Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (30)

3.

— Можем да продадем колата.

Даян Корд се бе заела да разчиства кухненските шкафове. По всички плотове и по масата имаше какви ли не кутии и съдове. Корд си събу обувките и седна край масата. Към него се търкулна консервна кутия със свинско и боб. Той я хвана, преди тя да падне на пода. За миг се зачете в етикета, а после я остави на масата.

— Колата ли? — попита той.

Даян каза:

— Ако са те изхвърлили, това не значи, че е краят на света. Можем да продадем втората кола, и без това не ни е нужна, а и така ще си спестим от застраховката и поддържането.

Той пак се вгледа в кутията.

— Защо смяташ, че са ме уволнили?

— Видът ти е толкова печален, явно има нещо от тоя род.

Бил Корд каза:

— Предложиха ми да стана шериф.

След толкова години семеен живот Даян все още понякога не можеше да разбере кога той се шегува. Тя остави встрани двете кутии, които държеше, посегна към трета, но се спря.

Бил Корд каза:

— Сериозно говоря.

— Предполагам, че има и нещо друго.

— Освободили са Стив Рибън. Той се провали много със случая, но е тясно свързан с Бул Купър и Джак Тредъл, затова го преместват на някаква комфортна службичка в окръжното. Аз ставам шериф. Джим Слоукъм поема углавните престъпления. Т. Т. е уволнен. С този нов свидетел вече знаем, че Филип е бил невинен. Трябваше им някой, върху когото да стоварят вината за смъртта на момчето. Т. Т. пое удара.

— Но нали имаше анкета?

— Не го обвиняват в нищо. Просто го уволняват.

— Това е много лошо. Винаги съм го харесвала. Добър човек е.

— Той е страшно добър човек — яростно заяви Корд.

Тя седна на кухненския стол, който той й подаде. Тези столове сами ги бяха ремонтирали. Корд изведнъж си припомни миризмата от разтворителя на боя.

Тя каза:

— Заради Т. Т. ли си така разстроен?

— Отчасти. И защото трябва да се откажа от разследванията.

— Значи си загрижен, задето ще седиш зад бюро, така ли?

— Да — отвърна Корд. После реши, че не бива да я лъже така явно: — Не. Работата е в това, че Слоукъм ще поеме случая Гебън.

— Е, и?

Корд се изсмя.

— Скъпа, от години работя със Слоукъм. Да е жив и здрав, но Джим може да хване един убиец в момента, в който онзи зарива с вар тялото, а портфейлът на жертвата да стърчи от джоба му и ножът да е между зъбите му и въпреки това пак ще оплеска разследването.

Даян дълго се взираше в продуктите, сякаш търсеше нещо хубаво за полицая. Тя каза:

— Възможно е.

— Не съм склонен да оставя така тази работа.

Даян рече:

— Въпросът ми няма да ти хареса, но предполагам, че ще ти плащат повече пари.

— Донякъде.

— Колко?

— Пет.

— Стотака?

— Хиляди.

— А. — В гласа й се усещаше достатъчно респект, за да изпълни Корд с болезнен трепет.

Даян стана. Третата консервна кутия с боб бе наредена до себеподобните си върху рафта. После дойде ред на подправките.

— Ти не си ял. Какво да вечеряме? Искаш ли да ти изпържа малко месо?

— Не ми се ще онзи тип да се измъкне.

— Поемането на случая от Слоукъм не означава непременно, че той ще се измъкне. Нали Джим няма да работи сам по случая?

— Вероятно ще дойде някой новак от окръжното. Този случай е вече неудобно бреме. Искат просто да го махнат.

Даян се залови с пакетираните продукти.

— Нека само те попитам нещо. Да речем, че този тип не ни беше оставил ония снимки на Сара. Пак ли така настървено щеше да го преследваш?

— Може би не.

— Значи, ако това не бе станало, ти щеше да заемеш службата?

Корд каза:

— Винаги съм искал да бъда шериф.

— Ами всъщност той нищо не е сторил на Сара и сега го няма. Офейкал е, нали?

— Може би. Не е сигурно.

Даян помълча малко.

— Дълго време си желал това. Всички в града имат за тебе по-добро мнение, отколкото за Стив Рибън. Могат да те изберат винаги, когато пожелаеш.

— Не мога да ти кажа, че не искам… А положението е следното: с напускането на Стив имат нужда от нов шериф. Ще бъда или аз, или Слоукъм. Ние сме старши.

Даян рече:

— Скъпи, мисля, че не бива да се отказваш. Не можеш да работиш за Джим. Това изобщо не го виждам.

Корд се усмихна обезсърчено.

— Ще бъде тежко да постъпя така спрямо Ню Лебънън. Повярвай ми.

Тя разкъса целофанената опаковка на парчета от говежда плешка. Те паднаха, блестящи и меки, върху дъската за рязане. Тя взе нож и започна да реже парчетата на по-малки. Искаше й се да поговори с Бен Брек за това. Не да търси съвета му, а просто да му каже какво чувства. Без да поглежда към съпруга си, тя рече:

— Ако трябва да говоря откровено, Бил… — Рядко използваше името му. Понякога във връзка със скъпи подаръци, които току-що й бе дал, но по-често при подобни ситуации. — След няколко години Джейми ще постъпва в колеж и ти знаеш какви са сметките на доктор Паркър.

— Пет хиляди са доста пари — каза Корд.

Дълго време мълчаха. Даян наруши тишината.

— Добре, казах вече каквото исках. Защо не вземеш да поговориш с Джейми? Той трябва да се обажда, ако ще закъснява след времето за вечеря. Току-що се прибра и веднага отиде в стаята си, без да поздрави или да продума нещо и сега слуша някаква ужасна рокмузика с писъци и виене.

— Е, може би то означава, че така се чувства по-добре.

— Би могъл да покаже, че се чувства по-добре, като се връща вкъщи когато трябва, и като слуша Бий Джийс или Синатра.

— Не съм в настроение да му се карам тази вечер. Може би утре ще говоря с него.

Тя избърса ръцете си. Корд изучаваше надписите по кутия бира и не я видя как тя изви устни в гневна гримаса или как стисна ръката си в юмрук.

Всъщност той не иска да направи това заради ония мъртви момичета от езерото — които нямаше да са мъртви, ако не си търсеха белята, и двете колежански уличници. Не, не, той иска да спаси ония ченгета, които смята, че е погубил, там, на бетонния под в търговския център „Феъруей Мол“, че ги е повалил като изпочупени кукли, както изглеждаха на първата страница във вестника.

За тях е твърде късно, Бил. Твърде късно.

Даян каза на мъжа си:

— Престани да се чумериш. Тази вечер ще обмислиш всичко и каквото и да решиш, ние пак ще си хапнем от моите специални шишчета за вечеря. После ще гледаме филма с Фара Фосет и ще те оставя да познаеш кой е убиецът. Сега върви да полееш оная нова морава, ако пилците са оставили нещо от семето.

И тя се обърна към мивката, широко усмихната, изгаряща от гняв към самата себе си за това истинско малодушие.

 

 

В осем и трийсет сутринта Бил Корд влезе в шерифската служба и закачи синьото сако и шапката си. После отиде в кабинета на Стив Рибън, където се бе събрало цялото управление без двамата дежурни по патрул. Всички му кимнаха. Той се спря на вратата, а после седна между тях — от другата страна на бюрото, зад което седеше Джим Слоукъм в стария висок стол на Рибън.

Върху бюрото на видно място се мъдреше тазсутрешният „Реджистър“. На първата страница с големи букви се четеше: „Шерифската служба подновява случая от Одън“. Подзаглавие: „Смъртта на младежа наречена «трагичен инцидент»“.

— Е, господа — каза Слоукъм, — добре дошли. Всички сте чули съобщението за повишението на Стив и ние наистина се радваме за тази му длъжност. Поканих ви тук да пообсъдим малко нещата и да ви кажа за някои от промените, които се каня да въведа. И ако има някакви въпроси, искам да ме прекъснете. Ще го сторите, нали?

Ланс Милър, чието тяло бе затруднено в движенията си поради превръзките около ребрата, рече:

— Разбира се.

— Добре. Първо на първо, нямам намерение да изменям нещо съществено, но аз доста мислих за управлението и има някои неща, дето можем да поизменим и така ще е по-ефикасно. — Той сведе поглед към лист хартия. — Ами, точка първа, ще променим радиокодовете. Навикнали сме на доста небрежни приказки по радиото и мисля, че не бива да го правим. По тоя начин можете да попаднете в някои съвсем непрофесионални ситуации. Отсега нататък ще използваме Кодовете за свръзка на служителите в обществената безопасност. Като тия, дето ги гледате по телевизията. Десет-четири. Десет-тринайсет. От тоя род. Те са трийсет и четири и ще трябва да ги научите всичките. О, освен това не искам да казвате А, В, С, нали разбирате. Искам Адам, Бой, Сесил и тъй нататък. Няма да използваме военните наименования. Знам, някои от вас, момчета, са научили Алфа, Браво, Чарли, Делта. Ние не сме военни и нямаме причина да се срамуваме от това.

Двама полицаи кимнаха, за да покажат, че не се срамуват.

Да си ни жив и здрав, но… Бил Корд се поразмърда и кръстоса ръце.

Слоукъм каза:

— Десет-четири?

Полицаите учтиво се усмихнаха.

— Още нещо. Не искам да се притеснявате дали да ме наричате с малкото ми име. От години съм бил за вас Джим и не ми се ще да се държите помпозно с мене и да ме наричате „шериф“ или „сър“, или нещо подобно. Обещавате ли?

— Да, сър! — поривисто отвърна един от полицаите и всички се разсмяха.

— Също така се погрижих да снабдя всички с уоки-токи. Кметът Купър смята, че това е добра идея, но откъде ще дойдат парите, е съвсем друго нещо, затова може да се наложи да почакате за тях. Аз само исках да знаете, че те са в списъка с нашите желания. Сега нека да разгледаме задачите по същество.

През следващите десетина минути Корд се помъчи да внимава, докато Слоукъм описваше своите планове за разделяне на Ню Лебънън на полицейски райони и за специалния отряд за борба с наркотиците, който смяташе да създаде.

Един от полицаите се намръщи и каза:

— Мисля, че досега не съм арестувал никого за истински наркотик, Джим. Не е имало нищо повече от малко марихуана. Или кокаин в Одън. — Той се обърна към друг колега: — А ти?

Останалите полицаи казаха, че рядко им се е случвало.

— Това не означава, че няма да има — рече Слоукъм и размаха списание „Тайм“, чиято тема на броя бе кокаинът в малките градчета.

От този момент Корд беше вече само тялом в стаята.

След половин час полицаите се разотидоха, носейки фотокопия с новите радиокодове, по които щяха да бъдат изпитвани следващата седмица. Корд премести стола си по-близо до бюрото.

— Хубаво е, че остана, Бил. Има някои неща, за които трябва да си поприказваме.

— И аз така мисля.

Слоукъм рече:

— Умувах доста и искам да ти кажа какво съм решил. Ситуацията е малко особена, ти си по-старши от мене, а пък аз получих службата. Затова стигнах до една идея, от която, мисля, ще си доволен.

— Да чуем.

— Смятам да създам тука нова длъжност. Ще се нарича заместник-шериф. — Слоукъм направи пауза и позволи на Корд да осъзнае пълния смисъл на думите му. Тъй като той не реагира, Слоукъм каза: — И познай кой ще бъде назначен на нея?… Можеш да бъдеш сигурен. — Слоукъм засия. — Звучи чудесно, нали?

— Какво точно ще означава това?

— О, не смятай, че ти правя услуга. Не, сър. Работата е там, че ще трябва да работиш здравата. Мислех си къде са твоите таланти, Бил. Лесно може да се види, че ти си по-добър администратор от мене. Ще те натоваря с доста работа. Планирането, извънредните часове, проблемите на личния състав, ведомостта. И така, какво ще кажете за това, господин заместник-шериф?

Корд стана, затвори вратата и после се върна на стола си. Той погледна Слоукъм право в очите.

— Джим, сега ти си шерифът и мисля, че навярно ще ръководиш отдела доста добре. Но аз смятам да правя едно нещо, и то само едно, а това е да заловя убиеца на Джени Гебън. Ще го намеря независимо дали той се намира в Ню Лебънън, или Фредериксбърг, в Чикаго или в Мексико сити и ще го докарам обратно, за да бъде съден. Сега ми кажи какъв е бюджетът за полицейските служители?

— Какво? — Слоукъм бе твърде изненадан.

— Бюджетът? — попита Корд нетърпеливо. — Стив не ти ли показа бюджета на отдела?

— Да, тук е някъде… — Той поразрови из бюрото за момент, търсейки нещо, което нямаше желание да намери. — Но, Бил, въпросът е там, че не знам дали мога да те оставя да работиш само по един случай. Ние вече сме с един човек по-малко, нали Ланс е със счупени ребра и тъй нататък. Това е доста голямо искане. Ще трябва да помисля.

— Струва ми се, че е ей там, онази компютърна разпечатка.

Слоукъм я взе и я разтвори.

— Кое, тази колонка ли? Тук пише: „Личен състав“.

Корд каза:

— Наистина е това. Трябва да зная с какво разполагаме.

— Какво означава?

— Дай ми листа. — Корд се намръщи. — Точно от това се боях. Почти нищо не е останало за повишения. Изобщо няма достатъчно средства за нов човек.

— Повишения ли? Трябва ли да давам на хората повишения?

Корд си водеше бележки по своите картончета. Той каза:

— Останали са ни около пет хиляди за пътни разноски и оборудване до края на годината… Е, ще искам да не закачаш това. Ще ми трябва доста голяма част от него, ако не всичко.

— Оборудване ли? Но аз нали казах, че имам затруднения в намирането на пари за уоки-токита. И смятах да закупя за всички ни по един „Глок“. Те струват по над четиристотин.

— „Глок“ ли? Джим, на нас не ни са нужни автоматични пистолети с по петнайсет куршума.

Слоукъм не отговори веднага, а после тихо рече:

— Аз съм шерифът, Бил. Ще помисля върху молбата ти, но нищо не мога да обещая.

Корд пусна листа върху бюрото.

— Добре, Джим, не виждам деликатен начин да ти кажа това, което се каня. — Той помълча, докато съвестно се опитваше да се сети за такъв начин. — Единственото нещо, с което мога да смекча нещата, е, че независимо дали на това място седиш ти, Стив или самият Джак Тредъл, аз пак щях да кажа същите думи. А това е: Ти получи сладка служба и двамата с теб го знаем, и аз се радвам за теб. Но ти бе назначен, защото аз се отказах. А цената за това е да получа случая Гебън и всички средства за пътни разноски и оборудване, до последния цент. След като приключа, с удоволствие ще ти помогна с цялата тая административна работа и дори ще науча твоите радиокодове, но дотогава ще бъде това, което казах.

Корд видя как Слоукъм бе толкова потресен, че лицето му сякаш се скова. Корд си помисли дали пък такъв разговор няма всъщност да е от полза, за да се постегне този мекушав човек.

— Не бива така да се държиш, Бил.

Палячовщината бе изчезнала и сега Корд виждаше в очите на Слоукъм твърде ясното съзнание, че той се е издигнал поради неговия отказ, виждаше и сломената надежда, която можеше съвсем реално да бъде покрусената амбиция на самия Корд, ако съдбата бе подредила нещата малко по-иначе. Заболя го — заради самия него, както и за Слоукъм — но той не се извини. Изправи се и тръгна към вратата.

— Разчитам на теб да не закачаш тия пари, докато не ми потрябват.

 

 

Уинтън Кресги дължеше следните суми: $132.80 на GMAC. $892.30 на „Юниън Банк“ (ипотеката). $156.90 на „Юниън банк“ (вноската за погасяване на заема). $98.13 на „Консолидейтид Едисън“. $57.82 на „Мидуестърн Бел“. $122.78 на магазин „Детски свят“. $120.00 на Кориса Ханли Дюк, икономката. $245.47 на „Американ Експрес“. $88.91 на „Мобил“ (проклети тексасци, проклети араби). $34.70 за стоки по каталог от „Сиърс“.

И това беше само за месец май.

Сърце не му даваше да пресметне цифрите за цялата година и просто не смееше да изчисли разноските на домочадието за грим, хамбургери, за най-новите модели маратонки „Найки“, за ръкавици, баскетболни топки, уроци по пиано, картофен чипс, софтуер на „Апъл“, тениски, касети на „Рън Ди Ем Си“, „Айс Ти“, на Джанет Джексън, Пола Абдул, за желирани мечета, пуканки, диетична пепси и какво ли не още, поглъщано от черната дупка на консумативното детство.

Дарла се появи на прага и му каза, че водопроводчикът току-що е привършил работата.

— А, добре — рече Кресги. — Колко? — Той разтвори чековата книжка и откъсна един чек. Остави го непопълнен и й го подаде.

— Сто двайсет и четири, скъпи.

— Колко?

— Не можем да се къпем със студена вода. — И тя излезе.

Той си отбеляза: Чек 2025. Сума $124. За проклетия водопроводчик. Защо, питаше се той, колкото повече получаваш, толкова повече харчиш? Когато двамата с Дарла се ожениха, те живееха в каравана, в южния район на град Колумбия, Мисури. Той бе помощник-шеф на охраната в университета, изкарвайки деветнайсет хиляди долара годишно. Тогава имаха спестовна сметка. Истинска спестовна сметка, която носеше лихви — не много наистина, но все пак нещо. Човек можеше да погледне дългия списък от вноски и да почувства, че постига нещо в живота. А сега, вятър и мъгла. Сега само дългове.

Това вече беше твърде много. От мисълта за сметките, за гладните деца, за жената, за това, че е без работа, дланите му започнаха да се потят, а стомахът му болезнено се присви. Спомни си случая, когато веднъж уговаряше един отчаян студент да слезе от покрива на ректората в Одън. На височина шейсет фута над алеята с плочи. Кресги бе съвършено спокоен. Нямаше никакво въже. Бе стъпил на перваз, четиринайсет инча широк. Сякаш се канеше да повика един-двама приятели да поиграят билярд. Уговаряше момчето малко по малко. Тогава Кресги не чувстваше нищо от ужаса, връхлитащ го сега, докато подреждаше дебелите пликове със сметки и чековата си книжка, която скоро щеше да бъде съвсем безпредметна.

Телефонът иззвъня. Той вдигна слушалката. Заслуша се, после погледна часовника си и каза:

— Ами не знам. — Пак се заслуша. — Да, струва ми се. — После затвори.