Дейвид Линдзи
Без светлина (63)

63.

Когато Грейвър стигна в „Ла Фачезия“, беше закъснял почти двайсет минути. Паркира до следващата пресечка и тръгна обратно по сенчестия тротоар, приятно убежище от яркото предобедно слънце.

Имаше доста посетители по масите на тротоара, а вратите към терасата бяха широко отворени. Както Грейвър предположи, Ласт не беше между клиентите навън. Той влезе в залата на ресторанта, прохладна като пещера. Мека утринна светлина струеше през зеленината на дърветата откъм трите двойни стъклени врати.

Когато Грейвър минаваше през едната от тях, той спря за миг, за да се приспособят очите му след яркото слънце на улицата. Имаше няколко посетители, чуваше се тих разговор и дрънкането на прибори. Една от сервитьорките мина бързо край него с кафе и кроасани на таблата си. „Моля, където желаете“, каза тя в движение и веднага след това той чу отпуснатия, мек говор на Ласт:

— Насам, Маркъс.

Грейвър се обърна вдясно и успя да различи силуета на Ласт, който бе седнал на една от по-хубавите маси, точно до един прозорец с дебел каменен перваз. На прозореца имаше желязна ролетка, обвита в бръшлян, образувайки по този начин изящен параван, който ги отделяше от масите навън като преграда в църковна изповедна. Грейвър се запъти към него и седна.

— Това е необичайно — отбеляза Ласт. — Толкова късно.

— Беше невъзможно — каза Грейвър. — Чел ли си вестниците?

— О, да. Разбрах.

Една сервитьорка се приближи и Грейвър й поръча кафе.

— Добре — рече той. — Да чуем. — Нямаше настроение за любезности и искаше Ласт да разбере това. Ласт кимна.

— От всички ония работи, които ти разправих преди — започна той, — изпуснах нещо… доста важно.

— Нима? — Грейвър не можа да устои на саркастичната нотка.

— Това, което не ти казах, е, че чукам мисис Фийбър почти от самото начало.

Грейвър го погледна.

— Аха.

— Тя е самотна жена, Маркъс. Разбрах го веднага щом се запознах с нея. — Ласт спря, за да отпие от кафето си, кога то момичето донесе кафе и на Грейвър. — Там виждах възможности… най-различни. Те имаха пари. Аз имах произведения на изкуството. Сигурно ще можем нещо да уредим, помислих си аз. Но Рейнър — мисис Фийбър — беше и е сексуално агресивна жена, а Колин явно е абсолютно безразличен към нея. Преди да заминат от Мексико, където за първи път се срещнахме, Рейнър и аз вече се бяхме… свързали, така да се каже. — Той млъкна и си запали цигара. — Тази жена, Грейвър, казвам ти, е просто ненаситна. Не съм виждал никога подобно нещо. Знаеш ли, че…

— Виктор, не искам да го слушам. Известно ти е какво искам да чуя.

Ласт погледна Грейвър. Очите на Грейвър вече се бяха адаптирали към слабото осветление и сега виждаше красивото лице на Ласт с множеството бръчки, бойни следи и белези от дуелите с бутилката и от безсънните нощи в бордеи, от рискования живот на изнудване и измами, от отмъщаващите си удоволствия и постоянните тревоги на прелюбодеянията, от несигурността в нищо, освен убеждението, че нищо не е сигурно. На лицето му имаше лека усмивка, която беше едновременно момчешка и съсухрена. Приличаше на човек, който, на границата на самопризнанието, че е опропастил по-добрата част от един живот, бе съзрял още един шанс — този път добър — и се канеше да заложи всичко, което имаше, върху него.

— Маркъс, снощи бях с Рейнър. Тя ми разказа невероятна история. Мисля, че тук има огромни възможности.

— Ти каза, че можеш да ми сервираш Фийбър.

— Дори нещо повече. Струва ми се… ако го обмислим… можем да се докопаме до Калатис.