Дейвид Линдзи
Без светлина (38)

38.

Когато Грейвър се върна в службата, беше девет и двайсет. Администраторката на входа говореше по телефона, а завивайки по коридора към своя кабинет, той улови погледа на Лара, която също приключваше телефонен разговор. Тя изви вежди и повдигна брадичката си, за да го спре. Грейвър влезе в нейния офис и тя затвори телефона.

— Нанси от кабинета на началник Хъртиг се обади преди две минути — рече Лара, докато записваше нещо. — Искал да отидеш при него веднага щом пристигнеш. Тя каза да се обадиш предварително.

— Боже мой.

— И Пола иска да говори с теб.

— Спешно ли е?

— Беше при мене, когато се обади Нанси. Каза, че ще дойде при теб след това.

— Добре. Позвъни на Нанси и кажи, че съм тръгнал натам. — Той понечи да излезе, после се обърна: — виж какво, много съм ти благодарен за снощи — каза той.

— Няма за какво. — Тя се усмихна. — Можа ли да спиш?

— Малко. А ти?

— Спах като пън — отвърна тя. — Просто не ми стигна нощта.

Той се усмихна, кимна и излезе от отдела, без дори да е влязъл в кабинета си.

Когато Грейвър отиде в административната сграда и се качи до кабинета на Хъртиг, той не се изненада, че началникът им не беше сам. Там беше Уестрейт, чийто вид подсказваше, че надали е спал повече от два часа през изминалата нощ, както и Уорд Лукънс. При влизането на Грейвър, Уестрейт и Лукънс се обърнаха и го погледнаха, но и двамата не помръднаха и нищо не казаха. Личеше си, че са кипнали и явно преди влизането на Грейвър разговорът им е бил доста разгорещен.

— Добро утро, Маркъс — каза Хъртиг, сърдечно усмихнат. Той стана от бюрото си и се приближи, протягайки ръка. Бюрото му беше внушително, със сложна телефонна система в единия си край, отрупано с купища папки, семейни снимки и полицейска значка в рамка, която според Грейвър беше от годините му като детектив. Зад него имаше шкаф в същия стил, така натъпкан с разни награди, почетни значки, градски грамоти и фотографии на началника с различни хора, че едва ли имаше някакво делово предназначение, макар там да се мъдреха подвързани доклади с цветни корици, изобщо неща, които непрекъснато се трупаха във всички държавни учреждения като оправдателно доказателство за съществуването на съответната служба.

Двамата се ръкуваха.

— Седни — каза Хъртиг, посочвайки стол край бюрото си, до Уестрейт. Хъртиг беше „рядка птица“, шейсет и две годишен, всъщност беше завършил право, когато постъпи в полицията в края на петдесетте. Дори за известно време напусна службата, поработи като юрист, после пак се върна и накрая стана началник. Беше висок и слаб, хубав мъж с побеляваща червеникава коса и светлосини очи, чиято външност по-скоро внушаваше нещо академично. Имаше доста опит и добре осъзнаваше съперничеството между двамата мъже, седнали пред него.

— Говорехме за Безъм — каза той без заобикалки и отново се върна на мястото си. — Всъщност за Тислър и за Безъм.

— Вижте какво, дори не успях да седна на бюрото си тази сутрин — прекъсна го Грейвър. — Някой от моя отдел знае ли вече нещо за това?

Хъртиг погледна Уестрейт.

Уестрейт поклати глава.

— Късно снощи — обясни Хъртиг тялото на Безъм беше докарано със самолет в Хюстън и в четири и трийсет тази сутрин е била направена нова аутопсия, както бе решено.

— Кой е извършил аутопсията? — пак го прекъсна Грейвър.

— Стърн.

Клей Стърн беше главният съдебен лекар. Значи е била направена както трябва.

— Той потвърди резултатите от Браунсвил — продължи Хъртиг. — Първопричината е инфаркт. Според мисис Безъм, а и според медицинското досие на Безъм, той не се е оплаквал от сърдечно страдание. Оказва се, че е имал заболяване, което лекарите наричат „ненадейна вдовица“. Не дава никакви предупредителни признаци. Няма симптоми и затова човек не подозира за него. — Той щракна с пръсти. — И в един момент те поразява.

Хъртиг кимна след своето обяснение и за момент сините му очи се зареяха в далечината. Той отпусна ръце върху страничните облегалки на стола и сви замислено устни. После се пресегна и взе някакви материали.

— Прочетохме доклада ти за Артър Тислър и тук мненията ни не съвпадат — каза Хъртиг.

Грейвър погледна Уестрейт и Лукънс. И двамата бяха вперили погледи в Хъртиг като послушни кученца. Грейвър предположи, че те внимателно следят всяко колебание на шефа, макар и незначително, в едната или в другата посока. Уорд Лукънс беше две-три години по-възрастен от Уестрейт и два пъти по-слаб. Имаше гъста и остра кестенява коса, носеше съвсем обикновени очила с метални рамки и беше толкова безличен, че Грейвър с усилие разговаряше с него. Но беше честен човек и се придържаше строго към устава, макар че тези качества малко бледнееха поради невероятната му самоувереност в собствената си правота. Всичко това го правеше естествен враг на интриганта Уестрейт. Грейвър предполагаше, че Хъртиг се вбесява и от двамата.

— По отношение на доклада ли? — попита Грейвър.

— Не. Той изглежда достатъчно ясен. Отнася се за това, което трябва да направим сега.

Хъртиг беше достатъчно ловък адвокат и съвсем малко му трябваше, за да разбере намеренията на Грейвър. Ала самият Грейвър нямаше никакво намерение да рискува, без да му бъде зададен точно определен въпрос. Той просто гледаше Хъртиг и изчакваше. И Хъртиг чакаше. В този миг на Грейвър му се стори, че мерна нещо като забавно пламъче в светлите му очи, но то веднага изчезна.

— Уорд смята, че два смъртни случая, въпреки външно невинните обстоятелства, са прекалено голямо съвпадение — рече Хъртиг, кимайки към Лукънс. — Според него трябва да се проведе генерална реви чия на твоето поделение по организираната престъпност. — Той замълча, без да откъсва поглед от Грейвър. — Ти какво мислиш?

— Несъмнено смъртните случаи нас също ни стреснаха — каза Грейвър, поглеждайки Уестрейт и отново Хъртиг. — И Джек вече доста ме изтормози. — Грейвър съзнателно избра този глагол. Беше в негов интерес, ако другите двама смятаха, че Уестрейт се е отнесъл към смъртните случаи със съответния скептицизъм, макар че самият той прекрасно съзнаваше, че скептицизмът е по-скоро свързан с параноя, отколкото с логични съображения за вероятните последици на тези смъртни случаи върху разузнавателната им система.

— Мисля, че при дадените обстоятелства една подобна ревизия не е целесъобразна — продължи Грейвър — по няколко причини. Първо, липса на факти — съдебномедицински или следствени — които да сочат, че тук има нещо особено, а не просто съвпадение. — Грейвър продължи в същия дух, както бе говорил предишната нощ на Уестрейт и използва примера с бръснача на Окъм. Ако решат да започнат ревизия, това би се основало единствено върху съмнение или интуиция, а не върху факти, доказателства, на необясними противоречия или процедурни пропуски. Или пък, Грейвър само намекна за това, причината би могла да бъде от съвсем друго естество… остри междуособни разправии, паника, прикрити борби или невярна преценка.

— Второ, ако се проведе ревизия, тя неминуемо ще доведе до известна деморализация. Подобно разследване е невъзможно да бъде запазено в тайна. Щом веднъж се разчуе, по всяка вероятност ще се възприеме като лов на вещици и е без значение как ще го наречем.

Хъртиг седеше, все така подпрял ръце на страничните облегалки на стола. От лицето му бе изчезнало невъзмутимото и блажено изражение на посредник и сега то бе станало съвсем сериозно и замислено.

— Трето, възниква въпросът с параметрите. Ако се наложи отново да направим вътрешна ревизия на Тислър, това не би представлявало такъв проблем. Той се е занимавал с осем обекта, повечето от тях не действащи, освен периодичното осъвременяване на данните им. Но Безъм е ръководел десет детектива в секция „Организирана престъпност“. Някои от тях имат дори по десет обекта. Това значи доста повече от сто обекта всичко. Ако наистина сте обезпокоени за ролята на Безъм спрямо неговите детективи и техните обекти, не можете да си позволите да изпуснете нито един от тях без щателна ревизия. В противен случай би било безсмислено. Тук не може да се прилага случаен подбор.

Грейвър замълча. Изгледа ги един по един.

— Не искам да кажа, че не бива да правим това, макар то да не е оправдано според мен, но твърдя, че решенията ни трябва да са солидно обосновани.

Това беше. Не откъсвайки очи от Грейвър, Хъртиг кимна. Той бавно се завъртя на стола си към двамата мъже отпред.

— Джек, предполагам, че си съгласен с това.

— Да, сър — пъргаво реагира Уестрейт, усетил, че нещата временно се обръщат в негова полза.

Хъртиг се обърна към Лукънс.

— Уорд, имаш ли какво друго да добавиш?

— Естествено — рече Лукънс, като преднамерено погледна първо Грейвър, а после отново Хъртиг. — Всичко това звучи чудесно, обмислено… и подготвено. Но то не омаловажава обстоятелствата и трябва да заявя, че просто не съм съгласен с подобен сценарий на съвпадения. — Лукънс беше напрегнат и трудно владееше гласа си. — Тази малка лекцийка на Грейвър звучи доста добре, но вие прекрасно знаете, че ако винаги чакаме солидни доказателства, за да започнем дадено разследване в нашата работа, би трябвало да намалим личния си състав наполовина. Ако нещо става в Криминалното разузнаване, замесените в него няма да ни осигурят никакви „доказателства“.

Той се обърна към Уестрейт.

— Там нямаш подобни хора, нали, Джек?

После отново към Хъртиг:

— Значи това е абсурдна предпоставка за съмнение и абсурдна предпоставка за разследване или анкета. — Лукънс се извърна към Грейвър. — И съм особено изненадан да чуя това от теб, Грейвър. Изложението ти беше доста гладко, но не вярвам на нито една дума от него и според мен ти също не вярваш.

И отново към Хъртиг:

— Ако там е станало нещо нередно, Чарли, то съвсем няма да ни избоде очите. Смятам, че съществува някакъв пробив и ако не признаем това, ние ще сме най-големите глупаци. Боже мои. Дори да греша, ние сме длъжни да извършим проверка просто за да се уверим, че аз греша. Ами да поговорим и за публичността. Това е възможно най-лошият повод, за да се направи нещо, но все пак е още една причина. Довечера по новините ще съобщят за смъртта на Безъм и е само въпрос на време, преди да се наложи да обяснявате двата смъртни случая пред ония репортери, които винаги се надяват да изпишат с тлъсти заглавия за пореден скандал в полицейското управление. Самоубийство? Инфаркт? Нима не ни вярвате? — Той се поспря. — Би трябвало поне да им кажем, че се извършва „рутинна проверка“.

Грейвър вътрешно се притесняваше, очаквайки Уестрейт да избухне, но за негова изненада това не се случи. Макар да беше невъздържан, той умееше да играе не по-зле и съзнаваше, че ще бъде в негова полза, ако сега не реагира както обикновено. Но той трябваше да каже нещо и въпреки разярения си вид, тонът му бе равен.

— Рутинна проверка ли, Уорд? Как се прави рутинна проверка при инфаркт? Вече имаме доклад за Тислър. Защо просто не им кажем: „Е, ужасно нещо, момчета, но един се е застрелял и един е умрял от инфаркт. Случва се“. Ако няма разследване, това веднага ще им подскаже, че просто няма какво да се разследва. Няма какво да се обяснява.

— Това си е лично твое тълкуване какво то ще им „подскаже“, Джек обори го веднага Лукънс. — На някой друг то може да „подскаже“, че това е прикриване.

Всички млъкнаха за момент. Хъртиг кимаше, но гледаше календара на бюрото си. Грейвър знаеше как никак не му се иска да каже на медиите, че в секция „Организирана престъпност“ на Отдела по криминално разузнаване се извършва разследване след смъртта на двама от нейните офицери през последните четиридесет и осем часа. Това бе все едно да драснеш клечка кибрит на бензин. Всъщност щеше сам да изпише вестникарските заглавия на първа страница. И Лукънс го знаеше, но според Грейвър той навярно смяташе, ме си, струва да изтъкне своята гледна точка. Можеше и да спечели. Но не успя.

Хъртиг се наведе напред, облягайки се на бюрото и погледна Лукънс.

— Уорд, просто не виждам как можем да ангажираме толкова много хора и време — което значи пари — с подобно разследване — каза той. — Мисля, че просто трябва да го назовем лош късмет, неудобен момент, ужасно съвпадение. Смятам, че не бихме могли да оправдаем това. Наистина не можем.

С това заседанието им приключи. Уестрейт беше достатъчно благоразумен, за да излезе, без да злорадства, макар Грейвър да подозираше, че вътрешно се подхилва. Той дори не остана да поговори с Грейвър, който последен излезе от кабинета. Всеки мълчаливо се отправи към работното си място.

Трудно можеше да се определи накъде ще се наклонят везните, щом станеше дума за междуведомствено съперничество. Този път схватката между Уестрейт и Лукънс бе завършила със загуба за Лукънс. Неговите аргументи за разследване изглеждаха донякъде лицемерни, като се имаше предвид старата му вражда с Уестрейт. Следващия път може би везните щяха да наклонят в другата посока. Понякога хора в положението на Хъртиг бяха принудени да вземат подобни решения и Грейвър се питаше как ли се чувства той след тази резолюция. Нямаше да се изненада, ако Хъртиг изобщо не е доволен от нея.

Разбира се, самият Грейвър се чувстваше много разстроен. Беше привеждал доводи, напълно противоположни на собствените си чувства, които се доближаваха до тези на Лукънс. Беше му неприятно, че се наложи да бъде така услужлив към Уестрейт. Но ако не бе спорил по този начин, решението можеше да бъде съвсем различно и в неговия отдел щяха да нахълтат детективите от Специалния вътрешен отдел и да объркат напълно собствената му операция. И все пак на Грейвър му беше малко противно от това, което току-що извърши.