Дейвид Линдзи
Без светлина (76)

76.

10:40 вечерта

Рик Ледет наклони „Чесна 185“ и Нюман погледна навън от кабината, през прозореца надолу към пространството, което според уверенията на Ледет беше Чокълит Бей.

— Виждам летището — каза Ледет, изравнявайки „Чесна“ с хоризонта. Бяха се отправили назад към Хюстън и Нюман можеше да познае по заревото от градските светлини, че пак се изправят нагоре. — Ще направя пак вираж и ще се насоча обратно към залива. После ще намаля газта и ще направя няколко завоя и всеки път, като ти кажа, ще изстреляш по една. Ще ги осветим като при пожар.

— Добре — рече Нюман. Само това можа да каже. Беше изумително колко бързо изчезваха възприятията за горе и долу нощно време. Той стискаше между коленете си кутия с военни парашутни осветителни ракети и пистолетът беше готов за стрелба. Той пъхна ракета в процепа.

— Помислих си, че ако направя два обхода, те може да ни светнат — рече Ледет. — Кретени. Знаех си. Дисциплинирани копелета. Няма значение. Толкова пъти съм се приземявал на това летище… господи, виждам дори реката. Добре, дръж се здраво.

Самолетът едновременно зави и се спусна надолу, но почти веднага Ледет го изправи в хоризонтално положение и Нюман видя пред тях полумесеца на Мексиканския залив. Божичко, каква красота. Беше изненадан от великолепието му.

— Готов ли си? — изкрещя Ледет. — Първата ще бъде за кеф.

Нюман дръпна капака на прозореца, пъхна сигналния пистолет и го подпря, с ръка на спусъка. Почувства как двигателят на самолета се нагажда и тогава Ледет изкрещя: „Огън първи!“

Нюман дръпна спусъка. Кабината се изпълни с трясък.

— Какъв кеф! — разсмя се Ледет. — Ехееей! Я виж това!

Ракетата експлодира в нощното небе с удивителен блясък, фосфорно бяло. Парашутът накара светлината да подскочи в тъмнината, а после тя започна леко да се люлее напред-назад като фенер, докато се спускаше надолу.

— Ще ми се сега да съм ей там долу. Да знаеш как ще се насерат тия кретени!

Нюман зареди отново.

— Да, чудесно! — извика Ледет, одобрявайки тяхната позиция по осветените от ракетата рекички под тях. — Доообрее! Точни сме! Огън втори!

Нюман стреля. Тряс! Небето се запали в божествено бяло. Нюман зареди.

— Огън трети!

Самолетът пак направи вираж и Нюман усещаше как всичко вътре се тресе. Мъчеше се да не обръща внимание на това, докато зареждаше, и стреляше отново… и отново… и отново. Маневрите замъгляваха представата му за времето. Той нямаше представа колко дълго продължи всичко, но чувстваше как силата на земното притегляне го мята ту насам, ту натам и всеки път стреляше, щом чуеше думата „огън“ и пак зареждаше. Наблюдаваше как изстреляната ракета първо изостава от самолета, после експлодира и блясва, а гигантското кълбо от бяла светлина увисва в тъмнината, която заради осветителните ракети вече не беше мътночерна, а като същински катран.

Той усети как самолетът още веднъж направи вираж. Кутията с осветителни ракети беше празна. Погледна през прозореца и видя половин дузина плуващи огньове, които се отдалечаваха от него. Сякаш бяха подпалили някакво ъгълче от нощта и пожарът беше толкова ослепително ярък, че Нюман почти очакваше той да възпламени цялото небе като слънце.

* * *

10:50 вечерта

Уейд Пейс вече за десети път поглеждаше командното табло на своя „Малибу Мираж“ и доволен от видяното, спокойно надникна от страничния прозорец на кабината към очертанията на Хюстън, който се отдалечаваше откъм лявата му страна. Вторият му пилот правеше същото. Уейд се обърна и погледна през рамото си към пътниците отзад. Клиентът седеше неспокойно на първата двойна седалка и също гледаше към линията на хоризонта, а зад него, на следващата двойна седалка беше пазачът на Калатис, един доберман в човешки облик, който гледаше право в гърба му. Доберманът не се интересуваше от гледката. Уейд отново се обърна към командното табло.

— По дяволите — рече той на втория пилот и потръпна. Вторият пилот бавно кимна и широко отбори очи.

— „Малибу“. „Малибу“. Тук „Ком Едно“.

Уейд инстинктивно вдигна едната си ръка до слушалките и смаян, погледна намръщено към колегата си. И двамата познаха гласа на Калатис.

— „Малибу“, тук „Ком Едно“. Чувате ли ме?

— Да, „Ком Едно“, тук е „Малибу“. Слушам.

— Има интервенция във вашето местоназначение. — Гласът на Калатис беше бавен и отмерен. — Насочете се към другото летище.

Уейд метна изненадан поглед към втория пилот.

— „Малибу“, чувате ли ме?

— Тук е „Малибу“, чувам ви. Сега се насочвам към другото местоназначение. — Направи пауза. — Трябва да потвърдите това пред охраната на борда. Задръжте.

Уейд се обърна, погледна пак назад над дясното си рамо и срещна втренчения поглед на добермана. Той почука по слушалките и даде знак на добермана да се приближи. Мъжът разкопча предпазния колан, без да бърза, изправи се и приведен, тръгна напред. Лицето му беше безизразно — винаги беше такова. Когато се спря зад седалката на Уейд, масивната му фигура изпълни цялото пространство.

— По-добре чуй това — рече Уейд, докато вторият пилот смъкваше слушалките си, подавайки ги на добермана. — Това е „Ком Едно“. Първо се легитимирай — каза Уейд, когато, мъжът си сложи слушалките и нагласи микрофона.

— Тук е „Малибу охрана“.

Уейд остана полуобърнат и го гледаше, слушайки Калатис да повтаря същите думи, които току-що бе предал на Уейд. Доберманът не показа никаква реакция. Той просто каза:

— „Малибу охрана“ потвърждава нареждане на „Ком Едно“ да се премине към другото местоназначение.

Това беше всичко. Той смъкна слушалките, даде ги на втория пилот и се върна на мястото си. Уейд завъртя очи към колегата си. Калатис си имаше цяла сбирка от подобни типове. Бяха като колекция от противни бръмбари. Всички те говореха на този уж военен жаргон и много сериозно възприемаха себе си. Е, все пак пренасяха много пари.

Вторият пилот даде на Уейд новите координати и той направи продължителен вираж. Купчината светлинки, която представляваше центъра на Хюстън, бавно смени положението си откъм прозореца на Уейд. Сега светлините бяха по-напред и щяха да останат така, а после той щеше да направи още един завой и да се насочи към пистата. После светлините на града щяха да бъдат пред погледа му, точно над командното табло. С изменението на плана новото разчетено време на пристигане им даваше трийсет и пет минути преднина.

* * *

Панос Калатис седеше съблечен до кръста в своята радиокабина, взираше се в таблото със скали пред себе си и пресмяташе шанса за успех на няколкото алтернативни ходове. Изведнъж започна да се поти, но остана напълно невъзмутим. Съобщението за сигналните ракети над Лас Копас беше съвсем неочаквано и предизвика суматоха крайбрежната къща. Джейл сега притичваше напред-назад между къщата и двумоторния хидроплан на пристана и товареше последните вещи от багажа, който включваше всичко, като се почне от следващата им смяна дрехи и се стигне до ключовете за шифрите на банковите сметки на Калатис в чужбина, финалът беше настъпил, наистина, малко по-рано, но си беше добре планиран.

Той винаги изпипваше до съвършенство своите планове и те винаги вървяха гладко, с което много се гордееше. И тази нощ не беше по-различно. В Лас Копас вместо тримата пазачи от охраната той имаше шест. Те бяха най-доверените му служители и бяха работили с него по-дълго от всеки друг, дори по-отдавна от Страсър. И шестимата бяха пилоти и всеки от тях можеше да управлява „Малибу“, „Муни МСЕ“ или „Пилат“. Което, разбира се, беше част от плана. Всички те щяха да участват в екзекуциите.

Но сега никой от тях нямаше да стори това, и нещо по-лошо, бяха заминали за Лас Копас с лодка. Във всеки случай, те вече завинаги бяха слезли от сцената. Дори сигналните ракети да не означаваха внезапна акция, дори ако бяха за отвличане на вниманието и нищо повече да не се случеше — в което Калатис се съмняваше, шестимата му най-надеждни мъже никога нямаше да успеят да се върнат навреме, и да му помогнат. Калатис сега се канеше да ускори събитията в тази нощ. Налагаше се да разчита много на тримата мъже, които бе запланувал да бъдат убити в Лас Копас, тримата пазачи, които отговаряха за докарването на парите и клиентите от хотелите до летищата. Но това не го притесняваше. Те не знаеха, че Калатис е замислял да бъдат убити, така че нищо лошо не бе станало.

И Калатис изобщо не си позволи да се тормози над въпроса кой е виновен за „атаката“ в Лас Копас. Предположи, че е Грейвър. Запита се само дали Бъртъл би му се обадил, ако беше жив. Интересно му беше доколко петстотинте хиляди долара се бяха отпечатали в жалката душа на Бъртъл. Е, нямаше значение. Всъщност имаше значение само наличието на пробив сред доверените му хора и вероятността да загуби почти четирийсет милиона долара, които скоро щяха да бъдат във въздуха към Бейфийлд, започна да го гложди. Той вече бе изнесъл два пъти по толкова през последната седмица, но все пак две трети не бяха толкова добре като сто процента и Калатис бе готов да поеме известен риск за тези сто процента.

Вдигайки белия телефон, той набра номер в Ла Порте и остави кодов номер. Веднага синият му телефон иззвъня. Обаждането в отговор беше от един мъж, тексасец, с когото Калатис се бе срещал за кратко в Буенос Айрес през 1981 година. През 1985-та този човек бе започнал транспортен бизнес с камиони в Ла Порте. През 1990 година Калатис му се обади по телефона. Оттогава Калатис бе говорил с него само четири или пет пъти, но когато му се обаждаше, този мъж „даваше под наем“ някой от своите камиони на Калатис срещу невероятна сума пари. В брой.

Калатис отново взе белия телефон и набра кодовия номер на Марисио Ландроун. След малко звънна синият телефон.

— Ландроун е на телефона.

— Марисио, в хангара ли си?

— Да, тук съм.

— Получи се объркване в първоначалното место назначение. Ще използваме другия план. — Калатис говореше бавно, почти нехайно. Много отдавна беше научил, още в „Мосад“, че за да държиш във властта си своите подчинени, трябва преди всичко да владееш собствения си глас. За повечето хора страхът и паниката са заразни. Ако усетят вируса на страха, на съмнението или безсилието има голяма вероятност те също да прихванат болестта. Основното задължение на един ръководител на група е никога да не излага на опасност от такава зараза своите хора, макар самият той да се измъчва от този вирус.

— Другото местоназначение остава същото — каза Калатис, — но разписанието се отменя. Искам да тръгнеш веднага. Пратката ще бъде готова в съответния хангар, когато стигнеш там. Натоварваш и тръгваш колкото се може по-скоро.

— Добре — отвърна Марисио. — Разбрах.

В продължение на две години Марисио бе пренасял кокаин за Калатис, а преди една година пое един от курсовете с пари. Беше много добър при промени в последната минута.

Калатис вдигна белия телефон и повика Еди Редън Почти веднага синият телефон звънна и Калатис предаде същата информация и на третия си пилот. Когато затвори погледна часовника. Първата пратка щеше да пристигне Бейфийлд с „Малибу Мираж“ на Уейд Пейс само след малко повече от двайсет минути. Ако има късмет, последният товар ще долети с „Пилат“ на Еди Редън някъде около дванайсет и петнайсет. Единствено полетът на Марисио Ландроун щеше да бъде под въпрос. Нямаше голяма разлика в разстоянието, което трябваше да прелетят Ландроун и Редън. Възможно беше да пристигнат веднага един след друг, Калатис не знаеше как те ще се справят с това. Но той нямаше намерение да се безпокои по този въпрос. До момента успя да направи всичко, което можеше. Отсега нататък, дали щеше да вземе парите си или не, вече щеше да зависи от други хора.

Той чуваше как двигателите на хидроплана увеличават оборотите си и шумът от форсирането му звучеше като сладостното стенание на бягството. Почти подушваше изхвърляните изгорели газове, миризма, напомняща му за други нощни задачи, за години, изпълнени с трескави разписания и срещи, при които, за да се измъкне жив, трябваше да разчита на други хора.

— Панос.

Калатис се обърна и видя Джейл на прага пред спалнята. Беше облякла мъжка бяла риза, прибрана в джинси, черната й коса беше заплетена на дебела плитка, спускаща се на гърба й.

— Трябва да тръгваме — рече тя. — Пилотът казва, трябва да тръгваме, ако искаме да видим.

— Добре — отвърна Калатис. — Всичко ли си взела?

— Всичко, да, — каза тя.

— Тогава слизай към самолета. Идвам веднага след тебе.

„всичко“ всъщност означаваше много малко. Те просто си тръгваха ей така, оставяйки напълно обзаведена къща, гардероби, пълни с дрехи, оставяха телевизори, стереоуредби — всичко, което беше част от един личен живот. Той се чувстваше превъзходно, подобно на змия, хвърляща кожата си. Такова преживяване действаше освежително — да изоставиш всичко и просто да си тръгнеш.

Той се наведе под бюрото, върху което беше струпано електронно оборудване, струващо хиляди долари, радио и телефонно оборудване, което му позволяваше да се свързва тайно със своите хора почти четири години. Завъртя шайбата на часовников механизъм върху метално сандъче с размерите на кутия за обувки. Всъщност това беше блокче от мощен взрив. От него тръгваха жици към още две такива блокчета на други места в къщата. Той усети лекото цъкане на часовника и го нагласи на дванайсет минути. Когато стигнеше до „0“, те щяха да бъдат на мили разстояние оттук в Мексиканския залив и експлозията щеше да бъде прекрасна картина, гледана от въздуха.