Дейвид Линдзи
Без светлина (54)

54.

1:25 сутринта

Грейвър седеше край масата в библиотеката заедно с Черил и Арнет, докато Черил превърташе лентата за трети път.

— Искаш ли пак да го чуеш? — попита Арнет.

Грейвър поклати глава. Навярно нямаше да забрави нищо от това, което чу в последния разговор на Дийн Бъртъл. Записът беше малко зловещ, с колебливо начало, докато Черил е уточнявала диапазона и честотата, а после всичко се чуваше забележително ясно. Гласът на Брус Шек беше загрубял и дрезгав от уискито и беше лесно човек да си го представи след разказаното от Валери Хийт. Хубав и атлетичен мъж, с положителност по-умен, отколкото Валери Хийт предполагаше, с прокрадващ се елемент на лукавство.

Ала чувайки гласа на Бъртъл, имаше чувството, че слуша свой брат. Грейвър нямаше брат, но си мислеше, че Бъртъл би могъл да му бъде, и съзнанието, че с всяка произнесена дума той все повече се е приближавал до надвисналата, страшна смърт, му причиняваше силна болка. Те изобщо не са подозирали за нищо. Вярно, Шек наистина каза, че според него са в опасност, но изглежда той е смятал да се справи с това и нито един от двамата не е предполагал, че точно в този момент са в опасност. А и целият разговор беше почти монолог на Шек. Изглежда той доста си беше пийнал, от което е станал словоохотлив. Бъртъл говореше много малко и когато се обаждаше, то беше нещо кратко, показващо според Грейвър, че е бил или напрегнат, или ядосан, или дори предпазлив и развълнуван. Но малкото думи, които той произнасяше, бяха още по-болезнени за слушане, точно защото бяха толкова малко. Грейвър се бе надвесил над магнетофона, надявайки се да чуе най-после нещо от Бъртъл.

Той погледна Черил.

— Благодаря — рече той. Зърна леко учудване в очите й, но това нямаше значение. Не се притесняваше, че благодарността му може да й е прозвучала малко странно. Беше благодарен за това последно доказателство.

Арнет направи знак с ръка и Черил изключи магнетофона, стана и излезе от стаята.

— Беше наистина адски страшно за слушане — каза Арнет, посягайки към цигарите си върху масата. — Съжалявам, че ти се наложи да го сториш. Съжалявам, че така стана, душко.

Стомахът на Грейвър беше станал на топка от болка и възмущение. Просто не можеше да повярва. Беше направо нечувано, дори уродливо. Събитията от последните два дни като че ли преобърнаха всичко, което бе изглеждало нормално и разумно.

— Това беше прекалено грубо от страна на Калатис — рече тя. — Мисля, че то е показателно за коренен поврат в играта.

— Значи си убедена, че е Калатис.

Арнет щракна със запалката, погледна Грейвър през пламъка и запали цигарата си.

— Помисли си, душко — каза му тя. — Или може би знаеш нещо, за което не си ми споменал?

Грейвър поклати глава.

— Не, аз знам толкова малко, че е без значение.

— Фактически Шек е подписал собствената си присъда. Той всъщност е сочел към Калатис, когато са ги гръмнали.

— А мъжът при фонтана?

Арнет сякаш се боеше да му предава още лоши новини.

— Проверяваме снимките по компютрите от момента, в който ти обещах. Но го няма никъде — отвърна тя. — Изобщо не знам кой е. Но то не означава, че не е правителствен човек. Просто означава, че или моите източници навярно не са така добри както преди, или че той ще се появи при следващата група снимки.

— Или пък че той не е на държавна служба.

— Съгласна съм — отстъпи тя.

— Само не разбирам защо Калатис ще използва бомба, дявол да го вземе — рече Грейвър. — След като си е направил такъв труд да маскира убийствата на Тислър и Безъм. — Той кимна към магнетофона. — Дийн очевидно е смятал, че Тислър се е самоубил заради снимките.

— Дийн е сбъркал — хладно каза Арнет. — Изобщо не се съмнявам в това. Смъртта на Тислър може да ви е изненадала, но те уверявам, тя изобщо не е учудила Панос Калатис. Това, което виждаме тук, е едно методично изгаряне на мостове, разчистване на всички пасиви. Калатис оставя зад себе си дребните риби, които са му вършили мръсната работа в тази операция. Мисля, че Шек е бил прав в това отношение.

— А според тебе той имал ли е право за приключването на някакъв етап тук от страна на Калатис?

Арнет изтръска цигарата си над пепелника.

— Така изглежда — рече тя. Изглежда прочете мислите му и поклати глава. — Забрави за това. Какво ще направиш? Нима ще отидеш при федералните власти с това, което имаш? Дори не разполагаш с достатъчно… имам предвид фактически документи, за да не му позволят да напусне страната. А ако наистина намериш някой глупак, който да санкционира това, адвокатите на Калатис ще направят всичко на пух и прах и след двайсет и четири часа той ще изчезне завинаги.

Тя се изправи и скръсти ръце, вдигнала цигарата край лицето си. Закрачи из стаята, после се спря пред него и го погледна.

— Знаеш ли какво се случи тук, душко? — рече тя. — Лош късмет. Ти попадна в самия край на една ужасна операция. Може никога да не разбереш какво се е случило. Никога. Загуби две нечестни ченгета, и ако трябва да приемеш докрай фактите, навярно трима. Има вероятност дори да не научиш дали са били повече. Лошите момчета са се били организирали така добре над главата ти, че си успял само да зърнеш нещичко, преди да тръшнат вратата. Смятай, че ти е провървяло.

Тя всмукна от цигарата, гледайки го през острия дим. Тази преценка беше жестока, но може би точна и Грейвър си помисли, че има причина тя да я поднесе толкова директно.

— Ала твоите инстинкти ти подсказват правилно едно нещо — рече тя. — Има някой друг, все още в сянка. На мен също ми се струва, че Тислър, Безъм и Дийн биха идентифицирали този някой друг, и той, който и да е, би спечелил от тяхната смърт толкова, колкото и Калатис. Вероятно той е в пълна безопасност сега. Освен ако ти не откриеш нещо.

Тя размаха цигарата пред него.

— Можеш да направиш две неща. Да спотайваш всичко, доколкото е възможно, докато продължаваш да действаш самостоятелно. Или да напишеш някакъв подробен доклад за всичко случило се през последните три дни, откакто откриха мъртвия Тислър. — Тя се спря. — Водиш си личен дневник, нали?

Грейвър кимна.

— Добре. Записвай там нещата така, както са се случили, с всички подробности за твоите действия — като пропускаш името ми, естествено, предавайки всичко в хронологичен ред. Прескочи Уестрейт и го дай на Хъртиг. Нека той да реши вместо теб. Това му е работата, дявол да го вземе.

Тя се взря в него, малка жилава жена с мургав тен и тъмно минало, която на съвсем млади години е трябвало да свикне да взема трудни решения, едно, от които бе да остане в тази професия. После, твърде късно, тя бе открила, че да живееш с такива решения, е всъщност съвсем различно от тяхното вземане. И всичко това я беше състарило. Но тя отдавна вече не трепваше пред перспективата да взема съдбоносни решения. Тя рискуваше и после се бореше насаме със своята съвест. Точно това бяха истинските страшни сблъсъци, призна му тя веднъж, да се изправиш пред самия себе си, да бъдеш едновременно свой собствен съдия и съдебно жури — а някой ден, ако е необходимо, дори и палач.

— Направихме някои проверки в „Гълфстрийм Банк“ — каза тя, нарушавайки мълчанието му. — Знаеш ли, тази банка е едва от шест години? Предполагам, че преди около седем години Калатис е извършил маркетингово проучване на градовете в Юга. Не знам какви са били критериите му, но изглежда Хюстън е отговарял на неговите изисквания за това, което си е наумил да върши. Това е дългосрочно планиране. Като се замислиш, този проект е изразходвал по-голямата част от едно десетилетие в живота му. Това може донякъде да ти подскаже за сумите пари, заложени тук. Трябва да са колосални.

Тя поклати глава, гледайки го внимателно, макар че мислите й бяха разкъсани.

— Знаеш ли, тази работа все повече ме плаши. При типове като Калатис и Страсър няма никакви граници, такива просто не съществуват. Те са като мошеническо правителство, което разполага с богатство, но няма физическа територия, няма избиратели, освен своите жертви, няма друга причина за съществуване, освен алчността — Тя замълча. — Да се чудиш дали това не е бъдещето… все по-големи апетити, ненаситна алчност. — Тя скептично се усмихна. — Но аз май се отклоних от моята история. Стигнах едва ли не до древността.

— „Хермес Експортс“ — каза Грейвър, сякаш не я беше слушал.

— Да, и тях ги проверяваме. Изглежда те продават на страшно много вносители. Вероятно разпръскват кокаин по цялата страна.

— Смяташ, че го „възстановяват“ всичкия тук, а после го натоварват и извозват?

— Че защо? Ако стоката пристигне благополучно, защо да не я пуснат да си продължи?

— В такъв случай процесът навярно не е чак толкова сложен.

— Предполагам, че химиците на Страсър са подготвили навсякъде съответните хора. Освен това наркобизнесът и всичко, свързано с тази гадост, не предполага особен ум. Можеш да обучиш дори и един орангутан да го върши. Наркопроизводството изобщо не се отличава с особена хигиена и прецизност.

Грейвър погледна бележника си. Искаше да я помоли да направи компютърна проверка на Виктор Ласт и да види дали в нейните банки от данни има нещо повече от собствените му източници, но кой знае защо се въздържа.

— Сега си отрязан, нали — му каза Арнет. — Следващата ти стъпка щеше да бъде Шек. Ако не успееше с него, щеше да се насочиш към Дийн. Това би било рискован ход, но щеше да бъде единственият, който би те доближил до целта. — Тя всмукна от цигарата. — Сега пред теб стои само перспективата за дълго и тежко разследване. Вече няма съскащ фитил, чийто източник да можеш да проследиш. Ще трябва да слепваш фрагментите един след друг, по изпитания и верен способ на разузнавателната работа.

Той я изгледа. Тя се наведе над масата и смачка цигарата си в пепелника. Ноктите й бяха безупречни, без лак, точно и гладко изпилени, с овални краища.

— Знам, че е извън моята област — каза Грейвър, внимателно подбирайки думите си — и дори то не ми е работа, но Калатис е единственото, за което мога да мисля в момента. Засега се интересувам само от него и с едно „дълго и тежко разследване“ няма да го хванем.

В погледа на Арнет той съзря сериозно опасение.

— Какво искаш да кажеш с това? — попита тя.

— Просто искам да кажа, че този път търпението и далечната перспектива никак не ми се нравят. Не съм откачил. Знам какви са шансовете Калатис да се измъкне. Живея с такива шансове всеки ден, точно като тебе. Само че този път не мога да се отнасям философски към това. Съжалявам. Онова голямо разследване минава на втори план. — Той замълча и двамата впериха погледи един в друг. — Арнет, искам го този кучи син толкова силно, че това се е превърнало в единственото нещо, което желая.

Тя дори не трепна. Стоеше изправена зад стола си, хванала облегалката с тънките си пръсти.

— Няма да е зле да дойдеш на себе си — с равен глас рече тя. Лицето й доби студен израз и той не можеше да разгадае особения й поглед. Ако не беше така напрегнат, ако владееше по-добре мислите си, този израз на лицето й би имал възпиращ ефект върху него. Той замислено потупваше с палец върху масата.

— Но аз не съм отрязан, Арнет. Има пряк път към Калатис… чрез Колин Фийбър.

— В случай че го прибереш, времето за намирането на Калатис ще се ограничи до часове, а не дни — предупреди го тя. — В момента, в който го прибереш… — Тя щракна с пръсти.

— Ако има опасност да изпусна Калатис, няма да се поколебая да го направя.

— Това е рисковано.

— Това е безразсъдно.

След малко тя попита:

— Според теб с колко време разполагаш?

Грейвър погледна бележника и го побутна напред-назад.

— Вероятно Уестрейт вече се е обадил по телефона вкъщи — каза той. — Или пък Бен Олмстед, моят сержант в Отряда за борба с тероризма. Имам трима души, освен Олмстед, в съвместна дейност с ФБР. Те работят извън нашата сграда. Ще получа веднага новини от тях, затова ще разбера, ако открият нещо в Саут Шор Харбър. Очаквам по някое време Джинет да съобщи за изчезването на Дийн. Рано или късно ще предположат, че Дийн може да е бил един от загиналите, но не ще могат да го докажат. Но заради изчезването му и смъртните случаи на Тислър и Безъм, някой — вероятно Уорд Лукънс — ще настоява за разследване. И ще го имат. Тогава ще трябва да си кажа всичко, което знам.

— Следователно, ние разполагаме с…

— Струва ми се, с няколко дни. Мисля, че всичко зависи от това колко скоро Джинет ще изпадне в паника.

Радиотелефонът, който бе на масата до лакътя на Грейвър, звънна за първи път. Той го вдигна.

— Обажда се Нюман. Намирам се на „Гълф Фриуей“ и се връщам. Имам нещо от Шек.

— Какво е то? — Грейвър се изправи на стола и Арнет замръзна на място, с прикован в него поглед. Грейвър й даде допълнителната слушалка, за да чува и тя.

— Не съм сигурен — отвърна Нюман. — Имам няколко авиационни навигаторски карти, но и открих една кутия, непромокаема, като контейнерче от армейски тип, малко повече от пет инча на дължина. Намерих я завързана с рибарска корда от вътрешната страна на каналната капачка в една от баните.

— Боже мой, да — прошепна Арнет, навеждайки се изведнъж над масата.

Мускулите на врата на Грейвър започнаха да се напрягат.

— Не съм я отворил — каза Нюман. — Страхувам се, че може да е непроявен филм.

— Накарай го да я донесе тук — рече Арнет, давайки знак с ръка.

Грейвър я изгледа.

— Ако смяташ, че може… нека да дойде — каза тя.

Грейвър кимна.

— Дай му адреса — рече тя.

— Нюман…

— Да?

— Виж какво, ще ти дам един адрес. Искам да донесеш кутийката на „Рауър“, номер 4645.

Нюман повтори адреса.

— Точно така. Това е жилище. Ще те чакат на вратата откъм двора.

— Пристигам след двайсет минути.

Грейвър изключи радиото.

— В канала на банята. — Арнет се ухили възхитено. — Твоето момче е наистина добро.

Грейвър изведнъж отново се изпълни с надежда. Последните няколко дни беше толкова преуморен, че се изненада от възбудата си.

— Всеки си крие нещо за черни дни — каза той, мислейки си за Шек.

— Такава ни е професията, душко — каза със задоволство Арнет. — Шпионите са толкова предсказуеми, колкото и всички останали. Те само разсъждават по-различно. Щом веднъж разбереш как мислят те, има голям шанс да отгатнеш какво мислят. — Тя мина от другия край на масата, почука с юмрук върху дървената повърхност и пак се върна до Грейвър. — Калатис може и да съжалява за бомбата в яхтклуба — рече тя.

— Ще направя всичко възможно той наистина да съжалява — каза Грейвър.

И двамата разбираха, че имат предвид две напълно различни неща.