Дейвид Линдзи
Без светлина (65)

65.

Колин Фийбър затвори телефона в своя кабинет и веднага почувства лепкава влага по лицето си. Знаеше, че над горната му устна се е насъбрала пот. Жената му каза, че Гилбърт Хорман е починал от сърдечен удар в апартамента, разположен до офиса му, някъде през нощта. Личната му секретарка била открила тялото му, когато влязла сутринта. Тя каза, че съжалява, но не може да говори повече. Имало такава суматоха там сега. Току-що отнесли тялото. Всички били разстроени. Било трагедия, такава трагедия.

Фийбър седеше неподвижно на стола си и ги преброи: Тислър, самоубийство. Безъм, инфаркт. Бъртъл, може би в експлозията. Не можеше да открие Шек. Вероятно в експлозията с Бъртъл, тъй като там беше главното им място за срещи. Хорман, инфаркт.

А сега не можеше да се свърже с Калатис по кодовата им линия. И с него ли се бе случило нещо? Какво, по дяволите, ставаше? Той се опря с длани в бюрото пред себе си, като че ли беше на лодка и искаше да запази равновесие, борейки се с морската болест след много часове сред вълните. Дали тук нещо ставаше, което той би трябвало да усети по-рано? Стомахът му се преобърна при тази мисъл. Но тъй като не го е забелязал, как сега да постъпи? Не трябва ли да предприеме крайната стъпка и да се свърже със Страсър? Беше предупреден никога да не го прави. Страсър беше „извън нещата“, освен финансово. Беше напълно откъснат и явно намерението му беше да остане така. Това беше мимолетна идея, защото, ако Фийбър се плашеше от Калатис, то той направо се вцепеняваше от страх пред Брод Страсър, с когото се бе срещал само четири пъти през трите години и половина, откакто Страсър закупи контролния дял в „Дейтапринт“.

Той хвърли поглед наоколо. Кабинетът беше в модерен стил, както подобаваше на професията му, с мебели от хром, стъкло и пластмаса в основни цветове, като тук-таме имаше по някой детайл от италиански модни акценти, кафеният сервиз, съдовете за коктейли в шкафовете за напитки. Той стана от бюрото. Не знаеше защо стана. Нямаше да ходи никъде. Не знаеше какво да прави. Но и не можеше да стои спокойно. Не съществуваше авариен план за подобно нещо, всички да умрат и да няма с кого да се свърже. Какво, по дяволите, ставаше? Нима тази работа приключваше? Беше ли в опасност? Господи! Какво му гарантираше, че не е? Защо и той да не е в опасност?

Тръгна към вратата на офиса, поколеба се, върна се и застана до прозореца зад бюрото. От централната градска част той погледна на запад, над зеленината на дърветата към търговските центрове, чиито високи административни сгради стърчаха от килима на гъстите гори подобно на фантастични градове сред джунглите на някоя планета. Макар че безброй пъти бе стоял замечтано край тези прозорци и пред този изглед, сега всичко му се струваше чуждо, сякаш се събуждаше в някакъв непознат свят. Чувстваше само несъмнена тревога.

Отново се извърна от прозореца, тръгна към вратата и я отбори.

— Кони — рече той. Само това каза. Тя пишеше на компютъра и веднага спря, макар и без да бърза и след малко влезе в кабинета му. — Затвори вратата — каза той.

Тя го погледна, а той малко се извърна.

Колин Фийбър, както много бизнесмени по света, се беше увлякъл по своята секретарка. Кони, подобно на много секретарки по света, му бе позволила да даде воля на своето увлечение. Беше лесно да се осъществи. Удобно. Макар че сексът беше обикновено рутинен, дори скучен, допълнителните пари често бяха превъзходни. Но репутацията на Фийбър сред съпругите му и останалите жени беше лоша. В общи линии възгледите му за жените бяха ограничени. Това беше нещо, което никога не си правеше труд да анализира и затова и никога не постигна някакво по-зряло разбиране на противоположния пол. В по-голямата си част то се състоеше в една похотлива компетентност, и то съвсем елементарна.

Но точно това недостатъчно разбиране на жените правеше Фийбър уязвим. У Кони той бе открил едно по-снизходително търпение, отколкото у другите жени досега. Нито веднъж не се замисли защо се оказа така, но той оцени това и в резултат бе започнал да се изповядва пред нея. Тя слушаше, съчувстваше, изглеждаше загрижена и заинтригувана. Всъщност тя изглеждаше заинтересувана не само от него, но и от хитрите похвати, с които въртеше бизнеса си.

През последните три или четири месеца Кони беше научила повече за бизнеса на Фийбър, отколкото почти всички замесени в него, освен старшите служители. Не дори техните познания бяха съсредоточени предимно в собствената им сфера и не се простираха до цялостния бизнес. За разлика от Кони.

Фактически колкото повече той говореше с нея за своя бизнес, сякаш толкова повече тя го обичаше. Като че ли работата му й действаше възбуждащо. Понякога той дори имаше чувството, че говори безкрайно и скучно, ала Кони винаги беше готова, дори нетърпелива да слуша. Задаваше му въпроси и той се ласкаеше, че може да й отговори.

А не много отдавна, като специално доказателство за своята интелигентност, той й разкри „истинската цел“ на бизнеса: продажбата на „някои“ сведения на запазени в тайна клиенти. Каза й за „разузнавателната“ секция, в която работеха само половин дузина оператори, един координатор и секретарка. Дейността на тази секция беше скрита в счетоводството и сметките за нейните услуги бяха нерегистрирани — и бяха четири пъти по-големи от размера на законните сметки на бизнеса. Всичко беше в брой.

Разказа й за интриги, за отделните клетки от платени осведомители, пръснати в компании и сгради из целия град, за нисши служители, които бяха повече от готови да влязат в компютърните системи на своя работодател и да извлекат важна информация. За това бяха нужни единствено пари. В брой. На никого парите не му бяха достатъчно. С тях можеш да си купиш всичко на този свят, а за подходяща сума всеки можеше да бъде убеден да направи нещо.

Тя казваше, че не му вярва за „разузнавателната секция“. Затова една нощ след порядъчно пийване, след като го раздразни със стриптийз до оглупяване, те излязоха от кабинета му по долно бельо, вземайки бутилката джин със себе си — и нейната чанта, тя със смях твърдеше, че щяла да й трябва за „после“ — и се промъкнаха покрай бледи флуоресциращи лампи, докато се озоваха пред една врата. Той набра кода си над топката на вратата и я въведе вътре. Тя беше изумена. И доволна, затова му позволи да получи каквото искаше. По време на тази непристойна история тя си повтаряше непрекъснато кода, за да не го забрави. След това той изпадна в несвяст на мокета, сред лекия шум на бръмчащите микропроцесори и миризмата на загрята пластмаса.

Тя бързо записа защитния код на вратата и после се залови за работа с микрофотоапарата, който бе донесла в чантата си заедно с много филми. Почти час и половина по-късно тя прибра фотоапарата и се зае с непосилната задача да го събуди и да го довлече обратно в кабинета.

След тази нощ Колин Фийбър нямаше повече тайни, макар да не знаеше това.

Затова сега, когато започна да й обяснява страховете си, тя прекъсваше от време на време, за да изясни някои моменти. Когато накрая свърши, все още крачейки напред-назад, Кони, която смяташе, че знае толкова много, бе като гръмната. Разбира се, тя нищо не знаеше за „случайните“ смъртни случаи и сега Фийбър, след като безразсъдно изля всичко в стремежа си Кони да разбере неговите страхове, всъщност я накара да се пита дали наистина й се иска да продължава с това. Тя вече бе извършила неща, за които никога не бе предполагала, че ще направи, насърчавана от изгледите за огромните суми, които според Реинър те биха изтръгнали с придобитата от нея информация. Ала сега, ако правилно го бе разбрала, Фийбър се боеше, че ще го убият. Това вече беше нещо съвсем друго.

— Не знам какво да правя — каза той.

— Значи нямаш никаква представа какво става тук? — попита тя.

— Не. Калатис, просто не знам, този човек е способен на всичко.

— Помислих си, че се страхуваш да не би той да е… убит. — Не й се вярваше, че води подобен разговор.

— Не знам, може би, или може просто… да не отговаря.

— Което би означавало…? — Така й се искаше той да спре да се движи из стаята. Приличаше на „нервен“ карикатурен герой, който прави големи крачки, после се завърта на пети и тръгва в обратна посока.

— Не… знам.

На Кони й се щеше да изкрещи. Той каза четири пъти „не знам“ през последните три минути. Тя го погледна. Този човек направо рухваше. Беше пребледнял и имаше капчици пот над горната си устна. Това тя особено ненавиждаше, но в момента не чувстваше ненавист. Чувстваше страх. Неговият страх беше заразен и тя усещаше как той се прокрадва с топли пипала към гърлото й и инфектира собственото й въображение. Но дори сред нарастващото си безпокойство тя ясно съзнаваше, че би могла да се възползва от паниката му. Въпреки тревогата си, тя взе решение да изглежда спокойна и да бъде спокойна. Реши да покаже хладнокръвие и здрав разум. Тя щеше да се превърне в спасителен остров, където той би могъл да се закрепи. Това беше удобен момент, които Кони не би желала да пропусне.

— Слушай — каза тя и сама не знаеше какво ще каже по-нататък — нали никой не знае къде живея аз? Имам предвид някой от ония хора?

Той я погледна втренчено. Поклати глава.

— Добре, иди в моя апартамент и стой там. Ще се опитам да разбера какво става.

— Как ще го направиш?

— Дай ми номерата си за свръзка.

Фийбър се опули отсреща й, но тя виждаше, че размисля. Нима той имаше друга възможност? Ясно му беше, че всичко се сгромолясва. Ами ако погрешно тълкуваше тази ситуация? В такъв случай щеше да направи голяма грешка с разкриването на такива номера. Калатис щеше да го унищожи. Но пък ако подозренията му са оправдани и са го оставили на сухо… или ако се канят да го убият… тогава нямаше какво да губи и дори би могъл да спаси живота си. Но какво ли можеше тя да разбере…?

— Какво ще направиш с тях? — попита той.

— Казваш, че Бъртъл и Шек не ти отговарят. Предполагаш, че са били сред експлозията в яхтклуба. Ами ако грешиш? Ако те също се крият или все още не знаят, че нещо не е в ред?

Фийбър стоеше неподвижно и се мъчеше да навлажни устните си. Не успя. Устата му беше съвсем пресъхнала.

— Тогава е редно самият аз да им се обадя — каза той.

— Не разсъждаваш правилно — рече тя. — Трябва да изчезнеш. Да се спотайваш. Да изчакваш. — Тя просто не можеше да повярва, че казва тези думи. Не изглеждаше много реално, че помага на емоционално безпомощния Колин Фийбър да се изплъзне от убиец.

Пресъхналият език на Фийбър се показа отново за малко и се прибра. Той отиде до дрешника, отвори вратата и извади сакото си. Взе портфейла от вътрешния джоб, измъкна пластмасова картичка и й я подаде.

— Инструкциите са там — каза той. — Това са серия от цифри и се пресмятат различно — в зависимост от датата и от това на кого звъниш. Всичко е обяснено. То е нещо като ония вечни календари. Там е написано.

Тя взе картончето.

— Просто си стой в апартамента — рече тя. — Сега ще се опитам да разгадая това.

Той кимна, но изглеждаше разсеян. Пълният провал, който Рейнър предричаше, че ще му се случи — заради тайните му интриги с Калатис, беше настъпил. Те го зарязаха. Той си изигра ролята, а дори не беше сигурен в какво се е състояла тя. Все още със сакото в ръце, той излезе от кабинета.

Кони го проследи с поглед. През отворената врата видя как минава през нейната канцелария и после пресича приемната. Чу, че служителката там го заговори, но той нищо не й отвърна. После последва лекия звън от външната врата и той излезе в коридора.

Тя се приближи до бюрото му и позвъни на Рейнър Фийбър.