Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An Absence of Light, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Германова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Линдзи
Заглавие: Без светлина
Преводач: Росица Германова
Издание: първо
Издател: ИК „Епсилон“
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полипринт“ АД, Враца
Художник: Силвия Артамонцева
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549
История
- —Добавяне
5.
Когато излезе навън и тръгна обратно по извития тротоар към колата си, стори му се, че нощният въздух бе станал още по-тежък. Грейвър запали колата и когато включи фаровете, погледна към къщата на Бъртъл. Между правите силуети на боровете не се виждаше почти нищо, освен проблясването на осветените прозорци в задушната тъмнина.
Потегли и излезе от глухата алея. Бъртъл бе реагирал, мислеше си той, горе-долу както бе очаквал. И все пак не съвсем. Макар Бъртъл наистина да бе шокиран от новината за смъртта на Тислър, особено от това, че е било самоубийство, неговата реакция сякаш някак си надхвърляше смисъла на тази зловеща новина. Не че се бе държал неуместно или изкуствено, или че е реагирал прекалено емоционално. Бъртъл не бе склонен към мелодрама. Просто неговата реакция бе по-сложна, сякаш новината имаше и друго измерение и той като че ли подразбираше нещо повече, отколкото съобщеното му от Грейвър. Грейвър не се съмняваше в това, което виждаше. Просто бе видял повече, отколкото очакваше.
А може би начинът, по който Грейвър възприемаше видяното, хвърляше светлина по-скоро върху самия него, отколкото върху Бъртъл. Навярно фактът, че според Грейвър реакцията на Бъртъл е… по-силна от очакваната, бе показал, че самият Грейвър чувства толкова малко. Или поне така би се изразила Дор. Според нея Грейвър беше „емоционален инвалид“. Някой друг вероятно би казал, че той е твърде аналитичен или сдържан. Но Дор беше казала „емоционален инвалид“ и тази характеристика го беше засегнала дълбоко. Всъщност Грейвър си спомни колко се беше наскърбил тогава. Понякога тези думи отново пробягваха в съзнанието му. След това Грейвър дълго време умуваше над емоционалното си състояние и съжаляваше, че Дор остави тези думи като своя прощален удар, след като вече беше подала молба за развод и почти не общуваха помежду си. Съжаляваше, че не са си поговорили с нея по този въпрос преди още чувствата, свързали ги някога, да притъпеят и се прекършат. Но сега бе твърде късно и той остана да си блъска главата в самота над тази сурова характеристика. Може би такова е било и намерението на Дор — да остави трънчето след ужилваното и една незарастваща, напомняща рана.
Може би все пак реакцията на Бъртъл не беше чак толкова особена. Как всъщност трябваше да реагира? Дали Грейвър би могъл да опише по-адекватно поведение? Как трябваше да се държи човек, ако неочаквано се сблъска с подобен, ужасен акт, станал сякаш извън границите на правдоподобното? Самоубийството на Тислър влизаше в противоречие с всичко, което знаеха за него, и може би точно това отклонение от предполагаемото поведение беше предизвикало също толкова неочаквана реакция от страна на Бъртъл.
13 края на краищата, всяко нещо притежава естествена структура, мислеше си Грейвър, съществуват граници на поведение, произтичащи от съответното общество и мястото на човека в него. Има едно натрупване от очаквания, които след време стават неотменима част от живота ни. Предполага се, че ще продължим да се държим така, както винаги сме се държали, че нашите личности са вече установени, че са една неизбежна амалгама от целия ни жизнен опит от раждането до настоящия момент. Ако някой се отклони от поведението, което сме свикнали да очакваме от него, това ни изненадва и затова го помним много по-ясно, отколкото при предсказуеми постъпки.
Но на Грейвър му хрумна, че ако чрез самоубийството си кроткият и незабележителен Артър Тислър бе надхвърлил параметрите на поведението, което останалите очакваха от него, то навярно го бе направил със съвсем ясно съзнание. Може би е гледал на своя последен час като на едно откровение, като на вид освобождение. Може да е било акт на протест срещу трийсет и петте години на покорство и предсказуемост. Постъпвайки противно на очакванията на другите, той навярно за първи път в съществуванието си е проникнал в една безпределна свобода, макар че за това е трябвало да сложи край на живота си.
* * *
Старата тухлена къща в колониален стил и украса от светло дърво беше разположена навътре зад желязна ограда с лилиеподобни, отдавна ръждясали ажури по края. Оградата, моравата и къщата бяха засенчени от трето поколение дъбове, надвесени над имота като безмълвни стари лелки, чието задължение беше да наблюдават появяването и заминаването на потомствата и може би да си шепнат за тях, когато морският бриз, прокраднал се откъм Мексиканския залив, раздвижваше едрите им, тежки клони.
Грейвър веднага силно се привърза към старата къща, която бе купил от възрастен лекар, бездетен вдовец. Старецът, постъпващ с практичната храброст и логика на човек на науката, се реши да продаде къщата, където бе живял през целия си разумен живот и се настани в частен пансион, докато все още разбираше какво върши и защо го върши.
Къщата винаги бе изглеждала напълно подходяща за тях, дори когато близнаците навлязоха в юношеството и навсякъде гъмжеше от техни приятели, а миризмите от готвеното на Дор проникваха в големите стаи. Години наред той и близнаците косяха голямата морава и чистеха басейна, които в знойните летни дни се оживяваха от компании, дошли да поплуват и да похапнат на открито. Дор обичаше жилището толкова, колкото и той и по-голямата част от съвместните им осемнайсет години бяха изпълнени с хубави преживявания и спомени. В по-голямата си част. После, преди няколко години, след като близнаците отидоха да учат в колеж, в ябълката се появи червей. Като че ли всички дребни несъответствия, които той и Дор бяха успявали да потискат заради семейното благополучие, започнаха да нарастват до непреодолими разногласия. Накрая нищо не се получи и той остана сам с къщата, един вид утеха, след като бе загубил всичко останало. А сега близнаците завършваха аспирантура, далече един от друг, сгодени вече и двамата, и всъщност той остана съвсем сам.
Паркира на чакълестата алея, заключи колата и тръгна към портала. Беше забравил да остави запалена лампата на входа, затова пипнешком потърси ключалката и най-после отвори. Запали външната лампа и залости вратата. Свали сакото си и тръгна нагоре по стълбите.
Захвърли сакото върху неоправеното легло и седна да събуе обувките си. Съблече се и закачи дрехите в своя гардероб, срещу този на Дор, чиято врата държеше винаги затворена. Отиде в банята, свали долните си дрехи и ги метна в коша за пране. Взе банските си гащета от закачалката до кабината на душа и ги обу, избягвайки да се поглежда в огледалото. Грабна хавлия заедно с очилата за плуване и хронометъра, излезе от банята, свали часовника си и го остави на леглото. Слезе долу и запалвайки лампите, остави ги да светят, когато излезе през кухненската врата към задния двор.
Басейнът беше обикновен, правоъгълен и достатъчно голям, за да се плуват определени дистанции. Грейвър не запали лампите в басейна или на двора, но въпреки това виждаше циферблата на хронометъра в светлината откъм къщата. Лятната нощ обгърна като топъл лъх голата му кожа, когато вървеше към басейна. Пусна хавлията си и седна на ръба, с крака във водата, докато нагласи очилата. После се потопи във водата, която се бе поохладила от неотдавнашния дъжд. Обикновено беше топла като чай, след като цял ден се бе нагрявала от слънцето.
Той поплува четиридесет минути в тъмнината, от равномерните му движения вълничките преливаха в страничните улеи и тихият, глух плясък се носеше през тревата до живия плет от орлови нокти и жасмин. Беше правил това толкова пъти, че можеше почти безпогрешно да си засече времето. Тази вечер той се понапрегна малко повече, прибави още десет минути към обичайния половин час, а и засили темпото. Когато накрая свърши, едва си поемаше дъх и трябваше да се подържи малко за ръба, преди да събере сили да излезе от басейна.
На горния етаж облече всекидневни панталони и стара риза, обу чифт леки обувки и слезе в кухнята. Беше твърде късно за готвене, но и в хладилника нищо не го привличаше. Изпитващ досада от перспективата да се храни, макар че винаги изгладняваше след плуването, той си сипа паница с полуготова закуска, наряза тънки резенчета праскови отгоре, добави мляко и седна на кухненската маса да яде.
Не знаеше как да се отърве от мислите си. Искаше за малко да забрави за Артър Тислър и се опита да заличи всичко от съзнанието си. Беше безполезно. Възприемаше света предимно чрез западната култура и не му беше лесно да постигне празното съзнание. Неговите медитации клоняха по-скоро към пищния стил на барока.
След като изяде всичко, уморено се изправи, занесе празната купичка до мивката, изплакна я и я пъхна заедно с лъжицата в миялната машина. Извади чаша от шкафа, наля си вода от крана и я изпи, поглеждайки към задния двор. Виждаше басейна и на няколко ярда от него силуетите на сагови палми, а по-нататък се мержелееха долните клони на дъбовете, от които висяха увивни растения като тъжни гирлянди, които той намираше за мрачни дори в по-добрите дни, а сега му се струваха болезнено печални.
Тогава чу звънеца на входната врата.
Инстинктивно погледна часовника си; беше почти дванайсет часа. Остави чашата върху шкафа, грабна кърпата за ръце и се избърса, докато вървеше по коридора към входа. В антрето лампата бе изгасена, но на верандата все още светеше и той видя начупената сянка на мъж през прозорчетата на вратата. Не можа веднага да познае този причудлив силует. Метна кърпата през рамо, махна резето и отвори вратата.