Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (21)

6.

С паника в гласа си Ранди Сейлс рече:

— В момента имам лекция.

— Той каза, сега или никога.

— Лекция!

— Професоре — рече секретарката на факултета, — аз само ви предавам какво каза той.

— Майната му.

— Професоре. Не е необходимо да бъдете вулгарен.

Той седеше на бюрото си в девет часа сутринта, стиснал телефонната слушалка така, сякаш искаше да изстиска от нея отговор на своята дилема. След един час трябваше да започне последната лекция на Сейлс за годината. Беше построена като съпоставка с празнуването на стогодишнината из целите Щати през 1876 година. Кулминационната точка беше завладяващ разказ (според мнението на студентите) за клането на войниците на Къстър^[1]. За него пропускането на точно тази лекция беше просто неприлично. Тази гадна финансова кампания напълно разстройваше преподаването му и той беснееше от ярост.

— Кажи му да изчака — рече той. Набра номера на декана. Секретарката й обясни, че е излязла. — По дяволите.

Да или не, да или не? Сейлс каза в слушалката:

— Добре, ще се срещна с него. Намери Дарби, за да ме замести.

— Студентите ще бъдат разочаровани.

— Ти си тази, която ми каза, сега или никога!

Тя започна:

— Аз само…

— Свържи се с Дарби. — Сейлс тресна телефона и хукна навън към колата си. Когато изфуча шумно от преподавателския паркинг, той остави след себе си отпечатъци от гумите, сякаш беше шестнайсетгодишен хлапак с краден автомобил.

 

 

Той крачеше по златистия килим и се взираше в петното от кока-колата, разплискана от Сара вечерта, когато Емили бе убита.

— О, Бил.

— Това не значи, че съм уволнен. Все още получавам заплата.

— Какви са били ония писма?

— Кой знае. Всичко беше на пепел. Открихме само късчета.

Той погледна жена си. Преди Даян да направи нещо, от което тя се боеше, очите й се разширяваха. Ставаха удивително големи и тъмни. Такива бяха сега.

Бил Корд изчака малко, сякаш си мереше температурата. Чувството за вина изобщо не се появи и най-после той каза:

— Аз не съм ги взел.

— Не.

Той не можеше да разбере какво тя имаше предвид с тази дума. Съгласна ли беше? Или го оспорваше?

Тя попита:

— Не знаят за Сейнт Луис, нали?

— Не съм им казвал. — Не й призна, че Джени Гебън е знаела.

Тя кимна.

— Трябва да си потърся работа.

— Казах ти, не съм уволнен. Аз…

— Просто разсъждавам на глас. Всъщност това е…

— Е, нищо особено не е станало.

— Това е нещо, за което трябва да поговорим — продължи тя.

Но не говориха за това. Поне не тогава. Защото в същия момент една полицейска кола спря на алеята.

Корд се залепи на прозореца. Замириса му на амоняк. След един дълъг миг предната врата на колата се отвори.

— Та това е Т. Т. Има някой с него, на задната седалка. Какво ли прави, да не вози арестант?

Евънс слезе от колата и отключи задната врата. Оттам бавно се измъкна Джейми.

 

 

Халбърт Стръм живееше в едно селище, все още неприсъединено към окръг Харисън, известно под името Милфийлд Крийк. Той бе натрупал богатството си от животински странични продукти, като превръщаше кости и органи в тор за стайни растения, чиято цена многократно се бе повишила. Стръм имаше обичай да казва откровено и театрално как последните мигове на старите скопени животни се оживявали от идеята, че ще бъдат нежно поръсени върху някой култивиран филодендрон, гледащ отвисоко към Парк авеню в Ню Йорк. Заради подобни изказвания Стръм бе презиран и осмиван от всички, които работеха за него и от повечето хора, които го познаваха.

Въпреки че не бе посещавал Одънския университет, Стръм и съпругата му бяха възприели колежа като свое благотворително дело. Тяхната щедрост обаче до голяма степен зависеше от определени условия и те постоянно се пазаряха, когато даваха нещо. Например, подписваха чек за хиляда долара, ако получеха абонаментни места за серия от концерти. За петстотин ложа в стадион. Пет хиляди пътуване до Судан на археологически разкопки със студенти, които се чувстваха ужасно неудобно в шумното присъствие на съпружеската двойка.

Сега Ранди Сейлс, спирайки в алеята на Стръм, не бе сигурен дали двамата ще харесат сделката, която той се канеше да им предложи. Стръм, огромен мъж, плешив и широкоплещест, поведе Сейлс към своята оранжерия и там застанаха сред стотици растения, неизглеждащи по-добре от тези на Сейлс в собствения му заден двор, които не бяха подхранвани с тленните останки от престарели животни. В това имаше несправедливост и тя страшно потискаше Сейлс.

— Хал, имаме проблем и се нуждаем от твоята помощ.

— От пари, затуй си дошъл. Идваш винаги по тая причина.

— Прав си. — Сейлс с мъка преглътна обидата. — Няма да го отрека, Хал. Но ти разбираш какво представлява Одън за този град. Има опасност да загубим колежа.

Стръм се намръщи и откъсна ластар от пълзящо растение.

— Толкова ли е сериозно?

— Вече сме подготвили съкращения на персонала.

— Ей богу. — Нищо повече.

— Нуждаем се от пари и се нуждаем от твоята помощ. В миналото винаги си бил щедър.

— Знам, професоре. Днес съм във великодушно настроение.

Сърцето на Сейлс заби силно, той чуваше бученето на кръвта, нахлула в слепоочията му.

— Може и да съм склонен да ви помогна. Да предполагам ли, че говориш за доста сериозна сума?

— Да, така е.

— Знаеш, че съм посещавал държавно училище.

Сейлс каза:

— Не знаех, но това няма значение.

— Разбира се, че има дяволски голямо значение — излая Стръм. — Нямахме добър отбор. Отборът ни беше ужасен. Винаги съм си мислел, че ако трябва да започна всичко отначало, ще отида в училище с добър отбор.

— Одън има доста добър отбор.

— Има хубав стадион.

Сейлс се съгласи, това бе вярно.

— Подобен на „Солджър Фийлд“ в Чикаго.

— Така ли? Имал съм една мечта в живота си — рече Стръм. — Когато човек остарее, започва да мисли все повече за своите мечти.

— С всички ни се случва.

— Една от мечтите в живота ми беше да спечеля много пари.

Е, съвършено чалнат стари мръснико, това наистина си го постигнал.

— Друга моя мечта е да дам част от тях на колеж като Одън…

Играеш ли си с мен, или е на сериозно?

— А в замяна…

Хайде, изплюй камъчето.

— … да построят футболен стадион в моя чест. Виждаш ли, имал съм своя шанс и не съм се възползвал от него. Затова следващото най-хубаво нещо би било да имам стадион, кръстен на мое име.

— Е, Хал, вече си имаме стадион.

— Наречен на Барнс. Кой е бил той?

— Един от завършилите при нас през двайсетте години, филантроп. Учредил е фондация, която е още в сила.

— Тогава това означава, че не сте склонни да смените името на стадиона?

— Така е според условията на фондацията. Нищо не можем да направим.

Стръм се вгледа в едно хилаво растение и напръска листата му с нещо от пакет с надпис: „Стръм Екстра“. Екстра от какво, зачуди се Сейлс.

Бизнесменът рече:

— Добре, стига по въпроса. Имам и друга мечта. Винаги съм искал да има реактор на мое име.

— Ядрен реактор?

— Струва ми се, че беше в Шампейн-Урбана, там имат изследователски реактор, наречен на някого. Помислих си, че това би било не по-зле от стадион.

— Хал, на нас не ни е нужен реактор. Просто нямаме научен факултет. При нас са предимно хуманитарни специалности.

Какво ли имаше в жълто-белите пакети? Стари коне? Стари свине? Лайна на Стръм?

— Бих ви написал, момчета, един чек за двеста хиляди долара, ако построите реактор и го наречете на мое име.

Сейлс рече тихо:

— Хал, нуждаем се от три милиона и половина.

Тряс.

— Толкова много? Нямам възможност за толкова. Беше лоша година за компанията. Икономиката върви надолу, хората ликвидират цветята си. Първото нещо, дето изчезва. Както всички казват, и аз не съм защитен от рецесията.

— Одън ще бъде закрит.

— Дори да имах едновременно и стадион, и реактор, пак не мога дам много повече от четвърт милион.

— Можем да наречем катедра на твое име. Сграда. Имаме две сгради. Можеш да си избереш коя.

— Триста и това е последно. Може би за ветеринарно училище бих вдигнал до триста и петдесет, но не мога нищо повече.

— Не ни трябва ветеринарно училище, Хал.

— Е, това е.

Тряс.

Сейлс караше със седемдесет мили в час през цялото време на връщане към студентското градче. Спря колата отчасти върху бордюра на паркинга. Хукна през коридорите на историко-филологическия факултет и се спря пред вратата на своята лекционна зала, за да се успокои, докато слушаше как вътре Глен Дарби обяснява отсъствието на Сейлс.

Той си пое дъх, отвори рязко вратата и закрачи уверено по дългата пътечка между банките към подиума. Беше по средата на разстоянието, когато курсът разбра, че той се е върнал и избухна в ръкопляскания, които ставаха все по-силни и ехтящи, после преминаха във викове и подсвирвания. Когато се изправи на подиума, защипвайки върху себе си микрофончето, аплодисментите прераснаха в овации на крака и минаха цели десет минути, преди той да успее да укроти студентите.

После, едва сдържайки сълзите си, Ранди Сейлс започна да говори, звучно и страстно, изнасяйки това, което навярно беше последната му лекция в Одън. Или може би последната му лекция изобщо в някой университет.

 

 

Корд вече не крачеше. Беше се отпуснал мрачно на дивана, а Даян седеше на стол с права облегалка. Държеше ръцете си в скута. Джейми Корд бе седнал между родителите си. Изглеждаше сломен.

— Синко, това е доста сериозно. Няма нужда да ти го казвам.

— Нищо не съм направил.

— Казал си на Т. Т., че си бил самичък край езерото вечерта, когато момичето Гебън бе убито.

— Бях там. Просто си ловях сам риба, това е всичко.

Даян рече:

— Миличък, моля те.

Погледът й беше върху стъклена купичка с бонбони и не се разбираше дали се обръща към бащата, или сина.

— Джейми, ние искаме да ти повярваме. Работата е там, че Т. Т. е говорил с хора, които твърдят, че са видели две момчета и ти отговаряш на описанието на едното от тях.

— Значи не ми вярвате. Мислите, че лъжа. — Каза го съвсем безстрастно. Избягваше погледа на баща си, което устройваше Корд, защото му беше страшно трудно да погледне момчето си в очите.

— Сине, трябва да знаем какво се е случило. Не си спомням къде беше в онази нощ, аз…

Джейми се наведе напред.

— Как ще знаеш къде съм бил в която и да е нощ изобщо?

Даян рече строго:

— Не говори така със своя…

Той продължи:

— Къде съм бил например снощи? Ами преди две вечери? Имаш ли някаква представа?

Майка му го смъмри:

— Стига, момче. — Но в думите й нямаше острота.

Момчето помълча за момент. После каза:

— Ходих да ловя риба. Там бях сам.

Като криминален детектив Корд имаше дузина трикове, с които можеше да се помъчи да измъкне истината от момчето. Блъфове, уловки и заплахи. Бе ги научил от своите списания, семинари и бюлетини. Бе ги упражнявал в непрестанните образователни курсове. Бе ги пробвал върху крадци на коли и обирджии. Но сега не бе в състояние да ги използва; страшно желаеше да разбере истината, но искаше да се добере до нея само по един начин.

— Край езерото ли ловеше риба?

— Не бях толкова близо до бента. Малко по-нагоре, в някакъв двор.

— Казвал съм ти да не влизаш в чужда собственост.

Джейми нищо не отвърна.

Корд попита:

— Видя ли момичето или някой непознат?

— Не. Просто ловях риба и после се върнах вкъщи.

— Защо досега не си ми казал нищо за това? Ти знаеше, че се занимавам с този случай.

— Защото бях там самичък и нищо не видях. Какво е имало да се казва?

— Джейми, моля те.

Момчето извърна поглед.

— Отивам в стаята си.

— Джейми… — Корд се пресегна и докосна коляното на сина си. Момчето не помръдна. Корд зададе въпроса, който бе отлагал: — Онази вечер, в сряда, ти пак не беше вкъщи, нали?

Даян каза:

— Бил, какво го питаш?

Джейми задържа поглед върху баща си.

— Той иска да знае местонахождението ми вечерта, когато второто момиче бе убито. Ето това ме пита.

— Почакай малко, сине — рече Корд. — Не можеш да се отнасяш към това толкова леко. Т. Т. и Стив ще поискат да говорят с теб… — Джейми нехайно излезе от дневната. Лицето на Корд почервеня от ярост и той се изправи. После отново се отпусна бавно върху дивана.

Даян каза:

— Знаеш, че той няма нищо общо с това.

— Знам, че е бил там. — Корд я погледна отчаяно. — И съм сигурен, че ме лъже. Това е всичко, което знам.

 

 

Скъпа Сара…

Тя отново четеше бележката, но й бе трудно заради гласовете от другата стая. Нещо ставаше с Джейми. Брат й малко я плашеше. Понякога тя го боготвореше. Когато, да речем, той я включваше в своите занимания — примерно, да повтаря анекдотите, за да се увери, че е схванала смисъла, или когато я водеше със себе си на пазар в центъра. Но друг път я гледаше така, сякаш тя не съществува, все едно че гледаше през нея. Ставаше лош и потаен. В скрина на Джейми Сара бе намерила списания, където бяха показани жени без никакви дрехи и много снимки от филмови сцени на чудовища или на хора, които бяха промушени или насечени.

Тя предположи, че баща й бе намерил списанията и затова сега се караха. Опита се да не им обръща внимание и отново се зае със своя непосредствен проблем.

Какво да даде на Слънчевия човек?

За него искаше нещо специално. Нещо лично от нея. Но когато се мъчеше да измисли подарък, главата й просто се изпразваше. Навярно тя можеше…

Звуците от съседната стая станаха по-силни. Джейми беше вбесен и родителите й говореха с мрачни гласове. По същия начин бяха говорили, когато на дядо й му стана лошо посред нощ, после го взеха в болницата и вече не се върна у дома.

Гласовете накрая стихнаха и тя чу как Джейми отива в стаята си, затваря вратата и оттам се разнесе музика, записи от оня фантастичен филм, който той бе гледал три или четири пъти.

Какво ли би харесал Слънчевия човек?

Когато родителите й ходеха на гости, майка й винаги носеше торта или нещо подобно. Но Сара не умееше да пече сладкиши. Тя огледа нещата си в стаята, играчки, видеокасети, дузина пухкави играчки… А, ето това май ще бъде добър избор — тъй като той бе накарал мечока Редфорд Т. Редфорд да отлети навън към оня кръг от камъни преди две седмици, беше ясно, че той обича животните и те го обичат.

Избра едно малко светлокафяво мече, което майка й бе нарекла Чътни. Сложи розово шалче около врата на Чътни, занесе го до прозореца и двамата погледнаха навън към задния двор. Тя извади бележката от джоба си. Този път я прочете на висок глас, за да може мечето да чуе какво й бе написал Слънчевия човек.

Скъпа Сара, ела да се срещнем утре при нашите вълшебни камъни. Бъди там в три часа. Не казвай на никого. Ще направя така, че повече никога няма да се наложи да ходиш на училище.

 

 

Деканът Ларъби каза:

— Подозирам, че се двоумите по този въпрос.

Брайън Оукън отвърна:

— Ами, разбира се… Какво мога да кажа? Той ми е шеф. От него съм научил за литературата повече, отколкото от всеки друг. Страшно го уважавам.

Госпожа декан Ларъби продължи:

— Бил е в Сан Франциско, когато са станали убийствата. Затова слухът, че е замесен в смъртта на момичетата, е съвсем безпочвен.

— Искате да кажете, че Лион е заподозрян?

— Нали знаете какви са в полицията. Глупаци. Но сега не се интересувам от убийствата. Въпросът е дали професор Гилкрист се е срещал с Джени Гебън или Емили Роситър. Знаете ли дали е бил в интимни отношения с някоя от тях?

— За това ли ме повикахте?

— Вие сте този, който е най-близък с него.

Оукън поклати глава.

— Но ако той не е заподозрян…

Госпожа деканът обърна към Оукън квадратното си внушително лице. Заговори заканително:

— Мисля, че е изключително отблъскваща злоупотребата с властта, когато един професор прелъстява свои студентки.

— Абсолютно съм съгласен. Но не го вярвам дори за миг това за професор Гилкрист. Всъщност единствените слухове, които съм чувал, бяха за него и Джени. Нищо за Емили.

— Значи наистина сте чувал нещо.

Той се спря, отбягвайки смутено погледа й.

— Но не може да се вярва на университетски клюки…

— Ако той е спал с нея, веднага ще го уволня.

— Разбира се, съществува изкушение. Той все пак живее сам, нали. Саможив е. — Оукън разтърси глава. — Не, какво говоря? Не, доколкото знам, той никога не се е срещал с нея. — Сниши глас. — Имаше някакви приказки, нали разбирате, че той е, ами, хомосексуален.

Отсреща реакцията бе спонтанна.

— Това е не по-малко лошо — възнегодува тя.

Оукън помисли малко.

— Аз…

— Да.

Той поклати глава.

— Щях да предложа нещо. Но то май не изглежда приемливо.

— Моля ви, кажете го.

— Ами… — Гласът на Оукън заглъхна и погледът му се спря на закачената диплома на декана. Университетът на Кентъки.

Тя рече:

— Надявам се, че ще проявите лоялност преди всичко към Одън.

Той въздъхна.

— Декан, аз съм също толкова загрижен, колкото и вие. Откровено казано, вложил съм доста време и усилия в Лион. Към него изпитвам единствено уважение и искам да го видя оправдан. Има възможност да докажа, че е невинен. Нека да проверя из неговия кабинет, да видя дали мога да открия нещо за Джени. Някакво писмо от нея. Или бележка в настолния му календар. Ако не намеря нищо, тогава просто нека приемем, че това е бил злощастен слух. Ако обаче намеря, ще ви го покажа и вие ще можете да си вземете своето решение.

— Това е много смела постъпка от ваша страна.

— Няма нищо особено смело. Просто този колеж бе добър към мен. Дължа на Одън толкова много. — Оукън млъкна. — Единствено обаче…

— Да?

— Ами, доста ще рискувам. Това ще бъде нещо като шпиониране. — Той разпери ръце и се изсмя на плебейската дума. — Лион ще ме изгони моментално, ако разбере, че съм ровил в личните му вещи.

— Ако е спал с Джени, ще го уволним. Той няма да е заплаха за вас.

— Но ако не е спал с нея… — Ама че глупачка. — Тогава — добави той деликатно, — ще бъде всъщност единственият риск.

— Разбира се. — Госпожа деканът се замисли и Оукън наблюдаваше как мислите й постепенно се насочват натам, където той нетърпеливо ги очакваше. Тя рече: — Би имало прост начин да ви защитим. Вие сте подал молба за преподавателско място, нали?

— При условие че дисертацията ми бъде приета, естествено.

— Мога да говоря с комисията по назначенията. Но не мога да ви гарантирам особено добра заплата.

— Аз съм учен — каза Оукън. — Парите не са от значение.

През прозореца се разнесе бръмченето на стара косачка. Полъхваше лек ветрец, но Оукън не можеше да долови аромата на окосена трева. Той погледна работника, който мудно се движеше. Почувства крайно съжаление към монотонния живот на този човек, поредица от отегчителни години, напълно лишени от опиума на интелекта.

Деканът попита плахо:

— Споразумяхме се, нали?

Един цитат от Ницше му дойде наум. Оукън го перифразира леко и бе доволен от резултата. Човекът е единственото животно, което дава обещания и осъществява закани.