Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Lesson of Her Death, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 4гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми(2019)

Издание:

Автор: Джефри Дивър

Заглавие: Урокът от нейната смърт

Преводач: Росица Германова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: второ (указано е първо)

Издател: ИК „Епсилон“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Светлина ЕАД — гр. Ямбол

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6884

История

  1. —Добавяне

4.

Прапрапрадядото на Уинтън Кресги, който се казвал Чарлс Монро, бил един от двамата роби в малка ферма близо до Форт Хенри, щата Тенеси. Разправяха, че когато официалното премахване на робството влязло в сила от 1 януари 1863 година, Монро отишъл при господаря си и рекъл:

— Съжалявам да ви го кажа, господин Уокър, но има нов закон, според който вие вече не можете да притежавате роби, включително и нас.

— В Нашвил ли са направили това? — попитал Уокър.

Монро отвърнал:

— Не, сър, направили са го в столицата, тоест Вашингтон.

— По дяволите — рекъл Уокър и добавил, че щял да го провери. Тъй като и той, и жена му били неграмотни, те трябвало да помолят някого да им каже нещо повече за този закон. Очарователната им простодушност се проявила в техния избор на Абигайл, втората им робиня, да потвърди новината. Тя сторила това, като прочела една смела аболиционистка листовка, която просто препечатвала Прокламацията, избягвайки неудобното обсъждане на Линкълновата юрисдикция относно освобождаването на роби в Конфедерацията.

— Дяволска работа, той е прав — казал Уокър.

После пожелал на Монро късмет и го попитал дали случайно не се интересува да остане срещу заплащане и Монро отвърнал, че ще се радва, а после се уговорили за надницата, храната и квартирата и Монро продължил да работи във фермата на Уокър, докато не се оженил за Абигайл. Семейство Уокър им направили сватба и Монро нарекъл първия си син Уокър.

Семейна история.

И вероятно разкрасена и не съвсем точна като всяка друга. Но според Кресги най-интересното беше как неговите деца реагират на тази история. Най-големият му син, Дарил, осемнайсетгодишен, бе ужасен, че произхожда от роби и не желаеше този факт изобщо да се споменава. На Кресги му бе неприятно, задето момчето така се срамува и мърмореше, че щом е черен и е израсъл в Съединените щати, а не в Африка, от къде на къде ще се шокира така?

От друга страна, най-голямата дъщеря на Кресги, шестнайсетгодишната Сефана, често говореше за участта на Монро. Точно така я наричаше тя. Участ. Тя се възмущаваше, че Монро се е върнал да работи за Уокър. Възмущаваше се, че не е пуснал куршум в главата на господаря си и не е подпалил фермата. На стената си Сефана бе закачила плакати на Спайк Лий и Уесли Снайпс. Кресги все отлагаше сериозните разговори с красивата си дъщеря.

Петото дете на Кресги, наречено на въпросния прародител, беше на осем години и обичаше историята. Чарлс често искаше да я изиграят, настоявайки Кресги да вземе ролята на господин Уокър, докато Чарлс се въплъщаваше в някой, вероятно неразличаващ се от своя съименник. Кресги се чудеше какво ли би казал за своя прародител най-малкият му двегодишен син, когато научеше тази история.

Тези мисли натрапчиво занимаваха ума на Кресги, докато се опитваше да чете, седнал в масивния въртящ се стол. Той усети, че се задушава и нервно стана, тръгвайки към прозореца в другия край на кабинета. Протегна ръце, подпря се на перваза и направи дузина лениви опори, после още дванайсет и още дванайсет, докато подуши миризмата на пот през ризата си. Прозорецът гледаше не към затревеното каре на вътрешния двор, а към ивица от търговската част на Ню Лебънън и витрини на магазини. Беше неспокоен и мускулите му потръпваха от нелепото натоварване, в този комфортен кабинет, в комфортен университет, бял университет, където трябва да сдържаш нервите си, да даваш обяснения и всичките му заподозрени бяха добри студенти и доста се стараеха и само малко скитосваха.

Той седна на перваза и огромните му рамене се смъкнаха.

Историята на неговия прародител беше настроила Уинтън Кресги към размишления за основния му проблем — той не беше това, което му се искаше.

А му се искаше да е ченге.

Можеше да е ченге в Де Моин. Можеше да е ченге в Кейп Джирардо, Мисури. В Сандуич, Илинойс. Би могъл да е ченге, което събира такси на междущатска магистрала, ако също така му даваха да патрулира голяма част от времето в мощен четирицилиндров додж, за да догонва превишаващите позволената скорост, да залавя насилниците на деца и да спира пияните шофьори.

Най-ироничното беше — не, това бе просто непоносимо — че всеки ден Кресги получаваше автобиографии и молби на ченгета от цялата страна. От истински ченгета! Те искаха да работят за него. Драги господине, като полицейски служител от десет години, аз търся работа в частна охранителна служба и бих желал да ме имате предвид за каквато и да е работа, която може да се отвори…

Същински туш! Това вече е твърде много!

Кресги бе готов да падне на едрите си колене, за да целуне пръстена от завършването на полицейската академия на който и да е от кандидатите и моментално да замени службата си. Какви ли не специалисти искаха да седнат в кожения стол на Кресги и да се въртят насам-натам, прекарвайки трите часа между началото на работния ден и обедната почивка в решаване как да се разпредели охраната.

А нима Уинтън Кресги искаше нещо друго, освен да обхожда участъка си?

Искаше да кара патрулна кола, искаше с ритници да разбива врати на заподозрени в убийство, искаше да притиска търговците на наркотици към грапави тухлени стени и да им крещи: „Къде е тайника?“. (Така ли го наричаха? Беше научил доста, но много неща не бе усвоил.)

Ала той си имаше един сериозен проблем. Първата цел в живота на Уинтън Кресги бе да стане ченге. Другата му цел обаче беше заплатата му да надвишава числото на годините му. Сега получаваше петдесет и три хиляди долара годишно (тъй като бе на четирийсет и две години, той се гордееше с това постижение). Ето защо се намираше като в примка. Хванат на въдица. Вързан. Уинтън Кресги получаваше заплата, която не бе недостижима за старши детективи или полицейски началници в големи градове, но абсолютно невъзможна за начинаещ полицай. Би трябвало да започне отново да учи без заплащане, после тежка служба, изкарвайки двайсет, двайсет и пет хиляди, дори заедно с извънредните. Ако бе ерген, Кресги щеше да се справи с такава промяна в кариерата. Ако бе само женен, би могъл да успее.

Но не и Уинтън Кресги, баща на седем деца. Той обичаше полицейската работа, но искаше и да е добър баща. Мислеше как да ги превъзпита. Представяше си как ще направи семейно събрание и ще им каже, че трябва да си затягат коланите. На татко заплатата ще бъде намалена наполовина и той ще стане ченге. (Божичко, той направо предвкусваше тишината във всекидневната, след като изтърсеше тази новина.)

Затова той само гледаше повторенията на полицейски сериали от рода на „Маями Вайс“ и подготвяше своите хора как да се справят със студенти, имащи емоционални смущения и с демонстранти, които можеха да се опитат да подпалят стадиона наблизо и държеше автоматичния си пистолет зареден на хълбока, в готовност да се справи с някой луд въоръжен нападател или снайперист, като го повали на петдесет ярда от хълмчето на университетския двор.

Ето това беше цялата полицейска работа на Уинтън Кресги.

Това, заедно с мислите за убийствата на Джени Гебън и Емили Роситър, запълваше повечето от времето му в този горещ следобед. Сега той отиде до бюрото си и започна да балансира книга върху ръката си, а после я подхвърли леко във въздуха, сякаш мяташе монета, за да вземе някакво решение. Всъщност точно това правеше и когато хвана книгата с лицевата корица нагоре, Кресги рязко излезе от канцеларията си.

 

 

Тази вечер стават две седмици, откакто тя умря. Необходими ми бяха цели четиринайсет дни, за да загубя случая.

Корд стоя цели пет минути пред автоматите за напитки и закуски, търсейки дребни пари, очаквайки изблици на гняв, които така и не настъпиха. Той пусна трийсет и пет цента и натисна за кафе, мляко и захар. Димящата течност се изля шумно в крехката картонена чашка.

Т. Т. Евънс се приближи, бръквайки в джобовете си. Корд му подаде шепа монети. Евънс си взе няколко и си купи сладкиш с фъстъчено масло.

— Съжалявам, Бил.

Корд отпи от кафето. Имаше солен вкус. Изглежда от автомата бе потекло заедно с кафето и пилешки бульон.

— Не знам какво става. Истинска бъркотия. Какво каза Рибън?

— Отстранен съм от случая. Щял да се бори срещу анкетата. Но едва ли ще му повярвам. Не си е мръднал и пръста, за да не ме изритат.

— Изгорените писма ли?

— Аха.

— Виждал ли те е някой да ги вземаш? Имат ли свидетел? Някакви отпечатъци? Каква може да е вероятната им цел?

Корд каза:

— Сега сме в етапа на гонене на вещици, Т. Т. Съответната процедура следва по-късно — след като името ми бъде достатъчно окаляно.

След като открият за Сейнт Луис. И тогава ще бъде твърде късно.

Когато Евънс заговори отново, потрепването в гласа му бе осезателно.

— Хамърбек ми нареди да проверя за всяко бягство и за скорошни изписвания от болницата в Гъндерсън.

— Това вече съм го чувал. — Корд поклати глава.

Евънс продължи:

— Да, а после да съм говорел с училищните педагози и психиатри тук в града и да видя дали нямат, разбираш ли, някакви пациенти с опасни наклонности.

— Нищо няма да ти кажат. Нали е лекарска тайна. Хамърбек би трябвало да го знае.

— Споменаваше се за това в една книга, която Рибън непрекъснато предлага на хората да четат.

Корд посочи някъде към Блакфут Понд.

— Емили е била съквартирантката на Джени. Не е ли прекалено странно за култов убиец да я избере за втората си жертва, а?

— Само ти предавам какво са ми казали.

— Знам това, Т. Т.

Евънс се взря продължително във вестник „Реджистър“, който бе в бюфета. Заглавието на първа страница гласеше: „Ужасът продължава с култова закана към момичето Стапълтън“.

— Какво е това? — попита той, посочвайки материала.

— Оказа се, че е приятелят, когото тя разкарала. Но вестникът трябва, както разбираш, да го припише на Лунния убиец. Дявол да го вземе… Е, случаят е твой сега, Т. Т. Казах ти какво открих съвсем наскоро, за тази интимна приятелка на Джени и за разправията й с някой, който не е бил твърде доволен от това. И че може да са ги убили, защото са били хомосексуални. А, и не забравяй Гилкрист. Той би ни казал доста неща за Джени.

— Не знам. Нареждането е, че трябва да се съсредоточим стопроцентово върху култовия момент. Да оставим връзката в университета и личния й живот. Това е заповед.

Корд затвори очи за момент и започна да ги трие.

— Ама че работа, дявол да го вземе. Първо, отнемат ми разследването. Второ, да оставим колежа. Освен това не искат и да чуят, че жертвата може да е имала интимна приятелка… Не знам какво става, Т. Т. Най-големият проблем в тоя случай не е убиецът, а ние. Добрите момчета.

— Така изглежда.

Корд изля кафето и каза:

— Знаеш ли какво си мислех. Ти се намираш в трудно положение.

— Защо?

— Да предположим, че е това, което ние с тебе смятаме — че не е психопат. Това ще означава много прахосано време, много паника и вестникарски истории как службите са тръгнали в погрешна посока. Ти просто нямаш изход в целия този случай.

— Това е вярно, Бил. Надявам се, няма да се обидиш ако ти кажа, че ако обратното се окаже вярно…

— Ти ще бъдеш на почит и с повече власт. Но заедно с Елисън и Рибън точно до теб, особено за изборите през ноември.

— Разбирам те напълно. Ала просто искам да хвана тоя тип, който и да е той. Само това ме интересува. Не ме бива в политиката. Хората като че ли използват смъртта на ония момичета за собствена облага. Изопачават нещата. Направо ми се повдига.

Евънс довърши сладкиша си и смачка опаковката на малка топчица. Той се огледа наоколо и добави тихо:

— Знам, че си отстранен и сега ще разчистваш шосетата от пияници, но понеже ми даваш всичките си бележки и дири, все пак е честно и аз да ти отвърна с нещо.

— Какво?

— Нали ти казах, че някой е наредил да прекратим всичко във връзка с колежа. Заповедта дойде от Рибън и Хамърбек. Но знаеш ли кой им е пуснал мухата?

— Знам, естествено. — Корд направи гримаса. — Декан Ларъби.

— Не е — рече Евънс. — Бил е един твой приятел, Ранди Сейлс.

Корд се замисли.

— Така, така. Хубаво е да го зная… Но ти не си ме чул да казвам това.

— Нищо не съм чул — обеща Евънс.

 

 

Излизайки от бюфета, Бил Корд се сблъска с мощната фигура на Уинтън Кресги.

— О, извинявай — любезно каза Корд и се усмихна, преди да си спомни, че беше ядосан на шефа на охраната.

Кресги премигна и понечи да се усмихне, преди и той да се сети, че също беше ядосан. Игнорира Корд и пак продължи разговора си с Джим Слоукъм, застанал до неговата врата с отворена книга в ръка, сочейки някакъв пасаж.

— Да, шефе — казваше Слоукъм на Кресги. — До голяма степен държим нещата под контрол. Но аз ценя вашата загриженост.

— Всъщност искам да ви кажа, че трябва да прочетете това… — Гласът на Кресги звучеше така, сякаш спореше с войнствена сервитьорка.

Слоукъм рече студено:

— Ситуацията при нас е доста напрегната, както сигурно предполагате…

Корд излезе от сградата. Качи се в служебната си кола и запали двигателя. Уинтън Кресги се появи на входа и тръгна към своя „Олдсмобил“, паркиран на две празни места разстояние от Корд. Автомобилът на Кресги беше чудесен, нов. Май всички имаха нови коли, освен Корд. Кресги метна книгата на предната седалка и после отвори вратата. Влезе в колата и я запали. Двамата мъже седяха в колите си на двайсет фута разстояние един от друг, взирайки се право напред, докато двигателите им работеха на място.

Доста напрегнат, Корд изключи двигателя, изчака малко, а после отиде при Кресги.

— Може ли да поговорим?

Кресги също изключи и излезе. Изправи се, по-висок от Корд и много по-тежък.

Корд рече:

— За миналата седмица… Искам да обясня, че съжалявам. Отначало смятах, че не си прав, и ще ти кажа, че то нямаше нищо общо с твоята личност или нещо подобно, но може би наистина съм бил такъв, какъвто ме нарече и ако е така, аз се извинявам.

Последва напрегнато мълчание и Корд не можа да измисли нищо друго, освен да протегне ръката си. Кресги гледаше надолу и изглеждаше като притиснат в някой ъгъл. Той пое ръката, стисна я здраво и после я пусна.

— Понякога кипвам.

— Май доста се вживявам в подобни разследвания. Те могат съвсем да те разцентроват.

— Разбрах това. — Той кимна с гримаса към шерифството.

— Какво правеше там?

Кресги измъкна книгата от колата.

— Днес я свърших. Не казвам, че съм експерт, но според мен вие търсите не когото трябва.

Корд погледна корицата. „Психопатология: Том трети. Криминално поведение“.

— Слушай. — Кресги отвори книгата, намери подчертан абзац и прочете: — „При изследване на психопатични и социопатични (използвани тук като синоними) убийства в Англия, Шотландия и Северна Ирландия, проведено от 1956 до 1971 година, ние (Ървин и Харингтън, 1972 г.) направихме извода, че броят на убийствата, действително повлияни астрологически или астрономически, са изключително редки. От всички осемдесет и девет психопатични убийци, осъдени за своите престъпления, фактически само един е бил мотивиран да извърши убийство в пълнолунна нощ. При пространни разпити и проучвания на данни в родния град на този мъж, Манчестър, стана ясно, че той е убивал безразборно животни и хора, пет пъти годишно през последните петнадесет години, винаги в нощта на пълнолунието. Не е имал сексуален контакт с жертвите си и всъщност е считал за отблъскваща подобна идея. От друга страна, Скотланд Ярд съобщава, че от 1961 година насам, единственият период, за който има подобни данни, едва десет убийства годишно са били извършени в нощи на пълнолуние, под маската на психопатични проявления, когато всъщност истинските мотиви на престъпника за убийството са били отмъщение, кражба, изнасилване и организирана престъпна дейност.“

— Прочете ли им това? — Корд кимна към службата.

— Направих опит. Не се заинтересуваха.

— Може ли да ти я заема? Да си препиша част от това? Малко е сложничко и искам бавно да го изчета.

— Трябва да я върна най-късно вдругиден.

— Аз сам ще я върна. Още тази вечер. — След малко Корд попита: — Ако смяташ, че не е психопат, към кого би се насочил?

— Никой не се е заинтересувал особено от моето мнение.

— Кажи ми. Просто ей така.

Кресги рече:

— Отначало бях почти сигурен, че е любовникът на момичето. Преподавател или студент. Трябва да видиш какво става там, в студентското градче. Младежи, живеещи самостоятелно. Правят каквото им скимне. Доста благоприятно за преподавателите — и мъже, и жени, наистина. Ето защо това беше първоначалната ми мисъл. Но после… — Ръката на Кресги се вдигна, изпъвайки се като за поздрав и после той стисна юмрук. Погледна Корд очаквателно.

— Не разбирам?

Кресги каза:

— Ами, виждаш ли, ножът. Затова сега смятам, че е било дете, може би някой хлапак.

— Аха. — Корд кимна разсеяно и после рече: — Какъв нож?

— „Аз идвам в мир.“ — Кресги отново вдигна длан и я затвори в юмрук. — „От земя, която е тук и все пак я няма тук.“

— Аха. За какво говориш?

— Не си ли гледал „Изгубеното измерение“?

Корд призна, че не го е гледал.

— Филма. Даваха го в „Дюплекс“ преди два месеца.

— Не си спомням. — Корд започна де се сеща за някакъв филм със същества, които имаха червени очи. — А, чакай, не беше ли това с някакви змиеподобни създания?

— Да. „Хононите“. Те се биеха с „наряните“ в „изгубеното измерение“.

— Но какво е… — Той вдигна ръка и я стисна в юмрук.

— Поздравът на „наряните“. — Корд пусна баритонния си смях. — Не си ли спомняш?

— Не.

— Да не искаш да кажеш, че вашите хора не знаят?… За оня нож? Който е там, в торбичката.

Култовият нож.

— Видях го на масата на полицая… — поясни Кресги.

— Ами оня символ върху ножа? От филма ли е?

— Значи наистина не сте знаели, така ли?

Корд вдигна ръка към очите си.

— Не мога да го повярвам! — Той се обърна към службата. — По дяволите, трябва да им кажа.

Но изведнъж се спря. Втренчил поглед към старата страда на кметството, той започна да смуче бузата си отвътре.

— Уинтън, искаш ли да се поразходим?

— Защо не? Можем ли да тръгнем с патрулната кола?

— Разбира се. Само че не мога да използвам сирената.

— Няма значение.