Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Lesson of Her Death, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Германова, 1996 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми(2019)
Издание:
Автор: Джефри Дивър
Заглавие: Урокът от нейната смърт
Преводач: Росица Германова
Година на превод: 1996
Език, от който е преведено: английски (не е указано)
Издание: второ (указано е първо)
Издател: ИК „Епсилон“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1998
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол
Художник: Силвия Артамонцева
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884
История
- —Добавяне
5.
Пристигнаха в магазина за играчки точно когато затваряха. Двамата високи мъже закрачиха към вратата. Кресги застана неловко с ръце на хълбоците докато Корд почука. След малко собственикът се появи.
— Можеш ли да ни отвориш, Оуен? Важно е.
— Затворил съм, Бил. Време е за вечеря.
— Хайде, отвори. Трябва да говорим с теб. По работа.
— Не можеше ли да ми се обадиш…
— Служебно е, Оуен.
Набитият мустакат мъж с карирана риза и сини джинси отвори вратата. В магазина беше почти тъмно. Наредените покрай стените костюми, шлемове и маски на чудовища придаваха зловещ вид на обстановката, сякаш се намираха в музей на восъчни фигури през нощта. Някаква играчка в дъното на магазина излъчваше червена мигаща светлина. Корд се огледа и щракна осветлението. Той премигна и се запъти към един рафт, който зърна точно зад Оуен. Взря се в трийсетина малки ками, също като намерената под Джени Гебън.
— Какви са тия неща?
— Какво смяташ, че са? — Сякаш Корд го бе попитал кой е Джордж Вашингтон.
— Оуен.
Той отвърна:
— Това са ножовете на „наряните“ от „Изгубеното измерение“.
— Какъв е този знак?
Оуен въздъхна.
— Това е символът на „нарянската империя“. — Той протегна ръка, както бе направил Кресги преди това. — „Аз идвам в мир, от…“
— Да, да, зная — рече Корд. — Кинокомпанията ли ги прави?
— Дали са лиценз на някой в Китай или Корея да ги произвежда. Продават всякакви неща. Шлемове, „лазерни“ пушки, пелерини от „измерението“, пояси… Всичко, дето е в тоя филм.
Кресги каза:
— Той не помни филма.
— Не помниш ли? — учуди се Оуен. — Ами също като костенурките „нинджа“ преди няколко години. Тениски. Играчки. Нещо като сувенири.
— Колко от тия ножове си продал?
— Те вървят най-добре.
Корд хвърли поглед към Кресги и рече:
— Предполагах, че е така. Но колко?
Оуен отвърна:
— Това май е третият рафт, който презареждам. Защо?
— Свързано е с едно разследване.
— О.
Корд извади писалка и я подаде на Оуен заедно с пакетче от празни картончета. Помоли го:
— Би ли ми дал имената на всички, на които си продал от тия ножове?
— Майтапиш се. — Оуен се изсмя и после погледна Кресги. — Той се майтапи.
Кресги рече:
— Не, мисля, че не се майтапи.
Усмивката на Оуен угасна.
— Почти всяко дете в Ню Лебънън си е купило по един нож. Ще ми трябва един час да си припомня поне половината от тях.
— Тогава по-добре веднага да започнеш.
— Ей, Бил. Време е за вечеря.
— Колкото по-бързо ги напишеш, толкова по-скоро ще хапнеш.
Бил Корд спря патрулната кола на паркинга точно до огромната табела на „Реджистър“ — името бе със завъртяния шрифт отпреди сто години, както се изписваше и заглавието на вестника. Двамата с Кресги слязоха от колата и отидоха в рекламния отдел. Момичето на гишето прехвърли дъвката си веднъж и я скри някъде из устата си.
— Добър ден, господа. С какво мога да ви помогна?
Корд каза:
— Миналата седмица се обадих за пускане на едно съобщение като част от разследване в Ню Лебънън.
— О, за онова момиче, което бе убито. Чух, че имало още едно.
— С вас ли разговарях?
— Не, тогава е била моята шефка, Джулиет Фринк. Тя излезе. Но аз мога да приема поръчката. Колко време искате да излиза?
— Седмица, струва ми се.
— Какъв размер?
Корд погледна образците с рекламни обяви под помътнелия плексиглас, който покриваше щанда.
— Как мислиш, Уинтън?
— Май ще е добре да е нещо по-голямо, нали?
Корд посочи един от образците.
— Предполагам, този размер.
Тя погледна.
— Значи две шпалти по триста и петдесет пункта. — Записа си. — В коя част от вестника искате да бъде?
— О. Не съм помислял. Първата страница?
— Не слагаме обяви на първата страница.
— Ами не знам. Кой е най-четеният раздел?
— Първо комиксите, а след това спорта.
Корд рече:
— Мисля, че не можем да пуснем такава обява на страниците с комикси.
— Но при спорта можеш да изгубиш жените — възрази Кресги.
Служителката каза:
— Аз чета спортната страница.
— А ако е при филмовите реклами? — предложи Кресги.
— Звучи добре — съгласи се Корд.
Тя си го записа.
— Джулиет каза, че имате отстъпка като държавна служба. Тогава ще бъде четиристотин осемдесет и четири долара и седемдесет цента. Ще искате ние да го наберем, значи още двадесет и пет долара. Имате ли снимки?
Корд трепна. Представи си следата, която бе оставило въжето по шията на Джени Гебън, рибарската кука, закачена за Емили Роситър.
— О, не. Само думи. — Той написа текста на обявата. Извади портфейла си и й подаде своята кредитна карта. Тя я взе и се отдалечи за проверка.
— Как така — попита Кресги. — Значи плащаш и после ти възстановяват сумата?
Корд се подсмихна.
— Мисля, че трябва да го знаеш, току-що ме освободиха.
Кресги строго смръщи широкото си лице.
— Човече, да не си уволнен?
— Временно отстранен.
— Защо?
— Твърдят, че съм взел някакви писма от стаята на Джени.
— Взел ли си ги? — попита Кресги, но така простодушно, че Корд се разсмя.
— Не — отвърна той.
— Май не изглежда справедливо — рече Кресги. После добави: — Искаш да кажеш, че ти лично плащаш за тази обява?
— Да.
Но не можа да плати, както се оказа. Служителката се върна смутена.
— Съжалявам, офицер… Казаха, че сте надвишили кредита си. Няма да я приемат. — Тя му върна картата.
Корд почувства спонтанна нужда да обясни. Но това означаваше да й разкаже дълга история за две деца — едното с първично изоставане в четенето — и за психиатърка, за нов хладилник, за много ролки изолационен материал по таванското помещение и за едно момче, което след няколко години ще постъпва в колеж.
— Ами… — Той се вгледа за решение в дъното на задръстения рекламен отдел.
Кресги рече:
— Госпожице, Одън има сметка при вас, нали?
— Университета ли? Да, сър. Студентски отдел. Обяви за представления и спорт. Миналата есен бях на мача по случай откриването на учебната година. Никога няма да го забравя.
— Да, беше мач и половина — каза Кресги. — Може ли това да се пусне за сметка на колежа?
— В колежа ли работите?
— Да, госпожице — отвърна той. Извади картата си за самоличност. — Аз ще направя поръчката. По принцип това си е работа на колежа.
Тя разрови под гишето и измъкна един формуляр.
— Само подпишете тук.
— И така, пускайте тази обява две седмици и я оградете с ивица както ей онази.
— Ще го имате.
— Това е наистина чудесно от твоя страна, Уинтън — рече Корд. — Страшно съм ти благодарен.
— Хората все забравят — тихо каза Кресги, — че те бяха и мои момичета.
Корд прекара вечерта в разговори с родители на момчета, които си бяха купили ножове на наряните от „измерението“. Той се държеше непринудено и шеговито, гледайки да ги предразположи. Не, не, ние не подозираме Тод, Сами, Били, Албърт изобщо, ами че нали той е в научния клуб заедно с Джейми…
— Аз просто събирам информация — казваше им той.
Те кимаха сериозно, отговаряха на всичките негови въпроси и се усмихваха на шегите му.
Но бяха уплашени.
И мъжете, и жените, всички бяха уплашени.
Второто убийство бе потвърдило култовата теория. Това, което Корд бе заявил на румената Гейл Лин Холкъм, се бе оказало съвсем погрешно. Наистина имаше от какво да се страхуват. Според добрите граждани на Ню Лебънън самият Сатана бе пристигнал, с две убийства досега и възнамеряващ да извърши и други.
Корд ходеше от къща на къща и изслушваше разказите на родителите, без изключение, за местонахождението на всяко момче през всяка минута от вечерта на 20 април — а подобно нещо бе възможно, Корд го знаеше като баща, само ако всички тези родители бяха превъртели психически.
Разбира се, той доста прозираше през мъглата, но все още нямаше никакви догадки.
Вече късно, около полунощ, някаква полузабравена мисъл започна да гложди съзнанието на Корд. Тя съдържаше разпоредби на шерифството и той си припомни нещо за служители, продължаващи да се занимават с полицейска работа въпреки отстраняването им от длъжност и че те се считат за виновни, задето се представят като шерифски пълномощници. В уморения му мозък се появи думата „нарушение“, макар че това би могло да бъде по-скоро „углавно престъпление“.
Изведнъж се почувства страшно изтощен и се прибра вкъщи.
Насред алеята бе седнал полицай от окръжното управление, заместващ Том за вечерта. Корд му благодари и го изпрати да си върви. Влезе в къщата. Децата вече бяха заспали. Жена му също. Корд бе благодарен за това. Не гореше от нетърпение да каже на Даян, че е отстранен.
На следващата сутрин той стана рано. Целуна Даян, избягна възможността да й съобщи неприятната новина и се измъкна на тайна среща с Т. Т. Евънс. Видяха се навън зад шерифството на отъпканото място, което полицаите понякога използваха за импровизиран баскетбол. И двамата се чувстваха като шпиони или тайни агенти срещу наркотрафика, крачейки скритом от тъмните прозорци на управлението.
Корд му съобщи за ножа и Евънс се плесна по челото.
— По дяволите, гледал съм го тоя филм.
— Аз също, Т. Т., и се обзалагам, че всеки полицай ей там вътре също го е гледал — шепнешком рече той. — Обзалагам се, че Рибън има дори книжката с комиксите. Говорих навярно с трийсетина души снощи. Ето го списъка заедно с моите бележки. Всъщност нищо съществено.
Евънс взе листа.
— Пази се, Бил.
Корд се потупа по кобура.
— Нямам предвид това. Май забравяш, че си отстранен.
— Това нещо е твърде важно, за да го оставя на Рибън. Взе ли онова, за което те помолих?
Евънс подаде на Корд найлонова торбичка, съдържаща зелената компютърна счетоводна справка, която бяха намерили в обгорения варел.
— Да не я загубиш, Бил. Всъщност аз поемам риск.
— Мисля, че съм намерил специалист, който може да помогне.
— Прегледах нещата около Гилкрист. Зарежи го. Той е отлетял за Сан Франциско, за да чете някакъв доклад в съботата преди убийството на Джени и е бил все още там, когато Емили е била убита. Мисля, че дори още не се е върнал.
— Все пак би могъл да говориш с него. Той вероятно познава някои от приятелите на Джени. Или приятелките.
— Може да го поразпитам дискретно. — Евънс добави: — Затънахме с тая работа около психичноболните. А и следите с окултната литература не водят до никъде. Цялата история с култа изглежда крехка като мартенски лед. Мисля, че трябва да го кажем на Хамърбек и Рибън.
— Изчакай малко — мрачно рече Корд. — Защото в следващия момент ти също ще изхвърчиш от разследването и Джим Слоукъм ще бъде нашият нов главен детектив.
— Хайде де — рече развеселено Евънс, — тогава ще имаме възможност да четем за върколаци и вампири.
— Госпожо Корд? Здравейте. Казвам се Бен Брек.
Даян застана нащрек, докато говореше по телефона. От жизнерадостния мъжки глас тя предположи, че е някакъв продавач.
— Да?
— Аз съм от експерименталното училище към Одънския университет. Говорили сте с приемния отдел за частен учител, нали?
Значи се оказа, че е наистина някакъв род продавач, но все пак Даян се заслуша. Брек продаваше нещо доста интересно.
— Аз съм гостуващ професор от Чикагския университет. Забелязах молбата на дъщеря ви в катедрата по Специална педагогика.
И колко ще струвате, доктор Гостуващ професор от Големия град? По сто на час? По двеста?
— Дъщеря ни посещава Риса Паркър, психиатър в града. Тя ми препоръча да й намерим специален частен учител.
— Чувал съм за доктор Паркър. — После Брек добави: — Преподавал съм доста и сметнах, че бих могъл да ви помогна.
— Доктор Брек, благодаря ви за обаждането, но…
— Парите.
— Моля?
— Безпокоите се за таксите в Одън. И изобщо не ви виня. Те са просто възмутителни. Самият аз не бих могъл да ги платя.
Божичко, доктор с чувство за хумор. Колко приятно.
— Това наистина ме притеснява — призна си Даян.
— Е, мисля, че ще ме намерите за доста приемлив. Таксата ми е двайсет долара на час.
Брек назова цифра, от която Даян би пребледняла допреди две седмици; сега обаче тя се чувстваше така, сякаш бе намерила цял куп пари.
— Само толкова?
— Действително искам да използвам резултатите от напредъка на дъщеря ви в моето научно изследване. Анонимно, разбира се. Определено е да публикувам своите изводи в списанието „Америкън Джърнъл ъф Сайколоджи“. И пиша книга в помощ на учителите, за да откриват проблемите на деца със затруднения в обучението.
— Ами, просто не знам…
— Надявам се, че ще си помислите, госпожо Корд. От формуляра за прием се вижда, че вашата Сара има много потенциал.
— Досега работили ли сте с ученици като Сара? — попита Даян.
— Стотици. В мнозинството от случаите сме съкращавали пропастта между четивната и хронологичната възраст с петдесет процента. Понякога и с повече.
— Какви са подходите?
— Методът на обратната връзка, наставничество, поведенчески похвати. Нищо революционно. Никакви лекарства или медицинско лечение…
— Сара не се чувства добре с лекарства. Имаше някои лоши реакции при приемането на риталин.
— Не използвам нищо подобно.
— Добре — рече Даян, — ще говоря със съпруга си.
— Надявам се да ми се обадите. Мисля, че двамата със Сара ще си помогнем много един на друг.
* * *
Седем дни до нощта на полумесеца.
Знаеш ли къде ти е оръжието?
Т. Т. Евънс влезе в шерифството на Ню Лебънън, метна поглед към надписа и попита:
— Кой е закачил това?
Джим Слоукъм вдигна очи от сутрешния „Реджистър“ и рече:
— Аз го сложих.
— Би ли го свалил, моля те?
— Разбира се. Нищо лошо нямах предвид. Помислих си, че ще бъде нещо като напомняне. За бойния дух, нали разбираш.
Евънс седна зад бюрото си. Отгоре имаше петнайсет писма от хора, които твърдяха, че знаят кой е убиецът, защото са го сънували (осем от тях) или са имали психични видения за него (четири), или са влезли във връзка с жертвите по време на сеанс (двама). Останалата кореспонденция беше от човек, обясняващ, че в свой предишен живот е познавал Джак Изкормвача, чийто дух се е материализирал в жилищен комплекс край Хигинс. Имаше и двадесет и девет телефонни съобщения за случая. Първите два номера, на които Евънс се обади, бяха до прекъснати телефони, а на третия се оказа записан мъжки глас, описващ колко много обича да смуче полов член. Евънс затвори и даде на Слоукъм останалите телефони, за да ги провери.
Новината на Корд за ножа хем го обнадежди, хем и го потисна. Насърчи се от нея, защото това бе солидна следа и като всяко ченге той предпочиташе да приеме едно-единствено твърдо доказателство пред дузина медиуми или цяла седмица с най-умни хипотези. Но новината също така угнети Евънс, защото това означаваше, че насоката на разследване, която бе наследил, изглежда съвсем безнадеждна. Сега си припомни предупреждението на Корд, че той просто няма изход, което отначало бе игнорирал. Рибън не бе доволен от материала в „Реджистър“ тази сутрин. „“Култовото" оръдие при убийствата от Одън е играчка от филм." Шерифът бе казал хладно: „Твоите момчета трябваше да проверят това още от самото начало“.
Моите момчета.
Евънс се зае с купчина сведения за изписани пациенти от психиатрична болница в Хигинс. След десетина минути вратата се отвори и на прага неловко застана мъж в сини джинси и работна риза. Евънс сбърчи чело, опитвайки се да си спомни кой е. Отне му една минута.
Мъжът с червената шапка, но сега беше без шапката.
— Детективе?
— Влезте.
Мъжът каза:
— Ами всъщност, сетих се, че може да искате да го знаете. Нали ме питахте за ония момчета, дето ги видях вечерта, когато онова момиче беше убито. Момчетата до езерото? Тъкмо си тръгвах преди малко и тогава едното от тях се появи. Държеше въдица, но не ловеше риба, просто си вървеше и се оглеждаше наоколо. Дали това не е Лунния убиец?
Евънс се изправи и попита:
— Сега там ли е?
— Беше там, когато си тръгвах.
— Милър, хайде ставай, двамата ще се поразходим.
Каква е всъщност причината?
Защо това момче е твой приятел?
Джано нямаше никакъв отговор. Филип беше откачен. Беше дебел и имаше лоша кожа — не само пъпки, каквито всички имаха, та дори и Стив Снелинг, дето можеше да свали всяко момиче, което пожелаеше. Кожата му не бе просто мръсна. Зад ушите тя беше винаги сива. А и дрехите му почти никога не бяха чисти. Миришеше лошо. И нищо не спортуваше. Не можеше да играе дори софтбол, да не говорим за гимнастика. Джано си спомни, когато приятелят му се мъчеше да се вдигне на успоредката и той наблюдаваше с ужас как дървените лостове се огънаха почти до счупване от тежестта му.
Защо бяха приятели?
Днес следобед Джано вървеше около Блакфут Понд, стиснал в ръце издрасканата сива въдичарска кутия, въдицата и макарата. Крачеше и се мъчеше да не мисли за оная ужасна нощ на 20 април. Чувстваше се зле. Не бе потиснат, а бе уплашен, почти изпаднал в паника. Сякаш някой кряскащ воин от хононите в невидима мантия от Измерението препускаше към него отзад, готов да скочи, ето го идва, идва, идва, за да го разкъса. Сърцето на Джано биеше лудо в гърдите му, загрявайки кръвта му и той усещаше как ужасът го облива като с горещи пръски вода. Като с пръски от сперма.
Той си представи как момичето лежи в тинята, със свити побелели пръсти на ръцете, очите й почти отворени, с голи стъпала с дълги пръсти…
Не, не, не! Тя не е актриса във филм, на трийсетфутов екран, там, в градското кино. Тя е точно това, което е: хубава, тежка, миришеща на мента, на трева и ароматни цветя. Неподвижна е. Не диша. Тя е мъртва.
Джано потръпна, чувствайки как войските на хононите го обграждат, и видя, че се е втренчил в смачканите кални сини цветя до краката си. Помисли си как Филип удавя другото момиче, като го притиска надолу. И какво сега ще прави Джано? С кого може да говори? С никого… Вълната на паниката се надигна и той едва си пое дъх.
Постепенно се поуспокои.
Защо той е твой приятел?
Е, двамата с Фатар наистина доста си говореха за научна фантастика. И за филми. И за момичета. За човек, който никога не излизаше с момичета, Филип беше голям експерт по секс. Жива енциклопедия от термини, които всеки петнайсетгодишен би трябвало да знае. Казваше на Джано как гей мъжете си движат ръцете по задниците един на друг и как можеш да познаеш дали едно момиче е девствено по начина, по който се навежда да си завърже обувките.
Но Джано реши, че най-много ги свързва тяхната омраза към бащите им. Фатар се боеше от своя и имаше за какво, защото неговият старец беше съвсем побъркан. (Веднъж, в навечерието на празника Вси светии, таткото на Филип бе влязъл в двора, прокраднал се зад маскираните деца, носейки кървави кравешки черва. Просто се блещеше там, пред напълно ужасените деца.) Но бащата на Джано бе още по-лош. Той бе като хононски воин, скрит в мантията на измерението и се движеше в къщата така, сякаш Джано не съществуваше. Промъкваше се край него, поглеждаше сина си странно, после изчезваше.
… Изкривената част на измерението набъбва все повече и повече и накрая експлодира в настоящето, тук, цялата пурпурна енергия на нарянското царство залива земята…
Филмът беше с щастлив край. Джано не смяташе, че в този живот ще бъде същото. Той се изкачи отгоре върху бента и се отпусна на коленете си. Надвеси се надолу, гледайки сивото си отражение в неподвижната вода. Не му харесваше такава неподвижна вода. В нея изглеждаше като смъртник. Лицето му беше слабо. Той сниши глава към водата. Запита се дали може да се диша вода вместо въздух.
Погледни това, Джано. Да си пипал някога момиче ей тука? Опитвал ли някога момиче?
Той се взираше във водата. Усещаше тежкия й кисел мирис.
Чукал ли си някога момиче, Джано?
Сведе главата си още малко и вече можеше да я опита. Можеше да я близне. По същия начин, по който Фатар му даде възможност да опита студената уста на момичето, езика й, вулвата й. Той можеше да глътне водата, можеше да я глътне и нея, да се скрие в нея завинаги. Една принцеса…
— Извинявай, млади момко. — Гласът беше като ледена струя по гърба му. Той скочи. — Може ли да поговорим за малко? — Полицаят беше висок и много слаб.
Устата на Джано пресъхна като пясък в пустинята. Той завъртя език между лепкавите си зъби и нищо не продума.
— Как се казваш?
— Нищо не съм направил.
— Искам само да говоря с теб. — Полицаят се усмихваше, но Джано и преди бе виждал тази усмивка и не й вярваше. Лъжлива усмивка. Като усмивката на баща му.
— Доколкото разбирам, ти и твоят приятел сте ловили риба тук вечерта преди около десетина дни.
Джано не можеше да говори. Усети, че кожата му се е свила от ужас и си представи как буйната му коса видимо потреперва. Чуха се и други стъпки зад него. Той се обърна.
Ланс Милър се ухили и му каза:
— Ей, какво правиш тук?
Джано не отвърна нищо.
Другото ченге погледна Милър и рече:
— Познаваш ли го?
— Разбира се, Т. Т. — каза Милър. — Това е синът на Бил Корд. Ти не се ли представи, Джейми?