Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (25)

10.

Имаше арестуван заподозрян, но Том, розовобузестият полицай, все още съвестно си вършеше работата.

Никой още не го бе освободил от задълженията му. Освен това той съзнаваше, че някой бе успял да мине край него макар и веднъж, а и Сара бе офейкала в гората току под носа му; затова той не позволи на Бен Брек да пристъпи до входа, докато не получи съгласието на Кралицата.

Даян му кимна.

— Всичко е наред. — Тя се обърна към мъжа на пътеката: — Доктор Брек?

— Наричайте ме Бен, моля. — Той мина край полицая и влезе в къщата.

Брек беше над метър и осемдесет висок, с тъмна и непокорна леко прошарена коса. Четирийсет и една годишен, спомни си тя думите на доктор Паркър. В него имаше нещо момчешко — например гласът и лицето — и човек можеше да разбере как е изглеждал на дванайсет години. Имаше добра фигура, но беше бледен и това му придаваше малко слабоват вид. Очите му бяха тъмни. Носеше черни джинси, тъмносиня риза и спортно сако от туид. Имаше малки длани и почти изящни пръсти. Беше попрегърбен. В първия момент това отблъсна Даян, свикнала с военната стойка на мъжа си. Беше мигновена реакция, макар че тази антипатия премина и после й стана дори забавно. Той носеше очукано куфарче.

Даян го покани да седне на дивана. Той погледна през прозореца.

— Нещо не е наред ли?

— О, полицаят ли? Не, съпругът ми е детектив. Занимава се със случая, където ония момичета бяха убити.

— Студентките ли?

— Да. Шерифската служба понякога поставя полицай да наблюдава къщите на детективите.

Подскачайки, Сара слезе по стълбите и се спря при сводестата врата на дневната, стиснала розовата си раничка и втренчила поглед в Брек. Даян забеляза, че се е преоблякла и сега носеше любимата си яркосиня тениска, с морско конче отпред. Момичето отметна дълъг кичур коса от лицето си и нищо не каза.

— Сара, това е доктор Брек.

— Вие сте моят учител.

— Точно така. Радвам се да се запозная с теб, Сара — каза Брек.

За изненада на Даян момичето му подаде ръка.

Джейми бързо мина през дневната, облечен в шортите си за колоездене и горнище на анцуг.

— О, Джейми…

Той хвърли поглед към тримата в стаята и нищо не продума. Излезе през предната врата. Тя го видя как се метна на колелото и бързо завъртя педалите по алеята.

— Има тренировка по борба — обясни тя на Брек.

— Аха. — Брек се обърна към Сара. — Какво е това тук?

— Раницата ми.

— Какво има вътре?

— Барби. И Редфорд Т. Редфорд.

— Това е едно от нейните мечета. — Даян реши, че трябва да обясни.

— Остроумно име.

Сара заяви:

— Той е най-умният мечок на света. Вътре имам и касетофон.

— Касетофон ли? О, значи записваш какво говоря? Като шпионин?

— Не! — Сара се усмихна. — Аз пиша разкази.

— Разкази? — Очите на Брек се ококориха. — Никога не съм познавал човек, който да пише разкази.

— Доктор Паркър ме кара да пиша книга.

Брек каза:

— Аз пиша книги. Но моите са много скучни. Студентите ги използват в клас. Обзалагам се, че твоите са по-интересни от моите. Сара, защо не седнеш ей тук до мен?

Даян попита:

— Имате ли нужда от нещо?

— Солница.

— Моля?

— Всъщност ще бъде най-добре цял пакет.

— Сол.

— Ако обичате — рече Брек.

Даян отиде в кухнята и Брек се обърна към Сара.

— Как се пише „мечка“?

— М-Е-Ч-К-А.

— Много добре.

Сара засия.

— Ами „тигър“?

Тя затвори очи и се замисли. Поклати глава. После каза:

— Т-И-Г-А-Р. Не, Г-Ъ-Р.

— Точно така. Ами „носорог“?

Момичето стихна, настроението му спадна като спукан балон.

— Не знам. — Сара се начумери.

— „Носорог“ — рече Брек.

Даян се върна с пакета сол и почувства как настръхва — усети страха на Сара. Тя се разстрои, сега ще блокира и усилията ти ще са напразни, човече…

Брек отвори куфарчето си и измъкна лист черна хартия. Даян му подаде солта. Брек изсипа от нея голяма купчина върху листа и я разпръсна по равно. Майка и дъщеря го наблюдаваха — едната като омагьосана, другата скептично. Брек каза на Сара:

— Хайде да я изпишем заедно.

— Не знам как. — Тя втренчи поглед в солта.

Даян остана на прага, докато не видя нещо като кимване от Брек с молба да останат сами. Тя се оттегли в кухнята.

— Дай ми ръката си — каза Брек на момичето.

Сара неохотно я подаде. Той хвана показалеца й и с него нарисува едно „Н“ в солта.

— Чувстваш ли го? — попита той. — Чувстваш ли какво е „Н“?

Сара кимна.

Брек заглади солта.

— Пак го направи.

Сара се поколеба, после започна да изписва буквата. Беше несръчен опит, наподобяващ „П“.

— Нека да опитаме едно „О“.

— Това мога да го направя — рече тя и сама заглади солта.

Половин час те правеха солени буквички. Десетки „нос“-ове. Десетки „рог“-ове. Десетки от тези думи, свързани заедно, образуващи трета дума. Макар Сара да се мъчеше напрегнато да ги изпише вярно — и правеше това в повечето случаи — Брек като че ли не се интересуваше от нейните резултати. Не толкова като учител, а по-скоро като инструктор по скулптиране, Брек я подтикваше да чувства формата на буквите. Даян, притаила се зад вратата, надничаше през малък процеп откъм кухнята и наблюдаваше.

В края на занятието той даде на Сара книжка за копиране, съдържаща разказ, който Брек й прочете. Сара заяви, че това е „страхотен разказ“, макар да бе отгатнала края още по средата. Брек й даде инструкции как да копира абзаци. Той се изправи и остави Сара с книжката, касетофона и опърпания мечок.

— Ало? — извика Брек. — Госпожо Корд?

— Тук съм.

Той влезе в кухнята, където Даян току-що бе продължила отново да бели картофи.

— Вие сте изумителен — рече тя. После си призна: — Подслушвах.

— Това са известни похвати. Установяване на връзка с детето. Многосензорна стимулация. Работа с моторните му умения. Използване на наличните му таланти, за да се компенсират недостатъците.

— Като художник сте.

— Обичам работата си. Това е оптималното мотивиране за всяка аспирация.

Оптимално? Аспирация?

— Искате ли малко кафе?

— С удоволствие — каза той.

Тя наля две чаши и се разбъбри за градината си и за благотворителна разпродажба на домашни сладкиши от родители, която тя ръководеше. Даян Корд не знаеше защо се разприказва така несвързано. Както и Брек, който си седеше в кухнята, отпиваше от кафето и май му беше почти неловко. Той бе втренчил поглед навън към задния двор. Когато тя млъкна за малко, той каза:

— Харесват ми тези прозорци, оттук се вижда цялото поле. Имам такива еркерни прозорци в градската си къща.

— Къде е това?

— Чикаго. Южния район. Само че не виждам поля. Виждам езерото. — После добави: — Сара има добри предпоставки за напредък. Предполагам, доктор Паркър я кара да диктува разкази, за да си изгради самочувствие, нали?

— Така е.

— Тя има поразително въображение.

— Винаги си съчинява нещо. Понякога просто ме побърква. Не знам кое е реално и кое — фантазия.

— Дилема, която измъчва много от нас.

Дилема.

Последва дълго мълчание. Брек все още бе втренчил поглед, макар вече не към пасището. Сега проучваше очите на Даян.

— Работите ли? — попита той.

— Да. Току-що приключихте с един от моите босове. Имам още двама. Джейми — вие го видяхте — и съпруг. Всички те представляват доста тежка работа.

— Аха, синът ви. Колоездачът. Той има ли някакви проблеми с ученето?

— Не. Добър ученик, добър спортист.

— Това не е необичайно. Поредността на децата често пъти е важен фактор при дислексията. А съпругът ви е полицай, така ли?

— Детектив. Работи като вманиачен, толкова много отсъства от къщи. — Даян едва не изтърси: „И то за случай, от който е отстранен“. Но каза само: — При нас в Ню Лебънън не стават много убийства.

— От това, което съм чел, из града се е вдигнал доста шум.

— Ами да, с всички тия приказки за Лунния убиец, за култове и какви ли не глупости…

— Глупости ли са?

— Е, нали хванаха онова момче. Не би трябвало да ви го казвам, но това е причината Джейми да се държи малко мрачно. Този, когото обвиняват, беше негов приятел.

— Наистина ли? — Брек съчувствено сбърчи чело. — Горкото момче.

— Доста съм объркана. Не исках да говоря нищо пред Сара, но знаете ли защо полицаят стои там отвън? Някой бе оставил заплашителни писма.

— Какъв ужас.

— За да накара Бил да спре разследването.

— И значи смятат, че приятелят на сина ви е сторил това?

— Филип е един нещастник. С такива родители като неговите не се учудвам, че се оказа негодяй. Сигурна съм, че са го малтретирали. А и майка му пие. Но да заплашва дъщеря ми… това вече не мога да му го простя.

— Но щом са го арестували, тогава защо има охрана?

— Заради Бил. Между нас казано, той не е уверен, че момчето е виновно. Затова поиска полицаят да остане край къщата още няколко дни. Това не ме безпокои особено много. — Даян се поколеба. — Мисля, че аз не би трябвало… Искам да кажа, нещата, които ви говоря, са доста поверителни.

Брек кимна и Даян отново насочи разговора към работата на родителския комитет. След десетина минути Брек погледна часовника си и се изправи.

— Благодаря за кафето. Иска ми се още да остана — призна искрено той, — но трябва да подготвя една лекция.

Даян пое ръката му и без да иска, се вгледа в него — в небрежната му прическа, в клепачите, в устните, правейки си изводи за всяка част поотделно. По този начин избягна да направи извод за Брек като личност. Или като мъж.

Изведнъж й хрумна, че за първи път от години тя разговаря сериозно в кухнята си сама с мъж, с когото няма роднинска връзка. Тя попита:

— Значи следващия вторник, нали?

— Ще го очаквам с нетърпение. — Брек добави: — Беше ми приятно да разговарям с вас. Мисля, че установихме добър контакт.

— Това важно ли е?

— Разбира се. — Брек отново пое ръката й. Задържа я, притискайки я здраво, докато казваше: — Не можете да си представите колко важна е връзката между учител и родител.

 

 

РАПОРТ

За: Архива

От: Г-н Денис Б. Бран

Дата: 8 май.

Относно: Обвинението срещу Халпърн, малолетен.

 

Тук са приложени съществени части от записа на моя разговор с подсъдимия Филип Халпърн, състоял се днес в шерифската служба на Ню Лебънън, след обсъждането на гаранция, определена в размер от 1 милион долара и която не бе изпратена. Предварителният съдебен състав на окръг Харисън привлича под отговорност Филип за: предумишлено убийство, изнасилване и содомия във връзка със смъртта на Дженифър Гебън и предумишлено убийство на Емили Роситър.

Резултатите от изследванията на ДНК посочват, че спермата, намерена във и върху жертвата Гебън е на Филип (вж. Приложение А).

Д. Б. Бран: Филип, искам да поговорим с теб за случилото се край езерото. Всичко, което ми кажеш, дори ако ми кажеш, че си направил това, за което те обвиняват, ще си остане само между нас двамата. Съдът никога няма да го научи.

Филип Халпърн: Да, сър.

Д. Б. Б.: Разкажи ми какво се случи в онази нощ, в четвъртък, на 20 април.

Ф. Х.: Бях с Джейми…

Д. Б. Б.: Това Джейми Корд ли е?

Ф. Х.: Да, и всъщност ловяхме риба, само че нищо не кълвеше, затова си помислихме, може да има червеи близо до повърхността, защото през деня беше валяло дъжд и решихме да си изровим малко и тръгнахме покрай бента. Беше около десет часа. Ние с Джейми си вървяхме и гледахме в земята и видяхме там онова бяло нещо и си помислихме какво ли е това, мислех, че е една от ония, нали знаете, от ония кукли, дето понякога ги предлагат на последните страници по списанията…

Д. Б. Б.: Кукли ли?

Ф. Х.: Ами дето се надуват и нали разбирате, правят се разни работи с тях.

Д. Б. Б.: Надуваеми кукли.

Ф. Х.: Да. И така аз казвам: „Я да погледнем“, и отиваме там, ама не е кукла, а онова момиче и то лежи там и изглежда мъртво.

Д. Б. Б.: Къде беше тя?

Ф. Х.: До камиона. До стария форд.

Д. Б. Б.: В какво положение беше?

Ф. Х.: Легнала по гръб. Нали това не се подслушва? Искам да кажа, тука има ли микрофон или нещо подобно?

Д. Б. Б.: Не, няма. Можеш спокойно да говориш с мен.

Ф. Х.: Тя лежеше в калта по гръб. Ръката й беше вдигната над лицето и пръстите й бяха свити. Беше си доста странно. Ние с Джейми отидохме при нея и си помислихме, че е заспала, но след туй реших, че може да е мъртва и отначало не исках да я пипам и ние само стоим и я гледаме, а после се споглеждаме и си викаме, ами сега, какво да правим? И нищо не можем да измислим. Накрая се навеждам и опипвам шията й, както правят по телевизията, за да видят дали има пулс и нищо не усещам, а после аз…

Д. Б. Б.: Говори.

Ф. Х.: После продължавам да я опипвам. И Джейми се навежда и докосва крака й, но тя не е твърда, нали разбирате, не е вкочанена. Аз…

Д. Б. Б.: Продължавай.

Ф. Х.: Пипам, нали разбирате, циците й. После вдигам нагоре полата й, а Джейми вика: „Братче, това е вече прекалено“. После казва: „Сериозно ти говоря, трябва да повикаме някого. Хайде да повикаме баща ми“. Но аз все още я опипвам. Не мога да се сдържам. Срязвам бельото й с ножа.

Д. Б. Б.: С твоя нарянски нож ли?

Ф. Х.: Аха. Срязах бельото й и Джейми я пипаше, нали разбирате, там отдолу. Пъхна си пръста вътре на два пъти… После аз, нали разбирате, ами, направих го. Не можах да се сдържа.

Д. Б. Б.: Имал си сношение с трупа?

Ф. Х.: Да, така мисля.

Д. Б. Б.: Еякулира ли?

Ф. Х.: Ъ-ъ, да.

Д. Б. Б.: Имал ли си вагинално и анално сношение с нея? Разбираш какво имам предвид, нали?

Ф. Х.: (не се чува)

Д.Б. Б.: Какво каза?

Ф. Х.: Не бях сигурен как, нали разбирате, се получи отначало.

Д. Б. Б.: Какво стана после?

Ф. Х.: Май тъкмо бях свършил. Попитах Джейми дали иска. Но той не искаше. Беше съвсем откачил. Затова се прибрахме вкъщи.

Д. Б. Б.: Докосвал ли си я по някакъв начин след това?

Ф. Х.: О, да. Тя не изглеждаше добре легнала там. Затова я нагласих да изглежда по-добре. Издърпах роклята й надолу и скръстих ръцете й.

Д. Б. Б.: Защо го направи?

Ф. Х.: Ами, видях в оня филм, „Изгубеното измерение“ — наистина страшно хубав филм — как героят съживява отново оная принцеса. Хононите я бяха убили. Те са много зли. А Датхар я нагласи по тоя начин.

Д. Б. Б.: Смяташе ли, че ще я съживиш?

Ф. Х.: Не знам.

Д. Б. Б.: Виждал ли си това момиче преди? Когато е била жива?

Ф. Х.: Не.

Д. Б. Б.: Би ли ми казал какви бяха ония снимки на момичета в твоя шкаф? И рисунките?

Ф. Х.: Ами, това беше нещо като игра, която измислихме двамата с Джейми. Идеята беше от филма…

Д. Б. Б.: „Изгубеното измерение“ ли?

Ф. Х.: Да. И искахме от това да направим компютърна игра, която да продадем, но не знаем много добре програмиране, затова измислихме тази игра върху дъска. Използвахме някои момичета от училище като героини. Изрязахме снимките им от училищния албум.

Д. Б. Б.: Това нещо като религия ли беше, или култ?

Ф. Х.: Не, сър. Беше просто игра. Смятахме да я продадем на Паркър Брадърс или Милтън Брадли. Исках да спечеля много пари, да си купя собствена къща и да се махна.

Д. Б. Б.: Видяхте ли някой друг около езерото в онзи вторник?

Ф. Х.: Видяхме няколко души да ловят риба, но това беше по здрач.

Д. Б. Б.: Имаш ли някаква представа кой я е убил?

Ф. Х.: Не.

Д. Б. Б.: Познаваш ли това фотокопие?

Ф. Х.: Това е моя нож.

Д. Б. Б.: Сигурен ли си, че е твоя? Или само ти изглежда като оня, който имаш?

Ф. Х.: Не знам. Прилича на моя.

Д. Б. Б.: Не притежаваш ли вече оня нож?

Ф. Х.: Загубих го. Мисля, че съм го изпуснал край езерото.

Д. Б. Б.: Филип, познавал ли си някоя Сузан Биаготи?

Ф. Х.: Кой?

Д. Б. Б.: Студентка в Одънския университет.

Ф. Х.: Не я познавам. Никога не съм я чувал.

Д. Б. Б.: Била е убита миналата година.

Ф. Х.: Нищо не знам за това. Наистина, господин Бран.

Д. Б. Б.: Ти си се върнал на езерото на двайсет и осми, нали? В нощта на двайсет и осми?

Ф. Х.: Не. Джейми ли ви каза това?

Д. Б. Б.: Никой не ми е казал. Прокурорът смята, че си бил там.

Ф. Х.: Е, не съм бил.

Д. Б. Б.: Полицаите откриха следи от ботуши близо до мястото, където бе убито момичето Роситър. Те май отговарят на ботушите, които държиш във вашия гараж.

Ф. Х.: Ами… (дълга пауза) Мисля, че някой нарочно ги е оставил там.

Д. Б. Б.: Филип, аз съм на твоя страна. Трябва да си откровен с мен. Знам, че си уплашен, а и много неща ти се струпаха. Но трябва да ми кажеш истината.

Ф. Х.: Не знам какво е станало.

Д. Б. Б.: Заплашвал ли си детектив Корд или неговото семейство?

Ф. Х.: Не. Никога не съм го правил. Кой е рекъл такова нещо?

Д. Б. Б.: Успокой се, Филип. Можеш ли да ми кажеш нещо, което би доказало, че ти не си убил момичето Роситър?

Ф. Х.: Не зная.

 

 

Деканът говореше по телефона, когато той отвори вратата. Тя погледна Уинтън Кресги, давайки му знак да влезе и после затвори телефона.

— Искали сте да ме видите? — попита той.

Деканът стана и прекоси кабинета си. Тук бе доста по-луксозно, отколкото при Кресги, но това не му правеше впечатление. Твърде много дърворезба, керамични вази и огромни портрети от деветнадесети век. Тя затвори вратата и се върна на мястото си.

Кресги бе уморен и също седна.

— Уинтън — започна тя, — бих искала да поговоря с теб за произшествията.

— Произшествия ли?

— Смъртта на момичетата.

— Ясно. Разбира се.

— Споменах, че за колежа е важно да не се замесваме твърде много. Не можеш да си представиш колко е спаднал броят на студентите заради разследването на детектив Корд. Няколко от нашите заемодатели открито са заявили на професор Сейлс, че няма да ни рефинансират, защото са чули за лесбийски оргии из общежитията. Слава богу, хванаха оня младеж.

— Сигурен съм, че Бил нищо не е говорил за оргии.

— Е, това всъщност е само предисловието, Уинтън — рече деканът. — Причината да те повикам тук е, че за съжаление ще трябва да те освободим.

— Да ме освободите?

— Получих отчет от финансовия отдел. Ти ли си подписал пускането на някаква обява в „Реджистър“?

Обява. Обявата, която Бил Корд не можеше да заплати.

— Точно така, аз го направих.

— Нямаш право да одобряваш разходи, несвързани с охраната.

— Бих казал, че това бе до голяма степен разход по охраната. Беше с цел да се открие убиеца на две наши студентки.

— Уинтън, ти си направил непозволени разходи. Равносилно е на злоупотреба.

— Това е клевета, декан — каза Уинтън Кресги, който притежаваше повече юридическа, отколкото ловна литература.

— Това е сериозно нарушение на разпоредбите. От „Личен състав“ ще ти се обадят за обезщетението, което е изключително щедро, имайки предвид обстоятелствата.

Тя не продума нищо повече. Напрегнато зачака яростната му атака.

Кресги я остави да се поизмъчи с кошмарните видения на евентуални правни претенции, а после спокойно каза:

— От днес ли влиза в сила?

— Да, Уинтън. И съжалявам.

— Е, декан, надявам се, че това е единственото, за което ще съжалявате — загадъчно рече той и излезе от кабинета.