Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (4)

4.

Когато се прибираше вкъщи, Сара вече бе наизустила бележката, намираща се в джоба на полата й заедно с петте двайсетдоларови банкноти, в които бе увита.

Мила Сара,

Днес чух как се карахте с баща ти за училището. Знам, че той ще продължи да настоява да ходиш там. Искам да ти помогна. Аз съм като тебе, и двамата не обичаме училището. Трябва да заминеш. Избягай! Иди в Чикаго или в Сейнт Луис. Нищо друго не ти остава. Ще бъдеш в безопасност. Аз ще те потърся.

Твой приятел

Тази идея не бе нова за нея. Десетина пъти Сара бе мислила да избяга. Миналия март, седмицата преди контролното по аритметика, тя стоя цял час на автогарата, събирайки кураж да си купи билет и да замине при баба си, но накрая се уплаши и отчаяно разплакана се прибра у дома.

Да избяга…

Сара се спря на входа. Изправи се на пръсти и видя майка си във всекидневната. Бързо се наведе. От рязкото движение хартийката в джоба й прошумоля. Докато изчакваше майка си да излезе от стаята, тя измъкна парите и ги разгледа. Внимателно ги потърка, сякаш бяха вълшебни. После пак ги сгъна и ги пъхна обратно в джоба си.

Сара Корд, деветгодишна, не обичаше училището, играта на дама и развален телефон, домашните работи, играта „Нинтендо“, шиенето, готвенето, анимационните филми. Но тя страстно вярваше в магии и вълшебници и беше сигурна, че това послание е от един особен вълшебник, който от години я наблюдава. Той знае всичко и е добър, а и ето, тези пари — значи трябва да е доста богат.

Сара е хитруша. Тя ще стори точно това, което вълшебникът предлага. Със задоволство си помисли, че дадените от него пари сигурно ще й стигнат да обиколи половината свят, макар че вероятно тя ще последва съвета му и ще замине за Чикаго.

 

 

Входната врата се хлопна и шестте стъпала бяха изкачени с три скока, преди Даян да стигне до антрето.

Тя избърса ръцете си, докато вървеше към стълбите и се спря край закачалката и дървеното украшение — пате, носещо диня шапка и шал. Пооправи го разсеяно и извика:

— Скъпа! Сари?

Нямаше отговор.

След миг отново:

— Скъпа, ела тук долу.

Отвърна й слаб гласец:

— Сега ще се къпя, мамо. Ще сляза долу преди вечеря.

— Скъпа, обади се госпожа Бидърсън.

Тишина.

— Сара…

— Искам да се изкъпя, мамо. Може ли да поговорим по-късно? Моля те?

— Хайде, излез. Тя ми каза какво се е случило в училище.

Тази схватка продължи няколко минути. Даян бавно се промъкваше по стълбите към стаята на момичето. Вратата не се заключваше, но Даян не обичаше да нахлува в територията на децата си.

— Хайде, скъпа. Ще ми помогнеш да приготвя вечерята.

— Не искам! — пискливо отвърна Сара.

Тези думи показваха, че аргументите са изчерпани. Сега беше време за отстъпление. Без истерии, моля. Не така. Кризите на Сара изпълваха майка й с безсилна жал. Но от тях й докипяваше; неспособна да разбере кога Сара наистина изпада в паника и кога симулира, Даян неизменно отстъпваше.

Страхливка…

Телефонът иззвъня. Тя погледна към него.

— Добре, Сара. Ще говорим по-късно.

Влизайки в кухнята, Даян видя, че е пет часа следобед. Знаеше кой се обажда.

Беше омъжена за него.

Бил щеше да я пита за децата и как е преминал денят й, а после изведнъж смутено ще й каже, че трябва да работи до късно. Пак. От един месец той закъсняваше почти през ден за вечеря и на няколко пъти съвсем я пропускаше.

А сега бе дори по-зле: имаше разследване за убийство.

Тя си спомни дебелите черни букви на заглавието в „Реджистър“ и как краткото съобщение за горката мъртва студентка я изпълни със съжаление — заради самата нея, както и заради нещастните родители на убитото момиче. Знаеше, че ще вижда още по-рядко Бил, докато не хванат този тип.

Тя вдигна бежовия телефон.

Не беше мъжът й.

Отсреща се чуваха особени звуци, подобно на злокобната електронна музика, слушана от Джейми, за която често му се караше. Предположи, че се обажда някой от неговите приятели.

— Домът на семейство Корд — учтиво каза тя.

— Госпожа Корд ли е? — Гласът беше висок като на тенор, но сякаш по-гладък и по-уверен от юношески. Тя познаваше всички приятели на Джейми, а този й звучеше непознато.

— Да. Кой се обажда? Бихте ли намалили тази музика?

Музиката позаглъхна.

— Вие ли сте майката на Джейми?

— С Джейми ли искате да говорите?

— Обаждам се от гимназията. Аз съм консултант и отговарям за раздела на първокурсниците в годишника на училището и — наистина неприятно, но сме изгубили един свитък с биографиите на някои от учениците, нали разбирате. Закъснели сме много със сроковете и затова се обаждам и попълвам формулярите по телефона.

— Ами Джейми ще се прибере след около два часа.

— А вие не бихте ли ми дали малко информация за него?

— Ами не знам… — отвърна Даян. Знаеше какъв риск поемат майките, ако вземат решения вместо своите синове тийнейджъри.

— Днес е последният ден, когато можем да предадем нещата за печат.

— Какво искате да узнаете?

— Кой е учителят му в занималнята?

Това изглеждаше съвсем безобидно. Тя каза:

— Май че е господин Джесъп.

— Тренира ли в някакъв отбор? — попита консултантът.

— По борба. Тренира и гимнастика, но не се състезава. А догодина ще се заеме с триатлон.

— Триатлон. Значи е колоездач?

— Почти не слиза от колелото. Ако може, би се придвижвал с него и до кухненската маса.

Момчето високо се изсмя на вероятно глупавата според него шега. После попита:

— Какъв велосипед има?

— Италиански. С петнайсет скорости. Не си спомням марката. Важно ли е?

— Не, мисля, че не е. В какви кръжоци участва?

— В природонаучния и латиноамериканския. Известно време беше и във фотоклуба, но го напусна, за да има повече време за тренировки. Вижте какво, той ще може ли да хвърли поглед на всичко това?

— Всъщност не. Утре ще го печатаме. Но той не би искал да има празно място под снимката си, нали?

— Така е, предполагам.

— Кои са му любимите музикални клипове?

— Нямам представа.

— Любимият му филм?

— Не бих могла да кажа.

— А предпочитани групи?

— Групи ли?

— Музикални състави?

Даян се смути от незнанието си. Тя рязко каза:

— Бихте ли почакали за миг? — Остави телефона и изтича до стаята му. Грабна цял куп касети и се върна бързо в кухнята. Прочете заглавията по телефона: — Том Пети… Ами, Пол Маккартни — него го помня, разбира се.

— Аха.

— После „U2“ и „Metallica“, „Ice Cube“ и „Run DMC“, каквото и да значи това. Има и три касети с групата „Geiger“. Предполагам, че те са от Германия.

— Всички знаят „Geiger“.

Е, съжалявам…

Тя продължи:

— Не знам дали тези са му любимите. Той има много касети.

— Може ли да ни кажете любимия му цитат?

Няма начин.

— Май там ще има празно място.

— Мисля, че не е важно. Много ми помогнахте, госпожо Корд.

— Кога излиза годишникът?

— Скоро. Може би лично ще донеса този на Джейми. — Гласът малко позаглъхна. — Бих искал да се запозная с вас.

Даян се разсмя, но тихичко; разбираше деликатната юношеска гордост.

— Е, ще ми бъде приятно.

Да те сваля гимназист! Може и да ти е останало нещо от стария чар — макар и само в гласа ти.

 

 

Когато получи бележката, той тъкмо разказваше:

— Фразата, използвана от някои войници, била: „хоризонтално освежаване“. Медицинските регистри ни показват, че в разгара на войната почти десет процента от федералните войски са страдали от някаква венерическа болест…

Заместник-деканът Рандолф Ръдърфорд Сейлс взе листчето от асистента. Той позна изящните драскулки на декан Ларъби, така характерни за нея, както и безапелационните й слова, призоваващи го незабавно да отиде в кабинета й.

Настъпи тишина. Той усети, че се е втренчил някъде извън листчето, в едно мастилено петно върху катедрата.

— … Във Вашингтон, откъм югоизточната страна на „Пенсилвания авеню“ били разположени десетки публични домове — място, където, мисля, че се намират канцелариите на доста конгресмени…

Сейлс бе в типичната си поза: подпрял се с две ръце на катедрата, надвесен напред. Сейлс поддържаше класически професорски вид, размъкнат, разсеян, облечен в туид, като парадираше с този стил напук на изисканата конфекция на „Брукс Брадърс“ (излязъл от мода на Уолстрийт, но актуален в Кеймбридж, Хайд Парк и Мичиганския университет). Имаше жълтеникава коса, оставена буйно да расте, и щом някой кичур паднеше върху лицето му, се усмихваше като завеян учен, какъвто никога не е бил.

— … И още по-удивително, документирани са стотици случаи на жени, които, преоблечени като войници, са обикаляли между мъжете, за да доставят сексуални услуги срещу заплащане. Може би оттук е възникнал изразът „военна повинност“…

Тези пикантерии звучаха лекомислено, но студентите, които се бяха редили на опашка от шест часа сутринта в деня на записването, за да бъдат включени в курса по „Гражданската война и сто години след нея“, ги обичаха. Сейлс се бе трудил упорито, усъвършенствайки лекторските си умения. Нищо не бе така важно за него, както предаването на знания. Той бе назначен на постоянна длъжност на трийсетгодишна възраст, две години след публикуването на докторската му дисертация и една година след като книгата му „Икономиката на свободата“ получи ласкави отзиви в „Таймс“ и започна своето рекордно шестмесечно класиране като номер едно в препоръчителния списък на Националната асоциация на историците.

— Докато войната, за която янките и републиканците искрено вярвали, че няма да трае и шест месеца, се проточвала все повече и повече, моралните устои на подчертано протестантските и предимно евангелистки армии съвсем се прокъсали…

По-проблематична беше втората длъжност на Сейлс като заместник-декан, която никак не му се нравеше. Но той бе достатъчно вещ, за да знае, че не може да оцелее завинаги без бремето на административните задължения, и доста борба бе водил, за да преодолява опърничавите академични вътрешни ежби. Нещо повече, научната му област бе Гражданската война и нима имаше по-добра метафора от това за хората в един колеж? Той бе като Грант^[1], повел войски, преследвайки една тайфа от весели генерали — тоест студенти — които твърде много пиеха и развратничеха (или които шумно ругаеха пиянството и разврата), докато той някак си успяваше да води война. И подобно на Грант, Сейлс случайно зае високия си пост в най-трудното време в историята на това заведение.

— … Но едва след решителните два разгрома — при Гетисбърг и Виксбърг — войските на Юга прегърнали с жар сектантството на фундаментализма…

Топъл пролетен ветрец нахлу през огромните прозорци на залата, които бяха толкова високи, че можеха да бъдат отваряни и затваряни само чрез дванайсетфутов прът. Аудиторията беше наполовина празна. Сейлс се почуди каква е причината за слабото посещение и погледът му падна на едно определено празно място, заобиколено от цяла група други празни места.

А, да, панихидата.

Той нямаше сили да отиде на нея. Тук беше единственото място, където изобщо можеше да бъде.

Камбаната — не електронен вопъл, а старомодно хлопване по стомана — започна да бие и Сейлс освободи студентите. Той остана на катедрата, докато всички се разотидат, и отново прочете бележката на декана. После и той излезе, потегляйки към администрацията по широкия тротоар, от едната страна на който бяха сградите на колежа, а от другата се намираше квадратният вътрешен двор от пет акра.

На втория етаж влезе в голямо преддверие. Там седеше само секретарката, с която доста отдавна бе имал любовна връзка. Смътно си спомняше гърди, приличащи на тлъсти палачинки.

— О, чухте ли? Професоре? Една студентка е била…

Без да отговори, той кимна и мина край нея към просторния вътрешен кабинет. Затвори вратата и седна в едно от тъмночервените кожени кресла срещу бюрото на декана.

— Ранди — рече тя, — имаме страхотен проблем.

Той забеляза, че ръката й е върху тазсутрешния „Реджистър“. Материалът за убийството бе ограден с кръгче и над заглавието бе написано: „Декан Ларъби. За ваше сведение“. Той погледна към снимката на Бил Корд, а после отново вдигна очи към декана.

— Тя беше в моя курс — рече Сейлс.

Декан Ларъби кимна, без да очаква друго обяснение. Тя затвори обемистия том, който в момента четеше — изглеждаше по-скоро нещо юридическо, отколкото научно — и го бутна встрани. Пръстите й поглаждаха ръбовете на пурпурния камък на лявата й ръка.

— Говорила ли си с полицията? — попита Сейлс.

— Какво?

— Полицията?

Тя отвърна раздразнително:

— Да, имаше един детектив. Всъщност, този човек. — Кимна към вестника. — Искаше да знае всичко за момичето Гебън.

Момичето Гебън.

Сейлс, чиято интелигентност, подобно на много професори, представляваше предимно памет, си спомни точно как деканът го бе поздравила преди малко и попита:

— Какъв проблем? Какво друго казаха от полицията?

Момичето Гебън. Студентски номер 144691.

— От полицията ли? Не говоря за това — рече тя. — Има нещо сериозно. Току-що се срещнах с хората от Прайс Уотърхаус. Няма никакви суми за превеждане.

— Какво искаш да кажеш? — Сейлс беше потресен от шока. Образът на Джени Гебън изчезна от съзнанието му.

— Абсолютно никакви.

— Но този семестър щеше да има активно салдо — прошепна той. — Смятах, че сме се справили.

— Е — рече тя сприхаво, — няма пари.

О, как я ненавиждаше. Тя му бе казала, бе обещала, че ще има пари. Шокът отстъпи на буря от гняв. Той преглътна и погледна през прозореца към затревения двор, чиито алеи бе пресичал може би десет хиляди пъти.

— Просто парите ги няма.

— Какво ще правим? — В гласа му прозвуча паника. — Можем ли да позакърпим нещата?

— Да позакърпим ли? — На лицето й се появи усмивка, ала тя бе жестока и той си помисли, че физиономията й прилича на злобна костенурка. — Ранди, без тези пари колежът ще бъде закрит.

— Какво стана с тях? Трябваше да имаме два милиона и половина.

Тя тръсна глава при този въпрос, на който самият той знаеше отговора. Защо един колеж губи пари? От десет години университетът Одън се държеше на ръба на банкрута. Конкуренция от по-евтини държавни и търговски колежи, намаляване на младежта в студентска възраст, непрекъснато повишаване на заплати и разходи…

— Това убийство ще насочи вниманието към колежа и неговите проблеми. Това е последното, от което имаме нужда. Не сега. Не можем да си позволим отлив на младежи, ако родителите им започнат да ги местят от нас. И, за бога, не ни трябват публикации за училището в пресата. — Тя не погледна към „Реджистър“, но пръстите й разсеяно почукваха по мрачното заглавие.

Сейлс каза студено:

— Смъртта й бе съвсем ненавременна.

Деканът не схвана иронията. Тя попита:

— Дали някой знае за нашето споразумение?

Дълга тъмна коса. Тя често падаше над едното око. Кое? Дясното й око. Беше невероятно страстна. Момичето Гебън. Студентски номер 144691. Възкликваше при мириса на горски есенни листа.

— Дали някой знае? — замислено каза той. Не, вече не и тя. Сейлс поклати глава.

Деканът стана и отиде до прозореца. Беше с гръб към него. Имаше масивна фигура, жилава и силна; това беше просто трогателно — с онази строгост и тежест, която човек очаква при летците и хирурзите. Едра и строга жена, с остра коса, с подпухнали очи от борби с несправедливости, само донякъде причинени от самата нея.

Джени Гебън. Която обгръщаше члена му с издадените си зъби и го дразнеше нагоре-надолу по набъбналата кожа.

Която не можеше без подсказване да анализира европейските мотиви зад външнополитическите отношения в Гражданската война, но която притежаваше далеч по-трайния талант да притиска коленете си в кръста на Сейлс и забивайки острата си пета право в ануса му, да притяга таза му плътно до нейния.

Студентски номер 144691.

— Ранди, можем да очакваме финансова ревизия към средата на юни. Ако не събереш три милиона и шестстотин хиляди долара в брой дотогава…

— Как мога аз да намеря толкова много пари? — Усети с неприязън как собственият му глас се изостря до хленч, но просто не успя да го избегне.

— Ти ли? — попита тя. Декан Ларъби потърка пурпурния камък по полата си и вдигна поглед към Сейлс. — Мисля, че това е съвсем ясно, Ранди. Ти по-добре от всеки друг знаеш какво е заложено на карта, ако не намериш тези пари.

 

 

Идеята й дойде от едно телевизионно филмче.

Там се разказваше за тринайсетгодишно момиче, а майката и вторият баща го мразеха. Веднъж го заключиха вкъщи и отидоха някъде да играят комар, а момичето избяга, като скочи от един прозорец и после се метна на товарен влак за Ню Йорк.

Сара затвори крана на ваната, в която, макар и пълна с гореща вода и ароматна пяна, тя не се къпеше, както бе казала на майка си. Преди това бе изтичала горе и след като взе набързо душ, се облече. Сега беше по тениска, анцуг, маратонки и найлоново яке — дрехите й за път — и слушаше как майка й приготвя вечерята на долния етаж.

Във филма, когато момичето пристигна в Ню Йорк, то живееше на улицата и трябваше да яде хляб, изхвърлен на боклука, пушеше цигара и точно когато онзи голям тип се канеше да го заведе в своя апартамент и да му направи нещо, какво точно Сара не разбираше, майката на момичето се появи и го прегърна, заведе го вкъщи и изхвърли втория баща. И после показаха един телефонен номер, на който можеш да се обадиш, ако знаеш за някакви бегълци.

Ама че глупав филм — все едно че гледаш реклама за разни закуски. Но той решаваше един голям проблем за Сара, защото й показваше как да спести всички пари на вълшебника и въпреки това да стигне до Чикаго.

Мислеше си за онзи влак.

В Ню Лебънън нямаше влакове. Но имаше камион. Той бе голям, приличаше малко на влак и минаваше край къщата им всеки следобед. Камионът имаше отзад платформа, за която тя мислеше, че може да се хване, и той минаваше край къщата им доста бавно. Лесно можеше да се качи на камиона и да седне отзад. Когато спреше някъде за през нощта, тя ще попита шофьора къде да намери друг камион, който отива в Чикаго.

Сара приготви своята раничка „Барби“. Взе касичката си, джинси, фланелки, чорапи и бельо, четка и паста за зъби, пола и блуза, своя уокмен и дузина книги на касети. Разбира се, Редфорд Т. Редфорд, най-умното мече на света, ще пътува с нея. И взе някои неща от тоалетката на майка си. Червило, грим, лак за нокти и един чорапогащник.

Сега беше пет и половина. Камионът обикновено минаваше край къщата в около шест. Сара закрачи из стаята. Изведнъж осъзна, че баща й ще й липсва. Започна да плаче. Ще й бъде малко мъчно и за брат й. Помисли си, че и майка й ще й липсва, но не бе сигурна. После си спомни как вълшебникът й казва: „Ще се грижа за теб“ и се сети за училището.

Сара спря да плаче.

Тя отвори прозореца, който гледаше към задния им двор. Метна раничката долу и чу как издрънчаха монетите в касичката. Измъкна се навън, провесвайки се от перваза с притисната буза до стената, после се пусна и тупна върху меката почва.