Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- An Absence of Light, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Германова, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Дейвид Линдзи
Заглавие: Без светлина
Преводач: Росица Германова
Издание: първо
Издател: ИК „Епсилон“
Година на издаване: 1994
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: „Полипринт“ АД, Враца
Художник: Силвия Артамонцева
Коректор: Росица Николова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/4549
История
- —Добавяне
35.
Грейвър от години посещаваше „Ла Фачезия“, още откакто дъщерята на собственика го бе осведомила за изнудване от рекетьори из ориенталските ресторанти, сред които родителите на приятеля й притежаваха няколко заведения. Ресторантът се помещаваше в стара каменна сграда на ъгъл, където се пресичаха три тихи, залесени улици.
Ресторантът имаше три фасади откъм кръстовището и на тротоара край тях бяха разположени малки маси, на които се сервираше вино и кафе, но не и храна, докъм един часа сутринта. Храна се сервираше до десет и половина само в голямата вътрешна зала, към която се влизаше през стъклени врати и от трите страни на залесения тротоар. В този район откъм левия бряг на реката, с антикварни магазини и музеи, известен като „квартала на художниците“, имаше много други ресторанти, но само този беше толкова характерен, че когато Грейвър седнеше на някоя от масите му с вестник и чаша кафе, беше склонен да забрави, че се намира в американски град. Беше семеен ресторант. Не се чуваше музика, а само тихият ромон от разговори и подрънкването на прибори и чаши. Изисканите и модни тълпи се стичаха по други места, в които имаше повече „атмосфера“. На Грейвър му се струваше, че тук е рай и откакто Дор го напусна, беше придобил навика да идва понякога два пъти седмично да се храни, когато не му се искаше да остава сам. Донасяше си и книга, настаняваше се за два часа на някоя маса до вратите към тротоара и вечеряше.
Сега обаче си избра маса на тротоара точно до каменната стена, обвита в смокинови листа. Тук щяха да имат известно уединение, макар че само няколко маси бяха заети. Поръча чаша кафе на една от племенниците на собственика, които сервираха, и зачака.
Не се наложи да чака дълго. След десетина минути Ласт се появи с шляеща се походка иззад ъгъла и седна при Грейвър. Прекара пръсти през дългата си коса и се усмихна.
— Ти винаги ме изненадваш, Грейвър — рече Ласт, като се огледа и кимна одобрително. — Това е същинска находка, много хубаво място наистина. — Погледна Грейвър. — Обзалагам се, че това е любимото ти заведение, нали?
— Понякога идвам тук — отвърна Грейвър. Момичето се приближи и Ласт си поръча вино. — Какво имаш за мен, Виктор?
Ласт се облегна назад и извади пакет цигари. Докато си палеше цигарата, той плъзна нехаен поглед по тротоарните маси, а после и вътре през стъклените врати към празната зала. Носеше скъпо ленено спортно сако на дребни кафяви и бежови квадрати и кафеникава копринена риза, закопчана на врата.
— Ами, това се оказа не толкова лесно, колкото си мислех — тихо започна Ласт. — Но имам едно име за теб. Твоят „шпионин“, както се оказа. — Той млъкна, когато момичето донесе виното, благодари й, огледа я, докато вървеше към друга маса, оценявайки бедрата й и може би нарочно се бавеше, за да изостри любопитството на Грейвър. Обърна се към него. — Артър Тислър. — Той вдигна чашата си, ухили се и отпи от виното.
Грейвър с мъка се сдържа. По дяволите!
— Можеш ли да кажеш нещо по-подробно?
— Не много — рече Ласт, всмуквайки от цигарата. — Просто чух, че той продава информация от вашите разузнавателни архиви.
Грейвър едва се сдържа да не подскочи. Виктор Ласт седеше пред него и му казваше, че Артър Тислър продавал информация. През последните двадесет и четири часа той се бе измъчвал над това и въпреки всичкия им напредък, нарушаването на сигурността все още беше в сферата на предположенията. Единственото, което те със сигурност знаеха, беше, че Тислър, Бъртъл и Безъм са фабрикували мними срещи със сътрудници. За останалото трябваше да се догадят. Сега Ласт изведнъж му го сервираше. И ако можеше да му се вярва, това идваше от съвсем независим източник.
Но Ласт беше предал тази удивителна информация по един много спокоен начин и Грейвър се усъмни дали Ласт напълно разбира значението на току-що казаното. Информацията може да му е била специално подадена. На Грейвър не му се вярваше, че Ласт така невъзмутимо би предал подобна взривоопасна новина на Грейвър, ако знаеше какво точно се крие зад нея.
— Артър Тислър — каза Грейвър.
Ласт кимна, вероятно оценявайки какво шокиращо разкритие е то за Грейвър.
— Как научи това име, Виктор?
Навярно нещо се прокрадна в гласа на Грейвър. Ласт го стрелна с очи, оглеждайки Грейвър с някакъв нов интерес, търсейки обяснение за това, което го беше обезпокоило.
— Какво има? — попита Ласт.
— Артър Тислър е мъртъв — каза Грейвър.
— Какво?
— Ти не знаеше ли? — Дори на Грейвър не му беше ясно защо зададе този въпрос. Понякога, когато разговаряш с човек като Ласт, има моменти, в които просто не знаеш къде точно се намираш. Смисълът на цялата тази игра беше да научиш нещо, което до момента не знаеш, или да потвърдиш нещо, което си научил от някой друг. По подобен начин по-късно вземаш наученото от този осведомител и се опитваш да го потвърдиш чрез някой друг. Задаваш въпроси, чиито отговори вече са ти известни, макар да се преструваш, че не ги знаеш. Задаваш въпроси, преструвайки се, че вярваш на отговорите, въпреки че навярно не им вярваш. Мъчиш се да откриеш скрития замисъл на осведомителя, макар той вече да ти е обяснил своите подбуди. Не даваш на осведомителя нова информация. Не търгуваш с информация. Човъркаш и дълбаеш в измамливи подмолни течения и се опитваш да откриеш зрънцата истина сред лъжи и полулъжи, стремейки се да не отминеш фактическата истина, когато се натъкнеш на нея. Предполагаш, че си извършил цял куп грешки и се чудиш как да си обясниш защо си постъпил така, а не иначе. Представяш си как успяваш. Представяш си как се проваляш.
— По дяволите, не знаех. — Ласт се беше намръщил. Той не бил знаел. — Откога е мъртъв? Отпреди година, от вчера или откога?
Грейвър се поколеба. Имаше го във вестниците. Беше без значение.
— Самоубил се е в неделя вечерта.
Ласт изненадано помръдна рамене. Гледаше внимателно Грейвър и бавно вдигна чашата си. Отпи от виното, опитвайки се да прикрие смущението си, без да откъсва очи от Грейвър над ръба на чашата.
— Самоубил се — рече той недоверчиво.
— Точно така.
— Имаше ли нещо съмнително в него?
— Не съм предполагал. Но сега ти ми казваш, че е имало.
Грейвър виждаше, че Ласт обмисля нещо. Щеше да изчака.
— Ами да, точно това чух. — Замълча. — Вероятно затова се е самоубил.
— Възможно е. А каква е била информацията?
— Какво?
— Каква информация е продавал той?
Ласт отново обмисляше. Той се поизправи на стола и после се надвеси над малката маса.
— Ти нищо ли не си знаел за това? — попита той.
— Изглеждаш изненадан. — Този разговор ставаше все по хлъзгав. — Нима си смятал, че ми казваш нещо, което вече знам? Какъв смисъл тогава има всичко това?
— Мислех си, че може би просто потвърждавам. — Ласт наистина беше доста опитен. Знаеше целия сценарий. И явно не бе повярвал на Грейвър предишната вечер, когато той каза, че няма нарушения в Криминалното разузнаване. — Май не разбирам какво става тук — рече той.
Той определено се чувстваше неловко. Което устройваше Грейвър. Самият той беше дяволски объркан.
— Това ли е всичко? — попита Грейвър. — Тислър продавал информация от ОКР и това е всичко?
Ласт нищо не каза. Отпиваше от виното и си пушеше цигарата, отпуснал се пак назад. Очевидно му бяха дали добра информация, но по фалшиви подбуди, което май го безпокоеше. На Грейвър страшно му се искаше да разбере на какво се е натъкнал Ласт и се мъчеше да измисли как да измъкне сведения, без самият той да издаде нещо повече. Грейвър седеше срещу човек, представляващ единствената му пряка връзка с независим източник, който явно притежаваше извънредно ценна информация и се питаше дали е попаднал на благоприятен случай. Започваше да се пита дали обстоятелствата не са по-особени тук.
Ласт се изправи, облегна лакти на масата и се усмихна смутено.
— Получи се малко неудобно — рече той. Гласът му звучеше тихо и успокояващо.
— Не и за мен — излъга Грейвър.
— Е, не съм чак толкова сигурен… просто си мислех, че вече знаеш.
— Ти го каза това, Виктор.
— Да. — Ласт погледна встрани и хванал столчето на чашата, започна да я върти по повърхността на масата, а смутената усмивка придаваше загадъчен вид на профила му. — Е, добре, има и още някой в Криминалното, разузнаване.
Грейвър зачака. Това щеше да бъде изключително важно.
Ласт отново погледна Грейвър.
— Един човек на име Безъм.
Така си и мислеше. Трима замесени, доколкото беше известно на Грейвър, и Ласт посочи само двамата, които бяха мъртви. Ласт го водеше към глуха линия. Въпросът обаче беше дали съзнаваше това. Ласт го гледаше в упор, надявайки се самият той да научи нещо от реакцията на Грейвър.
Грейвър отпи от кафето, остави чашата и втренчи поглед в Ласт.
— Преди да реагирам на това — рече той, — искам веднага да ми кажеш дали имаш и други имена. Не ми ги давай на час по лъжичка, Виктор. Това е нещо вътрешно. Нямам намерение да подмятам с тебе вътрешни проблеми, засягащи сигурността на моя отдел.
Последва кратка пауза, докато Ласт се взираше в него и бързо обмисляше нещо, за което Грейвър можеше само да предполага.
— Не. Няма други имена — каза той. Беше присвил очи, озадачен, а може би и малко загрижен. Грейвър имаше чувството, че Ласт не е знаел на какво е попаднал и сега се чуди дали не е направил голяма грешка.
— Добре — рече Грейвър. — Човекът, когото спомена, е Рей Безъм. Ръководител е на секцията по организираната престъпност. Беше в отпуск, на риболов близо до границата, край Порт Изабел. Днес около обяд е бил намерен мъртъв.
— По дяволите… — Ласт преглътна; лицето му беше като замръзнало. Нямаше самоувереност по него, нито пък спокойна усмивка, нагло загатваща, че е с една крачка напред по отношение на събитията. Лист не само че не изпреварваше събитията, предположи Грейвър, но навярно сега се досещаше как го използват по неведоми причини, които биха могли да станат и опасни за него.
— Боже мой, а там вие нищо ли не сте подозирали?
— Не съм казал това. Казах само, че не ни е известно да има някакъв пробив в сигурността. — Грейвър замъча и даде малко време на Ласт още веднъж да огледа своите шансове. Гледаше го как отпива пак от виното. — В случая не разполагам с много възможности за маневриране, Виктор.
— Разбирам — рече Ласт, кимайки леко. — Е, то си е съвсем ясно, нали тъй?
Грейвър не отвърна нищо.
Ласт стрелна очи към другите маси под дърветата. Нямаше вид на загрижен да не го подслушват, по-скоро беше израз на нервност. Отново огледа бедрата на сервитьорката, проследявайки я, докато тя носеше кафе на две момичета, току-що седнали на маса откъм улицата. Преждевременно състарените му очи наблюдаваха младата сервитьорка с погледа на обигран развратник. Когато тя се върна в празния ресторант, той надникна в чашата си. Разклати виното.
— Човекът, когото срещнах във Веракрус — бавно и замислено каза Ласт — и в чиято къща дочух разговора, е Колин Фийбър. Той притежава компютърна компания, наречена „Дейтапринт“. Не знам много за тая компания, тоест с какво точно се занимава, май събира данни за фирми, които искат да купят други фирми или нещо подобно. Все пак проучих я малко, нали разбираш, да видя дали тоя тип разполага със средства. Богат е. — Той отпи от виното.
— Но не знаеш имената на мъжете, чийто разговор си дочул?
— Не. И не знам начин да ги открия, без да предизвиквам подозрение. Искам да кажа, не мога така направо да питам Фийбър. А и не ги видях достатъчно добре, за да се осведомя за тях по някакъв заобиколен начин. Нещо ми подсказва, че само абсолютен глупак може да стори това.
— Ами имената? Как научи имената на Тислър и Безъм?
Ласт кимна. Знаеше, че ще се наложи да обяснява това.
— И двете имена бяха споменати от човека, който надзърташе. — Той погледна Грейвър и видя възмущението по лицето му. — Е, по дяволите, не можеш да ме обвиниш, че те баламосвам, нали?
— Значи той наистина е споменал Криминалното разузнаване?
— Не. Когато той каза имената, реших да ги запомня. Тислър. Безъм. Това не са обикновени имена. Но в такъв разговор, разбира се, веднага се усъмних в полицията. Затова позвъних на информацията в полицейското управление и помолих да говоря с тях — тогава се обади вашата телефонистка от Криминалното разузнаване и аз затворих.
— И значи си дочул имената в онзи разговор?
— Точно така. Но пак ти повтарям, не знам кои бяха двамата мъже. Беше просто сляпа случайност. — Той бутна встрани чашата и се надвеси напред. — Честно казано, Грейвър, това ми изглежда много мътна каша. Ако тия два смъртни случая не са „самоубийства“ или по „естествени причини“, тогава мисля, че сериозно съм сбъркал. Не искам да се забърквам в подобна история. Това определено не е мой ресор и ти го знаеш.
За момент Грейвър не каза нищо, оставяйки Ласт да си мисли, че просто ще остави нещата така или по-скоро, наблюдавайки как Ласт ще се опита да го убеди, че точно това трябва да направи. После каза:
— Направих някои справки, Виктор. Някой е търгувал с фалшификати на испански документи за държавни терени от осемнадесети век сред частни колекционери в Калифорния. Една уредничка в Станфордския музей на художествени произведения от Централна Америка е съобщила, че към нея се е обърнал търговец, предлагащ й крадени, според нея, нефритени и глинени скулптури. Уредник в Кимбълския музей е съобщил, че към него се е обърнал търговец, предлагащ фалшиви, според него, каменни маски. — Грейвър се спря. — Имам цял списък. И не всички справки са в него. Изглежда има някакво активизиране в тази насока през последните седем месеца. Обадих се на Алберто Хидер, който ръководи Отдела по кражби на художествени ценности към Националната полиция в Мексико сити. На тях много им се иска да си поговорят с тебе.
Ласт се бе отпуснал назад върху облегалката на стола, пъхнал ръце в джобовете си и смирено гледаше Грейвър. Когато Грейвър млъкна, замислените, бледи очи на Ласт останаха неподвижни сред множеството бръчици.
— Какво точно искаш да направя? — попита Ласт.
* * *
— Нищо ли? — Грейвър просто не вярваше. Гледаше в огледалото за обратно виждане, потегляйки зад ъгъла, откъдето качи Лара отново в колата.
— Нямаше нищо съмнително, поне както ти обясни — каза тя, изваждайки бинокъла от чантата си. — Между другото, такива неща са просто невероятни.
— Какво точно видя? — запита я Грейвър.
Лара се настани добре на седалката и опъна роклята си.
— Най-напред огледах хората по масите на тротоара — рече тя. — Не бяха много. Две момичета, двама мъже. Мъж и жена. Един човек, сам на маса. Веднага го заподозрях, но той само си седеше, почти нищо не правеше и зяпаше към улицата, всъщност точно в моята посока. Освен това той пръв стана и просто бавно тръгна по улицата, докато се изгуби от погледа ми. След като видях хората, огледах колите, паркирани на улицата. Записах всички регистрационни номера, които можах да видя, и си отбелязах местата на колите. — Тя извади тефтер от чантата си и го отвори.
— Направих малка схема на разположението им. Не видях някой да седи в нито една кола. По средата на вашия разговор двамата мъже станаха и си тръгнаха. Качиха се в една от колите и си заминаха. Двете момичета си тръгнаха точно преди вас двамата с Ласт. Тръгнаха надолу по улицата и се качиха в кола до следващата пресечка и също потеглиха. Нито една от другите коли не бе преместена; не дойдоха и не паркираха други коли. И — тя сви рамене, затвори тефтера и го подхвърли на седалката — мъжът и жената са все още там.
— Видя ли някакви хора да се разхождат навън?
— Не видях никой друг — рече тя. — Просто не видях.
Грейвър размишляваше над това, докато караше обратно към „Монтроуз“. Лара бръкна пак в чантата и извади няколко салфетки.
— Онази стара сграда — продължи тя, бършейки лицето си — има прозорци откъм апартаментите и коридора, не видях нищо особено. Прозорецът, от който гледах навън, беше отворен. — След като си поизтри лицето, тя разкопча още едно копче от блузата си и попи със салфетка потта от деколтето. После рече: — Ами онази двойка, мъжът и жената? Те бяха там, когато ти пристигна, и останаха, след като вие си тръгнахте. Възможно ли е да са разбрали предварително, за да бъдат там преди теб?
— Хубав въпрос — каза Грейвър. — От телефонното обаждане до момента на пристигането ни бяха изминали около четирийсет минути. Наистина е имало време.
— Огледа ли ги добре? — попита Лара. Тя пъхна ръка под косата си и я вдигна над врата си.
— Мисля, че ще ги позная, ако ги видя отново — отвърна той.
— Нима смяташ, че може да са представлявали контранаблюдение?
— Напълно е възможно.
— В такъв случай това би означавало… че Ласт ги е осведомил.
— Или това, или пък… например че той изобщо не е замесен. Може и телефонът да е бил подслушван. — За миг той се замисли. — Но ако е станало така, откъде всъщност се обади той? Чий телефон е използвал и защо някой е трябвало да го подслушва?
— Боже мой — рече Лара. — Не ми се вярва в това. — Тя се понаклони напред, леко се извърна, за да може хладният въздух от кондиционера да духа право във врата й. Лицето й бе обърнато към Грейвър. Той я погледна, така надвесена в тъмнината, а морскозеленото блещукане от автомобилното табло подчертаваше най-хубавите места от фигурата й.