Дейвид Линдзи
Без светлина (69)

69.

Апартаментът на Кони се намираше на малка и тиха уличка, недалече от „Грийнуей Плаза“, един от осемте градски бизнесцентрове.

Жилищният комплекс не беше голям, само пет сгради, разположени около вътрешен петоъгълен двор. Те бяха заградени от високи тухлени стени, покрити с бръшлян и други увивни растения, като преграда срещу уличния шум. Имаше само един вход откъм върха на петоъгълника, през единична алея, която минаваше около централна градинска леха с декоративни насаждения и огромна мимоза в средата с розови цветове. Всяко жилище си имаше гараж, в който се влизаше откъм извитата алея, а всеки гараж беше разположен така, че входът му не се виждаше от самата алея.

В много отношения това беше хубаво място за наблюдение. С един вход отпред. Никакъв отзад. Но от друга страна, представляваше страхотен проблем, защото архитектът прекалено много се бе старал да изолира входа на всяка сграда от съседните, тъй като уединението беше високо ценено „предимство“ на този комплекс. До входната врата можеше да се стигне през гаража, така че щом веднъж влезете и спуснете вратата на гаража чрез дистанционно управление, вие вече сте в безопасност. Общият вход във високата ограда представляваше врата от ковано желязо с електронна ключалка, която се отваряше с ключ на обитателя или отвътре.

Проблемът беше как да се разположат. Не можеше да наблюдават от кола. Трябваше да влязат в един от апартаментите, за предпочитане в съседна сграда. Използвайки компютризирания указател на Арнет, Дани се обади на всяка от съседните сгради. От първата отговориха и Дани попита за фиктивно име и после се извини за грешния номер. Във втората имаше телефонен секретар, със запис, че в момента не могат да отговорят и да бъде оставено съобщение. Дани потърси в компютъра професията на обитателя. Лорънс Мичесън, търговски представител на „Тектроникс Алюминиъм Фабрикейшънс“. Тя се обади на шефа и поиска да говори с мистър Мичесън. Насочиха я към секретарката му, която каза, че той е в командировка във Финикс и ще се върне чак в събота. Попита дали да му предаде нещо. Не, благодаря. Дани направи компютърна справка в едно от кредитните бюра и разбра, че мистър Мичесън не е женен. Изводът беше: жилището е празно.

Решиха Ремберто да влезе. Мъри щеше да остане извън комплекса в странична улица с изглед към входа, за да го предупреди, щом някой се приближи до външната врата.

Следобедът беше безветрен и горещ и когато Ремберто влезе в комплекса, ризата му започна да полепва по него. Така беше в Хюстън, сякаш никога не бе напускал Боливия. Горещината и влагата бяха също като в джунглите по Бени Ривър. Но разбира се, в долината на Бени Ривър нямаше климатични инсталации. Ремберто обичаше охладения въздух. Усмихна се при тази мисъл.

Когато Ремберто и Мъри пътуваха през града, Дани бе продължила да действа, обаждайки се на другите два апартамента в комплекса. Обитателите им не си бяха у дома. Следователно, от петте жилища единствените, в които имаше хора, беше апартаментът на Кони, където чакаше Фийбър и разположеният веднага вдясно при входа на комплекса. Знаейки това, Ремберто не се безпокоеше, че някой ще го види отзад или отсреща. Нямаше достатъчно време да определят дали има алармена система, а и дори да знаеха, че има, нямаше време да донесат електронното оборудване, за да я заблудят или да се свържат със свой сътрудник в компанията, монтирала системата.

Значи отново по законите на джунглата. Ремберто трябваше да намери място отвън в дворчето на Мичесън, откъдето да наблюдава входната врата на Кони, без Фийбър да може да го вижда отвътре. Всъщност просто щеше да разузнае, да види каква е най-изгодната за тях позиция.

Намирането на такава позиция се оказа по-лесно, отколкото бе очаквал, макар че се очертаваше това да бъде досадна работа. Тухлената стена, отделяща предното дворче на Кони от това на Мичесън, беше десет инча широка. Дизайнът на стената беше такъв, че тук-таме имаше тухлички, които стърчаха с по няколко инча и по този начин изкачването ставаше сравнително лесно. Гаражите на двете сгради бяха с гръб един към друг, с обща стена, а стената на отсрещните гаражи служеше за предна стена на дворчето. В дворчето на Кони, в ъгъла между гаража и стената, отделяща двата имота, растеше голяма и переста мексиканска палма и нейните яки зелени клони бяха на удобна височина над върха на стената.

Ремберто използва издадените тухлички, за да се изкачи по стената и си намери място за сядане отгоре, подпрян на гаражната стена точно под стрехата. Клоните на перестата палма напълно го скриваха откъм двора и от фасадните прозорци на апартамента на Кони. Той се обади на Мъри.

— Добре — каза той. — Разположил съм се върху стената на предното й дворче.

— Сериозно?

— Да, наистина. Слушай, тук е тихо. Ако някой дойде, просто ми звънни два пъти.

— Дадено.

Ремберто се нагласи да чака. Беше му напълно ясно, че може да стои там с часове, всъщност това и очакваше. Очакваше и да му бъде неудобно. И наистина така беше. Двете дворчета бяха пълни с растителност, което означаваше още по-голяма влажност и той я чувстваше осезателно. Тъкмо минаваше пладне, от което следваше, че стрехата на гаража предоставя съвсем тясна сянка за темето му, но тази сянка се стесняваше с всяка измината минута. Съвсем скоро щеше да бъде под открито слънце за около час, докато клоните на палмата не почнеха да го закриват. От дворовете се вдигаше пара и цели колонии от мушици се носеха на рояци като облаци между палмите, олеандрите, азалиите и самия Ремберто, чиито запотени дрехи ги привличаха като магнит. Щеше да го понесе. Ремберто беше живял с мушици и преди. Пот се стичаше от косата му по врата, зад ушите, по челото и в очите. Щеше да го изтърпи. Беше живял с потта и преди.

Но тухлената стена беше нещо различно. Задникът на Ремберто беше по-широк от десет инча и след един час му се струваше, че гръбнакът му се сковава. След час и половина започна да се тревожи какво да направи. Смяташе, че не би могъл да издържи това пет или шест часа. Отначало краката му бяха отпред, събрани един до друг, после се размърда и ги пусна от двете страни на оградата. Олекна муза около осем минути, после ръбовете на тухлите се впиха в бедрата му и вече му се струваше, че опашната му кост се е забила направо в тухлите.

Изведнъж радиотелефонът му иззвъня два пъти.

Ремберто замръзна на място и внимателно се заслуша. Сигналът означаваше само, че в комплекса влиза кола. Тя можеше да отива до всяко едно от жилищата и той се напрегна да определи в кое от тях. След минута чу лекото хриптене на спиращ автомобил пред гаража на Мичесън откъм лявата му страна.

След кратък миг чу, че се отваря вратата на колата. Приятелка? Чистачка? Или Мичесън се връща дебнешком по-рано, без да каже на шефа си? Знаеше, че Мъри наблюдава колата от влизането й, видял е къде спира и вече се е обадил, за да проверят регистрационния й номер.

Ремберто не бе така добре скрит откъм страната на Мичесън. Всъщност можеше да бъде видян доста добре. Сърцето му лудо затупа, докато умът му трескаво обръщаше ограничените му възможности за избор, и изведнъж чу как вратата се затваря… леко… само едно прищракване на врата, която леко е бутната, но не е затворена докрай. Той застина. Това не беше обичайният звук.

Дочу стъпки по бетонната алея, но те по-скоро заглъхваха, вместо да се чуват по-силно, ако лицето се приближаваше към вратата на Мичесън. После отново ги чу по-ясно, но те бяха при вратата на Кони. Тъкмо когато спряха, той осъзна, че това са стъпки на жена, носеща високи токчета.

Тя имаше ключ за вратата и я отвори. Кони? Или Рейнър Фийбър, решила да увещава мъжа си? Но Грейвър бе казал на Арнет, че двете жени са предупредени да стоят далече. Нима някоя от тях е пренебрегнала неговите указания?

Ремберто съжаляваше, че е сменил първоначалното си положение. Чувстваше как тухлените ръбове са се врязали в мускулите от вътрешната страна на бедрата му. Но не можеше да помръдне. Не сега.

Вече виждаше жената: около четирийсетте, с червеникавокафява коса, малко набита, но изискано облечена в делови костюм. Привлекателна. Напомняше му на посредник по недвижими имоти, която би могла да работи в по-елегантните градски райони. В нея имаше нещо делово и практично — може би начинът, по който носеше чантата през рамо — доста експедитивно.

Тя тръгна направо към входната врата, без да се озърта встрани и отново използва ключ, за да влезе в апартамента. Макар че направи това, без да се колебае, извърши го внимателно, без никакъв шум. Веднага щом тя затвори, Ремберто натисна радиотелефона.

— Мъри! Мъри, какво става тука? Коя е тази?

Когато Мъри заговори, Ремберто подскочи, защото гласът дойде откъм гърба му отляво, през желязната порта на Мичесън.

— Берто! — Мъри се бе запъхтял, притиснал чело към желязната решетка, мъчейки се да види къде е Ремберто. — Номерата са откраднати!

Ремберто веднага прехвърли левия си крак над стената. Нямаше достатъчно място да скочи зад палмата — и трябваше да остане скрит, докато слезе долу — затова се обърна с лице към стената и на мускули се смъкна в малкото местенце между ствола на палмата и ъгъла. После се придвижи бързо, макар и схванато, покрай стената и стигна до портата.

Мъри вече беше там, заобиколил гаража и подавайки на Ремберто своя „Колт“ през портата, той се покатери и скочи във вътрешния двор при него.

— Какво става тук? Каква е тая работа? — попита Ремберто, мърдайки непрекъснато изтръпналите си крака.

— Дявол да го вземе, не знаем. Според компютрите номерата са откраднати, само това знаем.

Ремберто вече се придвижваше към входната врата, действайки повече по инстинкт, отколкото по здрав разум. Както предположи, тя бе оставила вратата отключена — лош признак — и той я бутна, измъквайки собствения си пистолет.

Вътре се влизаше направо към малко фоайе, вдясно беше дневната, а право отпред имаше стълби за втория етаж, които се извиваха над входа. Те се спряха за миг и се заслушаха. Отгоре идваха гласове, далечни и почти недоловими. За щастие стълбите бяха застлани с килим и те започнаха да се изкачват. Отгоре площадката се раздвояваше и те трябваше пак да се спрат и заслушат. Гласовете се чуваха по-силно отляво. Тръгнаха по тесния коридор, край отворена врата към тъмна спалня вляво, имаше отворена врата към тъмна спалня вдясно, гласовете идваха от друга стая точно отпред. Гласът на жената се засили, когато тя се приближи до вратата на стаята, беше почти на прага и сянката й падаше през отворената врата. Още малко и щяха да я видят. Ремберто се пъхна в спалнята отстрани; Мъри се скри в банята отсреща.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — казваше тя. — Ще го направя аз, ако пожелаеш. Затова съм дошла.

— Господи — изхълца мъжът. — Не… не. Само… само излез навън… долу…

— Добре — рече тя. — Отивам. — Тя излезе от стаята в коридора. Лявата й ръка бе подпряна на чантата, метната през лявото й рамо, а дясната висеше встрани и държеше пистолет със заглушител. Тя направи няколко крачки, но после спря, върна се до вратата и вдигна пистолета право напред.

Точно тогава Ремберто и Мъри се хвърлиха в коридора и изкрещяха към нея в същия миг, в който гърмежът на един-единствен изстрел отекна откъм стаята. Тя се завъртя леко, без да сваля ръка от прицел, и заглушителят й се изкашля един, два, три пъти, врязвайки се в облицовката на вратите, зад които Ремберто и Мъри се хвърлиха обратно. Те се спогледаха откъм двете страни на коридора и зачакаха — бяха в по-изгодна позиция.

Последва тишина.

Мъри запали лампата в банята и намери ръчно огледало върху тоалетната масичка. Загаси лампата и след това огледалото се показа от рамката на вратата. Беше застанала срещу тях, с леко разтворени крака, в поза на готова за стрелба и сега бе опънала и двете си ръце зад пистолета. Заглушите лят отново се обади и огледалото на Мъри се пръсна.

Тишина.

— Какво ще правите? — изкрещя Мъри. — Ще скочите от прозореца ли?

Тишина.

— Кои сте вие? — попита тя със спокоен глас, почти любезно.

— Не сме полицаи — каза Мъри. — И не сме изпратени от Калатис.

Тишина.

— Вие не го застреляхте — рече той. — Ние знаем това.

— Има ли някакво значение?

— За мене има — каза загадъчно Мъри.

Тишина.

— Не искам това да има лош край — рече Мъри. — Защо не…

Заглушителят се изкашля пак — веднъж — и се чу шум от падащо тяло. Мъри грабна парче от счупеното огледало и го сложи до рамката на вратата. Видя я да лежи на пода.

— По дяволите — рече той и подаде главата си навън. — Май тя го направи — каза той, поглеждайки Ремберто.

Ремберто погледна в коридора и видя тъмното петно под главата й върху килима. Тялото й лежеше почти вътре в спалнята, откъдето току-що бе излязла. Пистолетът бе паднал от ръката й, отчасти скрит под края на полата й.

— Да — рече той, — направила го е.

Двамата се отделиха от своите врати и се приближиха внимателно въпреки всичко, но тя наистина беше мъртва. Ремберто я прескочи и влезе в спалнята, която всъщност служеше за кабинет, с бюро, библиотечни шкафове, диван и столове, Фийбър лежеше проснат на пода, краката му бяха върху преобърнат стол, на който е седял срещу прозорците. Силата от използвания от него голям пистолет го бе съборила назад.

Ремберто се върна в коридора.

— И Фийбър се е застрелял — каза той.

Мъри бе застанал на колене и сваляше една от хирургическите ръкавици, които жената носеше.

— Искам да разбера коя е тая дамичка — рече Мъри. — Погледни в чантата й. Трябва ми малко хартия.

Ремберто отвори чантата; беше съвсем празна.

— По дяволите — рече Мъри.

Ремберто влезе в кабинета и намери плик. Мъри го взе, вдигна ръката на жената, изви я назад и топна краищата на пръстите й в собствената й кръв. Внимателно направи два пълни комплекта отпечатъци и после пусна ръката й. Изправи се, размахвайки плика, за да изсъхнат отпечатъците.

Двамата се спогледаха.

— Просто не знам — най-после каза Мъри и поклати глава. — Ама че гадна работа, дявол да го вземе. Да се изпаряваме оттука.