Дейвид Линдзи
Без светлина (61)

61.

Грейвър едва беше заспал, когато нежно го разтърсиха.

— Шест и петнайсет е — каза Лара.

Лежеше странешком, с гръб към нея, и за миг си помисли, че не може да помръдне от изтощение. Сякаш бе покрит с олово. Усети как тя го разтърсва отново.

— Маркъс, шест и петнайсет е.

Изричането на малкото му име и раздвижването на леглото, докато тя ставаше, го поразсъниха и той с огромно усилие се обърна. Лара беше с гръб към него и той я гледаше как сваля халата си и го закачва на вратата на дрешника. Тя хвърли поглед към него над голото си рамо. Гъстата й, разчорлена коса, се спускаше по гърба й.

— Отивам да взема душ — рече тя. — Буден ли си?

— Да — отвърна той. — Благодаря.

Проследи с поглед хълбоците и дългите й крака, докато изчезнаха зад вратата на банята. Отдавна не беше виждал такава гледка и му се струваше, че всичко това се случва с някой друг.

Измъкна се от леглото, обу си панталоните и бос, без да слага риза, слезе долу да направи кафето. Но когато стигна кухнята, вече усети мириса му. Лара го бе сложила, преди да го събуди, и сега тъкмо вече завряло.

Той наля две чаши и ги занесе горе. Тя все още беше под душа. Той остави кафето точно до нейния умивалник и се спря да я погледне през стъклената врата. Тя бе вдигнала ръце със затворени очи и миеше косата си с шампоан. Забеляза, че е оставила само една хавлиена кърпа на малката поставка до кабината на душа и извади от шкафовете още една. Дор обикновено използваше две кърпи, една да загърне косата си, другата, за да се избърше. Той й остави втората кърпа, после отиде до своя умивалник и започна да се бръсне.

През следващия половин час на къпане и обличане двамата се държаха така естествено, сякаш не го правеха за първи път, а просто възобновяваха старите си навици. На Грейвър това му подейства много съживително, като че ли някаква нередност от доста време в живота му изведнъж се бе оправила.

Тя беше само по сутиен и бикини и сушеше косата си, и когато той се облече, улови погледа й в огледалото и показа с жест, че слиза долу. Отключи входната врата, излезе навън и прибра вестника от предния двор. Облаците от крайбрежието вече се разпръсваха и денят обещаваше да бъде ясен и тежък. Бяха настъпили най-горещите дни в годината с неумолимия си задух и висока влажност. Разгъна вестника, докато се прибираше вътре и видя, че заглавията на първа страница бяха за експлозията в яхтклуба.

Хвърли вестника на кухненската маса и се зае със закуската. Приготви две препечени филии, от хладилника извади конфитюр от ягоди и седна на масата с нова чаша кафе да прочете репортажа. Нямаше нищо особено, интервюта с хора от хотела и пристанището, с двама души, чиито лодки са били разрушени, с шефа на пожарната, който не искаше да изказва предположения дали е било бомба или изтичане на газ, с няколко души, гости на хотела, видели сцената отгоре. И много снимки. Имаше заграден в каре материал с най-общи сведения за развитието на яхтклуба, за хората, които обслужва — хора от НАСА и богати хора, притежаващи летни вили в района. Пишеха и за приблизителната оценка на загубите.

Телефонът от другата страна на кухненския плот звънна и той стана да го вдигне.

— Обажда се Олмстед, капитане. Имам интересна информация за тебе. — Той замълча.

— Добре, говори.

— Първо, най-после загасиха пожара преди около час. Така успяхме повече да се приближим и да определим разположенията на лодките. Около епицентъра, или съвсем близо до него, има стоянка за лодка, наета, от някой си Макс Тиборман. В наемателния договор той е посочил за адрес Лейк Чарлс, Луизиана. Но в телефонната компания на Лейк Чарлс няма регистрация на Тиборман. Накарахме полицията там да провери адреса от договора. Излиза, че това е фирма за даване на лодки под наем. Там проверяват регистрационния номер на лодката. Оказва се, че е на името на мисис Джинет Съмър.

Олмстед направи пауза. Грейвър нищо не каза. Олмстед продължи:

— При регистрация на лодка трябва да дадеш домашния си адрес, но на този формуляр има само номер на пощенска кутия. Не знам как е станало. — Пак пауза. — Обаче, капитане, не съм сигурен, това може да е съвсем случаен късмет, но случайно знам, че жената на Бъртъл се казва Джинет и че моминското й име е Съмър. Знам го, защото имах добър приятел със същата фамилия и стана дума за това на едно коледно тържество в участъка и се разприказвахме…

Той млъкна, изрекъл каквото имаше да казва.

— По дяволите — каза Грейвър. — Кой е номерът на стоянката?

— Четирийсет и девет.

— Ама че работа. Някой друг знае ли? — Грейвър имаше предвид някой от полицията, някой от ФБР. Олмстед го разбра.

— Ами не. Стори ми се, че това е малко странно и просто премълчах, когато пристигна факсът с регистрацията. Не знам… помислих си, че твоите хора може да са действали наоколо, някакво тайно разследване или нещо подобно. Реших първо да ти се обадя.

Грейвър трескаво обмисляше. Не можеше да остави участието на Бъртъл да изплува толкова скоро. Сега трябваше да задържи нещата.

— Бен, наистина имаме там една операция — каза Грейвър. — Тя е много деликатна. Ужасно съвпадение. Нека да се свържа с хората, които са ангажирани. Трябва да се разберем как да се справим с тоя проблем, кого да споменем, на какво ниво. Дийн е в отпуск, затова може би не ще успея бързо да го открия, но сега веднага ще се заема с това. Постъпил си правилно, Бен. Едно такова оголване би ни коствало цялата операция, много време, работа и пари. Подготвяме я отдавна. Засега изчакай, аз ще те държа в течение.

— Да, добре.

— Има ли някой пострадал там?

— Просто не знаем. Пожарът беше загасен само преди час, както ти казах, и всичко е все още много горещо. Бригадите по палежите и бомбите едва сега започват да си пробиват път през отломките. Нали разбираш, обикалят с лодки. Пушекът все още се стеле над водата. Всички пристани са неустойчиви. Бавна работа.

— Добре, Бен. След половин час отивам в службата. Обади ми се, ако нещо друго се изясни.

— Дадено. До скоро.

Грейвър затвори телефона и вдигна поглед. Лара бе застанала в кухнята и го наблюдаваше. Вероятно бе чула целия разговор и заблуждаващото му предположение, че Бъртъл е още жив.

— Вече са разбрали чия е лодката — каза Грейвър и отиде да си налее още кафе.

Лара също си допълни чашата.

— Благодаря за кафето — рече тя.

— Няма защо.

Двамата се облегнаха край кухненския шкаф.

— Нищо ли не са открили? — попита тя.

— Имаш предвид тела или това, което е останало от тях? Не.

— А сега какво следва?

— Съжалявам, че трябва да те помоля за това, Лара, но някой трябва да се погрижи за Джинет, докато тая бъркотия се оправи. — Той се поколеба. — Тя не бива да се свързва с никой друг от полицията. Според нея всички ще се мъчат да открият дали Дийн е жив или не, а всъщност там никой дори не знае, че е „изчезнал“.

— Ами семейството й?

— Когато отида в службата, ще погледна в личното досие на Дийн и ще извадя сведенията за нейното семейство. Ще им се обадя, за да може веднага някой да дойде тук.

Лара си пиеше кафето, а Грейвър я чакаше да каже нещо.

— Само тук ли искаш да стоим?

— Защо, какво имаш предвид?

— Просто практически въпрос. Тя няма никакви дрехи. Ще й потрябват.

— Боже мой. — Първата му мисъл беше за тяхната безопасност. Дали Калатис би сметнал, че Джинет Бъртъл е опасна? Ала Грейвър не бе имал подобни страхове за жената на Безъм или за Пеги Тислър. Не биваше да изпада в паника. — Добре. Но не се бавете там, Лара. Ще бъда по-спокоен, ако тя е тук.

Телефонът отново звънна и Грейвър вдигна слушалката. Беше Нюман, от компютърната стая от Арнет.

— Реших да ти се обадя, преди да отидеш на работа, и да кажа последните новини — рече той. — Получаваме невероятно количество неща от микрофиша на Шек. Ще бъде доста интересно да решим как биха могли да се използват. Шек е скицирал тази операция от най-дребните пионки до върха. Много подробно. Можем да се възползваме от някои хора. Шек е проникнал в толкова много компании и институции, та ми се струва, че трябва да има някакъв начин да използваме неговата система. Ще говорим за това. Във всеки случай, имаме достатъчно улики срещу Фийбър, за да го приберем.

— Има ли нещо за някой от нашите хора?

— Да. Изглежда са започнали с Безъм, преди две години. Продавал е следствена информация на Фийбър. Фийбър искал още. Безъм не можел да се справя сам и въвлякъл Тислър. Парите са били доста добри. Безъм си изкарал двеста хиляди долара през първата година Тислър над сто. Точно сега чета каква информация е искал Фийбър от Криминалния отдел. До момента името на Дийн не се появило.

— А архивиращите ленти на Дийн?

— Пола работи по това сега. Дийн с използвал някакъв шифър, за да ги защити, дори на последното копие, но беше нещо съвсем елементарно и хората на Арнет го разшифроваха рано тази сутрин. Затова Пола се занимава с това едва от един час.

— Ами Калатис?

— Засега нищо няма за него.

Поговориха още няколко минути и Грейвър затвори телефона. В това време Лара си бе препекла филия хляб и я ядеше, седнала край масата с чаша кафе, слушайки репликите на Грейвър.

— Имат известен напредък — каза той. — Не знам… ще се оправите ли тук?

— Не се безпокой за нас — отвърна тя. — Няма дори да отворя дума за дрехите, ако тя не спомене това. Просто исках да знам какво да правя. Ще се справим.

Грейвър пое последна глътка кафе и двамата се спогледаха. Нежна усмивка се появи по лицето на Лара, признавайки какво е означавала за нея тази нощ, за взаимната им интимност, така дълго сдържана досега. В този миг Грейвър осъзна това, което Лара бе знаела през цялото време — че в известен смисъл тя го разбираше много по-добре, отколкото той разбираше самия себе си.