Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (37)

10.

— Зле постъпих, нали? — рече Корд.

Двамата бяха в отделението по реанимация на общинската болница и седяха в малка чакалня. Плътна бяла врата ги отделяше от сина им. Лекарите бяха сега вътре при него. От време на време голямата сребриста топка на вратата прищракваше и безшумно излизаше лекар или сестра. Това беше най-страшното наказание.

Държаха се за ръце, но от страна на Даян почти нямаше реакция. Корд предполагаше, че навярно няма право да очаква нещо друго. Освен обяснението, че Джейми е в критично състояние и все още е в безсъзнание, Даян едва ли бе казала дори и пет думи, откакто той пристигна след рисковано нощно шофиране чак от Фицбърг. Този неин гняв беше от най-лошия вид, с кротък израз на пръв поглед, прикривайки яростта с нещо, което изглеждаше почти странно.

За първи път в своя брак Корд се запита дали не е изгубил своята съпруга.

— Този случай съвсем ме повлече.

Той си мислеше най-вече за въздействието върху Джейми, но си спомни също, че бе отказал шерифския пост заради смъртта на Джени Гебън. Предположи, че и Даян си мисли за това.

— Да беше казала нещо.

— О, Бил, как да го проумееш всичко това? Ето, цялото си време прекарвахме със Сара. Просто приемахме, че Джейми не се нуждае от нас толкова много, колкото тя. Оказва се, че точно той е бил нуждаещият се, а тя се справя по-добре без нас.

— Вината е предимно моя — рече Корд. — Знаех за турнира. Дори го очаквах с нетърпение. После чух за Гилкрист и хукнах като хрътка, подушила заек.

Тя се изправи и тръгна по коридора към телефонен автомат. Този, на когото се обаждаше, не си беше вкъщи. Тя направи гримаса, върна слушалката, взе си обратно монетата и отново седна мълчаливо.

Бдението им продължаваше. Корд извади монета от джоба си и започна да я върти около пръстите си. Монетата падна и иззвънтя, въртейки се, докато се спря. Той я вдигна и я прибра в джоба си. После вратата се отвори и трима лекари излязоха. Двамата съпрузи впиха поглед в лицата им, търсейки отговор, но срещнаха само безстрастен израз. Един от тях, главният невролог, седна на стол до Даян. Започна да говори.

Корд чуваше думите. „Мозъчният ствол… Минимално… Сериозно мозъчно сътресение… Без жизнено обезпечаване…“ Той говори пет минути и им каза всичко, което биха могли да направят за Джейми. Тези думи изглеждаха добри или поне не бяха лоши, ала когато Корд попита: „Кога нашият син ще се събуди?“, лекарят каза:

— Не мога да ви дам отговор.

— Но какво да правим?

— Ще чакате.

Корд кимна. Даян плачеше. Лекарят попита дали искат успокоителни. Двамата едновременно казаха „не“.

— Няма да е лошо да поспите — рече лекарят. — Аз наистина смятам, че състоянието му няма да се влоши.

Корд каза:

— Защо не изтичаш до вкъщи, скъпа? Почини си.

— Оставам тук при моето момче.

— И аз оставам.

Когато лекарят си тръгна, тя се сви в оранжевия пластмасов стол и като че ли моментално заспа. Корд стана и влезе в стаята, за да поседи край сина си.

 

 

— Готово, полицай, базата е чиста.

Уинтън Кресги отвори очи. Франклин Нийл се бе надвесил над него и го разтърсваше, за да го събуди.

— Колко е часът?

— Шест и трийсет. Сутринта. Проститутките си тръгнаха и базата е чиста.

— Моля? — попита Кресги.

Вълшебният термос отново се появи и му наляха кафе. Кресги прибави три пакетчета захар и отпи от червената пластмасова чашка.

Нийл каза:

— Сега ли искаш да го пипнем, или ще го чакаме да излезе?

Кресги мислено задаваше на Бил Корд въпроси и на нито един не получи отговор. Той погледна Нийл, свеж като новобранец на парад. Беше прясно избръснат.

— Ти как мислиш?

Нийл сви рамене.

— Е, в тактическо отношение тук имаме рутинна ситуация. Ако влезем в бърлогата му, ще има по-голяма вероятност от ответна стрелба. Ако искаме да го пипнем на улицата, възможно е да го изгубим или пък цивилни лица да пострадат при размяната на огън.

Чувайки този военен жаргон, Кресги се почувства по-добре. Той реши, че в края на краищата той не е съвсем като риба на сухо.

— Искам да влезем вътре и да го заловим.

— Съгласен съм. Нашият специален екип е в пълна готовност. Искаш ли те да го извършат?

Уинтън Кресги рече:

— Ще вляза аз. Те ще ми трябват само за подкрепа.

И високо подстриганият розовокож детектив закима сериозно, изсумтявайки одобрително:

— Точно така и аз бих постъпил. — После огледа внушителната фигура на Кресги и рече: — Добре, хайде да те пооблечем в броня. Мисля, че имаме нещо, което може да ти стане.

Докато закрепяше защитната жилетка със специална подсилена пластинка над сърцето, Уинтън Кресги изведнъж се сети за една страна от полицейската професия, за която никога не бе помислял. Ако целта на полицая бе да спасява живот, имаше и обратна страна, също вярна — че можеше да се наложи той да отнема живот.

През цялото време, докато седеше на канцеларския стол в Одънския университет, чувствайки допира на автоматичния си пистолет на колана, той всъщност никога не бе помислял да използва оръжието. О, имаше си разни мелодраматични фантазии как прострелва терористи. Ала сега Кресги усети ужас. Не заради реалната възможност, че след пет минути той ще бъде мишена, а точно заради обратното — че ще трябва да изпраща свистящи куршуми през тялото на друг човек. Тази мисъл го потресе.

— … Полицай?

Кресги осъзна, че детективът му говори.

— Да?

Нийл разтвори схема на хотела.

— Погледни тук.

— Откъде имаш това?

— Нашият специален екип за бързо реагиране разполага с планове на всички хотели в града. На авто- и жп гарите, както и на повечето административни сгради.

Това изглеждаше добра идея. Може да я предложи на Корд.

— Добре, той е ей тук вътре. Стая 258. Няма друга врата. Но какво е това нещо тук?

Един от другите полицаи каза:

— Там има микровълнова печка и малък хладилник. Тръби. Мивка от неръждаема стомана. Не можем да използваме куршуми с метална обвивка заради улицата от другата страна.

— Колега?

Кресги рече:

— Мисля, че не бива да му даваме никакво предупреждение. Никакъв газ или гранати. Разбиваме вратата и бързо нахълтваме, преди той да започне да стреля. — Беше гледал това в един филм с Мел Гибсън. Добави: — Ако това е съгласно изискванията.

Нийл каза:

— Звучи ми добре, колега. Хайде да…

— Сержант — обади се младият полицай на радиоапаратурата, — той се измъква! Излезе от стаята и сега се движи към Истуд. — Той се заслуша за момент в слушалките и после предаде на Нийл и Кресги: — Съобщение от екипа на тактическото наблюдение за нас. Те са на три преки разстояние. Започват да се разгръщат.

— Онзи накъде се е запътил? — попита детективът.

— Към реката. Пеша. Взел си е куфара. Движи се бързо.

Кресги рече:

— На какво разстояние е оттук?

— На една пресечка.

— Тогава да вървим да го пипнем.

Нийл нахлузи синьо кепе, на което пишеше „полиция“.

— Тактическото наблюдение казва, че той е изчезнал. Свил е встрани, преди да стигне до моста — към ония стари складове надолу край реката. Предполагат, че е тръгнал на север.

Вратата на микробуса рязко се разтвори и Кресги присви очи срещу заслепяващата светлина.

— Накъде?

— След мен. — Нийл хукна по улицата. Притичаха край изоставен терен, обрасъл с буренак и осеян с ръждясали метални вехтории. Кресги виждаше цяла редица от складове на един и два етажа. Повечето бяха занемарени.

Чудесно скривалище за един беглец.

Чудесна позиция за един снайперист.

Спирачките на камионетка изскрибуцаха наблизо. Оттам скочиха пет полицая от специалния екип. Дочуха се командите:

— Зареди оръжието. Зелената група се разгръща на юг, синята — на север. Плътно край реката. Давай!

Нийл се спря пред първата сграда.

— Колега?

Кресги го погледна и видя, че той сочи към пистолета на Кресги, който все още бе в кобура си.

— О. — Кресги щракна закопчалката и измъкна пистолета. Зареди го и плъзна показалеца си покрай цевта. Почувства как в гърдите му нахлу мигновен изблик на енергия.

Нийл посочи към себе си и после надясно. Кресги кимна и сви в противоположната посока, към реката. След минута той се озова в дълга тясна уличка, по която минаваха ръждясали релси от теснолинейка. Навсякъде се виждаха стотици тъмни входове, прозорци и товарни пристани.

— О, божичко — въздъхна той и прескочи малка каменна подпора, навлизайки в опасната зона.

Първите пет сгради бяха същински ад. Той се въртеше, приведен ниско, насочваше пистолета към сенки, чували с боклуци и кепенци. После, след като стигна толкова далече, без да бъде застрелян, Кресги стана по-смел. Гилкрист не искаше да бъде хванат в капан. Единствената му цел е да се измъкне. Той не би се напъхал в затворен склад.

Макар че Кресги го откри тъкмо в един склад.

Полицаят влезе в огромно изоставено пространство. През изпочупените прозорци на покрива се процеждаха разкривени слънчеви лъчи.

И ето го мъжът, когото той търсеше. На по-малко от петдесет фута, скрил се зад стар котел. Не държеше оръжие, а само един овехтял куфар. Изглеждаше благ и мъничък до огромния казан, дребен мъж, рус, бледен и неспокоен. На Кресги му хрумна мисълта, че всъщност сега за първи път човек, свързан с разследването, вижда Лион Гилкрист. Не го съзираше много ясно; светлината бе слаба и разсеяна.

Кресги извика:

— Стой!

Мъжът изпълни заповедта, но единствено защото се стресна, и то само за миг. После съвсем бавно той обърна гръб на Кресги и тръгна да излиза, сякаш неохотно напускаше любовница.

— Спри! Ще стрелям!

Стъпка по стъпка той продължи да върви, без изобщо да погледне назад.

Кресги се прицели. Беше лесна мишена. Идеална. По-добра, отколкото на малкия полигон в Хигинс. Пръстът му започна да натиска спусъка. Но по средата той сведе пистолета надолу и промърмори: „По дяволите“. После хукна с всички сили.

Пред него силуетът се превърна в сянка и изчезна.

 

 

Един от полицаите, временно прикрепени към криминалната бригада на Фицбърг, беше Тони Лапорда, едър и пълен мъжага, който носеше служебния си револвер високо на колана, а незаконния си автомат 380 държеше в мек кобур под мишницата. Той бе типично провинциално ченге — нещо средно между спокойните градски полицаи с отпуснати рамене, например като нюйоркските, и непоколебимите каубои от Атланта или Сан Антонио.

Лапорда носеше кожено яке с пухкава яка, тъмни панталони и шапка с лачена периферия и карирана лента по средата. Той бе един от петимата полицаи, включили се доброволно за два часа срещу надница и половина, за да задържат някакъв професор от Ню Лебънън, който бе видял сметката на своя студентка.

За тази задача на Лапорда му бяха дали специална честота за неговата „Моторола“ и бронирана жилетка, но не и „M-16“ (никой, освен хората от специалния отряд, нямаше пушка, тъй като този Лион Гилкрист не беше терорист или нещо подобно, а само някакъв пършив професор). Лапорда не бе особено ентусиазиран от операцията, особено когато се оказа, че нарушителят се движи наоколо. Лапорда ненавиждаше бягането — дори повече отколкото мразеше района край реката.

Той се затича вяло към един голям склад, където смяташе да се скатае по време на цялата акция. Спря се с пробождаща болка встрани, мислейки си „Господи, заради идиотската шибана аеробика на Джейн Фонда им плащат на ония от специалните екипи“.

Той се облегна на стената на склада, слушайки пращящите гласове по радиопредавателя. Лапорда също се обади, казвайки, че при него няма следа от престъпника и че тръгва към реката, за да търси по-нататък. После пъхна ръка в джоба на якето да извади пакета „Кемълс“. Измъкна една цигара и я налапа.

Изведнъж се сепна, когато един учтив глас до него изрече:

— Искате ли огънче?

Когато Лапорда се обърна, той не видя кой го заговори. Видя само ръждива тръба, четири инча широка и около четири фута дълга, в момента, в който тя изсвистя право в лицето му. Ударът отекна в близките стени. Едрото тяло на Лапорда рухна и от него шурна кръв. Той не загуби съзнание веднага и усети как го претършуват. Ръцете бяха настойчиви, но фини; техният притежател изглежда не бе много силен.

Професорски ръце, помисли си той и после изгуби съзнание.

 

 

Уинтън Кресги го видя в момента, в който изваждаше служебния револвер от кобура на поваления полицай. Кресги се запита дали Гилкрист го е убил.

— Стой! — Онзи се обърна и очите им се срещнаха. Двамата бяха сами. Нямаше шум от стъпки или от пращенето на уоки-токита. Останалите хора от екипите ги бяха отминали. — Не мърдай — каза Кресги. Той се прицели в неспокойните тъмни очи, после си спомни указанията от „Наръчника за полицая“. Правило 34–6. Гърдите, а не главата, е предпочитаният прицел при арест.

Кресги рече:

— Хвърли оръжието.

Слънцето се отразяваше от някакъв висок прозорец и осветяваше двамата мъже.

— Хвърли го.

— Хайде да поговорим.

Кресги кимна към оръжието на мъжа.

— Сега! — Това беше револвер със самовзвод. Гилкрист трябваше само да се прицели и да дръпне спусъка. Никакъв предпазител, никакви плъзгачи. Правило 34–2. Определи веднага с какво оръжие разполага заподозреният. — Няма да ти повтарям.

— Искаш ли пари? Колко искаш? Хиляда? Няма проблем. — Той врътна глава към ченгето. — Беше нещастен случай. Онзи падна. Опитвах се да му помогна. Искаш ли две хиляди? — Той махна към куфара небрежно с ръка, което приближи дулото на револвера още повече към Кресги.

Той си спомни очертанията на мишените в полигона в Хигинс. Каза:

— Ще броя до три.

— Ей, я просто преброй до десет и ми дай шанс да се измъкна, а? Какво по-лесно от това? Две хиляди долара в брой. Имам ги ето тук в този куфар.

— Ако не хвърлиш веднага оръжието — каза Кресги, — ще те застрелям.

— О, мисля, че няма да го направиш, полицай.