Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (40)

13.

— О, господи, не… — Гласът на Даян пресекна. — Не, не е вярно…

— Гилкрист е лектор по специална педагогика в Одън. Не е ли това катедрата, където работи частният учител?

Тя кимна, а очите й блуждаеха по пода.

— Може да е прочел картона на Сара и да е научил за нейния проблем.

— Не, Бил — запротестира тя. — Не!

— Как изглежда той?

— Не, не, не… Той не би ми сторил това. Не би го направил!… — Гласът й заглъхна в истерични ридания.

— Даян — дрезгаво каза Корд, — трябва да ми помогнеш сега. Помисли.

— О, Бил, не!

Той я хвана за раменете.

— Опиши го!

Тя го описа, доколкото можеше, хълцайки помежду думите. Когато свърши, тя извика:

— О, боже, не е възможно. Знам, че не е.

Описанието на Даян бе неясно, но то наистина обрисуваше човек, който можеше да прилича на Гилкрист.

— Къде е отседнал?

— Не знам! Някъде тук наблизо. Никога не ми е казвал.

— Никога не ти е казвал ли? — изкрещя Корд. — Ти как се свързваше с него?

— Обикновено той се обаждаше. Когато аз се обаждах, оставях съобщение в библиотеката. Никога не съм виждала кабинета му. — С всяка следваща дума гласът й все повече отслабваше, докато фактите се трупаха.

— Каква кола кара?

— Не знам! Престани да ме подлагаш на кръстосан разпит!

Корд стисна жена си за раменете.

— Мисли. Трябва да си я виждала. Зелена ли е?

— Не знам. Просто кола. Струва ми се, американска. Някакъв модел с четири врати. Не си спомням цвета. Мисля, че беше тъмен. Не… О, ами аз току-що я видях! Когато той дойде да я вземе… — Тя вдигна ръце към лицето си. — О, Бил!

— Сара? — извика Корд. — Сара с него ли е сега?

Той сграбчи телефона и набра Одън. Чу прищракване.

„Вие сте се свързали с Одънския университет. Колежът ще бъде затворен до лятното регистриране на студентите на 10 юни. Ако желаете да оставите съобщение, натиснете номера на вътрешния телефон за катедрата, с която искате да се свържете и след сигнала оставете съобщението си. Ако вие…“

Той затръшна телефона. Постоя така за миг, после пак вдигна слушалката, възнамерявайки да се обади на „справки“. В обърканото си състояние той, без да иска набра, номер 911. Потръпна от тази грешка и натисна вилката на телефона. Не можеше да прекъсне връзката. Той пак я натисна. Нямаше сигнал. После още пет секунди. Бог да ги убие! Най-после чу сигнал „свободно“.

Набра „справки“.

— Госпожо, обаждам се от шерифската служба на Ню Лебънън. Имаме спешен полицейски случай. Трябва ми номера и адреса на човек, на име Брек. В Ню Лебънън.

— Брек? Малкото му име?

Колко души Брек може да имате?

— Бен. Бенджамин.

Чакането беше истински ад. Той чуваше тракането на клавиши. Чуваше прелистване на страници. Чу някакъв страничен разговор — друга телефонистка казваше: „Ще ги донеса вкъщи, но ти трябва да ги сготвиш. Аз няма да имам време“.

— Господине?

— Да? — обади се Корд.

— Как се казва това по букви?

— По букви ли? Че как мислите? Б-Р-Е-К.

— Няма записан Бен, Бенджамин или Б. Брек в Ню Лебънън или Фредериксбърг. Дали той…

Той отново натисна вилката. Поклащайки глава, набра нов номер. Секретарката обясни, че доктор Паркър е с пациент в момента. Корд й рече:

— Моля, кажете й, че случаят е спешен.

Психиатърката дойде на телефона и хладно каза:

— Да, господин Корд?

— Познавате ли лично доктор Брек? — попита той.

— Защо, какъв е проблемът?

— Познавате ли го?

Тя млъкна за момент явно раздразнена, но сигурно усети напрежението. Каза:

— Не. Обаче на няколко пъти съм разговаряла с него за курса на лечение на Сара.

— Дали е възможно да не е бил Брек човекът, с когото сте разговаряли.

— Искате да кажете, че е бил измамник ли? О, не мисля така. Той като че ли знаеше много неща за вашата дъщеря. Сега, като се замисля, всъщност той бе доста осведомен за цялото ви семейство, детектив.

 

 

— С какво се занимава татко ти днес? — попита доктор Брек.

— Не знам. На работа е, струва ми се.

— Ти обичаш ли своя татко?

— О, да. Разбира се.

— А майка ти обича ли го?

— Разбира се. Така мисля.

Доктор Брек шофираше бързо. Пейзажът наоколо препускаше, сякаш Сара бе яхнала „Достигащия Облаците Орел“. Един обор първо беше червена точица в далечината, след това стана червена топка и накрая огромен червен кит, а после изчезна зад тях като мечта.

Доктор Брек намали скоростта и навлезе в алеята за колежа. Той сви към един участък, където бе по-пусто и имаше повече дървета, отколкото сгради. Сара успя да прочете поне един надпис. Одънски университет. Тя не разбираше думата „университет“, но я бе запомнила, защото точно там работеше доктор Брек и това я правеше изключително важна.

— Харесват ми тези сгради — заяви Сара. Те й приличаха на замъци — само че без големи порти, подвижни мостове и езера около тях. Някои дори имаха назъбени стени отгоре като във филма „Робин Худ“ (стария „Робин Худ“, добрия), където стояха войниците на шерифа и стреляха с арбалети към звездата, наречена от нея „Ароу Флин“. В книгата на Сара имаше две истории за замъци.

Доктор Брек караше мълчаливо. Изглеждаше потънал в мисли и тя не искаше да го безпокои, но се опита да прочете табелата пред сградата, край която минаваха. Тя не успя и го попита за думичките.

— Пише „Институт за специализация по педагогика“ — отвърна той. — Прочети другата табела ей там.

Тя смръщи вежди.

— „Факултет“. О, о, това мога да го прочета. И „филологически“.

— Хубаво — рече той. — „Филологически факултет“.

— Получих си обратно последния разказ от доктор Паркър — каза Сара. — Може ли днес да го прочетем?

— Ако желаеш.

— Той ми е любимият. Разправя се за един вълшебник, когото видях край езерото Блакфут Понд. Той живее в гората зад моята къща. Наблюдава често къщата. Много време ми трябваше, докато го напиша. Исках да е съвсем точно. В този разказ е и Достигащия Облаците Орел и…

С внезапно любопитство доктор Брек запита:

— Този вълшебник е в твоя разказ ли?

— Аха. Разказът се казва „Слънчевият човек“. Така се нарича той.

— И значи си го видяла край Блакфут Понд? Кога?

— Една сутрин. Миналия месец, струва ми се. Той беше и зад къщата.

— Как изглежда?

— Никога не съм го виждала отблизо. — Сара отметна кичур коса от лицето си. — Знаете ли, доктор Брек, исках да помоля Слънчевия човек да ме направи умна, само че ме беше страх. Но мисля, че той разбра това. Нали той ви изпрати при мен.

— Така ли мислиш? — Доктор Брек насочи колата към един празен паркинг до безлюдна сграда. Удари спирачка. Тя посегна да си отвори вратата, но преди да вдигне ръчката, доктор Брек докосна ръката й. — Не, Сара. Почакай една минутка.

Тя изпълни молбата му.

 

 

Корд се втурна към входната врата. Каза на Том:

— Том… — Гласът му потрепери и той си пое дълбоко дъх, за да се успокои, и пак започна: — Мисля, че мъжът, който е идвал тук през изминалия месец, Брек, струва ми се, че той е Гилкрист.

— Какво?

— Сега няма да обяснявам. — Той се обърна към Даян: — Кога тръгнаха двамата със Сара?

Тя отвърна през сълзи:

— Преди половин час.

Къде са те, къде биха могли да отидат?

Къде е отвел дъщеря ми?

— Щяха да ходят в колежа.

— Кой колеж?

— В Одън. Да правят някакви тестове. О, Бил. — Тя ридаеше и стискаше истерично възглавницата. — Той каза, че ще я снима на видео. Имал камера…

Корд нареди на полицая:

— Предай сигнал за обща тревога. Щатска и федерална. Съобщи, че има отвличане в момента и да се действа предпазливо. Провери първо в Одън, но щом е убил Оукън тази сутрин… — Това доведе до нов стон откъм Даян. — … съмнявам се дали сега е някъде около колежа.

— Добре, сър.

— И им предай, че е взел моята дъщеря.

— Да, сър.

— Ако той я държи като заложница, аз ще преговарям, нали разбра? Кажи го на Слоукъм и Елисън и ако имат проблем с това, нека се свържат с мен. И искам някой да наглежда къщата на Уинтън Кресги. Да пази жена му и всички деца.

Къде ли е тя? Къде е дъщеря ми?…

Полицаят попита:

— Тук ли ще останете, сър? Или ще искате двама мъже около къщата?

— О, Бил — прошепна Даян. — Мили боже…

— До всички подразделения в района…

Отвън, по радиостанциите и на двете полицейски коли, като от стереоуредба са разнесе радиосъобщението:

— До всички подразделения в района. В ход е десет-трийсет и три. Сградата на педагогическия факултет, Одънски университет. Покушение. Мъж с нож или бръснач в нова лимузина. Без номера…

Корд и Даян се гледаха.

— Допълнение към десет-трийсет и три. Тръгнала е линейка. И по непотвърдени сведения има замесено и малолетно лице… Малолетно лице от женски пол, възраст около десет години. Повтарям. Вход е десет-трийсет и три…

 

 

Приличаше на автокатастрофа — вратата откъм шофьора бе разтворена, край колата лежеше окървавена и неподвижна фигура, единият крак бе вдигнат върху седалката. Въртящи се червени светлини, униформени мъже и жени.

Даян изпищя и рязко отвори вратата, преди Корд напълно да спре на университетския паркинг. Тя се спусна през напукания асфалт към мястото, където се бе струпал екипът от линейката, работейки трескаво. Затиснала уста с ръце, Даян погледна надолу и после веднага затвори очи, повтаряйки нещо неясно.

Корд дотича до колата и погледна окървавената маса в краката си. Пое дълбоко дъх и надникна над главата на един санитар.

Не беше Сара.

Легнал по гръб, Бен Брек отвори очи. Той премигна и изплю кръв. Прошепна колебливо и изумено:

— Лион Гилкрист!… Преследваше ни… — Той вдигна ръка да огледа дълбоките рани по дланта на ръката си с тихо любопитство. — Не чувствам никаква болка. — Той погледна Даян. — Бяхме в колата… той изведнъж се появи. Просто ей така. Имаше бръснач…

— Къде е Сара? — извика Даян.

Корд попита един от полицаите:

— Знаеш ли кой е този човек?

Даян изкрещя към съпруга си:

— Това е Бен Брек!

— Права е, детектив. — Полицаят показа на Корд окървавен портфейл. Той го отвори. Вътре имаше шофьорска книжка от Илинойс със снимката на Брек, лична факултетска карта от Чикагския университет и документ за самоличност, издаден от Одън, удостоверяващ, че е гостуващ професор, поканен да изнася лекции.

Гостуващ професор. Значи с временен адрес и без да е регистриран в указателя за справки.

Корд приклекна.

— Къде е Сара?

— Тя побягна. Мисля, че той я е стигнал — тежко дишайки, каза Брек. — Не разбрах какво се случи. Той беше… — Думите преминаха в кървава кашлица. — Бяхме спрели и той се приближи… зад колата. Просто… беше там. Започна да ме реже, да ме посича. Мъчеше се да достигне Сара…

— Нарани ли я? — попита Даян, задавяйки се от плач.

— Не знам… не можах… да видя.

Един лекар приключи с поставянето на турникет и започна да превързва голяма рана.

Корд попита Брек:

— Накъде тръгнаха? Видяхте ли…

— Там. Там. — Брек протегна кървава ръка. Отначало Корд си мислеше, че показва посока. Но не. Той видя на предната седалка две напечатани страници.

— Тези страници ли? — рече Корд.

Брек кимна.

— Вземете ги. Прочетете… замаян съм. Устата ми пресъхна… — Той затвори очи.

Корд взе листовете. Започна да чете. Вниманието му се отвлече и той погледна надолу. Даян бе хванала лицето на Брек с двете си лепкави от кръвта ръце и му викаше:

— Ще се оправиш! Ще оздравееш! Чуваш ли ме? Чуваш ли ме?

Тя вдигна очи към съпруга си. Корд сложи длан на рамото й. Тя рязко я махна от себе си и после сведе глава до гърдите на Брек и започна да плаче.

Чак когато линейката потегли след минута, вдигайки прахоляк и надувайки сирената, Корд се врътна към колата си и седна вътре. Започна да чете.

 

 

Те минаха през гъст шубрак, между две брези, до които стигаше задният двор на Корд и навлязоха в гората точно от мястото, където преди един месец той бе видял или така поне му се бе сторило, осветеното от луната лице, взиращо се в къщата. Вървяха по килим от сухи листа и ниска остра трева, пожълтяла и изпасана от елените.

До него, облечен в бежова униформа и кафеникаво яке, Уинтън Кресги носеше пневматична пушка „Ремингтън“. Пушката имаше солиден ремък, но той не я бе провесил през рамо. Държеше я с две ръце като войник, с насочен напред показалец до предпазителя на спусъка. Мъжете вървяха бързо, като Корд поглеждаше за справка от два изпомачкани машинописни листа, сякаш там имаше инструкции за организиран лов.

Небето беше с млечен цвят. Белият диск на слънцето, ниско над хоризонта, се мъчеше да прогони заоблачаването, но по всичко изглеждаше, че ще загуби битката със здрача. Гората, пасището, жълто-зеленият килим пред Корд, всичко бе в матови акварелни цветове. Гарвановочерен кос полетя право към него, после изведнъж се отклони встрани, стряскайки и двамата мъже.

При един стар изгорял обор, където бе забранил на Джейми и Сара да играят, те свиха встрани. Гредите от силоза стърчаха като овъглени кости. Продължиха да вървят, пресякоха стар железопътен мост и после тръгнаха по чакълестото пътно платно към река Деплейнс. Повървяха покрай брега отново през гора, докато намериха къщата. Корд сгъна листовете и ги прибра в джоба си.

Това бе пак занемарена къща в колониален стил, на два етажа, тясна и разнебитена. Бе разположена сред мрачна и разхвърляна поляна. Наблизо се виждаха резервоари за складиране край реката. Някакъв влекач теглеше ръждясал шлеп срещу течението и дрезгавото пухтене на двигателя му звучеше тягостно в тежкия въздух.

В двора бе паркирана зелена кола. Имаше лепенка на „Херц“ на предното стъкло. Корд погледна към номера.

— Точно тази е наел Гилкрист.

Корд се наведе и Кресги приклекна до него зад прикритието на паднал клон. Корд сведе поглед надолу. Той каза:

— Ти оставаш отвън. Няма значение какво ще чуеш. Ако той излезе сам, ще го спреш. Той е единственият, който знае къде е Сара. Искам го жив.

Кресги рече:

— Мисля, че е по-добре да повикаме малко подкрепа. Така пише в указанията за подобни случаи.

Корд продължи да оглежда къщата. Боже мой, тя изглеждаше зловещо — извисяваща се, бледа и зла. Той каза:

— Искам да измъкна дъщеря си на всяка цена. Може да се наложи да остана известно време насаме с Гилкрист.

Кресги се вгледа продължително в Корд, обмисляйки думите му. Той се обърна към къщата.

— Откъде знаеш, че точно това е неговото жилище?

Корд му изшътка да мълчи. Двамата заедно се приближиха крадешком към къщата. Кресги се сви зад колата на „Херц“ и подпря пушката върху капака на колата. Той посочи към вратите отпред и отзад, като кимна, давайки знак, че в обсега му са и двете. Корд кимна в отговор и приведен ниско, побягна към входа на къщата. Спря се край порутената сива веранда. Затаи дъх и започна бавно да се промъква. С яростен ритник разби вратата и се вмъкна в къщата, воняща на граниво.

В стаята бе неясно, сякаш тя бе осветявана през пушек или мъгла. Слънчевата светлина, вече разсеяна от облаците, полека се отдръпваше от сребристите кленови листа отвън и изглеждаше пепелява в помещението. Килимът, стените, шперплатовите мебели, картините, всичко сякаш бе обезцветено в тази дрезгавина.

Измина един ужасен миг. Корд си помисли, че къщата е празна и че Гилкрист пак е успял да избяга от тях. После очите му свикнаха с полумрака и той зърна в другия край на стаята някаква неясна форма, нещо кръгло, което се раздвижи. То бе изпъстрено с неопределени черти, подобно на лунната повърхност. Корд разбра, че това е глава на мъж, който се бе втренчил в него.

Мъжът бавно се надигна и застана зад разхвърляно бюро. Около метър и осемдесет и пет висок, с прошарена кестенява коса, спретнат, с длъгнести ръце и тесни длани. Носеше традиционно спортно сако от светлозелен туид и жълто-кафяви панталони. Лицето му изобщо не изразяваше изненада от това нахлуване. Оглеждаше Корд с кафявите си очи, които бяха единствените тъмни елементи от неговата външност.

Той прилича на мен, беше мисълта, пронизала неволно съзнанието на Корд.

— Гилкрист — с равен глас каза той, — къде е дъщеря ми?