Дейвид Линдзи
Без светлина (31)

31.

Пола седеше на пасажерското място и с фенерче се опитваше да открие адреса на Валери Хийт по картата, докато Нюман шофираше. Пътуваха на юг от града, към Галвестън. Изглежда и Хийт, и Шек живееха в една и съща посока, в най-крайния югоизточен район на Хюстън, едно огромно предградие от няколко присъединени града, разраснали се около Джонсъновия космически център към НАСА и бреговете на езерото Клиър Лейк, свързано със залива Галвестън Бей и Мексиканския залив чрез тесен, лъкатушещ пролив. В последните години езерото Клиър Лейк бе станало процъфтяващо средище за спорт и почивка и гражданите на Хюстън се стичаха тук към многобройните яхтклубове и ресторанти.

Валери Хийт живееше на едно полуостровче на езерото срещу два големи яхтклуба, недалече от пролива към Галвестън Бей. Полуостровчето беше набраздено от канали, от двете страни, на които имаше къщи с индивидуални пристани за всяка къща. Улиците пред къщите водеха направи към сушата.

Намериха улицата на Валери Хийт и Нюман намали съвсем скоростта, докато четяха адресите, ясно изписани на бордюрите отпред.

— Господи — рече Нюман, докато минаваха бавно край безупречните морави, магнолии, палми и олеандри. — Не съм очаквал, че подобно кварталче биха могли да си позволят две отрудени секретарки.

— О, така ли? — рече Пола. — Откъде знаеш?

— Е, не и такова нещо — заяви Нюман.

— Ето го — каза Пола и надзърна откъм страната на Нюман. — Контингент на Нравствената полиция — рече тя. Къщата беше модерна, с бяла мазилка и керемиден покрив, с извита автомобилна алея, покрита с керамични плочи. Отпред имаше няколко палми и автоматична пръскачка хвърляше над моравата ситен дъжд като мъгла, а панорамни лампи подчертаваха околната зеленина. Прозорците на няколко от стаите светеха.

Нюман стигна до края на улицата, обърна и паркира пред съседната къща.

— Я виж — рече Нюман. — Толкова много дъжд се изля през последните десет дни. Сложили са пръскачката на автоматично управление и съвсем са я забравили. — Той изгаси двигателя. — Какво кара тя?

— Джип „Додж“.

— Е… това на алеята не е додж — рече Нюман. Черният „корвет“ блестеше в зеленикавата мъгла от ситни капчици. — И няма гараж. Тук е единственото място за паркиране.

— Може колата да е на съквартирантката.

Нюман протегна ръка, отвори жабката и затършува вътре.

— Можеш ли да ми светнеш с нещо?

Пола включи фенерчето.

— Какво правиш?

— Тук си държа разни документи и други неща — рече Нюман, бърникайки сред хаоса от карти, пликове, флакони с витамини и батерии, докато намери нещо в кожено калъфче. Сложи го в джоба си. Поразхлаби вратовръзката си и грабна якето от седалката. — Хайде.

Те слязоха и за да избегнат въртящата се пръскачка, минаха по автомобилната алея край корвета.

— Тази количка е съвсем новичка — каза Нюман. Той се наведе и погледна малката метална табелка в долния ляв край на багажника. — Купена е в Ел Пасо.

Заобиколиха колата и се отправиха към входната врата. Нощният въздух лепнеше от влагата на залива, който беше на около триста ярда зад тях. Чу се бръмченето на корабен мотор някъде по канала зад къщата, разнесоха се гласове, подвикващи си един на друг, и женски смях. Шумът от мотора се засили с тръгването му по канала. Нюман натисна звънеца и бързо надзърна в пощенската кутия, която беше празна.

— Страшно късно е — опита се да възрази Пола.

Отвори им жена на вид малко над четиридесетгодишна. Тъмната й коса беше късо подстригана и малко разрошена край врата. Носеше светлосин гащеризон от тънък хавлиен плат. Беше боса и в ръката си държеше шпатула.

— Валери Хийт? — попита Нюман.

— Да. — Жената се обърна очаквателно към Нюман и после хвърли преценяващ поглед и към Пола.

Нюман вдигна картата, която бе извадил от жабката.

— Аз съм Реймънд Шифлър, а това е помощничката ми Гейл Олдридж. Ние сме от застрахователната компания „Америкън Юнивърсъл“…

— Сигурно се шегувате — прекъсна го Хийт. — Трябва съвсем да сте откачили.

Тя понечи да затвори, но Нюман задържа вратата с ръка и каза:

— Мис Олдридж е жената, която ви се е обадила днес за Колийн Сайнър.

Вратата остана отворена, лицето на жената увисна и тя отново погледна Пола. Понечи да каже нещо.

Нюман не я изчака.

— Мис Хийт, веднага ще ви обясня — бързо заговори той. — Ние се занимаваме с откриването на клиенти на „Америкън Юнивърсъл“ Бащата на мис Сайнър е починал преди пет седмици. При нас е имал полица за трийсет хиляди долара и е посочил мис Сайнър като наследница. Трябва да я открием за не по-късно от четиридесет дни, в противен случай тя загубва правото си да получи сумата. Според нашия правилник сме длъжни да положим всички усилия, за да откриваме такива наследници, но честно казано, засега, освен вас не сме намерили друг по-близък на мис Сайнър.

Устата на жената бе полуотворена, сякаш се чудеше какво да прави. Отвътре се носеше миризма на нещо пържено.

— Не подушвам ли нещо прегоряло? — попита Нюман.

— О, по дяволите. — Жената се обърна, остави вратата отворена и бързо се втурна навътре.

Нюман погледна Пола.

— В никакъв случай тя не е жената на снимката от досието за Сайнър. — Той се извърна и се провикна: — Можем ли да влезем, мис Хийт? Много ви благодаря… — Той пак погледна Пола, кимайки й с глава да го последва. — Много съм ви задължен — нарочно с висок глас каза той, показвайки, че влизат, а всъщност се надяваше, че е твърде заета, за да им попречи. — Няма да ви отнемем много време. Ние с мис Олдридж сме от кантората в Балтимор, но кръстосваме цялата страна, търсейки мис Сайнър…

— Чакайте, чакайте малко — казваше жената. Беше застанала до печката и трескаво обръщаше това, което готвеше. Печката беше зад барче, обърнато към всекидневната, а тя започваше веднага от широкото антре. Нюман и Пола стояха в средата на стаята и гледаха жената през барчето. На по-силната светлина в кухнята Нюман забеляза неестествено черния цвят на косата й и макар че наистина може би беше малко над четиридесет, животът й навярно не е бил никак лек досега.

Нюман набързо прецени обстановката. Жилището нямаше вид на редовно обитавано. На стените висяха само две картини, някакви банални морски пейзажи, а мебелировката се състоеше от най-необходимото. Барът, зад който Валери Хийт се мъчеше да спаси вечерята си, беше празен, по него нямаше лични вещи като например любими раковини, някакви шантави керамични джунджурии или снимки на хора или домашни животни. Къщата имаше вид на временно обитавана и сякаш никой не бе живял достатъчно дълго в нея, за да й придаде домашен уют.

Най-после Валери Хийт успя да се справи с печката след доста шум и трясък, после излезе иззад преградата. Кухнята се бе изпълнила с пушек и тя отиде до остъклена стена, къде що дръпна настрани двойна плъзгаща се врата, отваряйки дневната към вътрешно дворче с каменна настилка и към канала. Имаше много бананови насаждения и палми в саксии. Виждаха се светлините на къщи от другата страна на тесния канал. Точно отсреща беше спряла моторница с кабина.

— Я слушайте — каза тя, щом се обърна и застана пред тях с ръце на хълбоците. Хавлиеният гащеризон не беше никак нов. Беше поотъркан и горната му част, деформирана от тежките й, луничави гърди, провисваше при всяко движение на тялото й. — Абсолютно нищичко не знам за… Колийн Сайнър — изтърси тя, прокарвайки ръка през катраненочерната си коса, преди да я сложи пак на хълбока. — Аз й казах — кимна тя към Пола — всичко, което знам за това… за нея… Сайнър.

— Мис Хийт — Нюман позавъртя главата си, сякаш вратът му се бе схванал, — ако можете, отделете ни само пет минутки… — Той отпусна рамене. — Работим по този въпрос денонощно; затова сме дошли тук толкова късно. Просто сме притиснати от фаталния срок. Ако не положим всички възможни усилия, ще се получи нещо грозно, нали разбирате, значи „Америкън Юнивърсъл“ не са се потрудили да открият наследника и няма да платят обезщетението.

Валери Хийт стоеше пред тях и ги гледаше изучаващо. Тя почти нямаше мигли, което смаляваше обикновените й кафяви очи, макар че беше с едри черти на лицето, с доста голяма уста, в чийто десен ъгъл се мъдреше незараснал херпес, с груби скули и малко мъжки нос. Кожата й беше загубила доста от гъвкавостта си под безжалостното слънце на тексаското крайбрежие. Изглеждаше ядосана и не се опитваше да го скрие, но Нюман знаеше, че сигурно е и любопитна. Вбесена и заинтригувана.

— Само пет минути — отсече тя.

— Много съм ви благодарен, мис Хийт — бързо рече Нюман и поведе Пола зад ниска масичка, отрупана със списания и вестници, до диван край стената. — Много наистина. — Те седнаха.

Валери Хийт протегна ръка, грабна пакет цигари и запали цигара с малка спортна количка. Когато натиснеш багажника, капакът на двигателя се отваря и изскача пламък.

Тя се обърна и отиде до бара да вземе стол. Шортите на гащеризона й бяха позамърсени отзад, имаше стари петна, които навярно не можеха да се изперат, а увисналите крачоли подсказваха колко едра е в тая област, по-едра, отколкото навярно й се иска да бъде. Но това най-малко я вълнуваше в момента. Тя седна на стола срещу тях край малката масичка и си личеше, че е не само ядосана и заинтригувана, но и нервна. Дръпна от цигарата, която държеше във вдигнатата си дясна ръка, подпряна на лявата. Нюман забеляза, че има къси нокти на ръцете с олющен червен лак. От време на време присвиваше устата си там, където беше херпесът. Беше напрегната.

— Колко време мис Сайнър е живяла с вас? — бързо попита Нюман, пристъпвайки направо към целта, сякаш искаше да удовлетвори очевидното й желание да се махнат колкото се може по-скоро.

— Две години.

— Точно?

— Какво? — Тя го изгледа свирепо.

— Точно две години?

— Да — отвърна тя рязко и предизвикателно. — Точно.

— Мис Олдридж провери в Лос Анджелис и Ню Йорк — каза Нюман. — Там няма никакви Сайнърови.

Валери Хийт хвърли поглед към Пола и сви рамене. Проблемът не беше неин.

— Тя къде работеше, докато живееше с вас? — Нюман беше извадил бележника си и се правеше, че уж записва.

— Нима не знаете къде е работила?

— При попълване на нашите формуляри — каза Нюман, въздъхвайки тежко, с израз на досада, че трябва да прави това отклонение — притежателите на полици трябва да посочат името на своя наследник, адреса, местоработата, рождената дата и номера на социалноосигурителната сметка. Тъй като тази полица е била издадена преди близо осем години и не е била осъвременена с последните данни — би трябвало, но хората все не го правят, всичко е било остаряло, освен датата на раждане и номера на осигурителната сметка. Ясно, нали? Затова трябваше да започнем от самото начало. През изминалите две седмици стигнахме дотук, точно при вас. А казвате, че не сте я виждали от почти две години. Ако разбера къде е работила по това време, може би ще намеря някой, който е бил близък с нея и навярно знае повече за местонахождението й или дори все още има връзка с нея.

Валери Хийт го гледаше. Беше преметнала единия си крак върху другия и плахо го поклащаше, излагайки на показ набраздените от целулит бедра. Ако Нюман правилно беше предугадил, в момента тя беше страшно объркана и просто не знаеше какво да мисли.

— И значи сте я проследили дотук — сковано рече тя и пъхайки цигарата в уста, жадно я засмука.

Нюман бавно кимна с глава.

Тя го стрелна с яростен поглед.

— Казали сте на мис Олдридж, че още една жена е живяла с вас двете по това време — продължи Нюман. — Още ли е тук?

— Не.

— Къде е?

— Премести се.

— О. Е, знаете ли къде се е преместила? Може би на нея й е известно къде е отишла мис Сайнър, след като е заминала оттук.

— Не я знам къде е.

Нюман кимна.

— Тя как се казваше?

Този последен въпрос накара Валери Хийт съвсем да кипне.

— Вижте какво, дявол ви взел, ами че изобщо не ви знам кой сте — каза тя. — Влязохте на право тук… — Главата й потрепваше от безсилие. — Дайте пак да видя тая ваша карта.

— О, разбира се — рече Нюман и отново извади личната карта от джоба си, стана, наведе се над масичката и я подаде. Този път тя наистина изчете картата, което, естествено, не бе сторила първия път. Нагласяйки я на известно разстояние, за да й бъде на фокус, тя се съсредоточи върху съдържанието, макар че ръката й страшно трепереше и Нюман се съмняваше дали изобщо може да я разчете. Докато тя присвиваше очи пред личната карта, Нюман побутна с коляно Пола и посочи отбелязания пощенски адрес на едно от списанията върху масичката.

След като проучи картата, Валери Хийт я размаха към Нюман, но не помръдна от мястото си. Нюман пак се изправи и си я прибра.

— Ще ви проверя, господине — заплаши Валери Хийт с потрепващи устни. — Утре ще се обадя… непременно ще ви проверя. Няма да отговарям на повече въпроси.

— Мис Хийт — бавно каза Нюман. — Моля ви, мога да ви уверя…

Валери Хийт скочи на крака, като гащеризонът й почти се смъкна отгоре и тя бързо го оправи в движение.

— Махайте се от тука — извика тя. Цялата трепереше, очите й бляскаха яростно, а в гнева й имаше нещо повече от враждебност.

Нюман и Пола станаха, Нюман понечи да каже нещо, но Хийт го изпревари.

— Изчезвайте! — Тя протегна жилестата си ръка към входната врата и от цигарата й се посипа цяла пътечка от пепел.

— Вижте какво, извинявайте, ако съм ви обидил — Нюман продължаваше да бърбори, докато вървяха към вратата, — но аз трябваше да задам тия въпроси. Искам да кажа, такава ми е работата. Длъжни сме да го правим, ако искаме да помогнем…

Излязоха навън и Валери Хийт тръшна вратата зад гърба им.

— Господи — изпъшка Пола, докато минаваха през двора. — Вече си мислех, че тя ще те удари. Наистина си мислех, че ще го направи.

— Ти страшно ми помогна, Пола — каза Нюман и й се ухили.

— Сигурно следващия път, перко такъв, ако ме уведомиш за сценария на играта, може и да получиш някаква помощ. Какво очакваше да направя?

Те вървяха по алеята през ситната мъгла от автоматичната пръскачка, която още съскаше.

— Какво ти е впечатлението? — попита Нюман, когато се качиха в колата.

— Ами, преди всичко това беше пълен провал. Тя не ни даде и грам нова информация.

— Да, но какво впечатление ти направи реакцията й към цялата тая работа със Сайнър?

Пола се замисли за миг.

— Беше уплашена. Да, изглеждаше здравата паникьосана. А и объркана.

— И аз си го помислих — рече Нюман, палейки колата. — И забелязах, че не ни заплаши да повика ченгетата, ако не се махнем. — Той включи фаровете и подкара край къщата. Когато стигна пресечката, където уличката от полуострова се съединяваше със сушата, той обърна колата и тръгна в обратна посока.

— Какво има? — попита Пола. — Да не би да се връщаш там…

— Само почакай за секунда — рече той. Загаси фаровете точно преди отново да стигне къщата и мина покрай нея, обръщайки в края на уличката. Спря до бордюра зад една от няколкото коли, паркирани между него и колата на Валери Хийт. Загаси двигателя.

— Мисля, че доста я стреснахме — рече Нюман. — Ти видя ли името на пощенския етикет на абоната?

— Айрин Уейли.

Нюман хвана радиото и издиктува регистрационния номер на корвета. Пола смъкна страничното стъкло и поразмаха горната част на роклята си, за да направи вятър. Нощта беше станала задушна и заедно с неподвижния въздух се усещаше полъхът от тежки пристанищни миризми. Когато получиха отговор на запитването, и двамата се заслушаха с интерес. Колата принадлежеше на Франсес Ръп, на същия адрес.

Пола погледна Нюман.

— Каква е тая дяволска работа?

Нюман поклати глава, наблюдавайки къщата.

— Не знам. — После добави: — Добре, да тръгваме.

Валери Хийт забързано излезе от портата в предния двор. Тя все още беше облечена в не особено прекрасния гащеризон, все още пушеше гневно, метнала през рамо дамска чанта с дълга дръжка. Те чуха подсвирването на алармата на колата, когато тя натисна бутона на дистанционния ключ и само след миг бе вече в колата, потегляйки от алеята.

— Ще я проследим ли? — попита Пола.

Наблюдаваха как габаритите на колата все повече се смаляват.

— По-добре да тръгваш, Кейси. Тя ще…

— Няма да я проследявам — рече Нюман, свали вратовръзката и якето и ги метна на задната седалка. Той нави ръкавите на ризата си. — Ще пообиколя къщата отзад да прибера боклука й. Пази отпред на левия ъгъл. Когато ме видиш, изтегли колата към алеята.