Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
An Absence of Light, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan(2019)

Издание:

Автор: Дейвид Линдзи

Заглавие: Без светлина

Преводач: Росица Германова

Издание: първо

Издател: ИК „Епсилон“

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ АД, Враца

Художник: Силвия Артамонцева

Коректор: Росица Николова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549

История

  1. —Добавяне

73.

Грейвър изведнъж реши да не връщат Еди Редън в дома му в Сийбрук за разпит. Вместо това той го сложи да седне в средата на празния хангар, с белезници на извитите назад ръце, с кръстосани като на йога крака. Разположи го с лице към плъзгащите се врати на хангара, отворени докрай, за да вижда добре скъпоценния си „Пилат ПС-12“ на петдесет фута от него. Грейвър застана откъм страната на самолета, така че Редън трябваше да гледа и двамата, когато говореше с Грейвър. Хангарът от метални листове беше нагрят до крайна степен, поемал цял ден горещото слънце. Макар огромните врати да бяха широко отворени, случайният ветрец, проникващ вътре, ги караше само по различен начин да чувстват горещината в хангара, който напомняше истинска пещ.

Всички си бяха свалили саката и ги бяха закачили, където намерят. Празният хангар усилваше гласовете им, така че не се налагаше да повишават тон. Навън бръмченето на цикадите и скакалците понякога бе прекъсвано от приближаващ или отлитащ самолет. И от време на време се чуваше пукането на металните стени от топлинното разширяване.

Еди Редън беше по-труден обект от Ричард Ледет. Първо, той не беше от типа хора, чиято фантазия би им погодила номера. Притежаваше доста здрав разум. Човек не можеше в нищо да го убеди, възползвайки се от неговите тревоги — той всъщност нямаше такива. Той сякаш приемаше живота с една проста философия, с някакъв западнотексаски стоицизъм, в който нямаше място за биене по гърдите и оплакване. Понякога животът ти погажда гадни номера, а понякога не. Или имаш късмет, или нямаш. И в двата случая нищо не можеш да направиш. Това би могло да бъде неговото кредо. Така той се бе научил да извлече най-доброто от всяка лоша ситуация. Животът можеше да погоди гадни номера на Еди Редън, но той не хленчеше за това. В подобни случаи той просто си вземаше един хубав душ и в това време обмисляше как да избегне лошия късмет следващия път.

И точно това правеше сега — седнал с кръстосани крака като индиец — навярно за първи път от петнайсетгодишната си възраст, опитвайки се да измисли как да не затъне още повече, отколкото вече беше.

Грейвър изложи всичко колкото се може по-методично и безстрастно, предполагайки, че Редън ще оцени сбития разбор на своето положение. Той изреждаше фактите подобно на счетоводител. Порнофилмите с малките момичета, кокаинът, откраднатото оръжие, работата му при Калатис, ежеседмичните полети с пари до малки корабчета в Мексиканския залив — Грейвър разполагаше с картите за документация, ежемесечните полети с пари в южна посока… всичко това беше като предястие, достатъчно, за да убеди Редън, че приближавайки се към хангара преди няколко минути, той навярно бе пилотирал самолет за последен път в живота си.

Сега Редън го обмисляше, дишайки тежко — никак не бе лесно да седиш на горещ бетонен под с кръстосани крака и ръце с белезници отзад, докато тесният колан на сините ти джинси се врязва в издутия ти бирен корем и отпуснатите телеса отгоре. Той обилно се потеше и по челото му се стичаха малки струйки, задържайки се по рижите му вежди като капки солен дъжд. Мократа мексиканска риза бе полепнала по гърба и корема му и неудобното положение изглежда му причиняваше някакви болезнени спазми, затова малко се накланяше, за да ги облекчи.

Редън тихо пропъшкваше с всяко поемане на дъх. Погледна своя самолет. Поклати глава с лека усмивка.

— Ей, Рики — каза на Ледет, седнал точно зад него в същата поза, но той не го виждаше. — Ти май си се спогодил нещо с тия момчета, а?

Нюман поклати глава към Ледет.

Когато той не отговори, Редън се ухили и рече: „По дяволите“.

Откакто бяха влезли в хангара, никой не беше продумал, освен Грейвър и Редън.

— Е — рече Редън, намествайки задника си в опит да облекчи схващането си отстрани. От края на носа му капеше пот върху бетонния под, където веднага попиваше. — Въпросът при такава сделка е… че тая работа е танто за танто… до края на живота си трябва да се озъртам.

— Така е — каза Грейвър, триейки лицето си с носна кърпа. — Но ако не искаш да се занимаваш с нас, можеш просто да прекараш остатъка от живота си в килия.

Редън изпухтя.

— Добре де, дявол да го вземе, знаем накъде води това, нали така? Ако можех, хич не бих се канил да прекарам остатъка от живота си в килия. Той изсумтя. — Непременно ли трябва да ме държите така с тия белезници? По дяволите.

Грейвър се приближи до него и приклекна. Погледна го.

— Пушиш ли?

Редън се намръщи.

— Да, пуша.

— Искаш ли цигара?

— Да, искам цигара.

Грейвър погледна към Нюман, който отиде при Ледет и извади цигарите и запалката от джоба на ризата му.

— Свали белезниците от едната ръка — каза Грейвър на Нюман, който взе ключа от Мъри да ги отключи. Когато го направи, Ремберто шумно запъна ударника на своя „Зиг-Зауер“.

Редън трепна и после бавно обърна глава в посока на звука, докато вземаше цигарата от Нюман и я палеше. Погледна Ремберто.

— Вие, момчета, хич не действате като полицаи — рече той. Не се опита да се изправи, но поразкърши малко раменете и кръста си.

— Добре — каза Грейвър, все още приклекнал пред Редън — кажи ми какво трябваше да стане тази нощ.

Редън не беше склонен към театралничене, но от дългата му пауза, преди да отговори на въпроса на Грейвър, ясно проличаваше какво напрежение чувства. Изглежда никой не проговаряше за Калатис, без да се опасява, че така застава пред отворените врати на ада. Просто не го правеха, освен ако нямаха друг избор.

— Калатис действаше по някаква голяма сделка — започна Редън. — Не знам нищичко за какво са се договаряли — дали за наркотици, информация или оръжие, просто не знам, но нещата щяха да приключат тая нощ. — Той всмукна от цигарата. — Когато става нещо подобно, тия хора, с които той се занимава, ги докарваме да се видят с Калатис за окончателното договаряне. Те носят последната си вноска в брой. И обикновено, това си е особеност на гърка, всичко това става след полунощ, ранните часове на сутринта. Просто тъй обича да го прави.

— Става по следния начин. Тия хора, ако са от другаде, се настаняват в някой хюстънски хотел и хората на Калатис ги вземат оттам и ги водят до летището, което използваме.

— Винаги ли използвате едни и същи летища?

— Да — кимна Редън, — използваме всички. Правим нещо като въртене, нито едно не е постоянно. Той гледа това да става произволно. Но повечето ги използваме, рано или късно, Уест, Саутуест, Клобър Фийлд, тук, Гълф, Андрау, Хъл, Елингтън, Хоби, Интерконтинентал, Хукс, Мидуест, Уайзър — всички.

— Във всеки случаи, тия хора и парите им се превозват от охраната на Калатис от техния хотел до летището. Те се качват, парите се натоварват и ние отлитаме. Обаче всички тия хора си мислят, че отиваме в Мексико или някъде там надолу. А всъщност летим два часа за отвличане на вниманието. Гледаме да ги занимаваме с нещо в кабината, за да не чуват радиосъобщения и нищо да не виждат, макар че е нощем, а после се приземяваме край къщата на Калатис, ако сме с понтонче…

— Понтонче ли?

— Хидроплан, самолет с понтони — или пък се приземяваме на малко междинно летище, прехвърляме се на понтонче и пристигаме.

— Но значи винаги отивате до Калатис с хидроплан.

Редън леко кимна.

— Налага се. Той няма да остави подобна стока да се вози с кола. Освен това то си е част от номера, да си мислят, че са в Мексико.

— Само едно междинно летище ли има, или са няколко?

— Едно, само едно. Мястото се казва Лас Копас.

— Но довечера е нещо различно, така ли? — попита Грейвър.

— Да, довечера е различно — каза Редън, кимайки тежко и всмукна за последен път от цигарата, която беше изпушил чак до филтъра. Смачка фаса на бетонния под. Използва палеца на свободната си дясна ръка да обере потта от челото си и се разнесе звън от незаключените белезници.

— Когато има няколко самолета в една нощ като тази, те всички тръгват от едно летище. По този начин хората от охраната на Калатис имат да контролират само един хангар. Времето е така разчетено, че клиентите пристигат с един час разлика един от друг и по тоя начин има предостатъчно време между тях. Никой от клиентите изобщо не знае, че Калатис се е срещал с някой друг същата нощ. Ето така го прави.

Редън пак се поразмърда върху бутовете си.

— Това е адски неудобно място — рече той. Метна възмутен поглед към Ремберто. — По дяволите. Така. — Той пак избърса потта от челото си с палец. — Довечера и тримата пристигаме от различни летища.

— Кои?

— Уейд от Андрау. Марисио от Клоувър. Аз потеглям от Хоби.

— И това ще стане след полунощ?

— Не, не този път — поправи го Редън. — Това е още едно нещо, което беше променено. Първият клиент ще бъде тука в десет и петнайсет. Вторият в единайсет и трийсет и пет. Третият — в дванайсет и петдесет и пет.

— Значи — Грейвър пресметна набързо — по един час и двайсет минути между всеки пристигащ клиент.

— Точно така.

— Защо е тази промяна?

Редън втренчи поглед в бетонния под за миг и после вдигна очи към Грейвър.

— Ами, всъщност, право да ви кажа — рече той, — и ние самите тъкмо се безпокояхме малко по тоя въпрос.

— Ние?

— Аз, Уейд и Марисио… тримата пилоти. Ние, такова, от известно време наблюдаваме всичко това и ни се струва, че май Калатис се кани да изчезне след тази нощ.

— Защо смятате така?

— Има един тип, казва се Шек, който летеше с нас — каза Редън. — Бил е с Калатис много по-дълго от нас и с него почнахме често да се събираме и да си говорим за Калатис. Приятелчето Шек доста добре му схваща номерата. Той все още работи за Калатис по някакви тайни щуротии. Шек смята, че Калатис приключва доста от операциите си тук и че се кани да направи някакъв страхотен трик и след това просто да изчезне. След всички тия промени, дето стават днес — първо едно, а после друго, ние с момчетата почнахме малко да се плашим. От четири или пет часа се опитвам да се свържа с Шек да обсъдим тия последни събития с него, но не мога да го открия.

— Чел ли си вестниците тази сутрин?

Редън погледна Грейвър.

— Да.

— Брус Шек е загинал в експлозията на една от ония лодки в яхтклуба Саут Шор.

Редън трепна и лицето му увисна.

— Загинал?

— Познаваш ли Колин Фийбър?

— Да.

— Загинал е тази сутрин.

— Загинал? Убит ли е?

— Гилбърт Хорман?

Редън кимна, усещайки какво ще чуе.

— Загинал е снощи.

Редън преглътна. Очите му имаха такъв вид, сякаш бяха загубили способността си да мигат. Той пак преглътна.

— И трима офицери от моя отдел, които работеха по случая — добави Грейвър, без да уточнява.

Погледът на Редън се зарея навън към настилката на пистата.

— Значи Шек беше дяволски прав… тоя грък се е развилнял. Кани се да бяга.

— И къде според тебе в тая схема попадат неговите пилоти, Еди? Нима смяташ, че той просто така ще ви пусне да си вървите — с всичко, което знаете за него?

— Кучи… син… — Редън почти се вцепени.

— Във всеки случай, днес можеше да ти бъде последният летателен ден — рече Грейвър.

Редън нищо не каза. Само гледаше втренчено към пистата, която танцуваше в маранята край самолета му.