Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An Absence of Light, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Германова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Линдзи
Заглавие: Без светлина
Преводач: Росица Германова
Издание: първо
Издател: ИК „Епсилон“
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полипринт“ АД, Враца
Художник: Силвия Артамонцева
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549
История
- —Добавяне
Сряда
Четвъртият ден
37.
Очаквайки, че трудно ще заспи, Грейвър бе нагласил будилника за по-късно. Сутринта успя само да вземе душ, да се избръсне и веднага потегли към Арнет. Нямаше време за закуска. Избягвайки магистралите, той се движеше из по-бавните градски улици и се мъчеше да не обръща внимание на празния си стомах. Беше готов да даде пет долара за едно кафе, но никъде не спря. И без това вече нямаше никакво време. Когато спря пред къщата на Арнет, беше закъснял с пет минути.
Слезе от колата и тръгна към входната порта. Утринното слънце с мъка успяваше да проникне през гъстата зеленина от дъбове и борове и тук-там падаше като пръски от разтопена мед върху листата на палмите и папратите. Високо отгоре вече се разнасяше птичата врява.
Мона, усмихната, посрещна Грейвър на вратата. Беше боса и държеше чаша димящо кафе.
— Господи, Мона, обичам те — каза Грейвър и с благодарност взе от нея чашата, влизайки след нея в приятния здрач на всекидневната.
— И аз те обичам, душко — изсмя се Мона. — Госпожата те чака в съседната къща — рече тя и добави с надежда: — Хапвал ли си нещо?
— О, съвсем съм сит — излъга той, съжалявайки, че няма време да седне и да си хапне с удоволствие от невероятните закуски на Мона.
— Добре. — Тя философски сви рамене, сякаш Грейвър само губеше от това.
Той я остави в кухнята и излезе от страничната врата към другата къща през закътания вътрешен двор.
В голямата стая нямаше никой, освен една жена със строго лице, седнала край голямата маса пред радиото. На главата й се мъдреха същите слушалки като на русото момиче от предишната вечер и тя записваше нещо от дебели папки, с които масата беше отрупана.
Жената вдигна поглед към него.
— Грейвър?
Той кимна.
Тя натисна едно копче и пак продължи да пише, като от време на време, подобно на блондинката, протягаше ръка да настрои скалите, без да му обръща внимание.
Грейвър се огледа наоколо. Всички компютри временно бяха стихнали, а екраните им безмълвно светлееха. Той се отправи към вратата за съседната стая, където знаеше, че се помещава библиотеката на Арнет. Надникна вътре и видя, че тя е разширила инвентара си с нови издания на двадесет и седемте федерални разузнавателни служби и техните многобройни клонове, представляващи разузнавателната общност на Съединените щати. Грейвър знаеше, че повечето от тия документи са поверителни. Очевидно Арнет поддържаше служебните си връзки. Разширена беше и секцията с карти на държави, особено в ония части на земното кълбо, където САЩ имаха най-много капиталовложения.
— Добро утро — каза Арнет, влизайки в главната стая от друга врата. Носеше чаша кафе и голям пакет, който остави на масата. Жената със слушалките започна да разчиства папките. — Поспа ли малко?
— Малко — отвърна Грейвър и се приближи до масата.
Арнет извади снимките от големия плик. — Фотографът остана да работи снощи до късно — каза тя. — Да видим дали си е струвало.
Двамата седнаха и започнаха да разглеждат снимките. Бяха четиридесет и осем.
— Точиците по някои от тях са всъщност пръските от фонтана обясни Арнет. — Сигурно след срещата си двамата са били вече съвсем мокри.
Грейвър бързо прехвърли всички фотографии, отделяйки настрани онези, на които не фигурираше непознатият мъж. После отново разгледа снимките с него, този път по-внимателно, използвайки лупа. Фотографът беше свършил чудесна работа. Беше уловил лицето на непознатия анфас и от няколко различни ъгъла. Той изглеждаше, както бе казала Арнет, малко под шейсетте. Беше по-нисък и по-тежък от Бъртъл, макар и не дебел. Носеше костюм без вратовръзка, яката на ризата му бе разкопчана. Имаше пооредяла коса, но грижливо сресана на път. Макар че снимките бяха цветни, трудно можеше да се определи какъв е тенът му или цветът на косата, защото светлините на фонтана, отразени от водата и бежовия гранит, придаваха особен, деформиращ нюанс на снимките. Той имаше малко едър и топчест нос, а на една от снимките личеше бенка вдясно на брадичката. Навярно около нея трудно се бръснеше.
Понякога мъжът говореше на Бъртъл, гледайки встрани, а изражението му оставаше непроменено на всички снимки. Веднъж фотографът го бе уловил, докато е поглеждал назад и нагоре към високата водна завеса, която почти ги обгръщаше и ясно се виждаше, че плешивостта му е предимно върху темето.
— Какво мислиш? — попита след малко Арнет.
Грейвър поклати глава.
— Съвсем обикновен човек.
— Би изглеждал незабележим дори в стая с пет-шест души — рече Арнет. — Прилича на „държавен служител“.
— Просто не мога да възприема това — каза Грейвър, без да откъсва очи от снимките.
Арнет нищо не отвърна. Отпи от кафето, гледайки една от снимките.
— Не са ли видели кога е пристигнал? — попита Грейвър.
— Не. Той просто пресякъл тревата и се приближил. Тръгнал си по същия начин. Всъщност моите хора се опитали да го проследят, когато потеглил, но просто го изпуснали. Можели да успеят, ако слезели от колите, но решили да не рискуват.
Грейвър гледаше мъжа на снимката с чувство на безизходица, което не успя да прикрие. Това беше нищо. Какво би могъл да стори с това? Накъде го водеше? Колкото и дълго да гледаше лицето на този мъж, нищо повече не можеше да разбере. Все едно че разполагаше с отпечатъци от пръсти преди съществуването на националните дактилоскопични регистри. Нямаше с какво да го сравни. Нямаше национален регистър на лицата.
— Има още нещо — рече Арнет. — Струва ни се, че виждаме и контранаблюдение.
Грейвър я погледна.
— Да, без майтап — каза тя. Поразрови снимките, бързо ги подреди в някаква последователност и после му ги показа една по една — Точно заради това са направени толкова много снимки на тълпата, за да проверим дали няма нещо от този род. — Тя посочи с молив: — Тези са снимани, докато Дийн се е разхождал около моравата. Направил един пълен кръг, чоплейки слънчогледови семки.
— Слънчогледови семки ли?
— Да. Виждаш ли тази двойка тук? Разхождат се заедно при пристигането на Дийн.
При споменаването на думата „двойка“ Грейвър усети, че лицето му пламва. Надвеси се над фотографията, готов да разпознае мъжа и жената от „Ла Фачезия“. Той се вгледа в жената. Лицето й нищо не му говореше. После се съсредоточи в мъжа от лявата й страна физиономията му беше непозната.
— Дийн започва да се разхожда по алеята откъм западния край на фонтана — продължи Арнет. — В този момент те се срещат с него, но са обърнали поглед към нещо встрани. Отминават, а Дийн продължава към северния край на моравата. Двамата се спират откъм западната страна на фонтана и наблюдават как няколко деца подхвърлят фризби надолу към затревената падина. Оттам те виждат цялата морава, из която Дийн обикаля.
Моливът на Арнет докосна лицата на друга снимка. Грейвър пак се надвеси, разглеждайки лицата на мъжа и жената от нов ъгъл. Не му бяха познати. Почувства облекчение, но бе озадачен. Преди това беше почти готов да се обзаложи, че е същата онази двойка от „Ла Фачезия“.
— Виж, там са застанали с лице към играчите на фризби, но жената всъщност гледа встрани към Дийн — каза Арнет. — А сега поглежда назад към западния край на поляната. Тук гледа към източната страна. Мъжът сега се е обърнал към фонтана. Дийн обикаля северния край. Двойката се разделя. Жената тръгва към северния край; мъжът остава при фонтана. Те се въртят наоколо и наблюдават мястото и от двете позиции. А тук жената се преструва, че гледа някакви деца в долния край на поляната. Сега Дийн се приближава до източната страна на поляната и стигайки до фонтана, Непознатия се присъединява към него. Мъжът при фонтана се мотае около тях. Гледа как пада водата. Поглежда арките, вероятно през тях към алеята от другата страна. Жената се приближава откъм източния край и отива до него.
Арнет взе няколко други снимки, които бе отделила настрана.
— Сега тук моят фотограф е направил кадър в едър план. — Тя посочи с молива лявото ухо на мъжа. — Виждаш ли това? Мисля, че е подслушвател. Тук имаме малко разногласие по въпроса, но според мен е именно това. Двамата стоят малко под пръските на фонтана и гледат през арките встрани. После пак се разделят и се отправят към противоположни страни на затревената алея. Там остават, оглеждайки се както преди, до момента, в който Дийн и Непознатия приключват разговора си и се разделят.
Арнет остави последната снимка, отпи от кафето и погледна Грейвър.
— Във всички тези фотографии мъжът и жената нито веднъж не са уловени да говорят помежду си. Те не се шляят по тревата, не сядат по пейките, не се приближават до водопада, за да го погледнат нагоре отблизо и да се посмеят — хората обикновено отиват близо до водата, гледат нагоре и кой знае защо винаги се смеят. От това те обзема странно чувство. Но най-важното е, че те изобщо не поглеждат пред себе си. Нито веднъж. Винаги гледат някъде другаде.
Грейвър безмълвно разглеждаше снимките.
— Това сега е повсеместно явление — рече тя и се облегна назад. — Всички се шпионират. Наркотрафикантите, компютърните бандити, шайките за крадени коли, кои ли не. Бизнес съдружници, бизнес съперници. А и средният американец. Всеки подслушва някого. Шпионират се чужди модеми, подслушват се разговори от мобифони. Това е съвременната технология. Америка се е запалила по нов спорт, не иска да остане по-назад от Джеймс Бонд и последователите му. — Тя се усмихна. — Вече не се знае кой кого мами и контраследенето се приема като нещо дадено. Ние автоматично се оглеждаме да го търсим.
За момент Грейвър нищо не каза.
— Дали не са ви усетили?
Тя поклати глава.
— Не.
— Ами някакъв запис на разговора?
— Снощи работиха по него до късно, но когато си тръгнаха, малко след два часа, нищо не бяха извлекли.
— Какво искаш да кажеш — „не много“ или „нищо“?
— Искам да кажа абсолютна нула. Нищо.
— Ами записите на Тислър?
— Нищо. Казах ти, че ще е трудно да се дешифрират. Ето ти я пак технологията. Това е нещо двупосочно. Компютърният чип ни улеснява да маневрираме в лабиринтите на тайнописа, но в същото време улеснява и отсрещната страна да изобретява още по-сложни шифри. Това е една непрекъсната борба за надмощие. Понякога те са преди нас; понякога ние ги изпреварваме. Като игра на ези-тура е.
Грейвър допи кафето си. Вече беше съвсем изстинало. Погледна пръснатите снимки. Вгледа се в Бъртъл, застанал в профил срещу непознатия мъж под една от римските арки, а водопадът блещукаше зад него.
— Той изглежда доста невъзмутим, нали? — рече Грейвър.
— Да, всъщност и аз това си го помислих. Снощи говореха, че изглеждал напълно спокоен. Дали тогава е знаел за Безъм?
— Надявам се, не — каза Грейвър. — Наистина се надявам да е така.
Арнет отпиваше от кафето и го слушаше.
— Снощи Уестрейт беше извън себе си — рече той, разсеяно подреждайки снимките. — Смята, че има конспирация, че има корупция, но не иска пръв да го изрече. Предполагам, че всички точно така ще реагират, цялата администрация. Ще се възхищават от новите дрехи на краля.
— А ти какво очакваш? Ами че възползвай се от това. Действай, докато са объркани и паникьосани. Това тук трябва да се свърши и когато те най-сетне се осъзнаят, ти вече ще бъдеш далеч напред. В много отношения ще бъдеш в изгодна позиция.
Грейвър отмести фотографиите встрани.
— Тук не виждам кой знае какво — рече той. — Или може би пропускам нещо?
— Не, и аз не виждам нещо особено. Но контранаблюдението ме кара да мисля, че Дийн си има работа с хора, стоящи доста над някакви местни рекетьори.
— Защо?
Арнет поклати глава извинително.
— Съжалявам, Маркъс, в момента то е само предположение. Появата на по-възрастния мъж. Мястото, което е избрал за среща. Начинът, по който действаха контранаблюдаващите. Всичко е доста ловко. — Тя остави чашата си и започна да прибира снимките. — Виж какво, с това се заловихме едва преди осемнайсет часа. Има още много работа. Дай ни малко време да си поемем дъх.
Грейвър кимна и стана.
— Благодаря ти, Арнет.
— А ти докъде стигна?
— Снощи попаднахме на известни следи, няколко имена. Днес ще се заловим с тях.
— Щом откриете нещо, нека да ви помогнем — каза тя, пъхайки снимките отново в плика. — Можем да обработим имената и тук. — Тя се изправи. — Твърде рано е да се отчайваш, душко. Тая работа може да се проточи доста време. Трябва да свикваш с тази мисъл.