донякъде го вбеси, защото се съмняваше дали някога би могъл да създаде такъв жив образ на престъпник). Собствената техника на Корд за портретиране, тази на Националния център за криминален анализ, е нанесена върху пожълтял лист хартия, забоден на корковото табло зад бюрото му. Това е дълъг процес на въвеждане на обемисти факти, подреждането им в модели, оценяване на престъплението и накрая изграждане на криминалния портрет и неговото избистряне. (Той знае, че процедурата включва и един оптимистичен, краен етап: арестуването на убиеца — етап, изглеждащ отчайващо недостъпен в този момент, осем дни след като бяха открили смирено опънатото тяло на Джени Гебън сред изкаляни зюмбюли край онова мрачно, застинало езеро.)

Корд знае много подробности за Джени Гебън. Знае, че Брайън Оукън го е излъгал, както навярно и професор Сейлс. Знае, че две момчета са се навъртали близо до язовирната стена малко преди смъртта й и едното от тях може да е имало нож. Следата изстива и има още толкова много да се научи. Още разпити, още факти за откриване… Макар че тайничко в себе си се чуди: дали той всъщност не е затънал, надявайки се някакъв портрет на убиеца просто да се спусне от небето, и то ясен като снимката на Джени, която си е залепил от вътрешната страна на куфарчето?

Бил Корд тършува из своите картончета.

Той предполага много неща и малко знае. В ръцете му се намира маса информация, но истината се намира някъде сред самите факти, в пролуките на познанието му, подобно на сенките между прелистваните картончета. Корд вижда само мрак, гъст като водите на Блакфут Понд. Не вижда по-надълбоко от отразените двойни луни по колието на едно момиче.

Корд се надява на внезапно просветление, ала се бои, че дълго, дълго ще го чака.