Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (12)

12.

Специално за „Реджистър“ — детективи от шерифските управления на Ню Лебънън и на окръг Харисън са разработили портрет на така наречения „Лунен убиец“, който изнасили и уби двайсетгодишна студентка от Одънския университет на 20 април, според сведения на „Реджистър“.

Експерти по криминалистика докладват, че мъжът, чийто мотив вероятно е бил да извърши жертвоприношение с убитата като част от култов ритуал, вероятно е около двайсетгодишен, бял и живее на не повече от двайсет мили от мястото на убийството.

Може да произхожда от разстроен брак и поне единият родител навярно е бил деспотичен. Той е саможивец.

Не е известна религия или култ, където се практикува човешко жертвоприношение към луната. Това означава, че „Лунния убиец“ може да е създал своя собствена „религия“, подобно на Чарлс Менсън или Джим Джоунс. Луната може да е от значение, тъй като в митологията и в някои религии тя представлява жена. Именно от жени убиецът се страхува и ги убива.

Детективите разглеждат и вероятността неотдавнашното убийство да е свързано с ужасяващата смърт на друга студентка от Одън, Сузан Биаготи, 21-годишна, от Индианаполис.

Предполага се, че убиецът може отново да действа в нощта на следващото пълнолуние, сряда, 28 април. Полицията и охраната в Одън са засилили своите патрули и препоръчват на младите жени да избягват да излизат навън сами.

Корд пусна вестника върху бюрото на Джим Слоукъм и рече:

— Как е станало това?

— Хвана ме натясно. — Слоукъм се почеса по брадичката. — На Стив му хрумна да ме изпрати до Хигинс, за да говоря с момчетата от щатското управление. Стана просто спонтанно.

— Ти не огледа ли шосетата и търговския район, както те помолих?

— И това направих. Изминах почти двеста мили с патрулната кола. Нищичко не открих.

— А да си говорил с репортер?

— Защо да съм говорил? — Той се намуси и потупа вестника с ръка. — Може би постъпих малко небрежно, защото подготвих една записка, след като говорих с щатската служба и после я раздадох на всички, свързани със случая. Твоята е в кутията ти „входящи“. Не я ли видя? Знаеш ли, обзалагам се, че всъщност е изтекла информация от щатското управление.

Корд се вбеси. Разкрещя се из цялата служба:

— Никакви репортери! Нищо не бива да стига до пресата, преди да бъде прегледано от мен. Ясно ли е? — Четирима полицая кимнаха, настръхнали от несправедливото обвинение.

— Но, Бил — рече Слоукъм, — тук има много неща, които се връзват. Виж тая работа с луната. А и странната бележка, ножът…

— Просто съвпадение — сопна се Корд.

— Всички знаят за пълнолунието. Нали не си забравил Ед Уембки?

Корд рече:

— Но той бе полудял, защото беше с пресрочена ипотека и наложена възбрана върху собствената му ферма.

— Ед уби онзи банкер при пълнолуние.

— Беше също и в деня, когато съдията изпълнител закачи съобщението за разпродажбата. И какви са тия приказки за Биаготи? Кой повдигна този въпрос?

Слоукъм сви рамене.

— Нали и него проучваме. Или поне ти каза, че ще го направим.

— Джим, не се безпокоя, че е вярно — каза тихо Корд. — Безпокоя се, че за това се говори в пресата. — Той удари силно по вестника. — Сега вече нищо не можем да направим. Но за в бъдеще…

— В бъдеще няма да им вярвам на ония момчета от щатската служба — сериозно рече Слоукъм. — Ама никак.

Корд за момент се вторачи във вестника. Зацъка с език.

— Е, каквото станало, станало. Сега искам да отидеш по местата, където спират камионите, по шосе 116 и да разлепиш листовки, с молба за очевидци. Все пак това шосе води към междущатското, ако идваш от Холбъртън.

— Онзи град е почти замрял, Бил. Съмнявам се дали има някакво движение на камиони.

— Въпреки това, направи го. Ще донесат листовките от ксерокса днес следобед.

— Аха — рече Слоукъм.

Корд продължи към кабинета си. Там отвори прозореца. Преди още да седне, Т. Т. Евънс влезе, понесъл собствения си „Реджистър“.

Той каза ядосано:

— Изглежда имаме изтичане на информация.

Корд изсумтя и рязко затвори вратата.

— Това не се нарича изтичане, щом шерифът не възразява. — Той бръкна в кутията за входящи и видя записката на Слоукъм. Тя представяше в по-голямата си част същата информация, която беше в статията. Отгоре Слоукъм бе надраскал набързо: „Материал за размисъл“. Корд подаде записката на Евънс, който я прочете и рече:

— Уоткинс знае какво прави, но е твърде рано за този вид портрет. Очаквах нещо повече от него.

Корд кимна към кабинета на Рибън.

— Знаеш ли какво, Т. Т. — прошепна той. — Стив би изглеждал същински гений, ако залови култов убиец, ти как мислиш? Особено ако му прикачи и убийството на Биаготи.

— Сигурно — каза Евънс, — но все пак той не би провалил разследването само за да направи нещо подобно.

Корд сви рамене.

— Хванем ли престъпника, обзалагам се, че Рибън ще спомене Биаготи веднага на пресконференцията. А и с тая шумотевица около „лунния убиец“ той съзнателно отклонява вниманието от колежа.

— Защо?

— Ти не живееш в Ню Лебънън, Т. Т. Дявол да го вземе, колежът все едно че ни плаща заплатите. Ако Одън изчезне, какво ни остава? Страшно малко. Ферми. Няколко търговски фирми. Застрахователи.

Корд метна „Реджистър“ към кошчето за боклук. Започна бавно да крачи, но изведнъж рязко спря.

— Знаеш ли, не мога да оставя нещата така.

Евънс въпросително го погледна.

— Днес една жена ме заговори и тя бе така наплашена, сякаш убиецът тичаше по петите й. Току-виж някое вестникарче или млекар се приближи до нечия входна врата и като нищо могат да го застрелят. Кой ще се яви да свидетелства, ако всички се боят, че ще ги изкорми вампир или нещо подобно?

Евънс каза:

— Слуховете са вече в ход, Бил. Нищо не можеш да направиш.

— Да, така е.

Корд вдигна телефона. Обади се в „Реджистър“, а после в местната телевизионна станция в Хигинс. Попита ги за крайните им срокове за публикуване и дали биха се интересували от изявление на главния следовател по случая със студентката от Одън. Той си записа нещо и после затвори телефона. Евънс погледна към кабинета на Рибън и вдигна вежди.

— Това няма да му хареса — рече той.

Корд сви рамене и следващия половин час се поти над мъчителното съставяне на официално изявление. След десетина редакции той го подаде на Евънс.

Детективите от шерифството на Ню Лебънън следват няколко насоки във връзка с изнасилването и убийството на студентка от Одънския университет. Въпреки изказаното предположение, че причината за убийството е култ или жертвуприношение, следователите твърдят, че това е само една вероятност, и те проучват възможността, че може да е замесен приятел или познат на жертвата от университета Одън. Молим настойчиво всеки, който разполага с някаква информация, да се свърже незабавно с шерифската служба на Ню Лебънън, при запазване на пълна дискретност.

— Написал си погрешно „жертвоприношение“ и освен това не звучи като вестникарски материал. Те ги пишат по-различно. По-гладко или нещо такова.

— Е, това не ме интересува. Те ще го понатъкмят. Какво мислиш за смисъла?

Евънс отново го прочете. Той сви рамене.

— Мисля, че доста добре се подсигуряваш — поне Рибън няма да залита толкова много. Но трябва да знаеш едно, Бил. Ако продължаваме да се правим, че преследваме култов убиец, истинският престъпник може да се заблуди, че е в безопасност. Няма да е толкова склонен да изпълни заканите си срещу теб. Но ако действаш по този начин, той като нищо би се насочил към теб.

Корд не бе помислил за това. Той поглади листа със съобщението за пресата.

— Вярно, рисковано е. Но рискувам аз и мисля, че се налага да го сторя. Трябва все пак да открием някакви свидетели.

 

 

Връщайки се в службата след обедната почивка, Корд паркира до кметството и видя Стив Рибън да слиза от служебната си кола.

Шерифът се усмихна безизразно и му махна да дойде. Корд се приближи до колата. Двамата се облегнаха на калника.

— Здрасти, Стив.

Шерифът кимна.

Слънцето светеше срещу лицето на Рибън и подчертаваше червенината по бузите му. Това напомни на Корд как Рибън доброволно се обличаше като Дядо Коледа всяка година на Бъдни вечер и се мъкнеше из снега и кишата в източната част на Ню Лебънън, посещавайки фургони и съборетини, обитавани предимно от самотни родители с деца.

Винаги, когато си създаваше някакво мнение за Стив Рибън, подобно на споделеното с Т. Т. Евънс тази сутрин, Корд се опитваше да го смекчи със спомена как този човек прекарваше 24 декември.

— Виж какво, Бил, възникна една ситуация, за която трябва да те уведомя. — Под масивната мишница на Рибън бе пъхнат един „Реджистър“.

— Казвай.

— Наминах в окръжната служба при Хамърбек. Снощи му се е обадила декан Ларъби от Одън. Нали я познаваш?

Корд изсумтя утвърдително.

— Тук сега възниква нещо. — Рибън се прокашля. — Видях онзи рапорт за изгорените писма. На момичето Гебън.

— Аха.

Рибън започна да издишва дълго през затворени зъби, спирайки въздуха с езика си на пресекулки. Туф-туф-туф… Когато изпразни дробовете си, той отново пое дъх и рече:

— Някой те е видял да излизаш от стаята й в деня, когато писмата са били откраднати.

Корд погледна надолу към асфалта.

— В сряда следобед — каза Рибън. — Денят след убийството й.

— Сряда. Бях там, да. Исках да говоря със съквартирантката на Джени.

— Е, но ти нищо не си споменал за това. Когато Ларъби ни съобщи, че писмата са изчезнали и…

— Стив, бях там без съдебно разпореждане. Вратата беше отключена, а хората знаеха, че момичето е мъртво. Страхувах се, че веществените доказателства ще започнат да изчезват. Хвърлих бърз поглед на стаята и това бе всичко.

— Видя ли…

— Не, писмата ги нямаше.

— Ами, дявол да го вземе, Бил. — Рибън реши да не споменава най-сериозното нарушение — онова, което всъщност изпълваше тревожните му мисли — че самият Корд е унищожил писмата. Вместо това той каза: — Всичко, което може да си взел, би било недопустимо. То би преобърнало целия случай наопаки.

— Ако бях открил нещо, щях веднага да телефонирам за заповед за обиск и нямаше да мръдна от мястото си, докато не ми бъде донесена от Ланс или Т. Т. Безпокоях се само да не изчезнат веществени доказателства.

— И точно това е станало.

— Да, така е.

Очите на Рибън се движеха като махало от сградата на кметството до един пикап и обратно.

— Мисля, че това не е проблем. Не още. Хамърбек си има по-важни грижи на главата и деканът нищичко не е знаела за съдебни разпореждания или каквото и да е. Тя просто се дразни, защото не й харесва как сме се захванали с колежа, а не й съобщаваме какво точно търсим. Но, за бога, Бил, в тоя случай има разни неща, които могат да ни подпалят чергата, ако не внимаваме.

Корд впи поглед в Рибън.

— Не съм изгарял ония писма, Стив.

— Разбира се. Знам, че не си. Тая мисъл изобщо не ми е минавала през главата. Просто ти казвам какво може да си помислят някои хора, които не те познават така добре като мен. Просто бъди нащрек, нали схващаш какво ти казвам? Така. Сега да се залавяме отново за работа, а?

Входната врата на шерифството рязко се отвори и в службата влезе с големи крачки Уинтън Кресги. Той бе станал за Корд нещо неизменно, появявайки се точно по този начин, с наперена походка, носещ кафяв плик. Започваше да се превръща в някакво клише. Кресги оставяше своя плик на едно бюро и стоеше като гордо куче, пуснало застрелян пъдпъдък току до ботуша на ловеца.

— Благодаря, Уинтън. — Корд седна зад свободно бюро и отвори плика. Все още вбесен от това, което му каза Рибън, той добави нехайно, показвайки, че е приключил: — Това е всичко.

Кроткият пес в Кресги светкавично се превърна в питбул. Евънс усети това и трепна. Корд нищичко не усещаше.

— Просто съм любопитен да разбера нещо, детектив — високо изрече Кресги с плътния си баритон.

Корд вдигна поглед.

— Моля?

— Как би желал да бъда назован?

— Какво?

— Надявах се да ми го изясниш. Навярно би трябвало да се наричам „пощальон“?

— О, господи — промърмори Евънс.

Кресги продължаваше:

— Може би „експресен куриер“?

Евънс пак измърмори:

— О, господи.

Корд започна да премигва.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че не работя за тебе. Не получавам нито цент от градските пари, затова всичко, което правя, е чиста аванта за тебе, а ти ме третираш така, сякаш разнасям пици.

Корд се обърна към Евънс за помощ, но лицето на колегата му от окръжната служба бе непроницаемо. Корд попита Кресги:

— Но какво…

— Когато онова момиче бе убито, аз казах: „Нека ви помогна да разпитате хората“. Казах: „Нека ви помогна за улики“. Казах: „Нека ви помогна да залепите обявления“. А ти се държиш с мене като че ли съм помощник-келнер. Ти казваш…

— Не съм…

Кресги се развика:

— Казваш: „Не, Уинтън, не, благодаря, ти си чернокож! Не се нуждая от помощта ти“.

— О, боже — рече Евънс.

— Ти си луд! — провикна се Корд.

— Не виждам чак толкова много полицаи да работят за тебе. Не виждам тълпи от заподозрени. Предлагам ти някаква помощ и какво отговаряш? Казваш: „Това е всичко. Сега се махай. Ще те повикам, когато ми потрябват някакви важни сведения“. — Челото му се бе сбърчило застрашително.

В цялата служба работата бе спряла. Дори диспечерката на номер 911 бе пристъпила до прага на своята стая, наклонила глава встрани, с включени слушалки.

Корд се изправи, целият почервенял.

— Не искам да слушам такива неща.

— Просто съм любопитен да знам какво имаш против мене?

— Нищо нямам против тебе.

— Не искаш да ти помагам, защото съм негър.

Корд ядосано размаха ръка.

— Не искам твоята помощ, защото не разбираш от работата.

— Откъде знаеш? Никога не си ме пробвал.

— Ти никога не си предлагал помощта си.

— Как да не съм! — Кресги погледна към Евънс. — Не поисках ли да помогна? Не си ли предложих услугите?

— Той наистина поиска, Бил — рече Евънс.

Корд беше вбесен.

— Желая ти много успех, де-те-ктив. Потрябва ли ти някаква помощ от университетската охранителна служба, обърни се към пазачите. Те носят униформи. Плаща им се по седем и двайсет и пет на час. Ще им бъде приятно да събират разни неща за тебе. Ако искаш, може да им подхвърлиш и бакшиш.

Евънс и Корд примигваха, очаквайки стъклото на вратата да се пръсне отвътре, щом Кресги я затръшне. Ала той затвори вратата внимателно и шумно затрополи към алеята навън.

Евънс започна да се смее. Корд, със зачервено от гняв лице, се нахвърли върху него.

— Това никак не е смешно.

— Ама е смешно.

— Какво му е станало? Какво съм направил?

Евънс рече:

— Тук във вашия край не ви ли преподават за взаимоотношенията между различните общности?

— Няма нищо смешно. — Отвън се чу изсвистяването на автомобилни гуми. Корд каза: — Дявол да го вземе! Не разбирам какво съм сторил.

— Той би могъл да помогне — рече Евънс. — Защо не се извиниш?

— Да се извиня ли? — извика той. — За какво?

— Та ти не го приемаше сериозно.

— Той е служител от охраната.

— И въпреки това ти не го приемаше сериозно.

Корд каза:

— Не ме интересува дали е чернокож. Откъде му е хрумнало това?

— Не се вбесявай толкова.

— Кучи син.

Евънс рече:

— Той може да те даде под съд. За дискриминация.

Корд не разбра веднага, че Евънс се шегува.

— Върви по дяволите.

— Приемаш сериозно всичко останало. Само не и него.

Корд поклати ядосано глава и стана. Отиде до автомата за кафе и след минута се върна, отпивайки от врялата течност. Грабна плика, донесен от Кресги. Няколко минути се вглеждаше, без да вижда, в биографичните бележки, съдържащи се в плика, и после рече:

— Надявам се да ме даде под съд. Тъкмо ще имам възможност да му кажа няколко приказки в съдилището.

— Бил, я се успокой — посъветва го Евънс.

Корд започна да чете биографиите. След миг вдигна поглед, понечи да каже нещо, но си затвори устата и продължи да чете. След половин час се бе успокоил. Обърна се към Евънс:

— На тия неща пише „CV“. Какво означава това?

— Не знам. Къде?

— Най-отгоре. А, почакай, ето тук е изписано цялото. „Curriculum Vitae“^[1]. Какво е това?

— Може да е на гръцки и да означава биография.

Корд промърмори:

— Професори… — И продължи да чете.

След като свърши, той ги прочете още веднъж и каза на Евънс:

— Може да има нещичко тук. Интересно.

— Какво?

Корд подаде на Евънс копие от биографията на Рандолф Сейлс.

— Какво ти говори това?

Евънс се зачете внимателно.

— Не разбирам.

— Той е един от професорите на Джени. През последните дванайсет години е изнасял лекции като гостуващ лектор в три други колежа. В два от тях е бил за срок от по една година. Но ето този, „Лойола“, в Охайо, го е напуснал след три месеца.

— Е и какво?

— След „Лойола“, пише тук, той е прекарал следващите девет месеца в изследване и писане на книга, преди да се върне в Одън. Девет месеца. Това е остатъкът от едногодишния срок, като се извади три.

— Е, нали тези професори доста се местят — рече Евънс. — Може да си е взел отпуск.

— Но не е публикувал никакви книги, откакто се е върнал от „Лойола“. Това е било преди четири години.

— Може би сега нещо ще излезе от печат.

— Нека поразмислим. Не е ли възможно, да речем, да са го изхвърлили от „Лойола“ и той да не е искал веднага да се върне тук. Би изглеждало необичайно. Би се наложило да обяснява защо са го махнали.

— Това е далечно предположение, Бил.

Корд вдигна телефона. Набра номера на справки, след това номера, който му дадоха. В това време Евънс продължаваше:

— Не знам. Едно уволнение е доста незначително основание, за да го подозираме, нали?

Не и ако е бил уволнен, задето е спал със студентка, а после я е изнасилил, когато тя е заплашила, че ще го обади.

Наложи се доста време да убеждава декана на колежа „Лойола“ край Кълъмбъс, Охайо, преди онзи да се реши да отговори на Корд, и то едва след като се бе свързал по вътрешен телефон с адвоката на колежа, за да разбере на кои въпроси да отговаря.

Когато затвори телефона, Корд рече на Евънс:

— Обвиненията в изнасилване са били свалени. Нищо не е било доказано, но Сейлс се е съгласил да напусне. Какво мислиш сега?

— Мисля, че има нещо друго. — Евънс посочи биографията. — Ранди Сейлс е заместник-деканът по финансовите въпроси.

— Напомня ми нещо.

— Джени Гебън е работила за него.

 

 

Бяха навън на двора, обгръщани ту от хладни, ту от топли вълни. Докато Корд и Даян седяха притиснати един до друг върху одеялото, той си припомни това явление от юношеските си години. Наричаха ги „горещи хладнини“. Приливи от топъл бриз, редуващи се със студени вълни, които се носеха привечер над полята около гимназията на Ню Лебънън. Един съученик бе дал обяснение: когато мъж и жена правели оная работа, въздухът около тях се нажежавал и оставал така в продължение на часове; това, което усещаха момчетата, било доказателство, че някъде по пътя на вятъра дузина момичета са били току-що свалени.

Корд и Даян бяха излезли навън, за да наблюдават явлението метеоритен дъжд, за което бяха съобщили. След оная заплашителна снимка той бе направил свръхусилие да се прибере рано вкъщи и да не излиза повече. Бе прочел съобщението за метеоритите и след като Сара и Джейми си легнаха, той попита удивената си жена дали би желала да си направят среща в задния двор. Даян постла одеялото и с половин бутилка вино край тях двамата седяха един до друг, с преплетени ръце, вслушвайки се в щурците и кукумявките, чувствайки приливите на топли и горещи вълни.

Небето бе ясно, с извисяващия се сърп на луната. Бяха видели само един метеорит за петнайсет минути, но той беше поразителен — дълга чисто бяла ивица, покриваща половината небе. После образът остана в съзнанието им дълго след като горящият отломък се бе разпаднал.

— Правят ли се пожелания при тях? — попита Даян.

— Май че да. Не съм сигурен.

— Не знам какво да си пожелая.

— Ако решиш — каза Корд, — не го казвай на глас. Метеорите са вероятно като свещичките от рождените дни.

Тя го целуна, леко захапвайки устната му със зъби. Те лежаха върху навлажненото от росата одеяло, целувайки се силно, понякога яростно, почти пет минути. Ръката му се плъзна под пуловера й и навътре в сутиена. Той почувства как тя настръхна и зърното на гърдата й веднага се втвърди.

— Страст — прошепна ухилено той.

— Студено — рече тя и се разсмя. — Знам едно място, където е по-топло.

— И аз. — Ръката му се плъзна надолу към джинсите й.

Даян хвана ръката му.

— След мен. — Тя се изправи и го задърпа към къщата.

— Не е ли това свързано с твоето пожелание? — попита той.

 

 

Лежаха в същата поза както и на двора. Сега обаче бяха голи и върху кувертюрата с шестоъгълници, която майката на Даян бе работила цели седем години. Тристепенната лампа бе включена на слабо и Корд бе изблизал и последните остатъци от нейното червило. Той я обърна по гръб.

— Почакай една минутка — скочи тя. — Нека да го сложа.

Обещаната минута изтече. После още няколко. Той чу шума от течаща вода. Чу четката за зъби. Обърна се по гръб, притискайки се, напъвайки се да запази твърдостта си.

Чу пускането на тоалетното казанче. Още по-силно се напъна.

Чу как се отваря и затваря аптечката. Престана да се напъва; беше твърд като тийнейджър.

За около десет секунди.

— Ооох, Бил…

Покрусеният вик, алтовият стон на Даян прозвуча жалостиво. Ако бе писък, нямаше да бъде така мъчителен. Корд скокна и се втурна към банята, сещайки се едва като стигна там, че трябваше да отключи нощното шкафче и да извади пистолета си от чекмеджето.

Синята кутийка с противозачатъчните песари бе в краката й. Самото гумено кръгче лежеше като бледожълто петно в умивалника.

Даян плачеше, прикривайки с ръце голотата си.

Бил видя малък бял квадрат до краката й. Той го вдигна, а в това време Даян смъкна червения си хавлиен халат от закачалката и го облече, като завърза здраво колана му.

— Това беше вътре — прошепна тя и размота дълъг къс тоалетна хартия, за да хване с нея песара. Тя го понесе като убита оса към кофата за боклук и го пусна вътре. Направи същото и с пластмасовата кутийка, а после започна да търка ръцете си със сапун и топла вода.

Тази моментална снимка бе правена по същото време както и оставената на задното стълбище. Бе снимана Сара или момиче като нея, легнало в тревата, полата й пак бе вдигната до кръста. Бе снимана от почти същия ъгъл и при същото осветление. Всъщност имаше само две разлики. Сега фотографът е бил много по-близо — само на няколко фута от момиченцето.

И бележката с червен маркер на гърба беше различна. Там пишеше: „ВСЕ ПО-БЛИЗО“.