Дейвид Линдзи
Без светлина (52)

52.

Виктор Ласт лежеше по гръб и зяпаше тавана, дясната му ръка, с чаша шампанско, висеше встрани от леглото. Беше гол. Копринените чаршафи бяха с цвят на бледа чаена роза. С лявата си ръка бе хванал едната от едрите и полюляващи се гърди на Рейнър Фийбър. Тя бе сгушила русата си глава под едната му ръка и когато той свеждаше поглед, виждаше и другата й гърда, много бялото й и закръглено тяло, разтворените й крака — тя обичаше да лежи така — и пепелявия цвят на венериното й хълмче. Миришеше на някакъв балсам за вана, за който казваше, че можела да си купи само в онова малко магазинче на Рю дю Бург-Тибург. Миришеше на пирен. Той обичаше тази миризма, беше й казал веднъж и затова тя винаги слагаше малко от него във ваната си, когато очакваше да бъдат заедно.

Той погледна вляво, през стъклената стена на спалнята, през едно преддверие, през друга стъклена стена към всекидневната. След нея следваше пак стъклена стена, пак преддверие и всичко беше обляно в бледата светлина на нощния град, сякаш той се намираше в нещо като потъналата Атлантида и гледаше през къщи от вода, а светлината се пречупва през полюляващите се вълни и става съвсем бледа и анемична. Това беше, Ласт трябваше да признае, идеалната среда за Рейнър. Тя самата сякаш беше полупрозрачна. Дотолкова, че някой път, когато правеше секс с нея в този воднист стъклен свят, той почти очакваше да види вътрешните й органи и дори да види в нея собствената си ерекция сред тези прозрачни проблясъци, които ги озаряваха като мълнии.

Тя въздъхна дълбоко и гърдата й се изду в ръката му. Това му харесваше. Наистина му харесваше, когато тя го правеше. Рейнър обичаше разкоша повече, от която и да е друга срещана от него жена, а тя имаше необходимите пари, за да си позволи своите прищевки. Първата нощ, когато бяха заедно във Веракрус — Колин, както обикновено, я бе оставил сама, заминавайки „в командировка“ до Мексико сити — те се любиха на плажа. В един момент на това необичайно събитие той имаше невероятното усещане, че тя изчезва под него, такова сходство имаше кожата й с водата и луната.

Тя вдигна едната си ръка, в която също имаше чаша с шампанско, повдигна главата си и изпи каквото беше останало. Или почти всичкото. Тя задържа чашата над себе си и изля последните капчици върху себе си. Той виждаше как малкото ручейче се извива в бледата светлина. Тя смъкна ръката си и се чу лекото тупване на чашата върху килима. Следващият миг охладената й от шампанското ръка се насочи между краката му. Стомахът му инстинктивно се сви.

— Виктор — рече тя и се полуобърна към него, измъквайки гърдата си от ръката му. Плъзна език отстрани по ребрата на Ласт. И отново погледът му мина през стъклените преградни стени, през светлина и вода.

Тя изведнъж се изправи и лицето й застана точно в полезрението му. По лицето й не беше останал грим — те двамата отдавна се занимаваха с това, ту влизаха, ту излизаха от басейна и после пак започваха — затова лицето й беше като призрачно, макар че той виждаше чудесната й уста и леко изтеглените й нагоре очи.

— Ако можеше да си пожелаеш нещо — каза тя, — какво би поискал?

— Всичките пари на Колин — отвърна той без колебание.

Устните на Рейнър се поизвиха в усмивка и той усети как тя безшумно се засмя. Ръката й си играеше между краката му.

— Всичките му пари — рече тя и се надвеси, а тежките й гърди се отпуснаха върху него. — А постигнал ли си нещо по пътя към тази цел?

— Не съм съвсем сигурен — каза той, без да бъде сигурен и какво точно имаше тя предвид с този въпрос. — Той извърна глава, изпи останалото шампанско и сложи чашата върху масичката от зелен мрамор край леглото. Той протегна ръка към гърдите й и я целуна по челото. — Не съм сигурен за парите — повтори той, — но си прекарвам дяволски добре с неговата женичка.

Последваха няколко минути с настойчиви ласки и целувки, които почти доведоха до още по-разгорещени действия, но Ласт успя да избегне това, без тя да разбере. Сметна, че е време да пристъпи към въпроса, който тя току-що бе повдигнала.

— Проклетото шампанско — рече той, близвайки за последен път розовото зърно на гърдата й, преди да се претърколи и седне в края на леглото. — Трябва да пийна кафе или нещо такова. Няма да съм в състояние да карам оная дяволска кола.

— Защо не останеш цялата нощ? — предложи тя.

— Не, не мога да го направя — поклати глава той и прокара пръсти през косата си. — Някоя нощ ще ни застрелят в леглото. Лош край на такова хубаво нещо.

За момент тя не продума и той чакаше, подпрял с ръце главата си, с поглед встрани, подобно на затаил дъха си ловец, вслушващ се в издайническото чупене на съчки от приближаващата се плячка.

— Искам да предприема нещо и да се разведа — каза тя. — Това направо ме подлудява.

— Ще бъде безумие, мила — рече Ласт. — Рано е още. Той ще научи. Ще накара да ме убият.

— Той нищо не знае. Дори не подозира. — Тя сложи ръка на гърба му и с два пръста започна да го масажира. — От години не забелязва нищо около мене, освен дали присъствам или не.

— Този човек е в информационния бизнес, Рейнър. Той знае. Всъщност вече започвам да си мисля, че прекалено много насилваме късмета си. Нещо сякаш не е наред през последните две седмици.

Ръката й на гърба му се спря.

— Какво имаш предвид?

— Не знам точно какво — каза той, подбирайки внимателно думите си. — Нещо става с него. Чувствам това.

Тя отпусна ръката си и седна в леглото.

— Обърни се — рече тя. — Да поговорим.

Ласт се обърна и седна, подпрян на лицевата дъска на леглото. Рейнър се настани редом, обърната с лице към него, подгънала кръстосаните си крака и се подпря с ръце отстрани. В тази поза той можеше да се наслаждава на чудесните й гърди. Той обичаше да я гледа така, а на нея това също й доставяше удоволствие. Светлата й коса бе разрошена.

— Нали веднъж ме попита защо никога не изглеждам засегната, натъжена или озлобена заради държането на Колин към мен?

— Да.

— Тогава ти отговорих с нещо несериозно.

Той кимна.

— Истината е, че когато се срещнахме с тебе във Веракрус, вече бях преминала етапа на „огорчението“ в така наречения наш брак. Това е отдавна минало. Трябваше да послушам първата му жена. Тя всъщност дойде при мен веднъж, преди да се оженим. Чудесна жена. Тя ми хареса и това следваше да ми послужи като предупреждение. — Рейнър замълча и погледна Ласт. — То има значение, но не знам дали ще го разбереш. Във всеки случай, когато всичките й предупреждения се сбъднаха, разбрах, че е била дълбоко права.

Тя млъкна и оправи с ръка косата си.

— Не съм чак такава гадна кучка — рече тя, — но не съм и някоя наивница. Бяхме женени от две години, тази къща беше съвсем нова, а бизнесът му тъкмо страхотно се бе разраснал. Невероятен разцвет. Изведнъж бизнесът се превърна в нещо огромно. Това стана, защото Брод Страсър и още един човек го бяха изкупили.

— Кой беше другият човек?

— Грък — странен тип, ако ме питаш — казва се Панос Калатис.

— Колин ли ти каза всичко това?

— Боже мой, не. — Но тя не обясни как беше разбрала. — Всъщност тези мъже притежават контролиращия дял, или поне Страсър, чрез едно от акционерните си дружества. Горкият Колин е само един служител за всичко. Просто е като високоплатено момче за поръчки и вече не е господар на себе си. Колин е умен, не съм казала, че не е. Само че… не изпитвам особено уважение към избора, който направи.

— След като той се продаде, в преносен и в буквален смисъл, се замислих: е, добре, а аз къде съм? Омъжена съм за човек, който е безразличен към мене, държи се така, сякаш съм демодирана вещ. Бих могла да понасям това известно време, но ако има добра изгода. Имам предвид изключително добра.

— Но не е имало.

— Не и като по-далечна перспектива. Колин си докарва тази фантастична заплата, но не притежава никаква част от бизнеса, фантастичните заплати са чудесни дотогава, докогато си на служба. Но има и уволнения. Ето, през осемдесетте имаше маса изненадани висши служители. Те също са си мислели, че няма да свършат по този начин. Но винаги става така. Хора като Страсър и Калатис притежават нещата. Тях не ги уволняват. А когато Колин престане да им бъде нужен, те ще го изхвърлят като мръсен парцал. Той всеки момент може да загуби всичко… щом те решат. И тогава какво ще стане с мене?

Тя протегна ръка и взе една от бледорозовите възглавници и я прегърна в скута си. Погледна го за миг и продължи.

— Затова реших да измъкна нещо от тези… взаимоотношения. Помислих си, добре, щом те могат да купуват информация, и аз също бих могла. Наех първокласен частен детектив. Той документира на видео връзката на Колин с неговата секретарка. На самото местопрестъпление, както се казва. Кадрите бяха доста еротични, ако забравиш кои са участниците. Когато вече ми дойде до гуша, когато задоволих любопитството си и дори започна да ми се повдига, благодарих на онзи тип и му платих. После се свързах със секретарката и я накарах да дойде тук един следобед, когато Колин отсъстваше от града.

— Седнахме във всекидневната ей там — рече тя, поглеждайки през стъклените стени — и аз й показах видеофилмите. Беше зашеметена и уплашена. И засрамена. Продължих да й ги показвам, докато тя просто наведе глава и не пожела повече да ги гледа. Беше жестоко от моя страна и, честно казано, самата аз се изненадах от себе си. Мисля, че по това време вече не изпитвах особени чувства към този човек, но открих, че ми доставя някакво цинично удоволствие от подобно перверзно унижение спрямо нея. Но накрая престанах.

— Всъщност, в края на краищата не я обвинявах. Тази жена е интелигентна и е превъзходна секретарка. Тя знаеше, че спането с шефа не води до никъде, но от друга страна, никак не е зле, когато се дават премиални, а той непрестанно я е обсипвал с подаръци. Известно ми е какво вършат секретарките. Нали самата аз съм била. Знам как е. Една добра секретарка на практика ръководи компанията, но никога не й признават заслугите за това и в сравнение с някои от мъжете служители, които много по-малко от нея работят, заплатата й е нищожна. Тя си мисли, дявол да го вземе, че заслужава да получава нещо допълнително, задето спи с това копеле. Знае всичко за личния живот на шефа — на тази жена й беше известно, че с Колин не бяхме спали заедно от две години. Знае всичко за бизнеса. Къде са силните и къде са слабите страни. Какви са служебните тайни. Кой притежава влияние и кой не. Но най-важното: тя има достъп.

— Тя беше объркана и плачеше. Можех да отгатна, тя смяташе, че е загубила всичко. Започнах да й говоря. Казах й, виж какво, отпусни се, спокойно. Истината е, че с брака ни е свършено и ти просто си следващата. Всъщност това нямаше значение. Признах, че съм ядосана, но не защото обичах мъжа си. Просто ме беше яд, че ме използва. И й казах открито, че и тя трябва да се сърди, задето я използва. Рекох, че няма да направя нищо с видеокасетите. Че според мене и двете няма да получим това, което заслужаваме, от един тежък развод. Успокоих я и я накарах да помисли. После казах, че е по-добре двете с нея да се съюзим и да измислим начин как малко да се осигурим от всичко това. Напомних й, че и двете нямаме никаква защита, никаква осигуровка за бъдещето. Утре и двете можем да свършим на улицата без абсолютно нищо. Нищичко. И това би могло да стане толкова лесно. — Тя замълча. — Предложих й един план.

Докато Рейнър говореше, Ласт седеше облегнат до стената и почувства как постепенно косата му настръхва. Заобиколен от воднистата светлина на особения свят на Рейнър, той слушаше жената, която бе обработвал от осем месеца, изчаквайки точно подходящия момент, за да използва нея и връзката помежду им като трамплин за собствения си успех, а сега разбираше, че е градил призрачни кули. Докато тя разказваше, сърцето му ту силно биеше, ту се сепваше, мислейки, че тя всеки миг ще го прати по дяволите заради всички тия месеци на пресметлива любовна връзка. Струваше му се, че тази жена чете мислите му и сега се кани да нанесе смъртоносния удар.

Но то не се случи. Вместо това той изслуша историята как две жени, невидими посред бял ден, са събирали достатъчно информация — за „Дейтапринт“ и свързани с нея компании, като „Конкордия Инвестмънтс“, „Хорман Пластикс“, „Хермес Експортс“ и „Страсър Индъстрис“ — толкова, че и двете да бъдат убити на място. Когато накрая Рейнър свърши, те замълчаха сред коприната, стъклата и аромата на пирен, а Ласт за първи път в живота си не знаеше дали да крещи от радост или от ужас. Той или беше открил златоносната жила след всичките си авантюри, или току-що бе изслушал собствената си смъртна присъда. Просто не можеше да определи на коя страна бяха шансовете. Те сякаш бяха деформирани от огромните величини.

— Господи… Исусе… — продума той.

Тя го гледаше и като че ли чакаше неговата оценка. Искаше да знае какво мисли той.

— Рейнър — с мъка преглътна той — изслушай ме. — Устата му се беше размекнала. — Та това може да те унищожи… просто не ми се вярва, че сте стигнали толкова далече. Имаш ли представа колко сте… застрашени, колко сте уязвими? И двете.

— Едва през последните месеци — рече тя. — Когато започнахме да проумяваме историята с наркотиците. Тогава здравата се уплашихме.

Ласт я погледна. Сега му се струваше, че усеща страха в нея, но се чудеше защо не го беше почувствал преди. Кого всъщност беше мамил всичките тия месеци? Нея или самия себе си?

— Откога се занимавате с това? — попита той.

— От девет месеца. Трябваше да действаме бавно — обясни тя. — Не искахме да оплескаме нещата. Нали разбираш, малко по малко, проверявайки по няколко пъти, стъпка по стъпка.

Той изчака малко, за да не да изглежда прекалено нетърпелив.

— Разполагате ли с документация?

— Естествено. Нали точно това е целта?

— Но… — После той изведнъж се подсети. — А тя — секретарката — продължи ли връзката си с Колин?

Рейнър кимна.

— Така трябваше. Иначе нямаше да се получи. Всеки път, когато той я използваше, и тя го използваше. — Тя се усмихна. — Ето ти идеална справедливост…

— И все още ли спи с него?

— Надявам се.

Тя го гледаше, лицето й беше съвсем близо до неговото. В момента, преди да заговори, той предугади думите й.

— Стигнахме доста далече — каза тя — без никаква помощ. — Той усещаше как тя е затаила дъх, надявайки се да не е сбъркала с него. — Искаш ли да участваш в това?