Дейвид Линдзи
Без светлина (41)

41.

1:45 следобед

Той си купи хамбургер от малко крайпътно ресторантче, недалече от управлението, и го изяде по пътя към Арнет. Докато го преглъщаше, си мислеше за пирога на „Лас Харманас“ и колко вбесена ще бъде Лара, когато се върне в службата.

Арнет го посрещна на входа. Беше много делова.

— Името на този тип се появява на два пъти, Маркъс — каза тя, повеждайки го през полумрака на дневната и от задната врата по сенчестата пътека към съседната къща.

— Панос Калатис. Това е нещо гръцко.

— Да, името е гръцко — отвърна тя, откъсвайки стърчащ лозов лист. Цикадите бръмчаха натрапчиво в обедната жега. И в двата случая това е гласът на Дийн. В началото на разговора той май казва, че не смята Калатис да направи… нещо, а после, към края, завършва едно изречение с „Калатис“. И това е всичко. Съвсем сигурно е, че е имало за какво да говорят точно там, при фонтана. Не е много, само едно име. Но като имам предвид кой стои зад него, това е страхотен поврат.

Стигнаха до задната веранда на другата къща и Арнет бутна в движение мрежестата врата и след малко бяха в компютърната стая. Компютрите пак работеха и този път всички бяха заети. Но Арнет не се спря до масата, където малката блондинка пак работеше на радиостанцията. Вместо това тя заведе Грейвър в библиотеката и затвори вратата. Голямата маса беше празна, освен монитор и клавиатура в единия край и в средата пепелник, а до него само една кафява папка. Имаше зелена лентичка с кодов номер.

— Ще те оставя с това — Арнет кимна към самотната папка. — Когато го прочетеш, кажи на Куин отвън да ми позвъни. После ще поговорим.

— Куин сигурно е блондинката при радиото.

— Точно така.

Грейвър кимна, Арнет излезе от библиотеката и затвори вратата. Грейвър седна. Имаше кодов номер от левия край на папката, една дълга поредица от цифри и букви. Той придърпа папката към себе си и я отбори. Беше дебело, ситно напечатано досие за Йозеф Равив.

Равив бе роден през 1936 година в еврейско семейство в Атина, Гърция. Баща му бил шлосер в еврейския квартал и през 1943 тайно се прехвърлил със семейството си на кораб в Галатас към контролираната от британците Палестина. Установили се в Ашдод, на средиземноморския бряг. Бащата Равив се включил в нелегалното движение „Лехи“, радикална еврейска група, която, съвместно с още една нелегална група, известна като „Иргунисти“, се занимавала с тероризъм срещу британци и араби, стремейки се да ускори създаването на еврейска държава. Три месеца преди обявяването на еврейската държава през 1948 родина, бащата бил убит при случайна експлозия на бомба, която той сглобявал. Йозеф бил на дванайсет години.

През 1953-та седемнайсетгодишният Равив постъпил в Еврейския университет на Йерусалим, където следващите шест години изучавал езици. Когато завършил през 1959 година, бил на двадесет и три години и свободно говорел френски, английски, италиански и испански и можел да ползва немски, арабски и руски.

След университета Равив постъпил в израелската армия за задължителната тригодишна служба. В края на този период, през 1962 година, бил веднага призован от „Цомет“, вербуващ клон на „Мосад“, по времето, когато започвала нова ера в израелското външно разузнаване. Мейр Амит, новият директор на „Мосад“, преустройвал агенцията и придавал голямо значение на привличането на младежи, отличили се в армията или университета. Особено много търсел мъже, показали „агресивност, хитрост, инициатива, готовност за бой с врага и решителност“. След тригодишно обучение Равив завършил института в края на 1965 година, като мосадски „katsa“, т.е. специален офицер.

Равив веднага бил изпратен в Марсилия, за да замени специален офицер, чиито знания по арабски били крайно необходими в Израел по това време. Всички израелски разузнавателни служби, „Мосад“ „Аман“ и „Шин Бет“ трескаво се готвели за войната с арабите, която всички смятали за неизбежна. Равив бил още в Марсилия през юни 1967 година, когато Шестдневната война разтърси Близкия изток.

Под ръководството на Мейр Амит политиката на „Мосад“, известна под името „периферната концепция“, набрала още повече сили и популярност. Тази философия се основавала на убеждението, че Израел трябва да създава съюзи — понякога тайни — със страните, граничещи с арабския свят. Редом с това в „Мосад“ се стремели към поздрави връзки със съответните аналогични служби на Запад. В разбиващите се страни в Африка и Латинска Америка те установили дипломатически отношения, предложили разнообразни програми за сътрудничество и после открили посолства, където агентите на „Мосад“ започвали да работят под дипломатическо прикритие. Те предоставяли своя разузнавателен опит на сродните на тях служби в страната домакин и по този начин научавали още повече за дейността на местната държавна сигурност. Освен това в някои страни установили постоянни израелски военни мисии. В Западна Европа „Мосад“ разширили връзките си със съответните чуждестранни служби на сигурността, присъединявайки се към тайна групировка, наречена „Киловат“, която била създадена за борба с международния тероризъм. Постоянно, при всяка възможност, Израел трупал сведения за дейността на чужди разузнавания и органи на сигурността по целия свят.

През 1969 година Равив участвал в съвместна мисия заедно с „Аман“, която после предопределила по-нататъшната му кариера. След Шестдневната война французите наложили ембарго върху муниции, самолети и кораби, вече закупени и платени от Израел, но които Франция още не била доставила. Израел се нуждаел особено много от пет бойни кораба, които били част от ембаргото и не можел да изчака да се завъртят бавните колела на дипломацията, за да ги освободи. Равив получил нареждане да отпътува за Нормандия, където държали бойните кораби — в корабостроителницата при Шербург. Той трябвало да използва разузнавачи да проучат слабите места в охраната на корабостроителницата, така че израелските военноморски агенти да подготвят възстановяването на собствеността.

На Бъдни вечер израелските военноморски офицери, долетели във Франция няколко седмици преди това и подробно инструктирани от Равив и неговите агенти, влезли в шербургската корабостроителница и отплавали с петте бойни кораба през Гибралтар към Средиземно море.

След това посъветвали Равив да не се връща в Марсилия и съвсем да се скрие. Наредили му да отиде в Лондон, да си намери работа и по никакъв начин да не влиза във връзка с „Мосад“. След една година, през декември 1970, се свързали с него и му казали да отиде в Париж. Там изминали още три месеца, преди да се появи ръководител от „Мосад“, който прекарал един месец при него. Бил избран за специална мисия, която щяла да се превърне в характерна особеност за цялата му кариера.

Било бурно време за „Мосад“ във Франция. 1970-те се превърнали в десетилетието на терористичните революционни групи, бандата „Баадер-Майнхоф“ в Германия, японската „Червена армия“, италианската „Червена бригада“, баските в Испания, „Action Directe“ във Франция и пет различни палестински организации. Рано или късно на всички тях им се наложило да преминат през Франция и да останат там за различен период от време.

Езиковите умения на Равив, както и предпочитанието му да действа сам, били считани за изключително ценни при тези обстоятелства. Бил определен за „единак“, изключително рядък „katsa“ дори за новаторските стандарти на „Мосад“. Той не използвал агенти и действал съвсем сам; съществуването му било неизвестно за други сътрудници на „Мосад“. Макар че „Мосад“ разполагал с три бойни групи „kidon“ — малки оперативни ядра в подразделението „Мецада“, извършващи политически убийства и отвличания по целия свят, по това време се появили нужда от „замаскирани“ удари, убийства, изглеждащи като естествена смърт. Обектите били трима мъже и една жена сред дипломатите на четири различни посолства, които поддържали съществени тайни връзки с терористични организации. Едно традиционно политическо убийство — макар че израелците изобщо не били свързвани със смъртните случаи — би предизвикало голям шум и би създало затруднения, които само можели да навредят на израелските интереси.

Равив свършил задачата си за деветнайсет месеца, идеален срок според неговите началници. Ударите му изобщо не били открити.

През 1975 година Йозеф Равив се върнал в главното управление на „Мосад“ в Тел Авив. Като един от главните експерти на „Мосад“ по тероризма, следващата година той преподавал на офицерите „katsa“ в института, осъвременявайки подготовката им в оперативни техники за техните европейски центрове. В края на 1976 година Равив се изгубил от погледа.

През май 1978 година Равив се появява в Буенос Айрес като Виктор Сориа, богат каталонец от Барселона. Въпреки че Аржентина отдавна проявява открити симпатии към нацистите, както по време, така и след войната, през втората половина на седемдесетте години „Мосад“ се занимава с подготовка на аржентинската тайна военна полиция и споделя разузнавателни сведения за нейните операции срещу бунтовници в различни периоди на аржентинската „мръсна война“. Осигурява и оръжие, като в началото на осемдесетте години продажбите на израелско оръжие възлизат на седемнайсет процента от общия оръжеен внос на Аржентина.

Израелската „реална политика“ обаче притежава лице, което никога не разкрива, и си има своя собствена памет, освен официалната. Макар че Южна Америка е добре известна като убежище за нацистки военни престъпници, повечето хора се сещат само за прочути германци като Адолф Айхман, Клаус Барбие и д-р Йозеф Менгеле. Но там има и други, десетки безименни по-нисши немски офицери, а също и онези личности от окупацията, изпълнявали нацистките жестоки директиви — хърватски усташи, румънски легионери, украински националисти. Тези мъже също като нацистите са избягали в Южна Америка, за да избягнат наказанието за своите престъпления и повечето от тях започват нов живот в Аржентина.

От 1978 до 1981 година Виктор Сориа живее в Аржентина и работи към аржентинската тайна полиция. Но това не е единствената му мисия. Той живее сам сред единайсетте милиона души на Буенос Айрес, но и много пътува, понякога наема лодка и се отправя нагоре по река Парана, спирайки в Росарио, Гойя или Кориентес и пътува навътре по сушата. Пътува до отдалечени ферми в централните пампаси, на юг до прашните и голи нефтени поля на Патагония и на север в тресавищата на Гран Чако. Понякога пресича река Пилкомайо и влиза в Парагвай на генерал Строснер, друг път пресича Рио де ла Плата към Монтевидео в Уругвай. Нито една разузнавателна служба извън „Мосад“ не успява да се сдобие с информация за работата на Сориа в Аржентина, но когато Равив се връща в Израел през 1981 година, той е станал вече легенда в света на разузнаването.

До края на 1981 година отново работи в института на „Мосад“, но този път преподава на агенти от типа „kidon“ методологии при замаскирани убийства.

През 1982 година Йозеф Равив прекарва една година в службата на „Мосад“ в Мексико сити и после още веднъж изчезва от погледа.

В началото на 1984-та той се връща в Тел Авив и напуска „Мосад“ след деветнайсетгодишна служба като таен агент.

Към края на същата година си купува къща в изискан квартал на Богота в Колумбия, под името Панос Калатис. Къщата е голяма, в испански стил, разположена зад висока ограда, завършваща с бодлива тел и оборудвана с електронна охранителна система. Тя е много по-скъпа, отколкото един агент на „Мосад“ би могъл да си позволи при своето пенсиониране.

Следващите няколко години единствените сведения за него са добити само чрез неговите връзки. Той навлиза в особения свят на осемдесетте, една епоха, продукт от следвоенната подозрителност на правителства, създавали в продължение на трийсет години цяло поколение от шпиони и агенти, които по това време са се пенсионирали след прекаран живот в измама и потайност. Не след дълго те осъзнават, че уменията и контактите им се търсят на пазара. Много от тях започват да работят на частно, продавайки услугите си на най-високо заплащащите, десни хунти от Третия свят, търговци на оръжие, партизански движения, диктатори, полицейски държави, наркокартели и дори на собствените си правителства, които често откриват, че тяхното „неофициално“ положение е удобен начин да бъдат отречени при евентуално разкриване на дейността им. Сумите са изключителни, а рискованите операции са също така увличащи, както някога.

Разликата между тях и Калатис е, че той никога не действа в екип. Сякаш само той си знае какво върши и движенията му могат да бъдат проследени единствено чрез помощниците му в Щатите и Латинска Америка, избраните от него места за оттегляне.

Между 1985 и 1989 година Калатис е бил виждан с най-различни особи, много от тях с тъмна репутация в света на разузнаването и шпионажа: Майк Харари, бивш сътрудник на „Мосад“, станал дясната ръка на Мануел Нориега в Панама, търгуващ с информация, оръжия (участник в аферата „контри“), наркотици и смърт; Песач Бен-Ор, милионер, търгуващ с израелско оръжие, със седалище в Гватемала, въоръжил тамошната дясна армия и ескадроните на смъртта и също подпомогнал „контрите“ с оръжие; Роб Джармън, американски фермер в Коста Рика, с тесни връзки с ЦРУ, използвало самолетната писта в ранчо на Джармън за транспортиране на оръжие за „контрите“; Рафаел Сезар, мексикански адвокат — милионер, свързан с колумбийските картели; Амирам Нир, съветник на Шимон Перес по антитероризма от 1985 до 1988 година и ключов участник в аферата „Иран-контри“ (след напускане на правителствения си пост при Перес Нир загадъчно загива през ноември 1988 година, когато неговият „Чесна Т210“ се разбива в Мексико, а там според слуховете е обсъждал „пазара на авокадо“); Брод Страсър, южноафрикански индустриалец, също притежаващ къща в Богота и кафени плантации в колумбийските Източни Кордилери; Лий Мериам, американски бизнесмен, считан за основния снабдител с химикали за преработващите лаборатории на картелите.

Списъкът беше дълъг и любопитен и не хвърляше пряка светлина върху самия Калатис или върху дейността му през тези години. Нямаше сведения за делови връзки, с която и да е от тия личности; знаеше се само, че е бил виждан с тях.

Той нямал видим доход, макар че притежавал банкови сметки с неустановени суми в Швейцария и Люксембург.

След подзаглавие „Непотвърдено“ бе написано: „Предполага се, че някъде около 1989 година Калатис може би е закупил второ жилище в района на Хюстън. Оттогава се носят слухове, че пътува понякога между Богота и Хюстън с частния си самолет, «Десолт Фолкън», регистриран на името на неговия пилот, бивш израелски военновъздушен инструктор, вероятно работещ за Калатис от средата на 1980-те години“.

Тази привидно незначителна информация беше последното сведение. След това следваше една страница с двадесет и три реда кодирани източници. И после имаше тънък плик. Грейвър извади от него три снимки. Първата беше на Йозеф Равив през последната му година в израелската армия. Беше в униформа и носеше слънчеви очила. Широкоплещест, с нахакана усмивка и цигара в ъгълчето на устата, той държеше „Узи“, застанал на върха на един хълм, под който се простираше гола, камениста равнина. Беше сниман през 1962-та, на двадесет и шест години. Нямаше никой друг на снимката.

На втората фотография имаше само печат: „Буенос Айрес, 1980“. Равив седеше в кафене на улицата. Носеше спортно сако и риза, разтворена на врата, и пак беше със слънчеви очила. За осемнайсет години Равив бе придобил едрата фигура на мъж, наближаващ средна възраст, макар че беше доста атлетичен. Изглеждаше як и в добра форма, фотографът го бе уловил в профил, едната му ръка лежеше върху малката маса, с другата държеше кафена чаша, която току-що беше оставил или се канеше да вдигне. Беше сам и до лакътя му имаше сгънат вестник.

Третата снимка беше цветна, но много зърнеста. С печат: „Мексико сити, 1982“. Равив вървеше по тротоар край висока ограда, над която се виждаше вторият етаж от къща с червени керемиди. Равив носеше светъл ленен костюм, леки обувки и слънчеви очила. Над оградата зад него висеше клон от храст с вишневочервени цветове. Едната му ръка — откъм бялата ограда — беше пъхната в джоба на панталона, а другата, с цигара, тъкмо се отделяше от устата му, след като току-що е дръпнал от цигарата. Облаче дим бе застинало като размазано петно пред лицето му. Беше сам и гледаше право към фотографа, макар че според Грейвър снимката е била направена от тайна позиция. Равив гледаше директно в обектива с подозрителността на вълк, усетил нещо, което сетивата му не могат да потвърдят.

Грейвър остави трите снимки една до друга и отново ги разгледа бавно, една по една. После ги сложи обратно в плика, събра всички страници, подреди ги и затвори папката.