Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (10)

10.

Седемдесет и пет ярда…

Вече бе на равното, но велосипедът летеше по шосето със скорост от близо шейсет мили и се чуваше единствено воят на въздушната струя. Няколко буболечки се размазаха по лицето му с остро бодване. Леката рамка на колелото се разтърсваше мъчително от всяко камъче.

Джейми се насочи към средата на „Олд Фарм Роуд“, където имаше по-малко боклук. Стъкло от бутилка или някое мазно петно можеха да го убият.

Петдесет метра от кръстовището…

Стори му се, че чува клаксон зад себе си, може би шофьорката на фолксвагена се мъчеше да го предупреди.

Четирийсет ярда…

Мъж в кола, чакаща на светофара, погледна в огледалото си назад и Джейми видя в отражението блесналото удивление в неговите очи.

Трийсет…

Две японски коли и един буик се стрелнаха през кръстовището по 116, в посока север. Камион цистерна с тътнене се носеше на юг.

А Джейми Корд продължаваше да натиска педалите.

Не можеше да спре навреме. Това бе ясно. Или щеше да се хвърли между колите, или щяха да го смачкат. Той се сниши, за да приеме най-добрата си аеродинамична форма, смени към най-високата скорост, отпусна предната спирачка и започна да върти педалите както никога преди. Обгърна го някакво топло усещане за спокойствие. Колите сякаш бяха в някаква друга плоскост. Както и вятърът, бодливата тел, шосето. Самият велосипед. Страхът изчезна. Джейми се намираше над всички тия неща. Жената със синкавите коси, караща фолксвагена, шофьорът, облещил се в огледалото, дърветата, сепнатите от скоростта на Джейми птици — абсолютно нищо нямаше значение. Той се усмихваше и се мъчеше да върти педалите достатъчно бързо, за да не изостава от вибриращите гуми, движейки се все по-бързо и по-бързо.

Петнайсет ярда…

Колата, която чакаше за зелен сигнал, беше нисан и регистрационният й номер беше DRT 345.

Десет…

Стара следа от подхлъзване пресичаше двете ленти.

Върти педалите, върти, върти, върти!…

Дървена щайга от плодове лежеше строшена край пътя и от нея стърчеше синя опаковъчна хартия.

… по-бързо от светлината…

Движещото се в посока юг голямо комби със скорост около шейсет и пет, започна да се занася на трийсет метра от мястото, където велосипедът навлизаше в кръстовището. Задницата на сивия автомобил свърна вляво, а предните гуми изсвистяха. Шофьорът съумя да овладее подхлъзването, от което последва навлизане в лентата за насрещно движение и насочване точно към мястото, откъдето щеше да мине летящият велосипед.

Пътникът до шофьора сниши глава под таблото.

Клаксонът на колата от Детройт излая.

Шофьорът закри очите си с ръка.

Пинг.

Джейми Корд имаше чувството, че сякаш някой щракна с пръсти, когато прелетя пред комбито. Бронята мина на не повече от шест инча от задната му гума. Общата им скорост беше близо сто и десет километра в час.

Ушите му се изпълниха с воя на клаксона и безкрайния писък от спиращите гуми. В следващия миг той вече бе пресякъл шосе 116, танцувайки над иначе опасен участък с камъчета и смазочни масла, и то така уверено, сякаш пътят бе гладка и оградена писта. Той отпусна безчувствените си крака и продължи по инерция. Зад него пищяха клаксони и той знаеше, че по негов адрес се разнасят какви ли не ругатни.

Но какво друго можеше да стори, освен да продължава напред и да оставя всички зад себе си.

Джейми Корд продължаваше да върти бясно педалите — за да поддържа високата си скорост. Когато наближи училището, той се изправи високо на педалите. Впери очи в небето, вдишвайки топъл и тежък въздух и размаха юмрук над главата си, като се смееше и ревеше подобно на подивял каубой.

 

 

Джим Слоукъм отвори десертчето и отхапа от него. Пусна долар на тезгяха.

— Сега ще дойда, офицер — каза младата жена зад щанда.

— Не бързам.

Слоукъм се облегна на щанда в магазина „Сладки неща“ в търговския център „Оукуд Мол“. Той пак отхапа от „Милки Уей“, който бе любимият му сладкиш. Вратата на магазина се отвори и Слоукъм видя да влиза един тийнейджър. Дебело момче. Облечено в мръсни дрехи. С дълга руса коса, корава от някакъв спрей или масло. Слоукъм го позна — беше Филип Халпърн. Момчето погледна Слоукъм и не скри изненадата си. То отиде до стъклените кутии с евтини бонбони и започна да пълни една кесия.

Слоукъм се възмути. Яд го беше на момчето заради теглото му и за липсата му на воля. Искаше да му каже: „Ако продължаваш да ядеш все така, синко, ще получиш удар, преди да станеш на двайсет години“. Но нищо не рече. Както всички полицаи в Ню Лебънън, и Слоукъм бе повикван при сигнали за семейни скандали в съборетината на Крет Халпърн. Бащата всяваше ужас — със зловещия си поглед, както и със своя характер. Заварваха бившия моряк отпуснат на кушетката да чопли късче кожа от кокалчето на дясната си ръка и да се усмихва на кървавите ивици по нащърбената кофичка за лед.

Жена му, воняща на джин, притиснала парче лед до хубавичкото си лице, ги гледаше с пиянска откровеност и казваше: „Малко се позабавлявахме и нищо повече“. Филип, понякога самият той пребит, обикновено се криеше в спалнята. Имаха и дъщеря. Слоукъм се обзалагаше, че ще забременее и ще я омъжат насила, преди да навърши и шестнайсет.

Момче, останеш ли толкова дебел, няма да те вземат в армията и какво ще правиш тогава? Джим Слоукъм бе убеден, че всички емоционални беди могат да се излекуват чрез университетски футбол или стабилна физическа подготовка.

Най-после продавачката се освободи от клиента си.

— Госпожице — обърна се към нея Слоукъм, — разпитвам всички търговци тук наоколо дали са били отворени до късно във вторник вечерта.

— Това май е свързано със студентката, дето беше убита, нали?

— Да, да.

— Ами дали тоя тип, нали разбирате… — Младата жена сбърчи загрижено чело.

— Какво?

Тя докосна обилно намазаната си с гел кестенява коса.

— Дочух нещо, Деби Лип ми каза за тоя, дето е зад това убийство. Търсел брюнетки. Вчера си купих друга боя. Всъщност тъкмо си бях боядисала косата и сега като се изруся, всичко ще отиде на вятъра, но…

Слоукъм забеляза как една сълза се търкулна по крайчеца на гримирания й клепач.

— Не бих ви съветвал това, госпожице. Доколкото ни е известно, той не търси брюнетки. Косата ви изглежда страшно хубава така, както си е. — Той се усмихна. — И с нея сте сексапилна.

— Страх ме е, офицер. — Гласът й пресекна. — Трябва да се прибирам вечер с кола, а Ърл, това е съпругът ми, неговата смяна свършва чак в единайсет. Седя си там, в караваната цели три часа! Съвсем сама… не мога да гледам телевизия заради шумовете навън. Не мога да чета. Просто седя. Така ми е объркано, че дори не мога да плета и май няма да мога да изплета жилетката, която обещах на племенницата ми за рождения й ден. — Тя се разплака и млъкна за момент.

— Правим всичко възможно, за да хванем този кучи син. Питах ви нещо за вторник?

— За съжаление не мога да ви помогна. Във вторник затваряме в седем.

Е, значи така. Задънена улица.

— Знаете ли какво, дайте ми четвърт фунт от желираните бонбони. Не знам с какъв аромат да бъдат.

— С аромат на диня?

— Добре. — Слоукъм плати. Взе рестото и се усмихна ухажващо. — Понякога минавам оттук. Ще се отбия да ви видя как сте.

Тя преглътна и избърса една сълза с крайчеца на ръкава си.

— Предпочитам да сте някъде навън, за да го хванете.

— Е и с това се занимаваме — рече той хладно, взе бонбоните и тръгна да излиза. Хвърли поглед към момчето Халпърн. — Ако искаш да хапнеш нещо, яж ябълки — сопнато му подхвърли той.

Слоукъм се шляеше по пустеещата заради рецесията търговска улица, докато стигна до последния магазин от своя списък. „Подови настилки за всеки“. Вътре млад мъж с елегантна прическа седеше зад бюрото и внимателно попълваше книгата за поръчки.

— Добър ден — рече Слоукъм.

— Заповядайте, офицер, от какъв килим се интересувате? Имаме специален…

— Този магазин отворен ли е до късно във вторник?

— Да, сър. Много магазини за килими затварят в делничните вечери, но ние сме номер едно при килимите и номер едно в обслужването. Вечерите са много важни. Тогава мъжете идват след работа да вземат килимите, които техните женички са избрали преди това през деня.

— Бяхте ли на работа миналия вторник?

— Не, сър, тогава е бил господин Траут. Еймос Траут.

— Ще дойде ли днес?

— О, той си е на работа. Точно сега го няма, защото има проблеми с колата. Трябва да се върне всеки момент.

— Ще се отбия по-късно.

Слоукъм излезе от магазина. На изхода едва не връхлетя върху Аделин Краскоу.

— Я виж кой бил. — Слоукъм й препречи пътя.

— Здрасти, Джим — каза тя с дрезгавия си глас.

Беше млада и можеше да е хубава, ако си пооправеше косата, която бе с изсветлени кичури. Кичурите й му напомняха на жици. Освен това имаше нужда да понамали своите цици и да прехвърли малко от тях на слабите си като клечки крака (Слоукъм никога не бе допускал, че може да препоръча на някоя жена подобно прегрупиране). Ади имаше суха кожа, високи скули и използваше малко грим. Това караше Слоукъм да предполага, че тя изпитва ужасна нужда от мъж.

— Какво става? — попита той.

— Пиша материал как тази работа с култовото убийство влияе върху бизнеса.

— Лошо ли?

— Да. Хората са наплашени. Стоят си вкъщи и не харчат пари. Какво правиш тук?

— Всъщност не мога да ти кажа.

Те замълчаха за момент. На Слоукъм му хрумна следната мисъл: бе обещал да доведе жена си в търговския център и че би могъл да стори това в неделя, а докато жена му пазарува, той ще може да поговори с този човек, Еймос Траут, в магазина за килими. Той подхвърли:

— Смятам малко да си почина. Не ти ли се иска да пийнеш нещо?

— Май че да — рече Аделин Краскоу. Тя напъха бележника в огромната си чанта и двамата се помъкнаха по търговската улица.

Познаваха се точно от една година, откакто тя започна да пише за полицейската хроника на „Реджистър“. Едрогърдестата госпожица Краскоу не знаеше, че Слоукъм редовно извършва акробатични полови сеанси с нея и че десетки пъти тя му е правила минет — разбира се, всеки път само в яркото си въображение, докато бе зает със значително по-шаблонна полова активност със собствената си жена или пък с помощта на дясната си ръка. Той допускаше, че ако в действителност Ади загаси някоя от непрекъснатите си цигари и смъкне ципа на панталона му, той веднага ще омекне като увехнала репичка, но въпреки това му харесваше да седи, притиснал уж случайно коляното си до бедрото й, докато тя задава сериозните си репортерски въпроси. Сега той я насочи към затъмнено сепаре в ъгъла на единствения нормален ресторант наоколо, на Т. К. Хулихън.

— По служба ли си?

— Действам прикрито. Мога да пия.

— Носиш униформа. Как може да работиш прикрито?

— Е, сложил съм си отдолу спортни гащета. А не, това е долно бельо, не прикрито бельо. — Той се разхили, за да покаже, че е шега.

Ади презрително отправи кокетлива усмивка. Поръчаха си чисто уиски и той плати.

— Благодаря. — Тя запали цигара, пое дима и после го издуха към пластмасовия абажур, украсен с птички. — Е, имате ли вече някакви улики?

— Казал съм ти…

— Има ли нещо общо с убийството на Сузан Биаготи?

— На Бил няма да му хареса, ако говоря за това.

— Сигурна съм, че няма да му хареса. Но не мога да задавам само такива въпроси, каквито хората желаят. Убийството на Биаготи изобщо не беше разкрито. Ето Стив Рибън се е устремил към нов мандат, а претупа набързо онзи случай. Сега има и второ мъртво момиче.

— Ади.

— Не знаеш колко съм упорита — рече тя. — Кажи ми нещо. Каквото и да е. Обещавам, че името ти никъде в материала няма да се появи.

Слоукъм въздъхна.

Ади се надвеси стратегически напред и прошепна:

— Честна дума.

 

 

Сърдечността, която й липсваше при родителите, тя изразходваше спрямо децата.

Поне това можеше да каже Даян Корд за тая жена.

— Здравей, Сара — каза темпераментно тя. — Аз съм доктор Паркър. — Как си днес?

Последва мълчание. Трите стояха в подобната на ветеринарна служба чакалня. Даян рече:

— Скъпа, знаеш какво се отговаря.

— Няма да правя контролно по правопис — заяви с непреклонно остро гласче Сара. — И няма да се върна в училище.

— Всъщност, Сара — бодро каза лекарката, — имаме да говорим за други неща. Хайде днес да не мислим за твоето контролно, съгласна ли си?

— Сара — озъби й се Даян, — няма да се държиш по този начин.

Доктор Паркър не се намеси между майка и дъщеря; тя просто продължи да се усмихва и протегна ръка. Сара я пое рязко и после се отдръпна.

— Хайде, влез вътре — каза лекарката. — Искам да ти покажа някои неща. — Тя даде знак на момичето да влезе в кабинета.

Даян надникна през вратата и забеляза няколко тъмнозелени кутии върху бюрото.

После хвърли поглед към доктор Паркър, за да прецени днешния й избор на облекло. Прилепнала рокля от червена коприна. С тъмни чорапи. В Ню Лебънън! Облякла се е като гадже на някой прочут гангстер.

Даян тръгна след Сара. Но доктор Паркър поклати глава и кимна към диванчето в чакалнята.

— Днес ще бъдем само аз и Сара.

— О. Разбира се.

Даян се почувства като наказана и седна на дивана. Загледа се в секретарката, която отвори пакетче „Трайдънт“ и пъхна дъвка в устата си. Жената забеляза, че Даян я зяпа и й предложи пакетчето.

— Не дъвча дъвка, благодаря.

Когато лекарката затваряше вратата, Даян мерна лицето на дъщеря си, взираща се уплашено в кутиите. Бравата щракна. Даян въздъхна и безцелно бръкна в кошче със стари списания. Взе едно и с голямо усилие започна да разгръща страниците.

След няколко минути затвори непрочетеното списание и сломено се отпусна на диванчето с чувство на безсилие.

Усещаше безсилие пред мъжа си, в чието присъствие Сара се отпускаше и се смееше — мъжът й, който умееше да говори на неправилния, особен език на Сара, докато Даян не можеше.

Чувстваше се безпомощна пред самата Сара с нейната хитра тактика на сълзи и паника.

Безпомощна бе и пред тази вулгарна психиатърка, която така алчно взема техните оскъдни пари.

Бе сломена и от собственото си чувство за вина.

Даян Корд се взира с невиждащи очи в лъскаво списание, изпъстрено с лекомислени снимки на манекени, а краката й потръпват от страшната болка на възмездието. Даян Корд, умерено добра методистка, бе възпитана да вярва в божествената справедливост и че отмъщението е справедливо и пречистващо. Но не е така. Защото човекът, който плаща исканата цена за греховете, не е майката, която ги е извършила, а дъщерята.

Пила ли сте алкохол по време на бременността си?

Не. Разбира се, че не.

Що за въпрос! Никоя жена не пие като бременна. Никоя не взема хапчета за сън. Никоя не взема аспирин. Трябва само да четеш раздела за здравето в „Поуст-диспач“ или „Реджистър“ или дори „Рийдърс дайджест“, ей богу, и ще знаеш какво да правиш, когато си бременна.

Да пия алкохол ли? Никоя здравомислеща бременна не би пила.

Освен ако, освен ако…

Освен ако например някой, когото обичаш, е направил навярно нещо лошо. Може да е съпругът ти. И след като това се разчуе — във вестниците — съседите започват да те гледат странно или изобщо не те гледат. И разни хора се обаждат нощно време, просто за да те чуят за момент, преди да затворят телефона, сякаш са любопитни да разберат дали твоето дишане е по-ужасно от тяхното.

Освен ако този човек, може би твоят съпруг, продължава нищо да не прави и да не казва нищо, нищо, абсолютно нищо, докато парите не се свършат и единственото решение е да се преместите от чудесното предградие в малък, скучен провинциален град и да започнете живота отначало.

Неговия живот.

А същевременно и твоя.

Затова, макар да си била бременна, не е ли имало достатъчно причини да си пийваш от време на време? Просто за да убиеш тишината на един нищо невършещ мъж, навярно най-тежката тишина? Понякога да вземеш и някое хапче. И още малко пийване. И още… За да разкъсаш мрачната паяжина, която е обгърнала сутрешната маса за закуска. За да заспиш, дори ако на следващия ден се събуждаш с тежест в главата. Никоя жена не пие, когато е бременна.

О, Сара…

Даян Корд погледна евтината врата, която я отделяше от осакатената й дъщеря, и отново се съсредоточи върху списанието. Тя изчете всяка думичка от очерк за пътешествие с лодка по река Лоара, сякаш щеше да се явява на изпит по този въпрос.

 

 

— Тя не ми харесва — заяви Сара в колата по пътя към къщи.

— Защо?

— Даде ми такива глупости да правя. Да рисувам картинки и да отговарям на въпроси. В училище вече съм го правила.

— Внимателна ли беше към тебе?

— Госпожа Бидърбъг…

— Бидърсън.

— Госпожа Бидърсън е внимателна към мене и точно тя ме кара да се чувствам гадно. Беше ми гадно, когато правех тия тестове при доктор Паркър.

— Тя се опитва да ти помогне.

— Мразя я!

— Сара, не говори така.

— Тя ще ме кара да правя контролното по правопис в училище. Видях ви после да си говорите двете. Нали това ти каза тя?

Да, така беше. Даян се поколеба и рече:

— Доктор Паркър иска да продължаваш да учиш. Следващия път, когато се видите, тя ще ти покаже някои хитрости, за да може да се справяш с контролните.

— Няма да се върна в училище.

Търпението на Даян почти се изчерпа и тя нищо не каза.

— Мразя го. Чувствам се тъпо в училище. Слънчевият човек… — Гласът й заглъхна.

— Всички сме мразили училището. Това непрекъснато го повтаряме с баща ти. Всички го мразят. — Говореше през стиснати зъби. — Помниш ли какво хубаво разказче направи тази пролет? За птичките.

Сара получи добър плюс, най-високата й оценка по английски изобщо и бе написала една-единствена страница. Другите бяха изписали четири или пет.

— Не искам да правя тестове — захленчи Сара. — Не ме карай!

— Ще поработя с тебе върху думите довечера. После ще отидем на мача на Джейми.

— Не — заяви тя. — Искам тати да ми помогне.

— Баща ти ще работи до късно. — Даян сви по алеята. Махна на полицая в патрулната кола, паркирана пред къщата. Той й кимна и пак се залови с вестника. Даян ядно удари спирачка.

Сара каза:

— Той все работи.

Слязоха от колата и минаха през гаража към задния вход.

— Не, не е така. Прекарва много време с тебе. Дори и мача на Джейми ще пропусне довечера.

— Борбата е тъпо нещо.

— Престани да критикуваш брат си! Той така добре се справя в училище…

Даян се ужаси при тези думи. Тя крадешком погледна Сара, но момиченцето не бе усетило непреднамерената обида.

— Мамо, виж, има нещо на задните стълби.

Даян видя малък бял плик. Сара го грабна нетърпеливо и го погледна. Намръщи се и го подаде на майка си. Влязоха в къщата. Даян се спря в коридора, където струеше светлина през отворената врата. Падаше точно върху ръцете й и ги правеше кървавочервени.

— Качи се горе и си вземи учебниците. — Момиченцето въздъхна дълбоко и бавно пое по стълбите.

Пликът бе адресиран до „Офицер Корд“. С червено мастило, небрежен почерк. Даян скъса плика и извади съдържанието.

— Какво беше? — извика Сара.

Даян подскочи.

— Нищо, скъпа.

Тя пъхна лъскавата моментална снимка обратно в плика и го мушна в джоба си. Позвъни в шерифското управление. Свърза се с диспечерката.

— Ема, обажда се Даян Корд. Намери Бил и му кажи да дойде вкъщи. Обясни му, че ние сме добре, но той много ми трябва, и то веднага.

Тя затвори телефона и тръгна към входната врата, за да повика полицая. Успя да стигне само до дневната и там се спря, облегна се на стената и избухна в плач.