Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (14)

14.

Затрудненията й започнаха от първата асиметрична фигура.

Риса Паркър прелисти зелената книжка, на чиято корица с големи черни букви бе напечатано „Проверка на зрително-моторната интеграция“, и си отбеляза точното място, където Сара се проваляше: в опита й да копира рисунка на правоъгълник.

Психиатърката отдели това настрани и прегледа „Таблицата на Уекслър за изследване на детската интелигентност“, проследявайки колебливата диаграма на словесните и функционални тестове. „Новият устен тест за четене на Грей“, със строго определено времетраене, показваше, че четенето при Сара — ученичка в четвърти клас — е на ниво първи клас. Без напрежението от наличие на часовник, тя бе малко по-добре.

Резултатите се оказаха по-лоши, отколкото лекарката бе очаквала.

Сега Сара седеше пред нея, мъчейки се над последния диагностичен тест — „Неформален тест за изразяване на писмена реч“. Доктор Паркър виждаше тревожното поведение, уплашено подскачащия поглед, треперещите колене, избилата пот. Психиатърката, занимавала се някога с всекидневен анализ в продължение на шест години, непрекъснато се бореше със собствения си гняв и неувереност, както и със студенината, чрез която те се проявяваха; тя се помъчи да внуши спокойствие на детето.

— Не е нужно да бързаш, Сара. — Широка усмивка. — Не се притеснявай.

Отбеляза си процеса на възприемане. Сара не произнасяше непознати или трудни думи. Тя ги гледаше втренчено, без да движи устни, мъчейки се да приложи някакви фонетични умения и после бавно изписваше думите с разкривени букви. Сара се бе привела напред, сбърчила напрегнато чело, докато се стараеше да си представи думите. Очевидна бе агонията на непрестанната борба със своята изостаналост.

Децата на полицаи по-често проявяваха невъзприемчивост към учене, отколкото тези на други родители, и доктор Паркър усети как в нея се надига възмущение срещу Бил Корд. Тя никога нямаше да демонстрира това свое негодувание, но на самия него щеше да му е нужно дълго време, за да го опровергае. Думите на Даян Корд бяха доста мъгляви и доктор Паркър се питаше доколко този човек наистина е помагал на дъщеря си, въпреки вярата на Даян.

Лекарката знаеше също така и нещо друго — колко малко, в края на краищата, момичето щеше да напредне и колко огромни усилия и средства щяха да са нужни дори за този ограничен успех.

— Боя се, че времето ти изтече — каза доктор Паркър и взе тетрадката от момичето, което се бе изпотило и задъхало.

Тя прегледа жалкия опит на момичето да напише разказче по проста илюстрация в книжката с тестовете — едно момче с бейзболна топка. Сара бе започнала: Той са казваши Фреди. И той искаши да играе (бйезбол,) бейзбол, само че… Правописът беше отчайващ. Историята продължаваше половин страница; дете със средни възможности би могло лесно да изпише три или четири страници за това време.

— Добре, Сара, много хубаво. Това е последният от нашите тестове.

Сара гледаше скръбно как писменият тест бе напъхан в папката.

— Издържах ли?

— Не е необходимо да издържиш тези тестове. Те само ми показват нещо за тебе, за да мога да ти помогна в училище.

— Не искам да се връщам в училище.

— Разбирам, Сара, но за тебе не е хубаво да изоставаш още една година. Нали не искаш всички твои съученици да минат в следващия клас, а ти да останеш да повтаряш?

— Искам — отвърна без колебание Сара, — точно това искам.

Доктор Паркър се разсмя.

— А какво ще кажеш, ако се обадя на госпожа Бидърсън и я уговоря да правиш тестовете устно? Съгласна ли си?

— Значи няма да пиша отговорите, така ли?

— Да.

— Дали тя ще се съгласи?

— Сигурна съм в това. — Вече се бе обадила.

— Ами правописният тест? Страх ме е от него. — Гласчето бе станало кротко и смирено. Престорено смирено, забеляза лекарката. Сара успешно бе прилагала вече тази тактика.

— Бих искала да го направиш. Нали ще го направиш заради мен?

— Ще ме изправят пред всички. Ще ми се смеят.

— Не, можеш да го направиш сама. Ти и госпожа Бидърсън. Никой друг.

Детето инстинктивно долови, че това е най-доброто, на което може да се надява. Сара погледна доктор Паркър и кимна неуверено:

— Мисля, че да.

— Добре. А сега…

— Може ли да довърша разказа вкъщи?

— Разказа ли?

— За Фреди и бейзболната топка. — Тя кимна към книжлето.

— Съжалявам, Сара, нямаме повече време.

Лицето на момичето се сгърчи от огромно разочарование.

— Но аз не успях дори да стигна до хубавата част!

— Така ли? — попита доктор Паркър. — Каква е хубавата част?

Сара вдигна очи към същите дипломи, в които Даян се бе взирала така отчаяно миналата седмица. Момичето се обърна, погледна лекарката и каза:

— После Фреди ритва топката към улицата, където тя започва да се търкаля по тротоара и стига до аптеката. И там е господин Хап… — Очите на Сара се разшириха. — А той някога играел за „Чикагските орли“. Това бил отбор, който имал истински орли и те внезапно се спускали надолу, сграбчвали топката и я запращали чак над трибуните и така печелели всеки мач. И господин Хап казва на Фреди…

Доктор Паркър вдига ръка.

— Сара, чела ли си някъде тази история?

Тя поклати глава.

— Не, току-що я съчиних, нали така трябваше. Помислих си, че така трябва. Съжалявам… — Погледът бе сведен театрално. — Нещо лошо ли съм направила?

— Не, в никакъв случай. Продължавай.

— И господин Хап казва на Фреди: „Ако наистина искаш да играеш бейзбол, мога да те направя най-добрият играч на света, само трябва да намериш най-високото дърво в гората на орлите и да се покатериш на върха му. Дали си достатъчно храбър да го сториш?“.

Разбира се, Фреди се справил и Сара разпалено продължаваше неговите приключения, без да забелязва как обкичената с гривни ръка на лекарката се протяга и уж нехайно вдига позлатената си писалка, записвайки с бързи, наклонени стенографски символи как Фреди тръгнал да търси вълшебната бейзболна топка — как се преборил с Хюго Острите нокти, най-лошият орел на света, после построил ново клубно помещение за отбора, след като предишното изгоряло, напуснал дома си и заживял в голямо гнездо със семейство прекрасни златни орли. Фреди повече не се завърнал вкъщи, макар че наистина станал прочут бейзболист. Когато Сара свърши, доктор Паркър вече бе изписала десет стенографски страници.

— Това е много интересна история, Сара.

— Не е — рече Сара с маниера на телевизионен филмов критик. — Но картинката беше за Фреди и бейзболна топка, затова не можах да измисля нищо друго.

Лекарката прелисти бавно бележника си и после каза:

— Добре, сега ще прегледам всички неща, които направи за мен, а ти трябва да се прибереш и да се готвиш за своите тестове.

— Искам татко да ми помага.

След миг лекарката вдигна поглед.

— Извинявай, Сара. Какво ми каза?

— Искам татко да ми помага да уча. Може ли?

— Това е чудесно — разсеяно отвърна Риса Паркър. Умът й бе съвсем погълнат от едно момче, бейзболна топка и говорещ орел.

 

 

— Това е моето федерално разрешително за огнестрелно оръжие и това е лицензът ми на частен детектив от щата Мисури.

Шериф Стив Рибън разгледа квадратчетата ламинирана пластмаса в портфейла на мъжа. Никога не бе виждал федерално разрешително за оръжие. Или детективски лиценз от щата Мисури.

— Всичко изглежда редовно — рече той.

Чарли Махони прибра портфейла в джоба си. Носеше костюм на бизнесмен — на фини, бледи карета като че ли в сиво, но отблизо се виждаха тънки розови и сини линии. На Рибън страшно му хареса този костюм. Той му даде знак да седне, забелязвайки, че мъжът пред него притежава два вида самоувереност: типичната властност на дългогодишно ченге. И безмълвната самонадеяност на човек, който е убивал друг човек.

Махони метна скъпия си жълто-кафяв шлифер на един празен стол и седна срещу бюрото на Рибън. Той заговори, без да показва снизходителност или интерес, за красивото пролетно време, за трудното придвижване до Ню Лебънън със самолет, за провинциалността на града. После млъкна и се загледа в огромна топографска карта на окръга, закачена зад гърба на Рибън. В този момент Рибън започна да се чувства изключително неудобно.

— А какво точно мога да направя за вас? — попита той.

— Тук съм дошъл като консултант.

— Консултант?

— Представлявам семейството на Джени Гебън. Бил съм криминален детектив в Чикаго и имам голям следователски опит. И ви предлагам своите услуги. Безплатно.

— Работата е там, че…

— Залавял съм или съм помагал в залавянето на повече от двеста заподозрени в убийство.

— Ами, просто исках да кажа, че вие сте, нали разбирате, цивилно лице.

— Вярно — призна Махони. — Ще бъда откровен. Не мога да ви кажа колко е разстроен господин Гебън от случилото се. Това няма нищо общо с вашите възможности да пипнете виновника, шериф. Той просто чувстваше, че трябва да ме изпрати. Джени бе единственото му дете.

Рибън потръпна, усещайки искрена мъка.

— Разбирам го напълно какво изживява. И аз самият имам деца. Но нали знаете как стоят нещата, има си законни положения. Сигурно така е било и при вас в Чикаго.

— Естествено, и още как. — Махони се вгледа в червендалестото лице на Рибън и прибави малко превзетост в гласа си, когато каза: — Все пак няма да навредим с нищо, ако поговорим малко, нали?

— Така е, струва ми се.

— Вие ли ръководите случая?

— Ами, в общи линии, да — рече Рибън. — Но си имаме тука старши детектив, който върши повечето подготвителна работа. Бил Корд. Свестен мъж.

— Бил Корд. Занимава се с тая работа от няколко години, а?

— Да, така е.

— Какъв подход е възприел?

— Смята, че е бил някой, който я е познавал. Най-вероятно някой от колежа.

Махони загрижено кимна с глава.

— Значи се застрахова.

— Моля?

— Решил е да действа предпазливо. Според статистиката повечето хора биват убити от някой…

— … с когото те се познават.

— Точно така. Но от това, което съм прочел, този случай изглежда малко по-особен. Разни отклонения и обрати, нали разбирате за какво говоря?

— Напълно ви разбирам. — Рибън бе понижил гласа си. — Имам маса неприятности по случая. Виждате ли, налице са някакви култови оттенъци в тая работа.

— Култ. — Махони пак закима, този път благосклонно. — Значи тя е била като принесена в жертва или нещо подобно. Правилно. Ония кози и кръвта. Луната и всичко останало. Този, който е подхванал тая идея, наистина разбира от криминалистика.

Предпазливостта на Рибън почти изчезна, но той каза:

— Въпреки това се безпокоя заради вашето участие, господин Махони. Аз…

— Чарли — смъмри го Махони. — Чарли. — Той вдигна нагоре набитите си ръце с пожълтели показалци. — Поне се възползвайте от подкрепата и нека да ви кажа за наградата.

— Награда ли?

— Господин Гебън е много заможен човек. Той предлага двайсет и пет хиляди долара за залавянето на убиеца.

Рибън захапа устна, за да сдържи напиращата усмивка.

— Е, наистина, това е щедро… Разбира се, можете да си представите, че подобни награди пораждат какви ли не неразбории, за да се постигне премията. Доста от нашите хора в околността притежават оръжие и са с разрешително да го носят.

Махони се намръщи и се поправи:

— Трябваше да кажа: наградата е само за професионалисти. За полицейски служители. По този начин никой няма да пострада.

— Господин Махони.

— Аз съм ченге, вие сте ченге…

— Чарли. Чарли, това може да не изглежда добре за… Ами, искам да кажа, в политическо отношение не е хубаво да имаме външен човек тук. Може да изглежда, че сякаш не разбираме от работата си.

— Но може също така да изглежда, че толкова много мислите за хората, та дори предвидливо сте поканили специален помощник. — Без да бърза, Махони погледна часовника си. — Така. Е, това е. Ако решите, можете да ме изритате оттука още утре сутринта. Обаче оставам в града поне за тази нощ, а пък не познавам жива душа. Какво ще кажете да си пийнем малко двамата и да си поприказваме, а? Нали няма друго развлечение в този град?

Рибън едва не подхвърли, че едно от развлеченията е изнасилване на студентки при лунна светлина, но се спря навреме.

— Е, има — рече той, — ама освен риболова, никое не е така приятно като пийването.

 

 

Тя вдигна визитката от бюрото си с трепереща ръка и се втренчи в малкото бяло правоъгълниче. То беше твърдо и ъглите му бяха много остри. Единият се вряза болезнено в палеца й с изгризан нокът, оставяйки кърваво петно върху картончето.

Емили Роситър понечи да седне на леглото, но си помисли, че те може би са сядали там. Вероятно са надничали между дюшека и пружината. Опипвали са възглавницата. Докосвали са с ръцете си същите тези чаршафи, където бяха лежали тя и скъпото за нея същество. Тя хвърли визитката, която се преобърна и видя как думите: „Моля, обадете ми се… Дет. Уилям Корд“ се появиха и изчезнаха при падането на картичката в кошчето за боклук. Тя се запита дали и боклукът не е бил осквернен. Емили излезе в коридора и се насочи към нишата с телефона.

Тя набра един номер и леко се напрегна, когато отсреща й отговориха.

— Обажда се Емили… Трябва да те видя. Не, сега. — Тя изслуша за момент силните протести и после отвърна предизвикателно: — Отнася се за Джени. — Гласът от другия край замлъкна.

 

 

— Значи почвам да й приказвам ти вече прекаляваш защо не си гледаш работата и после Дона вика той е много важен нали разбираш очите му са такива остри и аз почвам…

Филип Халпърн си мислеше: „Стига си дрънкала“.

В стаята, която деляха двамата със сестра си, имаше един телефон. Повечето време го използваше сестра му, четиринайсетгодишна.

Хладният бриз на априлската вечер нахлуваше през прозореца, нагъвайки зеления чаршаф, отделящ частта на Филип от тази на сестра му. Върху лошо боядисаните стени бяха залепени десетки намачкани плакати от онези, които са закрепени с телбод в средата на тийнейджърски списания. Вятърът за миг повдигна чаршафа, обсипан с червени цветчета и за кратко време Мадона бе с лице към „Терминатор“ на Шварценегер.

В притежаваната от Филип половинка от това спарено помещение имаше купища с комикси, научнофантастични романи, картони за рисуване, пластмасови фигури на герои и злодеи от комикси. Стотици списания — „Фангория“, „Хеви метъл“, на много от тях липсваха кориците; тъй като не можеше да си ги позволи, Филип редовно задигаше непродадените и окъсани броеве от боклукчийските кофи зад „Ню Лебънън Нюз“. Върху скрина и бюрото му се намираха сложни пластмасови макети на космически кораби, безупречно сглобени, но покрити с мръсотия. В ъгъла, зад полузавършен училищен проект на закачалка за шапки, се бе събрало голямо валмо прах.

Това, което се хвърляше в очи, беше огромен ръчно изписан надпис. С особени натруфени знаци, той гласеше: „Вход забранен“, като съобщението бе заобиколено от десетки рунически букви и малки фантастични фигурки и дракони.

Филип лежеше на хлътналото си легло върху дюшек, който сега бе сух, ала с безброй стари петна от урина. Беше казал на родителите си, че трябва да учи за контролно и се прибра в спалнята. Баща му изглеждаше приятно изненадан от тази новина и продължи да си гледа телевизия. Филип обаче не учеше. Той четеше Хайнлайн, Азимов, Филип К. Дик, лежеше върху леглото, взирайки се в цветенцата от чаршафа и проектираше във въображението си лазер, докато не влезе сестра му и започна да говори по телефона със своята приятелка.

Стига си дрънкала.

Баща им отвори рязко вратата на спалнята и каза:

— Телефонът да се затвори. Лампата да се загаси. Веднага. — Ръката му щракна ключа на лампата. Вратата се хлопна.

— … сега, стария… трябва да свършвам. Аха, утре.

Филип насочи лазера към послеобраза на баща си, за да види дали ще заработи. Той успя и то грандиозно. Филип изобретяваше много ефикасни оръжия.

Гласът му съскаше, докато отново стреляше.

Роузи рече:

— Задник.

— Кажи му го на него.

— На тебе говоря — рече тя.

Той чу ципа на джинсите. Почуди се какво ли ще облече за леглото.

Филип каза:

— Ти си крава.

— Както желаеш — рече тя.

— Кучка.

— Педераст.

Пружините на матрака й изскърцаха, когато тя се тръшна в леглото. Филип не помръдна десетина минути — докато не чу равното й дишане. Напълно облечен, той се изправи, чувствайки как от отворения прозорец го облива хладният въздух. Прехвърли се през прозореца и скачайки към влажната земя, той си представи как преминава в „изгубеното измерение“; беше воинът Фатар, който се позалюля малко, после се изправи и уверено закрачи, напускайки окъпания в лунна светлина заден двор.