Дейвид Линдзи
Без светлина (56)

56.

Гилбърт Хорман се мъчеше да не мисли за Панос Калатис. Постепенно това започна да му се удава все по-лесно.

Беше работил до късно в кабинета си, нещо обичайно, особено когато предстоеше изпращане на стока в Колумбия. Отворил беше вратата към съседния си частен апартамент, където преди половин час беше отишъл да си налее питие. Личният му телефон в апартамента иззвъня и той отиде да се обади, очаквайки, че жена му ще го попита колко още ще се забави.

Беше Калатис. Гъркът каза, че бърза много. Току-що получил документите, необходими за колумбийската пратка — това бяха фалшиви товарителници и други формуляри, които трябваше да бъдат подадени в правителствени служби, за да могат да изнесат значителни количества сярна киселина и оцетен анхидрид. Калатис искаше Гилбърт да получи документите тази вечер и щял да изпрати някого с тях при него, само да му ги остави. Гилбърт знаеше, беше безсмислено да му обяснява, че тъкмо се е приготвял да си ходи.

Затвори телефона и погледна часовника си. Калатис беше казал, че ще донесат документите след половин час. Чудесно. Всъщност Гилбърт се канеше да привърши работата си за деня, когато телефонното обаждане го прекъсна. Той загаси лампата в кабинета и тръгна из апартамента. Там имаше малка кухня, добре зареден бар, кът за сядане с два дивана и няколко кресла. Тук-таме бяха пръснати растения, имаше огромен телевизор и изглед към изисканите магазини отдолу и малко по-вдясно се виждаше блещукащият силует на централната градска част. Зад ъгъла следваше голямата спалня с разкошна вана за подводен масаж, откъдето изгледът беше същият както във всекидневната.

Гилбърт си сипа ново питие, събу обувките си — а вратовръзката беше свалил доста отдавна — и се настани пред телевизора, щракайки дистанционното управление, докато улучи канала на „Плейбой“. Неусетно изминаха четирийсет минути с помощта на още няколко питиета. Когато домофонът звънна, той бързо натисна кода, за да се качи куриерът на Калатис в асансьора. Пратките от Калатис не бяха рядкост и неговите хора си знаеха реда.

След пет минути се чу звънецът на приемната към кабинета. Гилбърт стана и тръгна през офиса заедно с питието си, без да си направи труда да се обуе. Когато излезе в приемната, едва не изпусна чашата. Зад стъклената стена стоеше пратеничката на Калатис, Джейл.

Всъщност Гилбърт се стъписа. Тя беше облечена в семпла виненочервена вечерна рокля, която се спускаше от раменете й като водопад. Гилбърт беше като зашеметен. Тя вдигна кафяв плик пред стъклото, жест, с който сякаш го подканваше да действа. Той отиде до бюрото и натисна копчето, за да отвори стъклената врата.

— Съжалявам много — каза тя и протегна плика — Панос ти се обади за това, нали?

Гилбърт кимна глупаво. Виждаше зърната на гърдите й.

— Извинявай, че е толкова късно. Знаеш си го Панос — рече тя, съжалително сбърчи вежди и сви леко рамене. Гилбърт веднага бе готов да даде петдесет долара да види пак това нейно помръдване. — Там всичко е толкова… трескаво, толкова оживено. Той се готвеше да пътува и всички бяха заети. Нямаше кой друг да дойде.

Нямало кой друг да дойде. На Гилбърт му харесваше как тя се изразява, харесваше му нейният акцент. Не знаеше какъв беше този акцент, а и не го интересуваше. Винаги си беше мислил, че тя е една от най-страхотните жени, които изобщо беше виждал. Беше момичето на Панос, предполагаше, че е някъде от Близкия изток, но и това нямаше значение. Тя беше просто нещо невероятно. Източена и млада, апетитна и мургава, с чудни котешки очи. Сигурно я беше зяпнал, не беше съвсем сигурен в това. Вече беше пил достатъчно, за да не може да долови подобни фини тънкости.

Тя погледна чашата му и се усмихна. Той протегна ръка към плика и му се стори, че тя като че ли го позадържа, когато той го вземаше.

— Какво пиеш? — попита тя.

— О, ъ, уиски. Шотландско.

Тя кимна, все още усмихната, сякаш го бе хванала да върши нещо неприлично.

— Ами — той махна с ръка неуверено, — искаш ли… — махна още по-неопределено, може би към нея с чашата — нещо?

Тя повдигна вежди.

— Да пия… с тебе ли?

И точно в тоя момент Панос Калатис изчезна завинаги от съзнанието на Гилбърт. Сладостта на настоящия миг беше непреодолима. Той протегна ръка към вратата, осъзнавайки, че тя я задържаше отворена с помощта на бедрото си.

— Не се налага да се връщам бързо — каза тя, минавайки леко край него. — Всички са толкова заети там и във всеки случай всички ще са излезли, когато се прибера.

— Сама ли дойде? — рече той с необходимата загриженост в гласа си, докато вървяха през кабинета към апартамента.

— О, да — каза тя и се огледа наоколо, обхващайки изгледа към града от прозореца на дневната.

— Какво искаш да пиеш? — попита той, метна плика върху един стол и отиде до бара.

— „Куба Либре“ — отвърна тя, спряла се до прозорците.

„Куба Либре“. Та тя дяволски приличаше на „Куба Либре“. Той успя да й сипе, както и още едно уиски за себе си, макар че беше в нещо като мъгла и не беше сигурен дали се справи достатъчно добре. Разля малко и от двете напитки по ръцете си, докато вървеше към нея. После за миг се обърка, когато я намери седнала скромно на дивана пред телевизора, с изправен гръб и прибрани в скута ръце, а от гърдите й се лееше виненото червено на роклята, докато гледаше как мъж и жена се чукаха върху мотоциклет в някаква дъждовна буря.

— Какво е това? — глупаво попита той, застанал непохватно с мокрите чаши в ръце.

— Правят малко любов — отвърна тя невъзмутимо. Произнесе го като „лубов“.

Със същата интонация можеше да каже, че времето ще бъде ясно, с временни заоблачавания, но в следващия миг му се усмихна по такъв начин, че напълно отстрани тази друга възможност.

През следващия половин час Гилбърт Хорман не попита повече нищо. Нито нея. Нито себе си. Нито Съдбата или Добрата Фортуна. Нито Бог. Изобщо не се запита защо се оказа гол върху дивана заедно с тази несравнима хетера, Джейл. Не попита защо гърдата й се намира в устата му и защо има тия усещания между краката й. Изобщо не се зачуди откъде дойде този чудесен, невероятен късмет да бъде във ваната с нея, да се налива с уиски и да се хлъзга навсякъде по нея, докато светлините на града се завъртяха в необятната, черна небесна твърд. Той не зададе изобщо никакви въпроси до момента. В който осъзна, че е отворил устата си, защото тя го беше помолила да направи това, и поглеждайки покрай блесналите й гърди над себе си, видя как тя държи капкомер… капкомер… над отворената му уста.

Но тогава вече беше твърде късно.

Сърцето му спря. Докато издишаше, нещо невидимо изтръгна малкото останал му въздух и стисна гърдите и дробовете му в един мъчително болезнен вакуум. Той полудяваше от болката, особена болка. Чувстваше как лицето му става алено, после мораво и усети как артериите в сърцето му изтъняват, отслабват, разтварят се и заливат мускула с неудържим кръвоизлив. Той наблюдаваше безпомощно как Джейл отдръпна ръката си, все още с вдигнат капкомер, с прозрачна капчица в самия му край. Той виждаше капката, а нейните гърди дори сега го приканваха в този страшен миг, когато той си мислеше, господи, каква грешка, а гърдите й пак канеха устните му.

Тя внимателно излезе от ваната и стъпи върху хавлиена кърпа, която предварително беше приготвила. Той не бе забелязал. Тя коленичи край ваната, изключи помпата за подводен масаж и източи водата. Докато ваната се празнеше, тя се изсуши, оставяйки розовия Гилбърт Хорман да лежи на дъното като огромна неокосмена мечка.

Тя внимателно сгъна влажната кърпа на квадрат, сложи я на стъпалото към ваната и коленичейки, се залови да облива с подвижния душ тялото и вътрешността на ваната. После влезе вътре при него, обърна го и старателно го изми, изми и вътрешните стени, за да е сигурна, че никакво косъмче не е останало от нея. Отвори устата му и я изплакна, после взе шампоан и му изми косата, отново го изплакна грижливо, обръщайки го още веднъж.

Когато бе удовлетворена, тя пак напълни огромната вана и включи помпата за подводен масаж. Тялото тежко се носеше във въртящата се вода, движейки се по особен начин. Тя изтри стъпалата на ваната с кърпата, върху която бе коленичила, а после я пъхна в торба за боклук.

Преди да се облече, тя отиде в дневната, взе своята чаша, изми я и я върна в шкафа за напитки. После взе кърпа за съдове от кухнята и изтри всички повърхности по масите около дивана, за да няма твърде много влажни кръгчета от една чаша. Взе пръснатите наоколо дрехи на Хорман и ги нареди с логична небрежност върху стол в банята, сложи обувките му до стола, сякаш там ги е свалил, и остави чорапите му върху тях.

След като свърши всичко това, тя се върна в дневната, вдигна роклята си от пода и я облече. Взе едно от списанията от ниска масичка — беше „Нюзуик“ — и го занесе в банята, подхвърляйки го във ваната. Събори чашата, от която Хорман бе пил, и я остави да се търкаля в кръг по ръба на ваната.

Всичко това вероятно беше излишно. Панос внимателно беше проучил медицинското досие на Хорман. Хронично високо кръвно налягане. Бяха използвали съвсем точно съответната химия. И все пак на нея й харесваше да действа прецизно всеки път. Беше добър навик.

Тя прибра кафявия плик, който бе донесла, взе найлоновата торба с кърпата си и излезе от апартамента, оставяйки лампите да светят. Загасяйки осветлението в кабинета му, тя излезе през приемната, натисна бутона за вратата и изчезна по коридора към асансьорите.