Джефри Дивър
Урокът от нейната смърт (11)

11.

Бил Корд се надвеси уж нехайно над Сара. Той внимателно премерваше думите си, когато каза:

— Скъпа, искам да те попитам нещо и ако ме обичаш, ще ми кажеш истината, нали?

— Разбира се, тати. — Момичето предпазливо го погледна. — Нещо лошо ли съм направила? Извинявай.

— Не, не, скъпа. — Сърцето на Корд се свиваше, надничайки в разкаяните й очи. — Просто съм любопитен да разбера нещо. Някой да те е снимал през последните два дни?

— Мене ли? Не.

— Или просто да те е помолил дали може да те снима? Някой непознат по пътя от училище до вкъщи?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Нещо лошо ли съм направила? — Като че ли щеше да заплаче.

— Не, нищо. Всичко е наред. Нищо лошо не си сторила. Просто питах. Тичай да се измиеш за вечеря.

Корд се върна при Стив Рибън и Том, които бавно крачеха около оградата на Корд.

— Нищо, Бил — рече Рибън. — Нито една стъпка.

— Изсъхнала трева. Какво можеш да очакваш?

Полицаят каза:

— Бях тук през целия следобед. — Говореше оправдателно. — Не мога да бъда едновременно и отпред, и отзад.

— Не те обвинявам, Том.

Рибън затули очи с ръка и впери поглед към гората.

— Някой живее ли нататък?

Корд се облегна на стълб от оградата, присвил очи срещу залязващото слънце.

— Има петстотин акра гора, предимно частна. Няколко къщи. Отвъд това е реката, а от другата страна се намира резерватът, университетът и градският център. Можел е да дойде от всяка посока. Възможно е да е паркирал на шосето до реката и да е дошъл пеш. Никой от съседите не е видял нищо.

Корд отново огледа снимката през найлоновата торбичка, в която бе прибрана сега. Беше на момиче, на около възрастта на Сара — лицето й не се виждаше — легнало в тревата. Полата й бе вдигната до кръста и триъгълникът на белите й гащички изпълваше средата на снимката.

На гърба с червен маркер бяха изписани печатни букви: „РАБОТИШ ТВЪРДЕ МНОГО, ДЕТЕКТИВЕ“.

— По дяволите. — Той потръпна, сякаш бележката му носеше физическа болка. — Мисля, че не е Сара. Тя казва, че никой напоследък не я е снимал, и знам, че не лъже. Но, дявол го взел…

Полицаят каза:

— Трябва да се направи анализ на почерка. На изрезката от вестника, дето беше при езерото, и на това.

— Сигурен съм, че е един и същ — рече Корд. — Дори и аз виждам приликата.

— Никой ли не е видял нищо? А синът ти?

— Не. Нямаше никой вкъщи.

— Братче, съжалявам за всичко това — каза Рибън.

— Съжаляваш? — промърмори Корд, влизайки вътре.

Даян беше на кушетката със сплетени ръце. Корд седна до нея и обгърна ръцете й.

— Може да е било просто шега и да няма нищо общо с разследването.

— Шега ли? Та това е нашата дъщеря! — яростно прошепна тя.

— Не го знаем със сигурност. Може да е било всяко момиче. Тя ми каза, че никой не я е снимал.

— Тя ли ти каза? О, Бил, та нали я знаеш Сара. Половината време е в своя собствен свят.

— Той само се опитва да ме сплаши. Виж, ако това е Сара на снимката и той е искал да я нарани, защо не го е направил?

Тя притисна затворените си очи. На лицето й се появиха бръчки и за момент тя изглеждаше с десет години по-стара.

— Ако някой е в опасност, това съм аз — рече Корд.

— Страшно ме успокои, няма що — сопнато отвърна Даян.

— Мила, този тип не е глупав. Убийството на полицейски офицер е углавно престъпление.

— Той знае ли го? — подметна тя.

— Даян.

Тя с трясък влезе в кухнята.

Нищо повече не можеше да се направи. Корд излезе пак навън да говори с Рибън. След десет минути Даян подаде глава от вратата и му каза със злокобно равен тон, че вечерята е готова. Корд попита Стив Рибън и полицая дали искат да останат, но те не можеха или по-вероятно не искаха. Тръгнаха си. Корд влезе в трапезарията, после Джейми и Сара също дойдоха и семейството седна да вечеря.

Корд каза на децата с внимателно подбрани думи, че навярно има хора, на които не им харесва това, което той върши по този случай, затова те не бива да ходят никъде сами и че не трябва да се отдалечават от къщата. И да не разговарят с непознати. После Корд успя да намери сили да развесели разговора и започна да разправя за някаква видеокасета със спортни гафове, която наскоро гледал. По едно време обаче настъпи мрачно мълчание, когато Корд осъзна, че е млъкнал по средата на изречение, взирайки се в тъмния прозорец към задния двор. Той бързо стана и дръпна пердето. Всички го гледаха. След това седна и изяде огромна трета порция със зелен фасул, макар да не му се ядеше повече и това изглеждаше доста смешно. По-нататък вечерта премина почти обичайно.

 

 

Т. Т. Евънс имаше обичая да разпитва хората вечер по домовете им. Той се стремеше да не събира сведения в работно време по учреждения, където хората са нащрек и умовете инстинктивно скалъпват лъжи и извинения — за шефове, колеги, клиенти, кредитори.

Освен това на Евънс му харесваше вечерта. Тя му напомняше за съвсем различен период от неговия живот отпреди години. Тежкият аромат на нощта, тишината, избледняването на ярките дневни цветове и ускореният пулс — прелюдия към нощните разузнавателни акции на петчленните бойни групи, които представляваха и връх, и падение в неговия живот.

В десет и трийсет той стигна до последния адрес, къща в колониален стил върху един акър земя, спускаща се към Блакфут Понд. В Ню Лебънън по това време всички под петнайсет години и над трийсет обикновено вече бяха в леглата си. Но прозорците на къщата светеха. Той удари месинговото чукало на лъвската глава и вратата почти веднага се отвори. Разбра, че съпрузите го очакваха. Имаше много добра комуникация между живеещите около Блакфут Понд.

Те се представиха съвсем официално. Високият, с изпъкнало шкембе и рунтава коса, Ханк каза:

— Заповядайте вътре, офицер. Да ви донеса ли нещо?

— Може би, ако не ви затруднявам, чаша вода.

— Разбира се. — Лиза, все още с бялата си блуза и спретната червена пола като на служителка във фирма за недвижими имоти, нервно изчезна.

Ханк въведе Евънс във всекидневна, безупречно чиста като операционна. Бял плюшен килим, кремав диван, покрит с прозрачен полиетилен. Мебелите бяха в опушено бяло и златно. Лиза влезе в стаята и подаде чашата на полицая. И двамата не откъсваха поглед от него, докато той изпи водата до дъно. Не беше чак толкова жаден, но не знаеше къде да остави чашата. Той й я подаде.

— Благодаря.

Тя след малко се върна. Седнаха. Полиетиленът скърцаше силно.

— Вие сте тук заради убийството — каза Ханк.

— Питам всички в района дали са видели или чули нещо по време на убийството. Това е било в около десет часа.

— Беше вторник, нали? — попита Лиза, жестикулирайки с пръсти, сякаш броеше назад по невидим календар.

— Нищо — рече Ханк. — Нищо не сме видели.

— Не — поде и Лиза. — Нищичко. Съжаляваме, че не можем повече да помогнем.

Ханк добави, че му се е искало да помогнат, но сигурно Евънс разбирал как стоят нещата.

Полицаят ги остави да се помъчат в настъпилата дълга тишина и после попита Лиза:

— Но да разбирам ли, че сте видели нещо друга вечер?

Подвижните ръце на Лиза за миг се разпериха. Евънс забеляза, че те бяха оставили потни петна по червената й пола.

— Моля?

Ханк рече:

— Ние не сме видели…

Евънс се обърна към жена му.

— Попитахте дали е било вторник. Просто се чудех дали това означава, че сте видели нещо някоя друга вечер освен вторник.

За момент тя се ококори, а после бързо избухна в смях.

— О, разбирам какво имате предвид. Не. Единствената причина да питам дали е било вторник беше, виждате ли, да се ориентирам. Заради Шон. Той… — Тя премигна.

Ханк бавно извърна глава към нея. Евънс предположи, че те са разисквали цялата вечер как да запазят своята тайна. Лиза започна да трепери. Евънс се запита колко ли шумна щеше да бъде разправията между тези двамата, след като той си отиде.

— Шон е…? — попита Евънс.

— Нашият син — промърмори Ханк.

Лиза каза:

— Той си беше тук във вторник. Точно така. Бях забравила. — Тя с мъка преглътна и Евънс си помисли, че ще заплаче. — Шон се върна късно от тренировка в клуба по стрелба.

— В колко часа може да е било?

Тя погледна съпруга си и реши да не лъже.

— В около десет.

— Тук ли е Шон сега? — попита Евънс.

— Ами тук е — призна Ханк. — Но се съмнявам дали може да ви помогне.

— Беше доста тъмно — рече Лиза. — Мисля, че не е видял много.

— Всичко, което ми кажете, е поверително. Никой няма да узнае, че той ни е дал някаква информация.

Ханк отиде до стълбището и повика сина си. След минута се появи високо момче в джинси и тениска. Изглеждаше уверено, усмихваше се и гледаше Евънс право в очите. Евънс, който имаше две дъщери и нито за минута не бе съжалявал за това, си помисли, че би искал да има син като Шон.

— Чул си за момичето, което беше убито край езерото.

— Да, сър. Научихме на другия ден.

— Разбрах, че си се върнал вкъщи в около десет. От клуба по стрелба. С какво оръжие стреляш?

— „Уинчестър-75“. С оптически мерник.

— Това е хубава пушка. Какъв разряд имаш?

— Отличен. При всички позиции.

Впечатлен, Евънс кимна одобрително и попита:

— Значи си бил навън в около десет часа във вторник?

— След като изхвърлих торбите с боклука в кофата, видях една миеща се мечка и я прогоних надолу към езерото. Видях двама души да седят от другата му страна.

— Какво правеха?

Лиза се обади:

— Не се страхувай да кажеш, че не знаеш, ако не си видял.

— Като че ли държаха въдици, но може да са били спортни сакове или нещо друго. Не ловяха риба.

— Можеш ли да ги опишеш?

— Съжалявам, сър. Не особено добре. — Той кимна някъде в посока към езерото. — Разстоянието е доста голямо. Можех да виждам само очертания. Силуетите им.

— Можеш ли да кажеш дали са били мъже, или жени, или момчета? — попита Евънс. — Бели или черни?

— Имах чувството, че са момчета. Искам да кажа, деца от училището. — Той добави официално: — Мисля, че не бяха афроамериканци.

— Какво правеха?

— След една-две минути те станаха и взеха това, което носеха със себе си и тръгнаха към язовирната стена. Нещо проблесна в ръката на единия. Помислих си, че е нож. Заради начина, по който го държеше.

Евънс рече:

— Може да е било бутилка или кутия от напитка?

— Да, сър, възможно е. Седнаха за малко на стената, после видях единия от тях да показва нещо и те се спуснаха надолу, побягвайки към храстите. Мина ми през ум, че може да са кокошкари, затова…

— Кокошкари ли?

— Нали разбирате, скитници или нещо такова. Затова прибрах велосипедите в гаража.

— И повече не ги ли видя?

— Не, сър. Но пък видях един човек, който мина близо до тях. Възрастен рибар. Беше около шейсетгодишен, струва ми се. Горе-долу колкото дядо ми. Носеше въдичарска шапка. Червена.

— Не си ли го виждал оттогава?

— Не, сър. Ако искате да се оглеждам за него наоколо, с удоволствие ще го сторя.

— Не, скъпи — обади се Лиза. — Искам да кажа, достатъчно си сторил.

С авторитетния глас на дребен началник Ханк рече:

— Това не е наша работа, синко.

— Нали няма да използвате името му? — попита Лиза. — Няма да говорите с репортери?

— Всички имена са поверителни. Обещавам ви това. — Евънс погледна часовника си и каза, че трябва да си тръгва. Благодари на Лиза за водата и на Ханк за отнетото време. На момчето каза: — Ценя много твоята помощ. Беше храбра постъпка. И ще съм благодарен за всичко останало, което би могъл да направиш за нас.

На прага той се ръкува единствено с Шон.

 

 

Те разговаряха в тъмнината.

Брайън Оукън каза:

— Я помисли какво приказваш. Това, което наричаш меланхолия, е всъщност цинизъм.

Младата жена помълча и после рече:

— Не, не съм на това мнение.

— Какво си прочела от Уолъс Стивънс?^[1]

Бяха в апартамента на Оукън в центъра на Ню Лебънън, на половин миля от колежа. Това беше единственото място, където можеха да се наемат градски квартири и представляваше каре от триетажни сгради по на осемдесет години.

— Достатъчно, за да зная, че е бил тъжен — отвърна Дейлия.

— Тъжните хора не пишат поезия като неговата. Скептиците — да. При него има мощ.

— Ами „Неделя сутрин“? — попита тя. — Това ли наричаш мощ? В онази жена няма никаква сила. Тя е почти парализирана от мисълта, че няма Бог.

— „Неделя сутрин“ е неговото най-… — Оукън потърси дума, която да изразява презрение. — … достъпно стихотворение. То не се брои. Но тъй като ти повдигна тази тема, аз твърдя, че само един циник може да създаде подобни образи.

Дейлия беше от Уичита, но с източноиндиански произход. Беше ниска и пищна (Оукън я наричаше „заоблена“ — малко в стила на Дикенс). Щеше му се тя да знае повече за поетите модернисти. Той каза:

— Забравяш, че Стивънс е бил адвокат в застрахователна компания. Бизнесмен. Чакай! Чакай…

Оукън, който лежеше гол между тъмните гладки бедра на Дейлия, се напрегна за миг, измъкна пениса си от нея и се изля щедро върху черната вълна на триъгълника й. Той се притисна до нея и остана неподвижен за момент.

Той я целуна по гърдите и попита:

— Добре ли ти е?

С което имаше пред вид дали е получила оргазъм. Когато тя изрече колебливо „добре ми е“, той се изтърколи от нея и започна да рецитира по памет от поемата на Стивънс „Бележки към висшата белетристика“.

Бяха ходили заедно от време на време в продължение на година, когато Оукън се влюби в Джени Гебън. След скъсването с Джени, Оукън и Дейлия продължиха понякога да се срещат и още по-рядко — да правят апатичен секс. Никога не бе спомената и дума за женитба, моногамия или каквото и да е неясно обвързване.

Въпреки че с нея той бе по-откровен, отколкото с всеки друг в Одън, тази вечер тя участваше несъзнателно в един експеримент, който Оукън тъкмо се канеше да започне.

Той щракна лампата отгоре и си запали цигара. Взря се в отрязък от мазилката на тавана, който по някаква причина все му напомняше за отрязаното ухо на Винсент ван Гог.

— Днес бях в кабинета на Лион Гилкрист.

— Той не беше ли заминал някъде?

— В Сан Франциско. Конференция в Бъркли по поезията.

— Той като че ли не изглежда много академично.

— Нямам представа що за тип е. Странна риба.

Дейлия каза:

— Той е способен.

— Изтъкването на очевидното те прави банален — изрече Оукън домашния си афоризъм, който често използваше.

— Той е сладък — каза тя.

— Сладък ли? Дрън-дрън.

— Е, не знам. Може би не. Емоционален е. Трудно ми е да го опиша. Той е неопределен.

— Ама че тъпо. Как може да бъде едновременно и емоционален, и неопределен?

Тя подсуши тъмните си слабини с неговия чаршаф.

— Не знам.

— В неговото бюро намерих чернова на рецензията му за мен пред факултетния съвет.

— Ти си ровил в бюрото му?

— Знаеш ли какво беше написал?

Тя попита:

— Как си могъл да тършуваш в бюрото му?

— Беше написал, че не желае да работи с мен през следващия семестър. И препоръчваше на моя научен ръководител да прегледа внимателно и подробно дисертацията ми.

Тя бе шокирана:

— Какво?

— Там твърдеше, че съм бил арогантен и ми липсвала достатъчно задълбоченост, за да бъда способен преподавател. Беше написал, че ако колежът настоявал да ме назначи след удостояването ми с научна степен, то трябвало да бъде като библиотекар.

Всичко това бе вярно. Когато Оукън за първи път прочете рецензията на Гилкрист, направо му прилоша. Сега гледаше на нещата малко от разстояние, но при цитирането на професорската унищожителна критика пръстите му потръпнаха от ярост.

— Брайън! Защо го е направил?

— Защото е отмъстителен гадняр. Аз съм също толкова умен, но съм по-общителен и искам неговото място. Разбрал е това.

— Защо си ровил в бюрото му?

Оукън изкрещя:

— Нали съм негов асистент. Ако аз нямам достъп до бюрото, кой друг може да има? — После добави уж свенливо: — Можеш ли да пазиш тайна?

— Брайън.

— Това е нещо, с което се боря. Трябва да го споделя с някого. Отнася се за него. За Гилкрист.

— Май умираш от желание да ми кажеш.

— Но не бива.

— Кажи ми.

— Известно ли ти е, че той имаше връзка с Джени Гебън?

— Момичето, дето беше убито? Божичко!

— Още от началото на септември.

— Не!

— Той се занимава със садо-мазо.

— Знаех си го това — рече Дейлия, изненадвайки Оукън, който бе изфабрикувал последната подробност, както и факта за самата връзка. Попита я откъде го е чула. Тя поклати глава.

— Не знам.

Оукън продължи:

— Той често я връзвал и я удрял с камшик по циците. О, и се изпикавал върху нея. Мисля, че и тя се изпикавала върху него.

— Боже мой.

Ужасът в широко отворените й очи бе просто възхитителен. Тогава Оукън се усмихна и се изкикоти тихичко. Дейлия се намръщи от възглавницата, направи гримаса и го плесна по ръката.

— Ти си съчиняваш всичко това, копеле такова.

Той силно се разсмя.

— Съмнявам се дали Гилкрист би различил Джени от, извинявай за израза, дупка в стената. Но ти веднага се хвана на въдицата.

— Гадняр. Значи ще пускаш слух, така ли?

— Няма да го оставя да ме закопае с лоша рецензия — рече Оукън. — Сбъркал е адреса.

— Но могат да го арестуват!

— Престани със своята наивност, мила… Той беше в Сан Франциско, когато тя е била убита. Бързо ще разберат това. Не искам да го вкарвам в затвора. Само ми се ще да го поизпотя.

— Знаеш ли какво си мисля?

— Че съм отмъстителен и дребнав? — заинтригувано попита той.

— Май трябва да махнеш оная част за изпикаването. Прекалено извратено е. Никой тук наоколо няма да го повярва.

— Уместна забележка — рече Оукън, винаги готов да възприеме добрия съвет. — Подобни дреболии са от голямо значение. Целуни ме.

— Не.

— Защо не?

— Защото ме плашиш, Брайън.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Целуни ме.

— Не.

— Да — заповяда той.

И тя го изпълни.

 

 

Пазачът бе повел Корд и Евънс към аварийния изход в общежитието на Джени.

Беше рано на следващата сутрин. Влажният въздух бе изпълнен с миризма на люляк, кучешки дрян и разтопен катран от покрива, който в момента ремонтираха над тях.

Корд и Евънс се бяха върнали в общежитието, за да потърсят пак Емили. Корд смяташе, че могат да я заварят, преди да е излязла. Нямаше я, макар от леглото да личеше, че е спала в него, и сапунът „Камей“ в кремавата сапунерка бе още мокър. Детективите почакаха в стаята почти двайсет минути, но тя не се появи. Точно когато изнервеният пазач вече се канеше да протестира, Корд надникна от прозореца към паркинга.

— Хм.

Вече бе оставил бележка за Емили на една от визитните си картички върху бюрото й. После каза на Евънс:

— Ела с мен.

Евънс тръгна, последван от пазача, мъж с огромен нос като патладжан, който цялата сутрин не се усмихна нито веднъж.

Бил Корд бутна ръждясалото резе на сивата желязна врата и излезе на паркинга зад общежитието. Тримата мъже тръгнаха покрай малка тревна площ, отделяща паркинга от сградата. Трева и бурени. И варели, боядисани в зелено и бяло. Корд се обърна към пазача:

— Това цветовете на колежа ли са?

— Не. Те са черно и златно.

— Грозно — рече Евънс.

— На тях само се отдава чест, те не се носят — промърмори пазачът. — Поне аз не ги нося.

Видяха обаче, че не всички варели са в зелено и бяло.

Имаше един черен.

— От огън? — попита Корд, приближавайки се до варела.

— Лудории. — Пазачът потърка огромния си нос и измърмори: — Такива са си. Смятат, че светът е техен, студентите де, нали разбирате? Разглезена работа.

Корд надникна във варела.

— Хайде да го изсипем. Но бавно.

Заедно обърнаха тежкия варел на земята. Изсипаха купчинка пепел и сивкаво облаче прах се разнесе. Корд и Евънс приклекнаха и внимателно започнаха да ровят, мъчейки се да не разбиват фините късчета пепел. Имаше две почернели телени спирали от бележници. Останалото представляваше неузнаваема купчина пепел и късчета разтопена пластмаса.

Корд откри няколко неизгорели късчета бяла хартия. Нямаше нищо написано по тях. Той ги отдели настрани. После намери зелено късче от компютърна разпечатка, изпълнено с цифри.

— Какво е това?

— Кой знае — сви рамене Евънс.

Корд прибра късчето в найлонова торбичка.

Евънс извади малка пинцета от края на многофункционалния си нож и се пресегна напред. Той внимателно вдигна смачкана розова хартийка. Беше се запазил само горният ляв ъгъл.

14 март, 1

Джени Ге

Макре

Одъ

Ню

— Писмата й — каза Евънс. В гласа му се чувстваше триумф. — Ето какво било.

— Сега са само купчина пепел.

Евънс често действаше като куче, надушило следа.

— Може би да, може би не. Да продължим и да видим дали ще открием нещо.

Двамата се наведоха и отново се заеха да търсят. Когато приключиха след един час, те не се бяха сдобили с нищо повече, освен късчетата хартия, които още отначало бяха намерили, както и със своите две невероятно мръсни униформи.

 

 

Дори от разстояние той вижда страха в очите им, в държането, в предпазливата им походка.

Докато шофира по „Крес стрийт“, пряк път към шерифската служба, Бил Корд наблюдава хората по тротоарите на Ню Лебънън. Щорите са спуснати. Тази сутрин много магазини още не са отворили, въпреки че е чудесен пролетен ден в един град, който винаги се е събуждал рано от сто и петдесет години насам.

Хората са плашливи. Като говеда при гръмотевична буря. Корд барабани по волана и съжалява, че е сравнил добрите си съграждани с добичета.

„Първокласна железария“, „Ламстънс“, „Лонгс Варайъти“, „Дамско бельо при Уеб“… Магазини, които открай време са си тук. Магазини, покрай които минава от години, където е пазарувал или които е посещавал след обаждания на телефон 911, чиито собственици вижда на родителски срещи в училище. Но днес, патрулирайки бавно през дългите утринни сенки, Корд едва познава улицата и нейните обитатели. Той се чувства като войник в окупиран чужд град. Сеща се за собствената си военна служба — когато веднъж се загуби в стар квартал на Берлин.

Корд спира патрулната кола при светофара на „Мейн стрийт“.

Внезапен удар по стъклото го кара да подскочи.

Гейл Лин Холкъм — негова съученичка от гимназията — отново почуква със зачервени стави на пръстите. Той смъква стъклото и вдига поглед към намръщеното й напудрено лице.

— Бил, какво става с тая работа? — Няма нужда да уточнява повече. Тя продължава: — Трябва ли да спирам Кортни от училище? Според мен трябва.

Той се усмихва, за да я успокои, и казва, че не бива да се тревожи.

Но вижда, че думите са безполезни. Тя наистина е разтревожена. О, тя се страхува.

И докато й казва, че убийството на Гебън е изолиран случай, той забелязва и нещо друго. Вижда, че тя се възмущава от него.

От девет години Корд е полицай в малък град и това време е предостатъчно, за да се разбере двусмисленото обществено положение на ченгетата в градчета като Ню Лебънън. Хората тук го уважават, защото така са били възпитани от ранна възраст. Хора с дебели, нервни пръсти чукат по стъклата на колата и го питат за съвет, канят го на обеди в ротарианския клуб и си купуват фъстъци от него на есенните благотворителни базари. Те се шегуват, кимат му, ръкуват се с него и плачат на якото му рамо.

Но сега има дистанция, която е реална, голяма и изобщо не се стопява. Защото, макар Бил Корд да се бори да не достигне дългата ръка на злото до сърцето на това спокойно малко градче и макар Ню Лебънън да не заслужава съдбата на Източен Сейнт Луис или южната част на Чикаго, или Бронкс, то самият Бил Корд е доказателство, че съдбата на градчето се различава от другите само по степен, но не и по вид.

Това, което Корд вижда сега в развълнуваната, раздърпана блондинка Гейл Лин, натежала от картофен чипс, кола и готови сладкиши, гримирана неумело, ала добра майка и съпруга, е всъщност ненавист.

О, как се възмущава тя от него!

Защото сега трябва ежедневно да се бори, сред шума от телевизионни сериали, със съпруг и дъщеря, за да се заключват вратите и укрепват прозорците, да се придружава младото момиче при излизане навън, какви маршрути да избират към работа, училище, магазини и обратно…

Защото утре сутринта Кортни, с пухкавите си ръце и ясносини очи може непредпазливо да влезе в училищната женска съблекалня, където един мъж дебне, стиснал тънка жица, предназначена за шията на младо момиче…

Защото животът за Гейл Лин Холкъм е вече неумолим наниз от товари и на нея несъмнено не й трябва и този: ужасяващият шепот, който с всеки ден все повече се засилва, че Бил Корд, седнал в безопасния си черно-бял додж, не успява да хване този маниак.

— Правим всичко възможно — казва в заключение Корд.

Светлината на светофара се сменя.

— Не се безпокой — добавя той и навлиза в кръстовището.

Тя не отговаря, а само свива устни и се взира в колата му, завиваща по „Мейн стрийт“.