Дейвид Линдзи
Без светлина (71)

71.

2:40 следобед

Грейвър се бе подпрял на една колона от верандата и се взираше в далечината, наблюдавайки как два товарни кораба се движат бавно в залива. Скоро те щяха да променят рязко курса си в югоизточна посока и да заплуват между полуостров Порт Боливар и източния край на остров Галвестън и после да се отправят в открито море в Мексиканския залив. Лятната мараня им придаваше особен вид, сякаш бяха мираж или фантазия, като призрачни кораби, отправили се към незнайни пристанища.

Това разсейване продължи по-малко от минута и Нюман се показа през разбитата от Ледет врата.

Грейвър се обърна.

— Няма опасност той да хукне, нали?

Нюман поклати глава.

— Не. — Той премигна срещу ярката светлина. — А сега какво?

Грейвър погледна часовника си. Отдръпна се назад и седна в един плетен стол. Двамата с Нюман бяха свалили саката и бяха навили ръкавите на ризите си. Пистолетът на Грейвър, закрепен плътно до кръста, беше протрил кожата му отстрани и сега мястото започваше да го сърби от топлината. Не беше свикнал често да го носи. Беше твърде голям пистолет.

— Имаме достатъчно факти — рече той, гледайки двата кораба. Бяха като стрелките за часове и минути на някой часовник, разбираш, че се движат, ала не можеш да видиш как го правят. — Но мисля, че нямаме достатъчно време.

Преди Нюман да успее да каже нещо, Грейвър продължи. Заговори бързо, размишлявайки на глас, мислите му почти се препъваха една в друга, докато се мъчеше да стигне до най-сполучливото решение.

— Разполагаме с достатъчно факти, за да бъде оправдана една тактическа интервенция, да се насочим към Калатис и да пометем всичко и всеки и чак после да го систематизираме, в следващите дни и седмици. Изобщо не се съмнявам, че това, което имаме в компютрите от Тислър и Бъртъл, ще оправдае подобна акция. Както и всички други мръсотии, които знаем, всички приведени от нас доказателства, дори без да споменаваме Арнет… изобщо разполагаме с повече от достатъчно. Налице са достатъчно факти, за да използваме това в десетина други посоки и разследвания.

— Обаче — каза той, избърсвайки потното си чело с ръкава на ризата си — нямаме достатъчно време да представим всичко това както трябва, за да убедим съответните хора да ни разрешат тази внезапна акция. А и съществува проблемът за тактическата подготовка. Ако това нещо не е планирано добре…

— Ако Калатис върти такива пари — рече Нюман, — той ще разполага и с доста оръжейна сила. Не ми изглежда на човек, който ще се движи незащитен.

— Така е, прав си — съгласи се Грейвър. — И ще отнеме доста време да бъде подготвена тактическа акция срещу подобно нещо. Дори навярно е безотговорно от моя страна да поискам от нашите специалисти да организират операция от такъв мащаб само за четири или пет часа. За да бъде извършена правилно, трябва да участват кораби, хеликоптери, коли — той поклати глава — и кой знае колко много хора.

— И нямаме представа какво разположение има къщата на Калатис, нали?

— Нямаме — рече Грейвър. — Може да стане истински кошмар. Честно казано, съмнявам се дали изобщо тактическите командири ще се заловят да обсъждат проблема при тези обстоятелства.

Изправи се неспокойно и поотмести пистолета на кръста си.

— По дяволите — изруга той и пак се облегна на колоната. Двата кораба сега бяха под друг ъгъл, поели към пролива.

Телефонът в къщата иззвъня и Грейвър се втурна през разбитата врата, през кухнята към голямата стая, където Ледет седеше вързан на пода и гледаше телефона на масата така, сякаш беше отровна змия.

— Ако това е Редън… внимавай — рече Грейвър, хващайки телефона. — Ако го сплескаш сега, заклевам се непременно да умреш от старост в някой затвор.

Ледет имаше вид на сблъскал се със самия сатана. Телефонът продължаваше да звъни. Ледет кимна и Нюман се наведе да отключи белезниците на ръцете му. После Нюман хукна към спалнята, а Грейвър свали телефона от масата и го сложи на пода до Ледет.

— Готово! — извика Нюман.

Ледет вдигна телефона при шестия сигнал.

— Ало. — Той се опита гласът му да звучи нормално, каквото и да беше това. През последните два часа съвсем се беше объркал.

— Здрасти, Рик.

— Еди, какво става?

— Ти кога пристигна?

— Около пет и трийсет вчера. Какво стана с тебе?

— Ами, има доста идиотщини тука при нашия приятел. Когато преди това ти се обадих, задачата беше от обичайните. Пак имаме задача, но сега е нещо различно.

— Нещо се е объркало ли?

— Не, не се е объркало, просто… е нещо сериозно.

— Тогава значи ще понавъртим повечко часове, а?

— Да, доста. Виж какво, трябва да отидеш до Лас Копас.

— Кога?

— Около привечер. Осем и трийсет ще е добре.

— Не мога. — Ледет погледна Грейвър.

— Какво искаш да кажеш?

— Пристигнах с повреда в маслопровода, Еди. Още не съм го оправил.

— Защо не си го оправил? Нали вчера имаше време? Имал си цял ден. — Той се поколеба. — Май си забърсал нещо, а?

— Ами, да, така си е…

— Дявол да те вземе… тя още ли е там?

— Да — неуверено отвърна Ледет, сякаш очакваше да го смъмрят за това.

— Господи — каза Редън. — Хайде, разкарай я, Рик. Боже мой, човече, такава глупост.

— Отде да знам, че ще има нещо специално — рече Ледет, поглеждайки Грейвър. — Добре де, ще я разкарам. Ами Лас Копас? Защо просто не свърнеш насам и пътьом не ме вземеш?

— Не знам — каза Редън с нотка на безпокойство.

— Какво? — Той вдигна въпросително вежди към Грейвър, доста изненадан. — Какво имаш предвид с това „не знам“? Какво става?

— Казах ти, че е сериозно, Рик. Имам разписание и в него не е включено да мина и да те взема, ясно ли ти е какво имам предвид?

Грейвър грабна бележника си, надраска нещо и го мушна пред Ледет.

— Къде си сега? Толкова ли ти е трудно да ме вземеш?

— Забрави го — рече Редън. — Виж какво, Рик, не можеш ли да оправиш оная работа с маслопровода? За бога, много ли е зле? Рик, слушай, повярвай ми, гледай на всяка цена да пристигнеш там. Големи пари ще приберем тоя път. Нещо става тука. Ще ти разправя за това, като дойдеш. Просто ми вярвай, щом ти го казвам, не бива да изпуснеш това, разбра ли? А и не мога да летя там без втори пилот. Не знам оня какво би сторил.

Грейвър се смъкна на пода и надраска нова бележка, задържайки я пред Ледет, за да я чете, докато пише.

— Добре, добре. Е, ще… ще се опитам да го оправя някак си. Ами какво става в Лас Копас, искам да кажа, там ли организират това, каквото и да е то? Ами какво ще стане, ако пристигна и почна да изхвърлям масло? Нямам намерение да правя това, ако всички ония…

— Почакай, Рик… ъъ, Рик, чакай на телефона. — Тишина. — Ще ти позвъня пак.

Линията бе прекъсната и Ледет седеше на пода с израз на почуда.

— Господи. Той просто затвори, ей така — рече Ледет, гледайки нагоре към Грейвър, все още стискайки слушалката. — Смятате ли, че е подушил нещо? Дали е разбрал, че нещо тука не е наред?

— Остави идиотската слушалка — рязко се сопна Грейвър.

Ледет затвори. Нюман влезе в стаята.

— Мисля, че в нищо не се усъмни — каза той. — Изглежда, някой там го прекъсна. Струва ми се, всичко е наред.

— Какво е Лас Копас? — попита Грейвър.

— Това е малка писта, която Калатис е направил в низините — каза Ледет. — Тя е навътре, недалече от крайбрежната къща на Калатис, от другата страна на залива Чокълит Бей в окръг Бразория. Това е тайна писта, никакви шосета не водят дотам, може да се стигне само по въздуха. Наоколо има блатисти реки и малки езера, образувани от отливите. Пилотите я използват за сборен пункт и понякога за пренасяне на стоката от самолети на лодки. Има плавателна река на осемдесет ярда от нея, но е доста блатиста.

— Близо ли е до къщата на Калатис?

— Да. Десет-дванайсет въздушни мили. Той притежава страшно много крайбрежна земя срещу залива Уест Бей.

Телефонът звънна отново.

— Виж какво ще ти каже, преди да повториш онова за оправянето на маслопровода — каза Грейвър, докато Нюман се връщаше в спалнята. — Той ни трябва тук.

Ледет кимна.

— Ало?

— Аз съм — рече Редън. — Добре, идвам да те взема. Това беше Уейд. Всичко е променено — още веднъж. Ново разписание. Сега няма проблем да дойда да те взема. Ти си копеле с късмет, Ледет. А и така е по-добре. Мога да заредя в Бейфийлд и ще имаме време да хапнем нещо, преди да сме пак във въздуха.

— Бейфийлд ли? Мислех, че си в залива.

— Не, старче, промяна в плана. Не съм взел бийчкрафта. Имахме товар. Аз съм с ПС-то, трябват ни повече мускули.

— О — продума Ледет, поглеждайки към Грейвър за потвърждение. — Добре. Доволен съм, че разрешихме въпроса. В такъв случай кога ще бъдеш тука? — попита той.

— Ами, имаме доста време, значи, да видим, сега е почти три часа. Защо не наминеш там в… пет. Ще прескочим до Кема да хапнем малко раци, преди да почнем тоя малък цирк, дето гъркът го е замислил. Нощта ще бъде дълга, Рики. Дано си отпочинал.

— Добре, пет часа — каза Ледет и затвори. Погледна Грейвър за одобрение.

— Какво значи ПС? — попита Грейвър.

— Това е „Пилат ПС-12“, турбовитлов, швейцарски самолет. Много хубава машина.

— Какво искаше да каже той с това „повече мускули“?

— ПС-то е мощен самолет. Той е нов, от общ разряд, но е като товарен кон. Има пробег без зареждане 1700 морски мили, скорост 270 възела и може да носи до един тон полезен товар — хора, стока, каквото и да е, зависи дали слагаш седалки или платформа.

— Подай си ръцете — каза му Грейвър и пак му сложи белезниците, сядайки на един от плетените столове.

— Беше добре — рече Нюман, връщайки се в стаята.

Грейвър кимна, но погледът му се насочи към маранята навън, отвъд сенчестата веранда. Никой нищо не продумваше. Следобедната жега беше толкова силна, че човек можеше да я подуши, растителността, почвата и водата в залива бяха нагрети до такава степен, че отделяха свои собствени миризми, характерни за най-знойните летни дни. Сега дори в къщата беше горещо и те нямаха никакъв друг избор, освен да се потят и да желаят да е по-късно следобед.

— Вижте какво, колко още ще трябва да стоя там? — попита Алис, застанала на прага. Беше се подпряла с една ръка на рамката на вратата.

— Още малко — каза Нюман.

— Сега е три часа — рече тя. — Точно три.

— Може би още един час — отвърна Нюман, без да има някаква представа.

— Един час? Божичко! — вбесена, тя се завъртя и се върна в спалнята.

Грейвър погледна Нюман, кимна му към верандата, после стана и пак пресече кухнята, носейки радиотелефона. Нюман го последва. Когато излязоха навън, той позвъни на Арнет.

— Имам новини за теб — рече Арнет и му разказа какво се бе случило в апартамента на Кони. — Те просто излезли оттам, Маркъс — каза тя. — Всъщност нямало какво друго да направят.

— По дяволите. — Грейвър едва сдържаше яростта си. Макар да не се чувстваше пряко отговорен за тия смъртни случаи, той все пак беше свързан някак си с тях. Изпитваше чувство на вина. Калатис беше в основата на още два акта на отчаяние. Този човек беше ангелът на отчаянието.

— А къде се дянаха „замаскираните“ убийства на Калатис? — попита той. — Първо бомбата, сега и този случай. Какво става тук?

— Чудя се дали той стои зад това — рече Арнет.

— Кой е тогава? Нима Гайс?

— Може би. Озадачава ме странният характер на убийствата. В тях се долавя нещо непоследователно. Експлозията в яхтклуба. Замаскираното убийство на Хорман. Явното наемно убийство на Фийбър. Или Калатис губи самообладание… или някой с по-тежка ръка се намесва тук.

— Значи не си изоставила своята теория за „правителствения човек“, а?

— Не знам — призна си Арнет. — Ако има замесен втори убиец… ако е Гайс… тогава хората от тия служби са излезли от равновесие.

— Досега си мислех, че грешиш — рече Грейвър. — Сега ми се струва, че си права, но все пак се надявам да грешиш.

— Просто не разбирам защо — ако съм права за втория убиец, защо той се намесва в играта на Калатис? Искам да кажа, че в идеалния случай Калатис би искал при всички случаи Бъртъл, Шек и Фийбър да са мъртви като част от плана си да изгори всички мостове. Защо някой се намесва и му помага… така грубо?

— Не знам — отвърна Грейвър. — Но знам, че направих грешка, дето не прибрах Фийбър. Честно казано, не го предвидих. А трябваше.

— А какво да правим с Фийбър и онази жена? Искаш ли да се обадим анонимно на отдел „Убийства“?

— Не — бързо каза Грейвър. — Това само ще стовари още по-бързо всичко върху мене.

— Господи, душко, ще бъде ужасно за онова момиче, като ги намери.

— Нищо не мога да направя — рече Грейвър.

Настъпи пауза и после Арнет попита:

— И така, какво разбра от твоя пилот?

Той й предаде разговора им с Ледет и за възможностите, които бяха обсъждали с Нюман.

— Вероятно тук имаш право — каза Арнет. — Това ще е приключило до утре сутринта. И си прав в предположението, че Калатис се готви да изчезне. Направо не мога да повярвам. Това тичане беше истински ад. Пола все още се поти над сведенията на Бъртъл. Направил ги е изчерпателно, Маркъс. Всичко е там. Ще бъде истинска сензация, когато ги съобщиш.

— Това ще почака.

— Какво смяташ да правиш?

— Искам Калатис. Ще се опитам да използвам Еди Редън — рече Грейвър. — Какво ще кажеш за Мъри и Ремберто?

— Какво имаш предвид? Искаш да ги използваш ли?

— Искам да знам дали биха ми помогнали.

За какво?

— Не знам. Просто искам да знам дали ще се заинтересуват.

— Сигурен ли си… съзнаваш ли какво правиш, Маркъс? Без да се обиждаш, ала…

— Не се обиждам — прекъсна я Грейвър. — Ако чувстваш, че не ти се нрави, кажи им го. Не ми е известно нищо повече от това, което ти казвам. Просто искам да знам дали мога да разчитам на някого, ако се наложи да действам. Стрелбата с оръжие изобщо не е в моя стил, Арнет, ето защо не се безпокой за това. От друга страна, след случката у Кони те знаят какво могат да очакват. Просто се нуждая от компетентни хора, които са стреляли поне в полигон през последните шест месеца.

За момент Арнет нищо не продума.

— Може би ще ти помогнат — най-после рече тя. — Но вероятно не заради благото на човечеството. Някога са работили на правителствена служба. Това, което искаш да направиш, просто не си заслужава парите. Те само може да те уважават, душко, и толкоз.

— Не мога нищо да им платя — каза Грейвър, — но ако не греша за операцията, в която ще се намесим тук, ще заловим страхотно много контрабандни пари. Може би милиони. Бих могъл да използвам някаква помощ, за да не ги изпуснем.

Арнет отново замълча. Беше сигурен, че тя разбира какво й говори.

— Добре — рече тя. — Ще ги попитам.

— Ако се заинтересуват, ще трябва да дойдат тук колкото се може по-скоро, но не по-късно от четири и трийсет. — Той даде адреса на Арнет. — Ако идват, нека ми се обадят.

Той прекъсна и набра номера на Рейнър Фийбър. Тя се обади и той поиска да говори с Ласт. Когато чу гласа му, Грейвър каза:

— Това е само за твоите уши, Виктор.

Ласт се поколеба само за миг.

— Да, добре.

— Нуждая се от помощта ти. В тази работа има пари. — Беше малко преувеличено, помисли си Грейвър, но тъй като занятието на Ласт се състоеше в това да преувеличава, той щеше да го разбере. — Ако искаш да участваш, трябва веднага да тръгнеш. Ще ти дам адреса.

— Разбирам — каза Ласт. — Дай ми го.

Грейвър даде адреса на бензиностанция на две мили от тях. Той не се доверяваше на вътрешните телефони в дома на Фийбър.

— Трябва да си там в четири часа — рече Грейвър. — Ясно?

— Ще бъда там.

Грейвър затвори и погледна Нюман.

— Съгласен ли си с това, което става?

— Засега да — отвърна Нюман.

Грейвър беше благодарен за точно такъв отговор. Можеше да разчита на Нюман, че веднага ще му каже, ако надуши нещо съмнително. С изключение на Ласт, който според Грейвър щеше да бъде чудакът в операцията, той знаеше, че би очаквал същото от Мъри и Ремберто, ако решат да участват. В сравнение с него те бяха виждали много повече неща от този сорт.

— Добре — рече Грейвър.

Радиотелефонът звънна и той веднага отговори.

— Маркъс Грейвър ли е?

— Да, аз съм Грейвър.

— Обажда се Ремберто. Тръгнали сме към вас.

Затвориха.

Грейвър погледна часовника си. Беше три и десет. Един час и петдесет минути преди момента, когато Еди Редън трябваше да се приземи на малкото летище в Бейфийлд.