Дейвид Линдзи
Без светлина (60)

60.

Двамата седяха един до друг на дивана, облегнали глави назад, и събули обувките си, бяха подпрели крака на отоманката.

— Имах нужда от това — рече той. — Благодарен съм ти, че се сети.

— Право да ти кажа — отвърна тя, — може би го направих и заради мен самата. Изтощена съм докрай. Беше много тежко, изялото това изпитание, но последните няколко часа с Джини бяха толкова болезнени. То е… Просто се поставях на нейно място. Така й съчувствам, но не мога абсолютно нищо да направя за нея. — Лара отпи от чашата си. — Това е истинско мъчение за нея.

— Ти беше добра с нея — каза Грейвър. — Много съм ти признателен за начина, по който се справи с това. Тя имаше нужда от такова внимание и утешение.

— А ти как се чувстваш?

— Горе-долу — уклончиво отвърна той. — Доста по-добре в тази минута, отколкото… от дълго време насам.

Тя премести босото си стъпало до кръстосаните му крака и потърка пръсти по извивката на ходилото му. Този жест беше нещо дребно, но означаваше толкова много тъкмо в този момент. И двамата нищо не продумаха известно време. На Грейвър му се поиска да я целуне само заради тези няколко мига, дори да се окажеше, че няма да траят дълго. Беше й благодарен заради този кратък споделен покой, за безмълвната компания, за споделеното „Мерло“ и въпреки различните им мисли, за готовността й да седи тихо до него, без да се чувства задължена да поддържа разговор. Харесваше му да я гледа без официалните й дрехи, а така, по джинси и с боси крака до неговите върху отоманката. Чувстваше неповторимото човешко удоволствие да си с някой друг, който се интересува дали си уморен или загрижен, или дали просто имаш нужда от компания.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се той към нея.

Лара не отговори веднага. Той гледаше профила й, обкръжен от гъстата й кестенява коса, непринудено вързана отзад, а очите й бяха втренчени замислено в нещо отсреща.

— Мисля… че това е доста жесток занаят — рече тя. Погледна го. — Мисля, че е сложен, че води до пристрастяване и е жесток.

— Води до пристрастяване ли?

— Да — каза тя. — Самата аз не го осъзнавах, преди това да се случи. Има едно препускане, за да се разкриват тайните пласт след пласт. Човек не знае накъде ще го отведе това, но играта му харесва. Има предизвикателство. Има риск. Както в хазарта. Трябва да измислиш, да заложиш нещо, за да можеш да играеш. И има нездраво любопитство. Свикваш да гледаш хората от задната страна на огледалото. Или през процепи в стените.

— Не ти харесва тази част. Шпионирането.

— Е, това е приятна изненада.

— Кое?

— Че го назоваваш така, както си е, вместо „събиране на информация“ или „стратегическо разузнаване“, или други подобни неискрени термини.

Тя отпи от мерлото, а той се загледа в нея, съсредоточавайки се върху формата на устните й по ръба на чашата, начина, по който тя поемаше тъмното вино.

— Има като че ли някакво лицемерие в тази професия. Или нещо подобно. Не знам как точно да го изразя — каза тя.

Изведнъж тя се смути. Грейвър за първи път забелязваше това у нея. Тя сведе поглед към чашата.

— Не е много просто — рече той. Не искаше тя да се чувства неловко. Нямаше такова намерение, когато й зададе онзи въпрос.

— Не ми хареса, че излъга Джини Бъртъл — внезапно каза тя. — Това беше… не знам… много тежко да се наблюдава.

— Беше много тежко да се извърши — каза той.

Тя се обърна и го погледна.

— Така ли?

Той почувства, че пламва.

— Просто не ми хареса, когато го видях — продължи тя. — Не ми хареса… да видя колко лесно ти се удава.

За момент той загуби дар слово. Това, което тя току-що изрече, тихо, почти нежно, беше едно обвинение и той още повече се смути, може би защото то се бе удало толкова лесно — или поне не беше така трудно, както би трябвало.

— Няма ли изобщо да й кажеш? — попита тя.

— Лара, не мога.

Тя въздъхна дълбоко и пак сведе поглед към чашата си.

— Боже мой, ужасно е да видиш това на практика — рече тя. — Предполагам, че досега за мене всичко това е било само канцеларска работа. Би трябвало да знам, че зад него лежи подобна каша. Беше глупаво от моя страна да не се сетя за това.

Той не можеше да определи своите чувства, но разбираше, че тя е видяла нещо, което самият той не бе забелязвал преди. Не защото го бе видяла хладнокръвно да лъже. Сигурно и тя знаеше, че има някаква по-важна цел зад неговата лъжа, може би дори спасяването на немалко човешки живота. По-скоро причината беше в лекотата, с която го направи. Тази мисъл беше ужасна и от нея болеше повече, отколкото трябваше да си признае — както често му се случваше напоследък, че всички обяснения за неговите лични действия приличаха все повече на недостойни оправдания.

Грейвър чувстваше как тя седи до него в очакване той да каже нещо, да обясни неща, които самият той не разбираше.

Неловкото мълчание беше прекъснато от телефонния звън. Той стана и отиде до телефона на бюрото си.

— Грейвър, имам едно предложение. — Беше Арнет. — Пола току-що дойде. Ще пуснем това нещо в компютрите и ще видим какво ще излезе, но каквото и да е то, не искам да губим повече време от необходимото, щом веднъж информацията започне да ни залива. Преди малко се уговорих с Мона, а и твоите хора се съгласиха, затова ще ги настаним тука да спят. Имам хора, които работят на смени, но твоите двама са заети денонощно и ще трябва да си починат, в противен случай ще припаднат в ръцете ми. И така, ще работим, докогато можем, ще поспим три или четири часа и после пак ще се заемем яката рано сутринта. Съгласен ли си?

— Както кажеш, Арнет. Благодаря ти. Ще ги прикрия в службата сутринта. Трябва непременно да отида там, може би рано, затова ме информирай веднага щом имате нещо. И кажи на Мона, че съм й задължен.

— Лека нощ, душко.

Грейвър затвори телефона и разтърка с пръсти слепоочията си. Замислено отпи от виното.

— Така — рече той. — Пола и Нюман остават у Арнет тази нощ и няма да ходят на работа утре сутринта. Бих искал да си тук, когато Джинет се събуди, защото ще ми бъде трудно. Трябва да поговоря с нея и да я накарам да разбере, че се налага да мълчим по този въпрос. Не знам нищо за семейството й. Ще трябва да разберем кои са най-близките й роднини и да доведем някой тук при нея, когато се потвърди, че лодката на Дийн е била в центъра на експлозията.

Той се върна до дивана и седна на края, обърнат към Лара.

— Ще гледам да прикрия Пола и Нюман — добави той, — но мисля, че е най-добре сутринта да се обадиш, че ще отсъстваш по болест.

Лара кимна. Грейвър пак се облегна назад. Мислите му изведнъж се насочиха към Ласт. За известно време Лара го бе накарала да забрави краткия, но предизвикателен диалог преди няколко минути. Дали наистина Ласт е попаднал на нещо важно? Ласт се канел да „сервира Фийбър на тепсия“? Как да му повярва?

— Един бог знае как това ще свърши — каза той и поклати глава. — Просто не виждам колко още можем да задържим тази взривоопасна ситуация.

— Смяташ ли, че е замесен някой от по-висок ранг?

— Няма никакъв начин да отгатна това. — Той отпи от виното. — Понякога си мисля, че трябва да има някой. А понякога си мисля, че цялата тая работа е някаква машинация, компютърна грешка, просто едно отклонение. А друг път съзнавам дяволски добре, че това не е вярно. Тези хора не загинаха заради компютърна грешка. Те загинаха, защото някой е задвижил един сложен процес, от който е следвало те да умрат.

— А къде сме ние в този „процес“? Колко още хора ще трябва да загинат?

— Дявол знае. Но мисля, че Арнет е права, когато каза, че ние виждаме единствено неговия край. Всичко, което се случва, става много бързо и дори ще имаме късмет, стига само да усетим полъха от цялата история. Ако това продължава все така да увеличава скоростта си, ще свърши внезапно, и то скоро. Твърде скоро.

— Какво означава това?

— Ако нещо незабавно не се открие, ще изпусна Калатис. Само бог знае колко близо — или колко далече — се намираме до него. Той предизвиква толкова неща да станат около нас. Ако не се добера до Фийбър… тогава всъщност нямам особена надежда да видя изобщо лицето на Калатис.

Те поседяха там още, довършвайки виното си, и обсъждаха невероятните събития, отнели живота на Рей Безъм, Артър Тислър и Дийн Бъртъл в продължение на четири дни. На Лара й бе трудно да възприеме това отвратително престъпление и макар Грейвър да се преструваше, че се отнася колкото се може по-философски и професионално, всъщност и той го намираше за чудовищно. Пола беше права, такова нещо може да ти се случи само веднъж.

Що се отнасяше до последиците от този объркан случай, Грейвър си мислеше, че той няма да свърши добре за никого. Навярно щяха да го привикат да дава обяснения за начина, по който бе действал, защо го бе държал в тайна. Критикарите щяха да го разкъсат. Щеше да бъде ясно като бял ден, че е трябвало да постъпи съвсем другояче. Нямаше как да бъде избегнато това. Но точно в този момент той отново трябваше да изчака. Чакането бе неизбежно и несъмнено най-тежката част от работата.

Лара изпи чашата си.

— Беше хубаво — рече тя. — Виж какво, сега се сетих, че съм пръснала нещата си по цялото ти легло — добави тя и понечи да стане. — Сега ще се кача горе да разчистя, за да поспиш малко.

— Не, не се безпокой за това — спря я той. — Остани там да спиш. Аз ще използвам стаята на Нейтън…

Двамата се спогледаха.

— Това май започна да става абсурдно, нали — каза той.

Тя се усмихна, с нежна усмивка, която му подсказа какъв глупак е бил досега и какво щастие го очакваше в това, към което и двамата се стремяха.

* * *

През остатъка от нощта той сякаш намери своето убежище при нея. Тя надали би възприела тази дума като подходяща, но точно това бе тя за него в тези няколко часа, едно убежище от обхваналата го глуха мъка. Всичко, което можеше да докосне, помирише и вкуси от нея, беше истинска утеха за него. А когато страстта се уталожи и тишината и спокойствието бавно се върнаха при тях, когато те лежаха заедно за първи път, но сякаш възобновяващи стара, позната интимност, той задълго остана буден, изпълнен с надежди. Чувствайки утеха от нейната близост.