Дейвид Линдзи
Без светлина (30)

30.

Те го подхванаха от момента, в който излезе от къщата. Четири коли, две само с шофьори, две с шофьор и по един пътник всяка. Три от колите бяха японски марки, четвъртата беше американска. Всички коли бяха светли на цвят, нито една нова или по-стара от пет години. Колите бяха шофирани от разнородните специалисти на Арнет Кепнър, които, за удобство при радиовръзките, използваха само малките си имена.

Кони беше четирийсет и две годишна жена, бивш детектив по сексуални престъпления към чикагската полиция. Преди три години се бе преместила в Хюстън, когато работодателите на мъжа й — в една машиностроителна компания — го прехвърлиха в местната дирекция. Майка на двама гимназисти, тя беше червенокоса, с ирландско чувство за хумор и сериозно отношение към работата си при Арнет.

Мъри беше на петдесет и седем години, преди четири години пенсиониран от армията, където бе прекарал цялата си кариера в различни отдели на военните разузнавателни служби. Мъри обичаше да носи маратонки, джинси и бели тениски, чиито ръкави навиваше и показваше мускулите си на тежкоатлет. Беше започнал да оплешивява, имаше удивителни синьо-зелени очи и добре подстригани посивели мустаци. Беше водачът на групата в момента.

Ремберто беше трийсет и две годишен боливиец, пристигнал в Щатите едва преди осем години в състава на подбран контингент от боливийски полицейски офицери, дошли във Вирджиния на специален подготвителен курс за детективи по наркотрафика. Ремберто научи бързо английски, прекара три години като таен агент в Ла Пас и из джунглите по долината на река Бени, предавайки съобщения по радиото за постоянно променящите се плантации на кока, които снабдяваха картелите в Колумбия. Той се ожени за дъщерята на детектив по наркотрафика и сега учеше в Юридическия факултет на Хюстънския университет.

Ли беше двайсет и осем годишна американо-азиатка, с чиято майка Арнет се бе запознали по време на една от обиколките й във Виетнам. Майката на Ли бе убита през 1971 година, за което Арнет разбра едва през 1978-ма, когато се опита да ги открие сред хаоса на американското оттегляне. Когато най-после намери Ли в едно католическо сиропиталище, цяла година тича, за да урежда формалностите по нейното осиновяване и после я доведе в Щатите. Ли беше учила предимно в държавни училища в щата Вирджиния, а сега подготвяше дипломната си работа по история на изкуството в Райс Юнивърсити.

Двете жени бяха придружени от пътници, Бойд, фотограф, при Ли и Черил, тонтехник, при Кони. Мъри беше инструктиран за обекта, но останалите не знаеха нищо, освен че бил добре запознат с похватите при следене, от което разбираха, че не бива да приемат нищо за дадено и че трябва много да внимават.

Бъртъл излезе от жилищния комплекс, зави на изток по „Удуей“, криволичеща, залесена улица, която после минаваше под кръстовището Уест Луп и се вливаше в Мемориал Драйв вече вътре в Мемориал Парк. Мъри потегли от паркинга пред друг жилищен блок, пусна две коли да минат между него и Бъртъл и после се пъхна в движението. Другите три коли на Кони, Ремберто и Ли бързо навлязоха в автомобилния поток откъм различни улици. Мъри веднага се обиди по радиото.

МЪРИ: „Добре, Кони, давай напред и застани пред него. Ако поеме към Уест Луп, оставаме след него. Ти обърни, когато можеш. Ако той се движи към центъра, откъсни се при първия удобен случай след съединяването с Мемориал“.

КОНИ: „Добре, потегляме“.

Тя тръгна и изпревари Мъри, а после и Бъртъл, заставайки пред него до следващия светофар и регулира скоростта си така, че да не пресича кръстовището без него. Когато светна зелено, потеглиха към следващия светофар, където хванаха зелен сигнал и минаха под Уест Луп. Продължаваха по „Удуей“, навлизайки в огромния Мемориал Парк, от чиито гъсти борове нощният град изглеждаше още по-тъмен. Изведнъж Бъртъл удари спирачки и зави от „Удуей“ преди Мемориал Драйв и навлезе по алеята към Хюстънската ботаническа градина и Природонаучния център.

МЪРИ: „Ремберто, Ли. Стойте си там. Не навлизайте след него. Това е за заблуда. Там няма изход. Няма да се срещне с никого там, още е рано. Опитва се да ни измами. Всеки да внимава за евентуално контра наблюдение — ще забележат, ако изпаднем в паника. Ремберто, свий напред по алеята Пикник Лейн и гледай да го подхванеш, ако той продължи към връзката с Мемориал, щом излезе оттук. Кони, Ли, ние тримата ще се пръснем и ще започнем да обикаляме по Мемориал, Норт Поуст Оук и страничното шосе. Ще го поемем, като излезе и се насочи на запад“.

За минута радиото замлъкна, докато всеки изпълни нареждането. Кони, която бе най-далеко напред, вече се връщаше и започваше първата част от обиколката си, а другите се въртяха наоколо. Беше все още рано вечерта и осветлението от фаровете беше достатъчно.

Бъртъл се появи едва след петнайсет минути и Ли го пое.

ЛИ: „При мен е, Мъри. Движим се по «Удуей»“.

МЪРИ: „Продължавай така. Аз ще го поема, ако тръгне по Луп. Ремберто, включвай се. Кони, свий и го изчакай. Ако се вирне на запад по «Удуей», един от вас да ми каже кой пръв ще го поеме“.

Отново тишина, докато разкъсаната група отново се подреди, за да се приспособят към маневрата на Бъртъл.

МЪРИ: „Добре, той е мой. Движи се по страничното шосе, в посока север. Качваме се по Луп“.

Всички го последваха, с различна скорост, от три различни посоки.

МЪРИ: „Насочваме се към естакадата. Отива на изток по… Кучи син! Отправя се на запад! На запад! Изгубих го, изгубих го… Той е… Кучия му син!“

РЕМБЕРТО: „Спокойно, Мъри. Аз го поех. Няма проблеми“. — Гласът на боливиеца беше спокоен и уравновесен. — „Сега сме по шосе №10, посока запад. Кажете ми, ако сте се наредили след мене, в случай че той отново тръгне по страничните шосета“.

ЛИ: „Аз съм пет коли след тебе, Рем“.

КОНИ: „Аз съм три коли след Ли“.

РЕМБЕРТО: „Удря спирачка… Не — не… Продължава. Премина по-наляво. О, господи, набира скорост“.

КОНИ: „Аз съм в лявата лента, Рем, но съм твърде далече да го различа“.

РЕМБЕРТО: „Той е зад кола с ремарке, виждат се ту червени, ту оранжеви светлини… удря спирачка… спирачка“.

КОНИ: „Добре… виждам го“.

РЕМБЕРТО: „Ли да стои вдясно. Имам чувството, че ще префучи през всички ленти и ще излезе веднага щом… Ето го!… Там отива!… Геснър! Геснър!“

ЛИ: „При мен е. Отклонението Геснър“.

Ремберто продължи по магистралата, подминавайки отклонението.

МЪРИ: „Ремберто, остани на магистралата. Той може да се появи там отново. Кони, по-бавно, сега ще те настигна. Ли, какво прави той? Хайде! Хайде, дете, какво прави той?“

ЛИ: „Минаваме през светофара на Геснър… не зави… Светофарът ме засече… Спряла съм… Ето го… връща се нагоре… връща се по №10… По дяволите! Направо лети, изчезва“.

КОНИ: „Хванах го. — Подобно на Ремберто, тонът й беше спокоен, разговорен. — Точно зад теб е, Ремберто“.

РЕМБЕРТО: „Той не напуска дясната лента… Боже мой… ще се напъха в ауспуха ми!“

МЪРИ: „внимавайте! Ще поеме по естакадата… Той отива…“

Във възможно най-последния момент, точно преди Бъртъл да се забие в колата на Ремберто отзад, те стигнаха до изхода на естакадата и Бъртъл се стрелна надясно, накланяйки се по стръмния завой и сви от магистралата по Сам Хюстън Толуей, в посока юг. Беше твърде късно за Кони да свие, но Мъри и Ли лесно го последваха сред потока коли. Беше добър ход от негова страна, изключително опитна маневра. Ремберто и Кони трябваше да прескочат следващия изход, за да не спират рязко и за да не се издадат при евентуално контрапреследване. Трябваше да продължат до следващия изход, като си сигнализираха, оставяйки коли между тях, един светофар ги раздели, после завиха по страничното шосе към естакадата и се вляха в движението след останалите.

Оттук нататък Бъртъл разигра друг номер. Шосето беше широко, дълго и право и Бъртъл се опита да се уедини. На Мъри му беше най-трудно да се справи с тази тактика. Движението беше по-оскъдно и по-подредено по това ново шосе. Бъртъл намали скоростта и изчака, докато група коли премина край него и той се оказа доста изолиран по цялото протежение на пътя. Движеше се така известно време и после изведнъж спря на банкета точно преди един от изходите, които бяха на равни разстояния. Ако някой го следваше много отблизо, трябваше да продължи по шосето, а от своята удобна позиция той ясно виждаше следващите два изхода и можеше да забележи всяка кола, която се отделяше от пътя.

МЪРИ: „Спрял е на банкета точно след «Ричмънд». Излиза, вдига капака на колата. Ли, ние продължаваме. Ремберто? Кони?“

КОНИ: „Излизам при «Роджърдейл»“. — Това беше изход една миля преди Бъртъл. Той изобщо не можеше дори да види, че свиват.

РЕМБЕРТО: „Аз съм зад нея, излизам при «Брайър Форест»“.

КОНИ: „По «Роджърдейл» съм, наближавам «Ричмънд». Виждам го там горе, вдигнал капака… Гледа по шосето надолу към Ли и Мъри. Ремберто. Свий в някоя от съседните улици тук. Той е точно при един изход. Спирам до бензиностанция“.

Последва тишина за малко, докато Бъртъл продължаваше да гледа надолу по шосето, наблюдавайки двата изхода. Най-после затвори капака.

КОНИ: „Добре, доволен е, пусна капака; сега се движи. Ремберто, отделя се вдясно пред мен. Спуска се под шосето, връща се… Пак минава отдолу… Не, почакай, даде мигач, но не зави… Остава по «Паркуей»… все по «Паркуей»“.

Бъртъл беше много добър, объркваше и четирите „опашки“, макар че никой от тях не бе успял да разбере дали ги е подушил. По всичко личеше, че не знае за тяхното присъствие. Въпреки това играта продължаваше, из целия южен район на града, пресичайки квартали и магистрали, през една, две, три, четири, пет огромни естакади, които ги отведоха на запад, а после на север, след това неочаквано се насочиха право в центъра и отново рязко се втурнаха обратно, за да поемат пак по шосе №10 и, просто невероятно, отново по Сам Хюстън Толуей. После за всеобщо изумление той изведнъж спря встрани на същия надлез, както преди, и пак вдигна капака на колата.

Този път Кони и Ли минаха край него, а Мъри и Ремберто спряха на страничното шосе. Когато Бъртъл отново се качи в колата, тръгна по страничното шосе, обърна посоката под главния път и се насочи към града по „Ричмънд“.

МЪРИ: „Е, младежи, това е нещо различно. Нещо ще стане. Кони, Ли, къде сте?“

КОНИ: „Излезли сме от Толуей при Белеър към югозападната магистрала. Дръжте ни в течение и ще пресечем към вас веднага щом можем“.

Пътуването по „Ричмънд“ беше без отклоняващи маневри от страна на Бъртъл. Караше съвсем примерно, точно под максимално допустимата скорост, нито веднъж не премина светофар на жълта светлина. Но това беше опасно заблуждение. Сега бяха останали само две коли и те не можеха дълго да го следват. Ремберто го изпревари.

МЪРИ: „Ние сме напред и го следваме, Кони. Къде сте?“

ЛИ: „Мъкнем се по югозападния път. До коя пресечка сте?“

МЪРИ: „Наближаваме «Ан Арбър». Но той просто се мотае“.

ЛИ: „Ако имаме късмет, ще се видим при «Чимни Рок»“.

Точно така и стана. Мъри сви, но Ремберто остана да води. Още пет минути нищо не се променяше, примерният шофьор Бъртъл се движеше кратко с потока от коли, който доста бе намалял. После:

КОНИ: „Той завива наляво по «Сейдж»“.

Кони, зад него, и Ремберто, пред него, продължиха. Ли се намърда зад него, но изостана, защото улицата беше почти пуста. Само на няколко пресечки пред тях беше комплексът Галерия и малко вдясно кулата Транско Тауър, с нейния фонтан и парк. Бъртъл сви надясно по „Хидалго“ и спря встрани точно срещу фонтана на Транско. Ли и Мъри продължиха, докато се скрият, а Мъри обърна и навлезе в Сейдж. Той също сви по „Хидалго“, но го подмина и зави по „Поуст Оук“, после по „Бърчър“, където паркира.

МЪРИ: „Дявол да го вземе. Отива при фонтана“. — Той погледна часовника си. Заблуждаващите маневри на Бъртъл бяха продължили цял час и пет минути.

Транско Тауър беше най-високата административна сграда извън центъра, строго симетрична кула от шейсет и четири етажа, завършващи с въртящ се фар, който винаги светеше от здрач до полунощ и се виждаше на двайсет мили. Откъм южната страна на кулата се намираше дълъг като алея парк, в който имаше вдлъбната морава с тревисти скатове. На края на поляната беше фонтанът, една гранитна стена, висока колкото няколко етажа и десетина фута широка, изградена като полукръг с лице към кулата. От върха на стената бликаше вода и падаше по отвесните, набраздени стени на гранитния полукръг като тънки, матови завеси по стъпалата на каменната основа и към малко езеро. Когато човек застане от вътрешната страна на полукръга, докато водата гърми и се пръска около него, той изпитва странно чувство, сякаш се извисява нагоре.

На няколко крачки от фонтана беше разположена друга стена между него и поляната, някаква неокласическа фасада с три римски арки, през които откъм поляната можеше да се вижда долната част на осветения фонтан. Вечерно време осветеният фонтан и моравата бяха любимо място за излезлите на разходка, играчите на фризби и много семейства, пуснали децата си да играят по дългите тревисти скатове, по които се отразяваха светлините от фонтана.

Когато Бъртъл слезе от колата и тръгна с небрежна походка към фонтана сред десетките разхождащи се наоколо, хората на Мъри вече бяха паркирали на стратегически места в противоположни краища и наблюдаваха как Бъртъл бавно се вмъква сред множеството.

МЪРИ: „всеки да стои на мястото си. Тук има много хора, но не са достатъчно. Трябват ни цели тълпи, за да не ни усетят. Бойд, Черил. Готови ли сте, момчета?“

ЧЕРИЛ: „Ако не отидат до фонтана, мисля, че ще мога да ги хвана“.

БОЙД: „Засега съм окей“.

МЪРИ: „Добре, почвай да снимаш“.

Бъртъл се разходи бавно до тротоара, обграждащ моравата, и тръгна по него откъм западната част на водната завеса. Докато вървеше, извади нещо от джоба на сакото си и започна да яде.

МЪРИ: „Какво е това, по дяволите?“

БОЙД: „Прилича на фъстъци“.

МЪРИ: „Фъстъци ли?“

БОЙД: „Не, слънчогледови семки“.

МЪРИ: „Е, кое от двете?“

БОЙД: „Семки. Яде и плюе“.

МЪРИ: „Господи, това е отлично за камера“.

БОЙД: „Да“.

Бъртъл обиколи целия периметър на моравата, от време на време се спираше да погледа как децата се спускат на ролкови кънки по скатовете, поглеждаше светлината на кулата, ядеше семки, спираше се да огледа разстоянието от поляната до фонтана. Около него се мотаеха хора, едно фризби премина опасно близо. Не говореше с никого. Имаше вид на напълно спокоен човек.

МЪРИ: „Някой вижда ли нещо?“

Никой не отговори. Бъртъл почти се бе върнал до фонтана, приближавайки откъм източната му страна, когато един мъж в костюм се присъедини към него. Заедно изкачиха стъпалата към вътрешната дъга на водната завеса.

МЪРИ: (напрегнато) „Откъде се пръкна тоя?“

ЧЕРИЛ: „По дяволите… Знаех си го, знаех, че ще го направят“.

МЪРИ: „Бойд!“

БОЙД: „Снимам… снимам“.

ЧЕРИЛ: „Това мога да го запиша, Мъри, но водата ще му види сметката. Не мога да филтрирам проклетата вода… Нищо няма да стане“.

МЪРИ: „Нищо ли не хващаш?“

ЧЕРИЛ: „Откъслеци… тук-там… О, почакай. Те са зад ония… колони… мога да хващам звука само ако са на открито, под арките. Те ту влизат, ту излизат от арките“.

МЪРИ: „Бойд“.

БОЙД: „Същото е и тук. Снимам, но те непрекъснато се появяват и изчезват от погледа“.

МЪРИ: „Той как изглежда?“

БОЙД: „Това е един стар мъж“.

МЪРИ: „Стар ли?“

БОЙД: „Ами, трябва да е на петдесет или към шейсет“.

МЪРИ: „Дявол да те вземе, хлапе“.

Мъри ги чуваше как се смеят.

Бъртъл и спътникът му се движеха напред-назад през цялото време, докато бяха при фонтана. Според часовника на Мъри срещата траеше трийсет и две минути. Разхождаха се трийсет и две минути напред-назад под забуления полукръг на бодната завеса и през това време Черил ругаеше на пресекулки, а Бойд казваше: „Хванах ги… хванах ги…“ всеки път, когато двамата заставаха под някоя от римските арки.

Изведнъж, без какъв то и да е жест, че са свършили разговора си, те се разделиха и излязоха от противоположни страни на фонтана.

ЛИ: „Мъри. Този тип се насочва надолу по склона към кола на петдесетина ярда пред мен. Да тръгна ли с него?“

МЪРИ: „Това не влиза в задачата, хлапе. Но знаеш ли какво. Потегли след него и после тръгни към паркинга на оня шантав ресторант в Уестхаймър. Запомни номера на колата. Добре, приятели. Внимание, потегляме“.

След три минути отново съгласуваха движенията си.

ЛИ: „Мъри. Съжалявам, не знам как стана, май че го изпуснах“.

МЪРИ: „вероятно“.