Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (16)

1.

Съдебният лекар беше нервен. За втори път от две седмици насам той газеше в тиня, и то нощно време, край това тъмно езеро. Липсваше обичайното му бодро изражение.

С кални струйки по лицето и косата, която бе залепнала по главата й така, както някои мъже прикриват плешивината си, красивата Емили Роситър безмълвно лежеше върху одеяло. Черна отвратителна рана обезобразяваше слепоочието й. Голяма въдица се бе забила в слабините й. Куката бе закрепена на дълъг прът, който повдигаше полата й нагоре.

Тълпа от местни жители и репортери стоеше край местопрестъплението — стръмен затревен парцел, спускащ се до езерото Блакфут Понд.

Съдебният лекар, слаб петдесетгодишен мъж, каза на Т. Т. Евънс:

— Удар в дясното слепоочие от груб предмет с неправилна форма. Смъртта е причинена от удавяне.

— Изнасилена ли е?

— Не този път.

— Ами куката? — попита Евънс. — След като е умряла ли?

— По всяка вероятност.

Джим Слоукъм рече на Евънс:

— Ето, налице е посмъртно промушване. Това е типично при жертвени убийства.

Евънс разбута репортерите, казвайки им, че шериф Рибън ще даде пресконференция след десетина минути. Той се изкачи при Бил Корд край шосето.

— Детектив Корд! — Ади Краскоу махаше бясно с ръце и ламинираната журналистическа карта подскачаше на гърдите й. — Вие не смятахте, че е замесен сериен убиец. Променихте ли мнението си сега?

Корд не й обърна внимание, а Евънс повтори:

— След десет минути. Пресконференция.

Но Ади не настоя повече; тя забеляза, че има възможност за снимки и изпрати фотографа си да снима как прибират тялото в торба, дръпват ципа и го носят към линейката, която бе паркирана в съседна алея точно до детско велосипедче в розово и бяло. Фотографите панически се блъскаха, за да хванат в един кадър велосипедчето заедно с тялото.

Появиха се леководолазите от окръжната спасителна команда. Един от тях погледна към езерото и промърмори: „Тъмно като в гъз“.

Корд строго скастри мъжа да се държи по-професионално.

Встрани от всички, Уинтън Кресги се бе облегнал на стар бежов автомобил „Додж Аспен“, върху който се въртеше синя лампа. На вратата имаше емблема на университета Одън заедно с името на колежа и думите „Veritas et integritas“. Евънс му кимна. Корд и Кресги взаимно се игнорираха.

— Това май е като буре с барут, а? — Корд попита Евънс.

— Действай според ситуацията, Бил. Само това можеш да направиш.

— Кой знае дали криминалният екип е успял да свърши нещо, преди всичко наоколо да бъде изпотъпкано.

— Беше непокътнато. Не намерихме почти нищо освен следите от обувки, но иначе беше непокътнато.

Корд хвърли поглед към групата полицаи край езерото. Сред тях беше русият мъж, когото бе видял на задната седалка в колата на Рибън.

Евънс проследи погледа му.

— Чарлс Махони.

— Какво прави тук?

— Представлявал семейството.

— Хм. Кое семейство?

— Работел за бащата на Джени.

— И?

— Не питай мен.

— Я да видим с какво разполагаме. — Корд тръгна към водата.

— Почакай малко, Бил.

Той се спря. Евънс се приближи до него и заговори шепнешком.

— Просто исках да знаеш — започна колебливо Евънс. — Ами всъщност това е една тъпотия, майка му стара…

Корд се изненада. Никога не бе чувал Евънс да ругае.

— Какво, Т. Т.?

Очите им бяха приковани в набраздената трева — от носилката на колела, с която бе пренесено тялото на Емили до линейката.

— Имало ли е някаква връзка между тебе и Джени?

Корд вдигна очи и задържа погледа си на хипнотизиращата лампа върху линейката.

— Продължавай. Какво искаш да кажеш?

— Носят се разни приказки в окръжния отдел — просто така говорят — че си изгорил ония писма, защото ти, нали разбираш…

— Какво съм направил?

— „Срещал си се с нея“, така разправят някои. И точно заради това може би си искал да потулиш веществените доказателства. Не ми се вярва да…

— Не съм го направил, Т. Т.

— Знам. Просто ти казвам какво съм чул. Това е само слух, но е от ония упорити слухове, които не изчезват.

Корд бе работил достатъчно дълго в местните служби, за да знае, че има две причини, за да не изчезват слуховете. Навярно защото някой не иска те да изчезнат.

Или защото те са верни.

— Кой стои зад всичко това?

— Не ми е известно. Като че ли Хамърбек е на твоя страна. Но заради предстоящите избори подкрепата му е доста колеблива и ако се окажеш губеща карта, той моментално ще те пожертва. Нямам представа кой друг би могъл да бъде.

Капчиците роса в краката на Корд заблестяха от проблясващата светлина на линейката като стотици миниатюрни коледни лампички.

— Благодаря ти, че ми каза, Т. Т.

Евънс тръгна към линейката, а Корд се отправи към езерото, по чиято повърхност имаше мехурчета от водолазите. Те търсеха някакви улики за смъртта на тази красива млада жена — чиято история и чиито тайни сега бяха завинаги погребани и никога нямаше да бъдат изписани на грижливо подредените картончета на Бил Корд.

Той дълго време остана там, стъпил върху парче засъхнала тиня, гледайки към водата. Не мислеше изобщо за отпечатъци от пръсти, за следи от стъпки или влакънца, а размишляваше за живота на двете момичета, убити на това мрачно място, и се питаше какъв ли ще бъде в края на краищата урокът от тяхната смърт.

 

 

— Сега тя е спокойна. — Даян Корд говореше на доктор Паркър в нейния кабинет. — Никога не съм я виждала с такъв пристъп. Бил каза, че я помолил да каже по букви една дума и тя направо откачила.

Майчинство. Ето думата, която Сара трябвало да каже по букви. Даян не обясни това на надутата докторка. Нито пък спомена колко неприятно й стана от безсърдечието на Корд, когато той й каза коя дума бе предизвикала такава паника у Сара.

Доктор Паркър рече:

— Съжалявам, че не сте ме повикали. Можех да й дам успокоително. Тя е имала пристъп, причинен от паника. Те са много опасни при децата.

Макар че лекарката произнесе тези думи внимателно, Даян пак усети критиката в тях. Тя каза остро:

— Аз не си бях вкъщи, а съпругът ми в този момент получил неприятни вести. Не можехме да се справим с всичко наведнъж.

— Нали точно това ми е работата.

— Съжалявам — рече Даян. И се ядоса на самата себе си. Защо трябва да се чувствам виновна? — Задържах я…

— Знам — каза доктор Паркър. — Позвъних в училището, след като ми се обадихте.

— Позвънихте ли? — попита Даян.

— Разбира се. Сара е моя пациентка. Този инцидент е моя отговорност. — Откровеното признание удиви Даян, но тя схвана, че лекарката не се извиняваше, а просто отбелязваше факт. — Прецених зле силите й. Външно тя изглежда доста издръжлива. Смятах, че ще се справи с напрежението. Сгрешила съм. Не искам Сара да се връща в училище този срок. Трябва да я стабилизираме в емоционално отношение.

Днес костюмът на лекарката беше тъмнозелен и без деколте. Това направи добро впечатление на Даян, когато влизаше в кабинета, и тя дори бе решила да й направи комплимент. Сега се отказа.

Доктор Паркър отвори дебела папка. Вътре имаше половин дузина малки книжки и на някои от тях се виждаше невзрачния почерк на Сара.

— Приключих с диагнозата и искам да я обсъдя с вас. Първо, бях права да спра приемането на риталин.

Сигурна съм, че винаги си права.

— Тя не проявява никаква обща хиперкинетична активност и е много уравновесена, когато не се сблъсква с напрежение. Наблюденията ми върху нейното безпокойство и невнимание показаха, че те са симптоматични за основната й слабост.

— Вие казахте, че навярно това е причината — рече Даян.

— Да, наистина.

Ама разбира се.

— Дадох й таблицата на Векслер за интелигентността при децата, теста на Грей за устно четене, теста за най-общи постижения и неформалния тест за писмено езиково изразяване. Резултатите показват, че дъщеря ви страда от силно изоставане в четенето…

— Не ме интересува какво казвате — рязко заяви Даян, — Сара не е бавноразвиваща се.

— Това не означава, че тя е бавноразвиваща се, госпожо Корд. Първично изоставане в четенето. Нарича се още и дислексия при растежа.

— Дислексия ли? Нали това е, когато разместваш буквите.

— То е само част от проблема. Страдащите от дислексия имат затруднения при словесната атака — това е всъщност начинът, по който подхождаме към дума, несрещана от нас до момента — и при сглобяването на думи или изречения. Те имат трудности в писането и показват нетърпимост към упражненията. Сара страда също и от дисортография или дефицит в правописа.

Е, хайде, учената, стига с тия надути думички и върши това, за което ти плащам.

— Тя има донякъде и математическото съответствие на дислексията — дискалкулия. Но проблемът й е преди всичко в четенето и правописа. Нейният общ езиков и изпълнителски коефициент на интелигентност е в най-висшата категория. Всъщност тя се нарежда сред първите пет процента от населението. Нейният резултат, впрочем, е по-висок от този на средния студент по медицина.

— Сара? — прошепна Даян.

— Той е също така и с шест пункта по-висок от резултата на сина ви. Проверих в училището.

Даян се намръщи. Това бе невъзможно. Изведнъж започна отново да се съмнява в правоспособността на лекарката.

— Четенето й е като на дете с три години по-малко от нея и по всяка вероятност тази разлика ще се увеличава. Без специално обучение, когато стане на петнайсет години, Сара в писането навярно ще бъде като единайсетгодишна, а в правописа — като девет или десетгодишна.

— Какво трябва да направим?

— Подготовка с частен учител и специално обучение. Незабавно. Дислексията е обезпокоителна при всеки ученик, но тя е изключително сериозен проблем за човек с интелигентността и творческите умения на Сара…

— Творчески умения ли? — Деян не можа да сдържи смеха си. Хайде де, сигурно лекарката е разменила материалите на Сара с тези на друг пациент. — В нея няма никакво творчество. Тя никога нищо не е нарисувала. Не може да изпее една мелодия. Не може дори да дрънка на китара. Явно, че не би могла и да пише…

— Госпожо Корд, Сара е сред най-творческите пациенти, които съм имала. Вероятно тя може да прави всички неща, които току-що споменахте. Била е твърде потисната дори да се опита, защото техническата страна я обърква. Чувствала е, че непременно ще се провали. Нейното самомнение е много ниско.

— Но ние винаги я насърчаваме.

— Госпожо Корд, родителите често насърчават своите изоставащи деца да правят това, което лесно се удава на останалите ученици. Сара е различна от другите деца. Подобно насърчаване е просто още един начин да се спомогне за нейния неуспех.

— Значи така — каза рязко Даян. — Докторе, май не се колебаете да назовавате нещата така, както ги виждате.

Доктор Паркър отправи безизразна усмивка към Даян, която сега вече чувстваше облекчение, че психиатърката бе наложила хладна атмосфера за тези разговори. Затова тя без угризение й заяви направо:

— Всичко това е много хубаво, докторе, но как изобщо смятате да помогнете на малкото ми момиче?

— Искам да й намерите частен учител. Те са скъпи, но на вас ви е необходим такъв учител, и то добър. Бих ви препоръчала да проверите в педагогическия факултет в Одън.

— Защо ние да не можем да й помогнем? Аз и Бил?

— Сара се нуждае от специалист.

— Но…

— Много е важно с нея да се занимава някой, който знае какво прави.

Даян си помисли, че е удивително как можеш едновременно да ненавиждаш и да се възхищаваш от някого.

— Освен това бих искала и аз самата да поработя с нея. Самомнението й е доста зле накърнено.

— Какво по-различно от нас можете да направите? Добре, навярно начинът, по който се опитвахме да я учим, е бил погрешен. Но вие забравяте, че винаги сме я подкрепяли. Непрекъснато й казваме колко е добра. Колко е способна.

— Но тя не ви вярва. И как би могла? Вие я карате да работи все по-усилено, а от това няма полза. Казвате й, че се справя добре, но не е така, тя изостава в училище. Казвате й, че е умна, но по всички външни белези се оказва, че не е. Госпожо Корд, вие сте действали с най-добри подбуди, но усилията ви са били с обратен ефект. Трябва да насърчаваме Сара да прави нещата, в които наистина е добра.

— Но нима не чухте какво ви казах? Сара в нищо не е добра. Тя дори не желае да ми помага в готвенето или шиенето. Тя все си играе самичка, обича да ходи на кино или да гледа телевизия.

— Да. Точно така. — Доктор Паркър се усмихна като шахматист, току-що дал мат.

Даян запремига. Какво пък казах?

— Бих искала да видя Сара колкото се може по-скоро. Ако можете, уговорете се за часа с Рут. — Неразгадаемият й поглед, така умело прекратяващ разговора, се плъзна към друга папка.

— Да, разбира се. — Даян стана.

После се поколеба. Отново седна.

— Извинете, докторе…

— Да?

Даян изведнъж изтърси:

— На какво се дължи това? Дислексията?

— Съжалявам, трябваше да го обсъдя с вас. — Тя затвори втората папка и насочи цялото си внимание към Даян. — Не се знае точно. Доскоро много лекари даваха физически обяснения — че е нещо като смущение в паметта между двете мозъчни полукълба. Това сега е отхвърлено, макар че зрителните и слуховите фактори могат да бъдат доста съществени. Според мен, подобно на редица проблеми на развитието, дислексията има както природен, така и придобит компонент. Тя е до голяма степен генетично обусловена и дородовият период е много критичен. Но е също така важно и как родителите и учителите се отнасят към детето.

— Дородов ли? — попита Даян, а после небрежно добави: — Значи жена, която навярно е пушила, пила алкохол или е вземала наркотици през бременността си, би могла да причини дислексия на своите деца?

— До известна степен, макар че обикновено има съответно снижаване на коефициента на интелигентността… — Доктор Паркър присви очи и започна да прелиства своите бележки. — Но струва ми се, вие казахте, че напълно сте се въздържала през бременността.

— О, да — рече Даян. — Просто любопитствах… Нали разбирате, щом някой близък за вас човек има проблем, иска ви се да знаете всичко по този въпрос. — Даян се изправи. Тя почувства, че доктор Паркър я изучава внимателно. — Е, ще се уговоря за часа.

— Почакайте за миг, моля. — Доктор Паркър завинти капачката на писалката си. — Знаете ли, госпожо Корд, един от принципите на подхода ми към терапията е, че всъщност ние сме едно цяло с родителите. — Тя се усмихваше и според Даян — по един искрен начин, за първи път, откакто бяха започнали да работят заедно. — Аз наричам родителите „първични доставчици“, и то не само в положителен смисъл. Нещата, които те ни дават и които правят за нас — и на самите нас — включват някои неприятни страни. Но във всичко това може да има и доста хубави неща.

Даян я гледаше и се мъчеше да запази безизразен вид на лицето си. Тя се справи добре, дори когато лекарката каза:

— Тук при мен съм виждала много родители и много хора са идвали тук заради своите родители. Каквото и да ви безпокои, госпожо Корд, не бива да съдите прекалено строго себе си. Според мен Сара е дете с голям късмет.

 

 

Технически погледнато, това беше незаконно влизане в чужда собственост. Но границите в провинцията не са като в града. Човек може да се разхожда, да ходи на лов, да лови риба в земите на почти всекиго в протежение на мили. Щом оставяш нещата в добър вид и щом чувствата са взаимни, никой не го прави на въпрос.

Корд се наведе под бодливата тел и се промъкна към горичката зад своя имот. Повървя малко, после се запъти към поляна, насред която имаше голяма скала, остатък от някакъв глетчер, висока двайсетина фута и гладка като кожата на пъстърва. Корд се покатери на скалата и седна в една от вдлъбнатините от западната страна.

Тя носи тюркоазеносин пуловер с висока яка, почти закриваща пълната й шия.

На юг той виждаше само тъмносив покрив, който изглеждаше като закрепен върху върховете на младите борове, макар че всъщност това бе покривът на собствената му къща. Забеляза по-светлото петно край комина, където миналата година бе сменял покривните плоскости.

— Вие сте живял в Сейнт Луис, нали? — пита Джени Гебън.

О, тя е хубава! С дълга права коса. С едри гърди под меката тъкан. Прозрачни бели чорапи под черните джинси. Тя не носи обувки и под тънкия найлон се виждат изключително дълги пръсти с червени нокти.

— Ами да — отговаря той. — Наистина. — Той се прокашля. Чувства задух в студентската стая. Мирише му на тамян. Мирише му на силен парфюм.

— Преди осем или девет години? Бях малка, но не бяхте ли май сред новините?

— Ченгетата понякога стават известни. От пресконференция или нещо подобно. Или залавяне на наркотрафиканти.

Януарска съботна вечер преди една година, клоните отвън потракват по прозореца на спалнята в общежитието. Бил Корд е седнал на стол, а Джени Гебън се е излегнала на леглото и е подгънала стъпалата си в бели чорапи под краката си.

— Като че ли имаше нещо повече от това — казва тя. — Нещо повече от пресконференция. Почакайте. Беше…

Тя млъква.

Бил Корд, седнал сега върху гладката скала в тихото градче Ню Лебънън, наблюдаваше през сплетените клони от храсти, ели и млади дъбове как слънцето се смъква все по-ниско на хоризонта и скоро щеше съвсем да угасне.

Стреля се! Стреля се! Десет-трийсет и три. Групата да реагира…

Колкото повече се снишаваше слънцето, толкова по-ясно чувстваше как гората се събужда. Усещаше все по-силно различни миризми: на глинеста пръст, мъх, гниещи листа от миналата есен, мускус, животинска тор.

… настоящото заседание на анкетната комисия към полицейското управление на Сейнт Луис. Дело 84–403. Детективът сержант Уилям Корд, от отдел „Кражби“, в момента отстранен от длъжност, докато трае това разследване…

Корд си мислеше колко щастлив щеше да бъде, ако бе просто ловец. Щеше му се да е живял през миналия век. О, имаше много неща, които му харесваха в Средния запад в края на двадесетия век. Като например малките камиони, мачовете по телевизията, пицата, компютрите и некорозиращият барут. Но ако трябваше честно да отговори, той би казал, че е готов да се откаже от всичко това и да се събуди една сутрин, да слезе на долния етаж, където Даян е изпекла царевични питки в пепелта на огромно огнище, а после двамата с Джони да излязат да слагат капани или да ловуват през целия ден из безкрайни гори, подобни на тази.

Отговор: Ами, сър, нарушителите…

Въпрос: Знаехте ли, че са били въоръжени с бойни пушки?

О.: Не знаехме за бойни пушки, не, макар да ни бе известно, че са въоръжени… Нарушителите бяха взели парите и бижутата и все още бяха в магазина. Наредих на моите хора да застанат в уличката зад магазина. Намерението ми беше да влезем през странична врата и да ги изненадаме.

Корд се заслуша в чупенето на съчки от невидимо животно, проправящо си път през гората. Помисли си колко е странно, че край него минава някакво същество, вероятно на не повече от десетина крачки и въпреки това той не усеща опасност. Сякаш околната природа е равнодушна към него и го смята за нещо незначително и незаслужаващо дори да му се причини вреда.

В.: Сержант Корд, можете ли да ни кажете какво се случи?

О.: Да, сър. Имаше много изходни врати от магазините към задната уличка. По невнимание бях казал на хората да влязат през вратата на номер 143.

В.: По невнимание ли?

О.: Това беше грешка. Вратата откъм бижутерийния магазин беше номер 134. Аз…

В.: Объркахте номерата ли?

О.: Да, сър. В разговора ми с инспектора от противопожарната охрана той ми бе казал правилния номер на вратата. Бях си го записал. Но когато се обадих по радиото на своите хора от коя врата да влязат, съм го прочел погрешно.

В.: Значи те са влезли в търговския център през погрешна врата.

О.: Не, само се опитали. Но тази врата била заключена. Докато колегите са се мъчили да я отворят, мислейки, че това е правилната врата, престъпниците изтичали навън към уличката и стреляли срещу полицаите. Гърбовете им…

В.: Чии гърбове?

О.: Полицаите са били с гръб към престъпниците. Двама полицаи бяха убити и двама бяха ранени.

В.: Престъпниците заловени ли са?

О.: До момента — един. Останалите не са заловени.

Той бе временно отстранен от длъжност с половин заплата за шест месеца, но напусна полицията една седмица преди да му възстановят правата. Размотаваше се вкъщи, мислеше си за мъжете, които бяха загинали, чудеше се с каква работа да се заеме, преповтаряше си инцидента десетки, а после и стотици пъти. Престана да ходи на църква, дори нямаше желание да отиде в някоя кръчма или да пийне нещо вкъщи. Прекарваше времето си пред телевизора и работеше понякога като пазач или нещо в строителството. Накрая вноските по ипотеката на кокетната им къща на две нива надхвърлиха всичките им спестявания и тъй като Сара беше вече на път да се роди, те нямаха друг избор, освен да се върнат в Ню Лебънън.

Грижи за насъщния, работа на парче тук и там… Дълги, безкрайни дни. После видя съобщение във вестника, че търсят полицай и подаде молба.

Баща му получи удар пет години след връщането на Даян и Бил в Ню Лебънън. През тези пет години имаше много възможности да разговарят за случилото се в търговския център „Феъруей Мол“. Но двамата мъже прекараха тези пет години в лов на фазани, гледане на филми, поправки на двигатели и спомени за покойната съпруга и майка.

Веднъж, месец преди кръвният съсирек да унищожи ясния разум на баща му, Корд точеше острието на косачката в гаража. Той дочу стъпките и вдигна глава към стареца, застанал прегърбен и бледен, облизвайки ръба на кофичка с кисело мляко. Баща му каза: „Май вече е време да приключим със Сейнт Луис, как мислиш?“. Корд бавно се изправи и коляното му изпука. Той се обърна към баща си и се прокашля. Старият Корд рече сериозно: „Обзалагам се на десет долара, че те ще отстъпят пред Ню Йорк“. Корд отърси късчетата трева от ръцете си и бръкна в джоба си за банкнота. „Съгласен“ — рече той. Баща му се отдалечи към двора, докато Корд се залови пак с косачката, обзет от разкаяние.

В.: Ако някой друг беше съобщил на полицаите правилно номера на вратата, тази злополука нямаше да се случи. Или ако вие бяхте внимавали и прочели бавно номера?

О.: (неясен)

В.: Бихте ли повторили, моля.

О.: Злополуката вероятно нямаше да се случи, не.

Той не бе казал за това на никого в Ню Лебънън. Фактите съществуваха, бяха някъде в досието му в Сейнт Луис. Ако Стив Рибън, Хамърбек Елисън, Джим Слоукъм или Ади Краскоу от „Реджистър“ пожелаеха да си направят труда и да надникнат там, те щяха да научат всичко. Но в шерифската служба на Ню Лебънън само хвърлиха поглед на автобиографията му и повярваха на правдоподобното му обяснение, че е напуснал последната си служба по собствено желание. Повярваха и на аргументацията, че се е уморил да се бори с нарастващата градска престъпност и е пожелал да се върне в своето спокойно родно място. В края на краищата, той имаше шестгодишен син и очакваше второ дете.

На кого би му хрумнало да тършува зад всичко това?

Отново чупене на съчки. Корд се обърна. Животното се бе материализирало. Елен. Видя недалече две кошути. Обичаше да ги наблюдава. Те бяха грациозни в движенията си, но когато се спираха — винаги сякаш бързащи за нещо изключително важно и даваха възможност само за кратък поглед — те бяха напълно величествени. На Корд му се искаше да е поет. Силно желаеше да изложи с думи чувствата си в този момент.

Познанието в еленовите очи.

Разтапящото се слънце.

Невидимото движение на гората по здрач.

Абсолютната печал, ако не достигнеш целта, поставена ти от Бога.

Едно-единствено изпукване на влажни клони и еленът изчезна. Бил Корд се смъкна от скалата и бавно се отправи към своята къща от двадесетия век, към камионетката си, телевизора и своето семейство.