Дейвид Линдзи
Без светлина (72)

72.

3:50 следобед

Грейвър седеше на задната веранда с Ремберто и Мъри. Беше им обяснил всичко, опитвайки се да им представи нещата колкото се може по-пълно за това кратко време. И тримата се потяха, и тримата пиеха ледена вода, никой не пожела нещо по-силно, което би причинило, макар и мигновено колебание в тях. Тъй като Нюман беше отишъл да вземе Ласт от бензиностанцията, Грейвър им каза и за Ласт. На тези двама мъже той можеше да се довери без всякакви резерви и му се искаше и те да му се доверяват по същия начин. Най-добрият начин да постигне това, освен одобрението на Арнет, беше да им даде ясна представа за участниците и обстоятелствата, макар че последните можеха да се изменят драматично за съвсем кратко време.

— Ами момичето тук? — попита Мъри. Той седеше изправен на стола, без да се обляга назад, стиснал чашата в едрите си длани, а мускулестите му ръце и рамене сякаш принадлежаха на мъж, двайсет години по-млад от него. Беше закачил химикалка в деколтето на обикновената си бяла тениска и стар автоматичен „Колт-Браунинг“ калибър 45 беше пъхнат в колана на джинсите. Лицето му беше така гладко избръснато, че блестеше, а късо подстриганата му коса, въпреки пооределите слепоочия, допринасяше за вида му на истински професионалист. Грейвър изобщо не се съмняваше в компетентността или в надеждността на Мъри.

— Реших да оставя Ласт при нея, докато отидем да вземем Редън. Не съм мислил повече по тоя въпрос. Но и не мога да я пусна.

— Добре.

— А този Редън дали ще бъде въоръжен? — попита Ремберто.

— Ледет казва, че ще бъде.

Ремберто беше висок за латиноамериканец, малко по-висок от Грейвър, слаб, но с широки рамене. Хубав младеж с гъста черна коса, грижливо подстригана и сресана, той носеше леки панталони, светлосиня риза и спортно сако, и всички те изглеждаха доста пострадали след едночасовата сауна в двора на Кони. Носеше и „Зиг-Зауер“ като на Грейвър, в кобур с ремък през рамо под сакото си. Той седеше на стола си съвсем спокойно и уверено. Но невъзмутимите му тъмни очи създаваха погрешна представа за концентрираното внимание, усвоено през няколкото, но с богат опит, години в тайните служби.

И двамата мъже не откъсваха поглед от Грейвър от момента, в който излязоха на верандата. При тях нямаше никаква склонност да отклоняват вниманието си към залива, обичайната реакция на всеки седнал на веранда с крайбрежен изглед. Но Ремберто и Мъри — Грейвър не знаеше фамилните им имена — не проявяваха любопитство към водата, корабите или залива. Те се интересуваха само от Грейвър и това, което той трябваше да им каже за предстоящите събития.

— От доста време работя зад бюро — рече Грейвър, — и вие двамата разбирате повече от тактически планове, но имам две предложения за това кога е най-добре да го пипнем. Кажете ми какво мислите.

— Първата добра възможност, струва ми се, е по време на зареждането. Ледет твърди, че в Бейфийлд самолетите се зареждат от малък камион цистерна, който спира до хангарите. В камиона винаги има двама служители. Мисля, че двама от нас биха могли да заемат техните места. Ако това е неосъществимо, може да се престорим на други пилоти или нещо подобно, да се въртим около паркинга или терминала на летището. Втората възможност е в ресторанта, където те се хранят. Правил съм това преди и то ми харесва. Лесно е да застанем от двете му страни и да насочим два пистолета, преди да е заподозрял нещо. Ще накараме Ледет да седне на удобна за целта маса.

— Това, което не ми харесва във втория вариант — добави Грейвър, — е, че двамата с Ледет трябва да пътуват до ресторанта сами, за да не се възбуди някакво подозрение. Има твърде голяма вероятност Ледет да реши, че може да избягат с колата… изобщо има твърде много време, за да се случат доста неща.

— Не, предпочитам летището — рече Мъри.

— Също и аз — добави Ремберто, — но ако нещо се обърка, ако има стрелба, рискуваме с пожар от горивото.

— Да, помислих си за това — каза Грейвър.

— Какъв е той по характер? — попита Ремберто.

— Не знам, но съдейки по телефонния му разговор, той държи нещата здраво в ръцете си. Ледет като че ли е по-податлив, не толкова твърд. И освен това Калатис се доверява именно на Редън, което говори много. Изглежда, Калатис държи да има личен контакт и с тримата си основни пилоти.

— А ние всъщност трябва да разпитаме тоя тип, така ли? — попита Мъри.

Грейвър обясни положението си по отношение на бюрокрацията, с която би трябвало да преговаря, за да бъдат предприети официални мерки срещу Калатис.

— А докато те се мъчат да разработят политиката за подобна стъпка, Калатис ще изчезне — каза той. — И той няма да е първият голям обект, който се изплъзва от задната врата, докато бюрократите умуват. Ето защо смятам да разпитам Редън, за да видя дали има начин да спасим нещо от това фиаско вместо едно безкрайно разследване, което ще се проточи поне осемнайсет месеца без никакъв резултат, освен няколко прекалено тежко осъдени дребни риби.

Той ги погледна.

— Ще бъда откровен с вас — рече той. — Казах на Арнет, че тази вечер те ще пренасят пари и наистина е така. Но моят единствен интерес тук е Панос Калатис. Искам парите, защото Калатис иска парите, и предполагам, че независимо къде са те, той ще е наблизо. За мен парите не са нищо друго, освен примамка. Нямам намерение да гледам към тях; ще се вглеждам само в сенките.

Нямаше намерение да изяснява това. Смяташе, че не е нужно.

— Значи си сигурен, че товарът не е наркотици — рече Мъри.

— Ледет твърди, че това са пари или хора, или и двете заедно. Не са наркотици. Според него тези пилоти никога не пренасят наркотици. Това е друга клетка, друг отдел.

— Дявол да ги вземе — рече Мъри. — Организация.

— Да, и мисля, че не е необичайно за Калатис от време на време да реорганизира нещата или в последния момент да променя плана си. Той очаква всички да са нащрек и да не губят равновесие при промени по време и място всеки момент. Мисля, че Редън и двамата му колеги са много добри в оперативно отношение. А тъй като те знаят повече от всеки друг за Калатис, поставям ги на първо място. Страшно ми трябват тия мъже. Те ще бъдат безценни от разузнавателна гледна точка.

И двамата кимнаха. Изглежда смятаха, че неговото становище е логично, макар и необичайно. Но Грейвър предполагаше, че и двамата не обичат твърде много общоприетите неща, иначе не биха се занимавали с това, което вършеха.

Точно в този момент звънна радиотелефонът на Грейвър и Нюман им се обади, че спира пред къщата.

* * *

„Пилат ПС-12“ беше наистина красив самолет, с дълъг и лъскав корпус. Крилете му бяха монтирани откъм долната част, с обърнати нагоре краища като перки, Т-образната опашка имаше допълнителна подпора от право, остро ребро, продължаващо напред до покрива, точно зад последното от осемте прозорчета. Приближавайки пистата в посока откъм залива, той напомняше на леден къс, падащ в превалящото следобедно слънце.

Грейвър седеше в колата, в сянката на един от няколкото хангара покрай пистата, на която Редън току-що се бе приземил. Бейфийлд, забеляза той, имаше вид на построено през 40-те години летище за целите на някой отдалечен военноморски пункт или някое друго военновременно съоръжение, а после след войната летището е било бързо изместено от по-добрите съоръжения, издигнати по-близо до разрасналия се Хюстън. Но все пак Бейфийлд не бе загинал. Един по един четирите военни складове бяха заменени с хангари от гофрирана ламарина, които бързо придобиха вида на предишните складове. Различни хора прибираха там различни самолети през всичките тия години. Винаги имаше по двама-трима души, които се мотаеха наоколо, поправяйки стари двигатели или докарвайки цистерната, ако някой се отбиеше и поискаше да дозареди. Бейфийлд беше почти изоставен, но и не беше рядкост да се видят луксозни самолети от време на време. Пристигаха и заминаваха. Никой не обръщаше особено внимание.

Грейвър наблюдаваше как на петдесет ярда Ледет намаля скоростта на алфа ромеото край пистата и спира пред отворените врати на хангара, където Редън оставяше „Пилат“. Вътре в хангара Нюман се бе облегнал на стената и следеше Ледет само на седемдесет и пет фута. На сто и трийсет ярда от него, вътре в главния хангар, където Грейвър вече се бе легитимирал и внушил на четиримата служители там колко е важно да им помогнат и да мълчат, Ремберто и Мъри навличаха яркооранжевите работни комбинезони на двамата механици, които обикновено караха малката цистерна. Ремберто не откъсваше очи от един друг служител, който беше зад стъклена преграда и носеше слушалки. Мъжът даде знак на Ремберто с палеца нагоре.

— Ето го — каза Ремберто, вдигайки ципа на комбинезона. — Току-що се е обадил по радиото за цистерната с гориво.

Мъри предаде това по своя радиотелефон на Грейвър и Нюман също го чу. Мъри и Ремберто се изкачиха към високите седалки на зареждащия камион. Мъри седна зад кормилото и потегли от сянката на хангара. Зад тях, далеч от вратата, групичка мъже — двамата шофьори, един механик и диспечерът — наблюдаваха развиващия се сценарий, сякаш това беше някакво невинно зрелище.

Слънцето блестеше по „Пилат“, докато Редън зави в края на пистата и започна да се движи назад към хангара.

Сложил слънчеви очила, Ледет слезе от алфа ромеото и се облегна на предната броня, наблюдавайки как Редън се приближава на деветдесет градуса спрямо хангара и после рязко изви, за да насочи самолета към отворените врати. Придвижи го почти до входа. Воят на турбовитловия двигател се засилваше с приближаването му до хангара, отеквайки срещу металните стени. След това Редън изключи двигателя и виенето постепенно започна да отслабва.

Надничайки през процеп в спойките на металните листове, Нюман наблюдаваше как Редън, с безизразно зад авиаторските очила лице, започна да прибира разни неща от кабината, готвейки се да отвори вратата. Нюман премести поглед към Ледет, който се изправи до колата, но не се отмести, докато от другата му страна, зад самолета, цистерната започна да се приближава.

Нюман видя, че Редън се смъква от седалката, а после масивната врата зад кабината се повдигна и плъзна по тялото на самолета.

— Ей, Рик — извика Редън и врътна глава към Ледет да се приближи. Ледет се поколеба. Цистерната се приближаваше към крилото на самолета и хич не му се искаше да бъде близо до Редън, когато извадеха пищовите. Той само тайнствено посочи към цистерната.

Мъри тъкмо спираше, когато видя как Ледет сочи към него, той грабна един картон за съобщения от арматурното табло на камиона и го вдигна, посочвайки нещо в него. Редън погледна към камиона и видя, че шофьорът размахва картона. Той остави нещо на една от пасажерските седалки, спусна стълбата и слезе от самолета. Беше с червеникава коса и светъл, зачервен от слънцето тен. Макар че не беше особено пълен, имаше добре очертан бирен корем, който трудно можеше да се замаскира от широката мексиканска риза, обичайна дреха за удобно прикриване на оръжие. Носеше каубойски ботуши и избелели сини джинси, единият крачол, на които се бе запретнал на ръба на ботуша, показвайки червената му горна ивица с ръчно изобразен мексикански орел с разперени криле.

Мъри и Ремберто слязоха от камиона, тръшвайки вратите изтръгнаха към него, като Мъри отново вдигна картона.

— Казаха, че трябва да оправите документацията си, преди да заредите — заяви Мъри.

Редън погледна Ледет.

— Каква е тая глупост?

Ледет сви рамене.

Редън и Мъри се приближаваха един към друг, а Мъри държеше картона, извивайки се леко, за да позволи на Ремберто да се доближи до Редън малко след самия него и откъм сляпата страна на Редън.

— Предплатил съм. Каква е тая идиотщина? — каза Редън и хвана картона.

Веднага щом той грабна картона, Ремберто пъхна ръка в оранжевия си комбинезон, измъквайки своя „Зиг-Зауер“ и светкавично мушна дулото му в тлъстините над левия бъбрек на Редън. Редън се дръпна и в същия миг дулото на пистолета на Мъри се залепи върху корема му, а лявата ръка на Ремберто го стисна здраво над левия му лакът.

— Това са калибър четирийсет и пет и един деветмилиметров — рече Мъри, доближил плътно лицето си до Редън. — И един „Мак-10“ ей там, в хангара.

Докато Редън недоверчиво блещеше очи, мъчейки се да погледне Ледет, Нюман излезе от хангара с насочен към Ледет пистолет, който просто вдигна ръце нагоре.

— Копеле — рече Редън. — Гоо-споди, не мога да го повярвам.

— Повярвай го — каза Мъри и едрата му ръка опипа Редън и го освободи от пистолета, който беше пъхнат отзад в колана. — Деветмилиметров… „Берета“ — рече Мъри, преди още да го извади.

В момента, в който Ремберто пъхна ръка в комбинезона си, Грейвър запали колата и бързо профуча по пистата, спирайки между алфа ромеото на Ледет и самолета. Слезе и отиде пред колата, където Редън все още се опитваше да асимилира изминалите двайсет секунди. Грейвър подаде чифт белезници на Мъри, който мина зад Редън и му ги сложи.

— Кои, по дяволите, сте вие? — настойчиво попита той, насочвайки тъмните стъкла на очилата си към Грейвър. Орловият му нос беше зачервен от слънцето. Грейвър си помисли, че кожата на Редън не понася много слънцето.

Грейвър протегна ръка и свали слънчевите му очила, откривайки светлосини очи и необикновено рошави червеникави вежди. Редън веднага направи гримаса срещу ярката светлина.

— По дяволите — рече той.