Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (15)

15.

Професор Рандолф Сейлс се почуди защо тук няма щурци или цикади. Ослуша се. Наближаваше края на април. Нима бе твърде рано за тях? Не познаваше ентомологията. С мъка се бе преборил с естествените науки и биологията беше предметът, който му бе намалил общия успех в гимназията. Оттогава бяха изминали двайсет и шест години, но той все още се сърдеше за това.

Изчака в Мемориалния парк на ветераните десет минути преди тя да се появи. Според него Емили Роситър бе една от най-красивите жени, които бе виждал. Тя имаше къдрава кестенява коса, обкръжаваща кръгло бледо лице с италиански или гръцки черти. Само заради хубостта й той би могъл да живее с нея завинаги, щастлив и влюбен.

Но докато тя се приближаваше към него — под клоните на разпъпващите се кленове, по чиито млади листа дръзко проблясваше сребристата луна — това, което видя, го потресе. Тя приличаше на някаква бездомница, разчорлена и с подпухнало лице, косата й бе сплъстена и неизмита, устата й отпусната, дрехите мръсни. Погледът й блуждаеше, а леката й усмивка бе като на луда.

Но въпреки обезумелия й вид, въпреки гнева си към нея, въпреки страха си, Ранди Сейлс не желаеше нищо така силно, както да се люби с нея. Тук, незабавно, на тревата, в калта, гореща плът до плът, в море от хладен пролетен вятър… Искаше му се да я събори долу и да я притисне силно, силно… Желаеше да вкуси от нейната уязвимост. Искаше да усети солената й неизмита плът между зъбите си…

Веднъж той се бе опитал да я прелъсти, но този инцидент не бе доведен до край, макар да бе на косъм от изнасилване. Тя успя да го отблъсне с плесница, с която го разкървави. Той й се извини и повече не се приближи до нея. Странно, този досаден спомен сега още повече засилваше страстта му към нея.

Той бе застанал прегърбен, с ръце в джобовете, когато тя се спря до него. Двамата бяха под улична лампа, чиято светлина изглеждаше по-неясна и зловеща от тази на пълната луна.

— Емили.

— Знаеш какво стана с нея, нали? — Думите й сякаш се препъваха.

— Какво точно искаш?

— С Джени. Нали знаеш какво й се случи?

Тя изведнъж започна да върви, сякаш току-що си припомни за някакъв ангажимент. Сейлс я последва, малко изоставайки. Те се движеха по този начин около пет минути, а после свиха на север по пътека, която водеше към площадка, заобиколена от бетонни пейки, а зад гърба им имаше висок чемширен плет. Така щяха навреме да чуят, ако някой тръгнеше към тях.

Когато разговаряше със студентки, Сейлс автоматично обмисляше варианти за бягство.

— Къде си прекарваш времето сега — попита той, — в стаята ли?

— О, рожбо — прошепна Емили сякаш на себе си.

— Може би трябва да се прибереш при семейството си. Прекъсни семестъра. Ще го уредя, ако поискаш.

— Рожбо.

— Какво се опитваше да кажеш по телефона? Не беше много ясно.

— Не знаех, че ще бъде толкова тежко. Толкова е тежко без нея.

— Какво точно искаш?

Луната светеше по бузите й в две струйки от очите към устата й. Сейлс стоеше с ръце все още в джобовете, Емили бе кръстосала длани върху гърди, които той никога не бе виждал.

Тя го попита:

— Ти си я видял в нощта, когато тя е умряла, нали? — Говореше така, сякаш бе на границата пред нещо и той не можеше да разгадае дали това бе решителност или примирение.

— Не — каза Сейлс.

— Не ти вярвам.

Намираха се в малкия парк близо до колежа, място, където открай време любовните двойки се разкопчаваха и разсъбличаха, търкаляйки се по благоуханната трева. Тази вечер паркът беше, или поне изглеждаше, съвсем пуст.

Емили каза:

— Ти знаеш какво е станало с нея, нали?

След миг мълчание Сейлс рече:

— Защо ме питаш?

— О, рожбо — промълви Емили. — О, рожбо, рожбо…

Сейлс я попита с яростен шепот:

— Какво говориш? Какво знаеш? — Не можеше вече да сдържа връхлитащото го чувство и без да се контролира, я сграбчи със силните си ръце за раменете.

Тя като че ли изведнъж се събуди и се отдръпна, тръсна глава и извика:

— Причиняваш ми болка…

— Ей, има ли някой тук? — обади се дрезгав глас.

Дочуха се стъпки. Някой се движеше в близката гора, скрита от погледа с чемширен плет. Емили се отскубна. Сейлс тръгна към нея. Тя диво размаха ръка, сякаш се пазеше от раздразнена оса.

— Кажи ми! — прошепна настойчиво Сейлс.

Емили бързо пое по пътеката. Той тръгна след нея, но досадникът, някой от пазачите, светна с фенерчето си към тях. Двамата успяха да се прикрият. Емили хукна да бяга.

Сейлс прошепна:

— Почакай!

После тръгна през храстите, за да не го види пазачът. Вървеше бързо в тъмнината натам, накъдето предполагаше, че тя е отишла.

 

 

Фатар подтичваше мудно по пътеката и вече се задъхваше. Това го подсети за ужасния час по физкултура утре; учениците щяха да пробягат 1500 метра — истинско изтезание за него. Той си представи как се влачи и как тлъстините му се тресат, докато останалите — всички вече финиширали — дюдюкат и се смеят. „Хайде, Фил. Давай, Фил. Давай!“ Направо му се повдигаше.

Той излезе от гората и повървя малко, преди да подуши мириса на вода и тиня. Озова се в подножието на язовирната дига на Блакфут Понд. Фатар усети възбуждане в слабините и болезнено си призна, че въпреки ужаса на миналия вторник вечерта, Фатар в своето превъплъщение от „Измерението“ желае отново да изживее онзи половин час, който бе прекарал тук.

Фарове. Шум от профучаваща кола. Той се наведе и изтича до малка ела. Светлините от фаровете се плъзнаха над главата му като прожектори в затворнически лагер и колата изчезна със свистене на гумите във влажния въздух. Фатар закрачи в тинестата падинка и започна да търси ножа, който за свой ужас разбра, че е загубил в онази нощ. Той се терзаеше от тази небрежност, недостойна за Фатар (ала типична за едно дебело, тромаво момче в първи гимназиален клас). Той затърси насам-натам, използвайки малко фенерче, което бе увил в черна хартия, за да го прикрива.

Фатар постепенно започна да се успокоява. Миризмата на тиня и вода, квакането на жабите, всичко това му напомняше за часовете по биология — любимият му предмет. Спомни си за времето, когато бе помагал на учителя си да събира жаби край реката една вечер и на другия ден той благодари на Филип пред целия клас. Лицето му тогава пламна от необикновена гордост от тази похвала. Почувства се толкова смел, че предложи да умъртвява жабите на ония свои съученици, които не желаеха да го сторят. Прободе главите на поне дузина жаби в този ден. Едно от момичетата му благодари и каза, че е храбър. Слисан, Филип я бе погледнал втрещено.

След половин час напразно търсене на ножа из калта, той се отказа. Не биваше повече да остава тук; баща му можеше внезапно да нахълта в спалнята. Тръгна към пътеката. Тогава чу стъпки. Филип замръзна на място, пот изби на челото му и целият настръхна от ужас. Отстъпи назад към елата. Стъпките наближаваха и той се сви под ниските клони. После надникна оттам.

Момиче!

Той веднага се успокои и трепет изпълни дебелото му тяло.

Май че беше пак студентка. Горе-долу на същата възраст като първата. Само че по-хубава. Не толкова едра. Той отново усети възбуждането в слабините си. Почти като изгарящо потръпване. Тя бе сама. Той се зачуди как ли изглеждат циците й, скрити под дебелия пуловер. Полата й бе широка. Филип почувства мъчителна ерекция. Момичето мина точно покрай елата. Застана в средата на поляната.

Крачейки напред-назад, тя се взираше в земята, докато стигна до полянка със сини цветя. Падна на колене, омазвайки полата си с тиня. Надвеси се напред. Той не виждаше какво прави тя. Чуваше я как нещо тихо мърмори на себе си.

— Емили! — обади се задъхан мъжки глас откъм шосето.

Ерекцията на Филип изчезна и той се сниши под дървото. Момичето се наведе още по-ниско и се сля с цветята. Мъжът тичаше по шосе 302, на десетина метра от нея. Той се спря и погледна към езерото. Луната светеше право в лицето му и Филип го видя, че присви очи. Гледаше точно там, където момичето се криеше, но не я видя. Извика още веднъж и после тръгна обратно по шосето. Скоро се скри от погледа.

Момичето се изправи. Филип долови шумолене на листа, когато тя ставаше. Чу се обаждането на бухал. Филип изви едно клонче надолу, за да я вижда по-добре. Запита се как ли изглежда задникът й. Дали и нейните гърди миришат като на другото момиче — като вкусна подправка. Зачуди се дали космите между краката й са руси или кафяви. Ерекцията се завърна и опънатите джинси грубо го притискаха.

Красивото момиче бавно стана и тръгна по пътеката. Филип видя, че тя си изтърва портмонето. Той пусна клончето. То подскочи и я закри от погледа му. Филип се отдели от дървото и отиде на поляната, където вдигна портмонето и без да го отваря, го приближи до лицето си. Подуши аромата на лимонов парфюм, обработена кожа и грим. Пъхна го в пазвата си и тръгна след нея.

 

 

Настъпило е пълнолунието над Ню Лебънън.

Повечето мъже са почти невидими в маскировъчните си ловни облекла, макар че от време на време се вижда проблясване от цевите на пушки и от радиоприемници. Скрили са се зад храсталаци, пазейки се от тръните и потръпват от студ, макар че е вече почти месец май. Движат се по двама или трима по опустелите улици. Обикалят с коли. Някои от тях, ветерани, са почернили скулите си и изгарят от нетърпение, каквото не са чувствали от двайсет и пет години.

Някои мъже кръстосват полето, където според тях няма голям шанс да открият убийци, но пък където, ако това стане, луната би осветила тяхната мишена. Пушките им са заредени с каменна сол или едри сачми, а някои от ловците са пробили куршумите и са запълнили дупките с живак, после са ги запечатали с восък, за да бъдат сигурни, че дори ако само леко прострелят убиеца, той повече да не може да стане.

Някои са излезли с бира и пържени пилета и са си запалили огън, надявайки се, че самото им присъствие ще възпре този тип. Други възприемат работата си като стражи по-сериозно и са уверени, че цялото бъдеще на един спокоен Ню Лебънън зависи от тяхната бдителност. И от техния прицел. Джим Слоукъм и Ланс Милър, махнали всички външни белези на полицейската си служба, са навън с подобна група.

Няма никакви изстрели до осем часа вечерта, когато Бил Корд свива по шосе 302, прибирайки се вкъщи. Автор на първия изстрел, не особено изненадващо, е един от ловците, който отправя заряд сачми към свой колега. За щастие жертвата е простреляна само от пет или шест сачми. Втората жертва е котка, а третата е киноплакат на Том Круз, което може да е било или да не е било случайно.

Към девет часа Уейлън Синкс, жонглирайки с еднолитрова бутилка уиски и 16-калибров „Браунинг“, е забравил да пусне предпазителя, докато се прехвърля през една ограда, и нелепо се самоубива. В шерифската служба на Ню Лебънън, при диспечера в окръжното шерифство, както и на номер 911 са се получили десетки обаждания. Те са предимно от лица, видели „Лунния убиец“, който ту носи дълъг нож, ту въже. Обикновено е застанал в заден двор и наднича през прозорците, макар и понякога да се катери по стени или да бяга по покривите. Няма особено много работа за полицаите. Те патрулират и под прожекторите им съмнителните сенки напълно изчезват.

Пълнолунието направо смазва град Ню Лебънън.

То така потиска, че почти чуваш някакво бръмчене като от мощна електрическа крушка или като от бученето на кръвта в собствените си уши, когато задържаш дъха си от страх. Лунната светлина така измъчва хората из целия град, че виждаш неспокойни лица по прозорците и чуваш воя на кучетата — макар че те не лаят заради лика на луната, а заради непрекъснато дебнещите фигури наоколо, бледи, ала изглеждащи черни под зловещата светлина.

 

 

Корд се прибра вкъщи в осем и трийсет. Изпрати полицая Том да се прибере при разтревожените си жена и деца. Даян и Джейми бяха на състезание по борба в гимназията, където на самия Корд така много му се искаше да бъде. Той влезе в къщата, като се чудеше дали не трябваше да даде нещичко на Том; симпатичният млад мъж бе повече детегледач, отколкото охрана през изминалите няколко дни.

Корд свали калните си обувки и прегърна Сара. Изми ръцете и лицето си на кухненската мивка и после наля диетична кола за нея и сода за себе си.

Заловиха се за работа.

Тя беше доста нервна тази вечер. Заниманието им тръгна зле от самото начало. Тя често изпадаше в паника и говореше глупости, шегуваше се и се държеше лекомислено. Това ядосваше Корд, защото Даян му бе казала, че госпожа Бидърсън урежда нещо специално за тестовете на Сара и според него това глупаво държане се равняваше на неблагодарност.

Бяха във всекидневната, на дивана, заобиколени от купища листове. Сара изглеждаше толкова малка и смазана от тази бъркотия, че Корд прибра листовете и ги подреди в една-единствена купчинка. Те представляваха опитите на Сара да се упражнява за теста по правопис. Досега, при дванайсет опита, най-доброто й постижение бе двайсет и две точки от общо петдесет. Но за да изкара, бяха необходими трийсет и три.

Този ден Корд бе попълнил чек на името на доктор Паркър за 880 долара, което бе точно два пъти повече, отколкото му струваше да ремонтира таванското помещение.

— Да опитаме пак — рече той.

— Татко, не искам да се явявам на този тест. Не се чувствам добре.

— Скъпа, трябва да поработим върху още няколко думи. Стигнали сме само до буквата „М“.

— Уморена съм.

В никакъв случай не можеше да се каже, че е уморена превъзбудената му малка дъщеря. И отново като на бойно поле, двамата седяха със списъка от думи за проверка на правописа.

— Хайде, думите с „М“. — Той се пошегува: — „М“ като мъчни думи.

— Не искам да правя гаднярския тест — навъсено рече Сара.

— Не ругай.

— Това е лайнян тест! Не искам…

— Млада госпожице, не използвай повече такива думи.

— … да се явявам на него! Мразя доктор Паркър.

— Само думичките с „М“.

— Уморена съм — захленчи тя.

— Сара. Как се пише „магазин“?

Присвивайки очи, с прехапана устна и изправен гръб, тя каза:

— М-А-Г-А-З-И-Н.

— Много добре, скъпа. Чудесно. — Корд бе впечатлен.

„Магазин“ бе отбелязан с плюс, както и „магаре“, „магия“, „мажа“ и „мазе“. Сара нямаше такъв успех при думите „магнетофон“, „магьосник“, „маймуна“ и „майстор“. Доктор Паркър не бе споменала това, но Корд се залови да рисува илюстрации на думите. Това изглеждаше находчиво, но не помогна.

Сара изпадаше във все по-лошо настроение. Кракът й нервно потръпваше. Малките й пръстчета бясно се сплитаха и разплитаха.

— Сега кажи как се пише „майчинство“.

Сара започна да плаче.

Корд се изпоти. Толкова много пъти бе преживявал това и винаги чувстваше нейния неуспех като свой. Искаше му се да я разтърси. Искаше да я сграбчи за раменете, да я обърне към Джейми и да каже: „Та вие сте от една кръв. Между вас няма разлика. Не разбираш ли? Просто се постарай! Постарай се! Защо не можеш да го направиш?“. Искаше му се да се обади на психиатърката и да й каже да размърда облечения си по последна мода задник и веднага да довтаса тук. Но рече с уморен глас:

— Справяш се добре. Много по-добре, отколкото в началото тази вечер.

— Не, не се справям! — каза тя и се изправи.

— Сядай, млада госпожице. С тази дума сме се занимавали и преди. Опитай пак. „Майчинство“.

— М-А…

Корд я чуваше как тежко диша и за миг си спомни за дългите родилни мъки на Даян, когато дъщеря му се раждаше. Дишай, дишай, дишай…

— После има И-Н-С. Не, чакай. М-А-Й… Обърках се. Чакай, чакай…

Корд сложи листа на масата при другите сбъркани думи и взе нов празен лист. Той започна да пише: „М-А-Й-Ч-И-Н…“.

— Не! — изкрещя тя.

Корд премигна от силата на вопъла и от ужаса в него.

— Сара!

— Не зная! Не зная! — пищеше тя.

Корд рязко стана, събаряйки стол. Помисли си, че тя има някакъв пристъп.

— Сара! — отново извика той. Целият настръхна от паника.

Корд я хвана за раменете.

— Сара, престани!

Тя отново изпищя и изпадна в истерия.

Той силно я разтърси и косата й се разпръсна около главата й като златен облак. Чашата се преобърна и содата потече към килима. Сара се отскубна от него и хукна по стълбите към стаята си. Стените се разтърсиха, когато тя тресна вратата.

 

 

Разтреперан, Корд попиваше разлятата сода със салфетки, когато се позвъни на входа.

— О, боже мой, какво пък има сега?

Стив Рибън се бе облегнал до вратата и се взираше навън към моравата.

— Да поговорим за минутка, а, Бил?

Корд погледна към стаята на Сара и после пак се обърна към Рибън.

— Влизай.

Рибън не помръдна.

— Семейството вкъщи ли е?

— Само Сара. Джейми и Даян са на състезание. Всеки момент ще се върнат.

Шерифът не продума веднага.

— Защо не излезеш за малко навън?

Корд поклати глава.

— Не искам да се отдалечавам. Сара не се чувства добре. — Той излезе на верандата. Рибън затвори вратата зад него. Корд изтръска капките сода от пръстите си. Служебната кола на шерифа бе паркирана на алеята. Джим Слоукъм бе на шофьорското място. На задната седалка се намираше едър русоляв мъж с груби черти на лицето, който не откъсваше поглед от облегалката пред себе си.

Рибън се взираше в осветената от луната морава, разглеждайки безупречно поддържаната трева. Той каза:

— Бил, трябва да говоря с тебе. Намерили са съквартирантката на Джени. Емили Роситър.

Корд скръсти ръце.

Намерили са… Не: ние намерихме. Корд разбра разликата.

Сега бе негов ред да втренчи поглед в добре окосената тревна площ. От неговото място тя изглеждаше като геометрична фигура, чието име не можеше да си спомни — правоъгълник, разтеглен отстрани.

— Някой я е ударил по главата и след това я е хвърлил в Блакфут Понд точно до дигата. Удавила се е. И е правил доста неприятни неща с нея. — Рибън направи пауза. — Засега предполагаме, че има сходство между стъпките около нея и онези край езерото в нощта, когато е била убита Джени Гебън. Знам твоето мнение, Бил, но изглежда, че през цялото време май наистина е имало култов убиец.