Дейвид Линдзи
Без светлина (6)

6.

Джек Уестрейт беше застанал пред него, пъхнал ръце в джобовете си, в измачкан тъмен копринен костюм, с развързана вратовръзка и разкопчана яка. Беше няколко инча по-нисък от Грейвър и фигурата му напомняше на яка крепостна стена. Беше определено дебел, а масивността му внушаваше силна агресивност. Нямаше абсолютно нищо деликатно около Джек Уестрейт както във външността, така и в държането му.

— Да поговорим — каза само той, като стисна здраво и решително устни.

Уестрейт беше като заядливо куче; той винаги се стремеше да обърне в своя полза правилата на боя с незабавно предизвикателство още при първия сблъсък. Но сега беше твърде късно за предизвикателства, а и на Грейвър съвсем не му беше до съчувствие към затрудненото положение на Уестрейт. Затова той не помръдна и нищо не каза, само се поколеба достатъчно дълго, за да се почувства Уестрейт малко по-неуверен, а после бавно отстъпи назад и широко отвори вратата.

— Заповядай — рече той.

Уестрейт веднага влезе в антрето, внасяйки със себе си познатия тежък мирис на одеколон и дим от пури. Насочи се надясно, където видя запалени лампи и влезе в дневната.

— Седни, където ти хареса — каза Грейвър.

Уестрейт подмина дивана и се настани в дълбоко зелено кожено кресло до маса с малка ориенталска лампа. Грейвър седна на обичайния си стол за четене край старото махагоново бюро и остави кърпата за ръце върху една стойка за списания.

— Преди малко говорих с Кац — веднага започна Уестрейт. — След като вие двамата сте напуснали местопроизшествието там.

Той седеше, надвесен напред, с подпрени на коленете ръце. Черната му коса беше пооредяла, но той я поддържаше по военному къса въпреки оплешивяването. Понякога на човек му се струваше, че се е опитвал да я среши, но най-често тя си стоеше там, без каквато и да е посока, освен перчема, по който той прекарваше от време на време черно гребенче от вътрешния джоб на сакото си. Подобно на Бъртъл, брадата му беше толкова гъста, че винаги потъмняваше опънатата кожа на кръглото му лице и сякаш полепваше като въглищен прах в цепката на войнствената му квадратна брадичка.

Грейвър не отвърна нищо. Той кръстоса крака и зачака.

— Хърб каза, че според тях е самоубийство.

— Това е само…

— Да, знам, предварително е. Все пак не е абсолютно сигурно убийство.

— Не е.

Уестрейт размърда нервно пълните си, тесни рамене и сакото му се нагъна зад късия му врат. Той винаги се обличаше в скъпи, ушити по поръчка костюми, смес от коприна и лен, подходящи за влажния крайбрежен климат, но ги носеше съвсем небрежно, като че ли не съзнаваше тяхната цена, въргаляйки се в своите хиляда доларови костюми, сякаш бяха анцузите на Кац. На Грейвър донякъде му харесваше тази прахосническа наклонност, макар да не можеше да си обясни защо. Май че това беше единственото нещо, което понасяше в този човек.

— Добре. Значи така. Не съм и очаквал, разбира се, ти да споделиш с тях, ако си имал някакви основания да мислиш другояче. Как смяташ?

— Нищо не знам, Джек. Не възразявам срещу мнението им, защото нямам ни най-малка представа защо този човек е мъртъв.

— Без майтап. — Лицето на Уестрейт беше неподвижно. Опитваше се да долови неискреност в отговора на Грейвър, чудейки се дали Грейвър не крие нещо от него. Подозренията му бяха вечни и безкрайни. Сякаш Уестрейт още от утробата си четеше Макиавели и подозираше дори родния си баща, че е рогоносец.

— Без майтап — рече Грейвър. — А и разговарях с Дийн Бъртъл преди малко. Ако то е свързано с работата на Тислър, независимо дали е самоубийство или убийство, Бъртъл също няма никаква представа за това.

— О, господи! — Уестрейт изглеждаше искрено изненадан. — Това поне е добре. Малко облекчение. — Беше очаквал най-лошото. В работата си той беше нещо като хипохондрик. Странно обаче, Грейвър имаше тревожното чувство, че Уестрейт с право се тревожи, макар да не го каза.

— Но утре сутринта веднага ще започнем да преглеждаме неговите разследвания…

— Да, чудесно, това е хубаво — прекъсна го Уестрейт. — Исках да пооправим тая работа с теб. Приготви ми информационен бюлетин, изобщо да предам на Хъртиг нещо, потвърждаващо, че разузнавателният архив по никакъв начин не е бил компрометиран от този гаф.

Гаф ли? Боже мой.

— Сега най-важното е — рече Уестрейт, свивайки решително устни — да не изтървем нещата от контрол. Залови се здраво с това, не го изпускай, гледай да не стане голям въпрос. — Той размаха рязко дебелата си ръка между масивните си колене.

Грейвър нищо не отвърна. Уестрейт бе винаги така загрижен да прикрива собствения си задник, че никакви аргументи не бяха в състояние да проникнат в късогледия му егоизъм. Несъмнено беше схватлив играч, но му липсваше умение да види цялостната картина, щом тя излезеше отвъд границите на неговата личност. Това беше типичен съвременен недостатък, тази неспособност да мислиш от такава гледна точка, която лично да не те засяга, и в това отношение Уестрейт си беше продукт на епохата. Собствената му кариера беше най-значителното понятие в интелектуалното му съдържание и всичко, засягащо тази кариера, беше от изключителна важност в живота му. Той беше един кух човек. И навярно щеше да осъществи всичките си амбиции.

Грейвър погледна встрани, към пода в коридора, непосредствено зад двойните врати. Една-единствена лампа хвърляше светлина по лакирания дървен под подобно на лунна пътека по водна повърхност. В държането на Уестрейт имаше нещо повече от израз на отчаяние и това правеше Грейвър предпазлив. Съмняващ се и предпазлив. Той се пресегна към бюрото и взе бележник заедно с една стара зелена автоматична писалка. Развинти капачката и започна да пише нещо върху листа, всъщност само драскулки, но Уестрейт не можеше да види какво. Драскаше, без да бърза, и тук-там подчертаваше.

— Нека да обсъдим по-лошия вариант — вдигна глава Грейвър. — Как ще действаш, ако е убийство?

При този въпрос лицето на Уестрейт се помрачи. Явно го беше обмислял.

— Никой няма да има достъп до архива — каза той. — Никой без моето писмено и устно съгласие.

Уестрейт не беше никак глупав и прост въпреки шмекерския му и брутален маниер. Този човек можеше вещо да разиграва политика от позиция на силата. Ето защо и беше тук в момента. Вътрешните интриги за него бяха като втора природа. Но макар Грейвър да не го обичаше, почувства солидарност към положението на Уестрейт. Налагаше се да вземе някои решения, за които нямаше прецеденти, а това беше мъчителна ситуация за един бюрократ. Смъртта на Тислър щеше да наложи криминално разследване и естествено, случаите, с които е бил свързан, щяха да бъдат в центъра на разследването. И именно в това се състоеше проблемът.

Уестрейт трябваше да мисли не само как най-добре да защити целокупността на разузнавателния архив, но имаше и допълнително безпокойство. Като помощник-началник на следователските служби, той отговаряше не само за Разузнавателния отдел, но също и за отделите по убийства, наркотици, кражби на коли и лабораторията по криминалистика. Смъртта на Тислър поставяше в незавидното положение неговата лява ръка (отдел „Убийства“) да разследва дясната му ръка (Разузнавателния отдел), и тази ситуация ставаше още по-сложна, поради факта че неговата дясна ръка беше най-секретният отдел в цялото ведомство и никога не отваряше архивите си на никого.

Затова Грейвър зададе следващия деликатен въпрос:

— Ами Специалния вътрешен отдел?

Уестрейт поклати бавно и изразително глава.

— С това аз ще се разправям. Вече говорих с Хъртиг, преди да дойда тук.

Не беше изненадващо.

— Ще се опиташ ли да ги възпреш?

— Ще го направя, по дяволите — отсече рязко Уестрейт и очите му войнствено блеснаха, сякаш самият Грейвър го беше предизвикал. — Та кой иска да се повтори оная гадост от седемдесетте. Няма да допусна подобно нещо, докато съм на този пост.

— Тогава ситуацията е била съвсем различна, Джек. Използвали са архива на Разузнавателния отдел, за да съставят досиета на политически врагове. Било е глупост. Трябвало е да предвидят, че ще им конфискуват материалите. Сами са си били виновни.

— Може и така да е — рече Уестрейт. Но Лукънс ще трябва да се покатери през трупа ми, за да се добере до този архив.

Грейвър завинти капачката на писалката си.

— Това може да се окаже опърничава позиция — каза той.

Уестрейт го изгледа.

— Какво? — Уестрейт проточи врат при това загатнато възражение.

— Е, хайде, Джек. Смъртта на един офицер от разузнаването усложнява проблема с поверителността рече Грейвър — Ние не можем напълно да откажем проучването на веществени доказателства. Мисля, че бихме могли да обсъдим някакво редактиране на това, което ще видят, но не знам как ще успеем да им откажем какъвто и да е достъп до материалите.

— Ако Тордела установи, че е самоубийство, чудесно, това ще бъде най-доброто — уклончиво каза Уестрейт. — Няма да има официално разследване. Аз ще се справя с административната буря… а твоята задача остава Артър Тислър. — Той насочи двата показалеца на сплетените си ръце към Грейвър. — Ако някой ти подхвърли въпрос за този човек, искам да си в състояние да отговориш със съответната документация, ако я има. Не искам никой да знае каквото и да е за Артър Тислър, което ти вече да не знаеш.

Уестрейт все още седеше надвесен напред, с подпрени ръце на коленете, а раменете на костюма му бяха свити и намачкани, като едно материално отражение на емоционалната му обърканост — и решителност. Осветлението в дневната не беше много добро, но Грейвър ясно виждаше как влагата блести по горната войнствена устна на Уестрейт. Много неща бяха заложени на карта, доста кариери, както и цялостната психика поне на един човек. Изглежда, Уестрейт беше убеден или си знаеше, че ще избухне скандал. Той като че ли започваше да се настройва към обсадно мислене и загрижеността му надхвърляше обичайното разумно предвиждане на събитията.

— Защо дойде при мен така изведнъж? — попита Грейвър след малко. — Можеше да ми кажеш всичко това сутринта.

— Е, добре — каза Уестрейт. — Съгласен съм. — Той преплете пръстите на ръцете си и ги стисна до побеляване. — Имахме късмет покрай ония говеда, които са се стреляли в Кашмиър Гардънс. Просто невероятен шанс. Искам да го задържа. — Той вдигна пръст и бавно го размаха. — Посветените ще знаят, че ние навярно разследваме случая. Но това, което искам да избегна, е подозрението, че тук става нещо по-особено. Страшно се надявам — дори се моля — да откриеш, че Тислър е бил затънал до гуша в дългове заради комар или че е бил прикрит педераст, или че е бил педофил и е примамвал половината от четиригодишните хлапета в Харис Каунти. Но последното нещо, което искам да открия, с, че е търгувал с разузнавателните досиета. Иска ми се прегрешението му да е нещо лично, а не професионално.

Сега Уестрейт беше на ръба на креслото, с войнствено изпъчени корем и лице, готов за атака.

— Точно в това е въпросът — каза той. — Не искам да оставяме впечатлението, че се боим да не би то да се окаже професионално. Не искам никой да види, че влизам в твоя офис и не искам никой да види, че ти влизаш при мене. Отсега нататък ще се свързваме само по безопасен телефон. Или пък можем да се срещаме ето така, на четири очи, на място, където знаем, че няма да ни видят. Не ми се ще персоналът, твоят или моят, да гледа как ние двамата се съвещаваме. Не искам никакви клюки, никакво изтичане на информация. Може някоя малка секси секретарка или някоя завеяна архиварка да зърне нещо и да го разпространи. Не искам да подхранваме фабриката за слухове. Това ясно го заявих вече и на Кац.

Грейвър си представи как Уестрейт е отрупвал с любезности Кац и не го е оставил на мира, за да бъде избегнато това. Явно доста се е постарал. Грейвър не можеше да определи дали параноята на Уестрейт беше един обикновен театър или той криеше нещо, за което Грейвър би трябвало да се досети. Но всъщност, ако Уестрейт се опитваше да го заблуди заради някоя от безкрайните му скрити игрички, просто нямаше начин Грейвър да разбере това. Във всеки случай — не на този етап.

Уестрейт се изправи.

— Трябва да тръгвам — каза той. — Виж какво, Грейвър, искам здраво да се заемеш с това. В случай че има някакви съмнения, въпроси, нещо нередно или особено, веднага се свържи с мен. — Той опули широко очи. — Разбра ли?

— Струва ми се, да — отвърна Грейвър.

Уестрейт енергично кимна с глава, сякаш искаше да каже — значи се договорихме и толкоз. Той рязко се обърна и тръгна да си ходи, подобно на глиган, насочил се към нов обект. След секунди беше до входната врата и я отвори.

— Обаждай се — рече той, без да поглежда назад, и излезе.

Грейвър затвори вратата зад него и почака в тъмното антре, вглеждайки се в светлината от външната лампа, чиито лъчи се пречупваха през малките прозорчета на вратата. Почака, докато блеснаха фаровете от колата на Уестрейт, които бавно се преместиха от бордюра, а после осветиха косо небето и изчезнаха надолу по улицата.