Дейвид Линдзи
Без светлина (26)

26.

На Бъртъл му се стори странно място за среща, но той си плати трите долара във фоайето, попита къде е разположена изложбата на съвременната израелска фотография и се изкачи по стълбите към северната част в Музея на изящните изкуства. Вторник вечер обикновено затваряха рано, но тази седмица времето за посещения бе удължено заради няколко специални изложби. Въпреки това не се мяркаха много посетители, докато Бъртъл се изкачваше нагоре към лабиринта от експонати в най-голямата зала.

Той скръсти ръце и започна да разглежда фотографиите. След около пет минути зави зад група табла със снимки и срещна Панос Калатис. В едната си ръка той държеше навита на руло програма, другата бе пъхнал в джоба си и леко се навеждаше, за да разгледа снимка от серия фотографии в един кибуц. Носеше сиви елегантни спортни панталони, розова риза с разтворена яка и тъмносин блейзър със златен кръст на горния джоб.

Калатис продължи да разглежда снимката, след като Бъртъл застана до него.

— Понякога части от израелския бряг ми напомнят за Гърция — каза той, като се изправи, но без да откъсва поглед от фотографиите. — Пустош. Маслинени дървета. Скали. Наистина на тези черно-бели снимки не може да се види всичко, но светлината е същата. Особено в късното лято.

Той се прехвърли на следващата снимка. Двойка млади хора с къси панталони и сандали се движеха точно пред него и говореха тихо. Той нищо не каза, докато след няколко минути ония двамата не завиха зад друга група експонати. Бъртъл пак се приближи.

— Реших, че трябва да поговорим, само ние двамата — каза Калатис. — Без Фийбър. — Той пристъпи към нова снимка, но после бързо отмина към следващата. — Ти много не го обичаш, нали?

— Не особено — отвърна Бъртъл.

— Защо?

— Прекалено много угодничи.

— Точно затова и плащам на хората, да ми угаждат.

— Искаш да те лъжат ли?

— Лъже ли ме Колин Фийбър? — попита Калатис, отстъпвайки назад, за да види по-добре една от снимките. Като че ли не се интересуваше особено от отговора на въпроса си.

— Нали именно той те посъветва да се заемеш с Тислър? — каза Бъртъл.

— Може би — рече Калатис.

— Дал ти е лош съвет.

— Е, лошият съвет не означава лъжа, нали?

Калатис зави към следващата пътека. Там нямаше никой. Продължаваха да говорят.

— Предполагам, че знаеш доста за компютрите — рече Бъртъл.

— Компютри ли? Не много, не. Затова наемам хора като Фийбър. Те работят с компютрите вместо мене.

— Да наемеш някой да работи с твоя компютър вместо тебе, е все едно да си наемеш адвокат или счетоводител. Преди да им повериш бизнеса си, трябва да си дяволски сигурен, че можеш да им се довериш.

— Аз имам доверие в него — рече Калатис. — Имам доверие на всеки, който работи за мене. — Той се наклони малко встрани, за да погледне снимка на израелско момиче в бански костюм. Тя беше застанала близо до фотографа и с тънките си пръсти опъваше еластичния край на банския костюм при слабините. Усмихваше се, малко присвила очи от слънцето.

— Защо?

Калатис откъсна очи от снимката и погледна Бъртъл.

— Защото — каза той, без изобщо да се усмихне, с точно премерен тон на мелодичния си глас — всеки от тях знае, че ако се опита да ме преметне, ще накарам четирима яки мъжаги да го хванат, докато някоя от тези горили му разпори шията.

Той се обърна и премина към следващата снимка. Двама души се показаха иззад ъгъла, гледайки фотографиите. Единият прошепна нещо на иврит и Калатис се обърна да ги погледне. За момент се взря в тях, а после чевръсто мина до края на пътеката и заби в следващото разклонение на лабиринта. Бъртъл го следваше.

— Не съм сигурен дали на Колин Фийбър му е ясно това — рече Бъртъл.

— О, ясно му е — отвърна Калатис. Беше навил програмата като плътна фунийка. Два-три пъти удари с нея по панталоните си, като че ли нервно, но после се усети. Бъртъл бе доволен да види това.

— Може да е забравил — рече Бъртъл.

— За какво, по дяволите, намекваш? — каза Калатис със същия спокоен тон, с който би обсъждал някоя от фотографиите. Продължаваше да ги разглежда, но в лицето му имаше леко напрежение, раменете му се постегнаха.

— Не съм сигурен дали ще мога да ти обясня — отвърна Бъртъл, по-уверен, след като видя пропукване в безупречното хладнокръвие на Калатис. — Няколко дни преди да се застреля, Арт дойде при мене и поиска да говори. Каза, че Фийбър е накарал да го следят. Попитах го защо смята така и той ми рече, че е усетил да го следят. Попитах го защо мисли, че е Фийбър. Той започна да нервничи и да увърта. Успя само да каже, че Фийбър му имал зъб, но не пожела да обясни защо. Доста време говорих с него, но не искаше да навлиза в това. После призна за получаването на плика със снимки. Беше отчаян. Каза, че Фийбър го е снимал с негърката като застраховка — Бъртъл погледна Калатис. — Не успях да го накарам да се успокои. Това беше в петък следобед. Не бях чул нищо за него, преди Грейвър да дойде в събота вечер и да ми съобщи, че Арт се е самоубил.

Калатис се взираше в една фотография, но сега Бъртъл бе сигурен, че не я вижда. Някаква жена се изсмя в изложбената зала и смехът й проехтя сред твърдите музейни повърхности и после заглъхна в посока към друга галерия.

— Вярваш ли в това? — попита Калатис.

— Да.

— Защо Фийбър ще иска „застраховка“ от Тислър? Да не би Тислър да се е опитвал да го шантажира с нещо? Друга жена? Фийбър шиба секретарката си. Всеки го знае. Боже мой. Това не е нещо, което да се използва срещу някой мъж.

— Вярвам повече на Арт — каза Бъртъл.

Калатис изсумтя и се обърна, насочвайки се към друга снимка. Няколко души се насъбраха в техния край и Калатис продължи до края на изложбените пана, без да продума нищо повече. Бъртъл предположи, че в момента събира мислите си. Той мина край него и зави по нова пътечка. Лабиринтът от фотографии изглеждаше безкраен, а Бъртъл не бе обърнал внимание откъде започнаха.

Калатис зави зад ъгъла и погледна първата снимка.

— Тези съм ги виждал — рече той и тръгна по следващата редица. Там нямаше хора и Бъртъл пак се приближи.

— Можеш ли да разбереш какво е имал предвид Тислър? — попита Калатис.

— По отношение на застраховката ли?

— Да, естествено — каза Калатис с леко раздразнение.

— Вероятно.

— Разбери това — рече Калатис. Той се спря и погледна безкрайната стена от фотографии. — Вече видях достатъчно — каза той. — Много е тягостно.

Двамата излязоха от главната изложбена зала, слязоха към фоайето и преддверието, а после през северния вход на музея към улица „Бисонет“. Навън Калатис се спря да запали цигара. Без да говорят, пресякоха „Бисонет“ и тръгнаха наляво по тротоара, минавайки край хора, разхождащи се в горещата юнска вечер. Стигнаха до „Монтроуз“ и Калатис се спря. Огледа се наоколо, обърна се и тръгна в обратна посока към скулптурната градина „Кълин“.

Влязоха в заградената градина, която беше оформена като малък площад с пътеки от гранит, островчета от изумрудени полянки, грижливо оформени храсти и дървета. Скулптурите, разположени в тази обстановка, бяха приятно осветени и някои от тях сякаш се рееха самотни в сивия мрак.

Отначало Калатис не се спираше да разгледа тези творби. Все още крачейки, макар и не толкова енергично, той махна към тях с цигара в ръка.

— Пълно с модерни боклуци — рече той. — Никога не съм харесвал абстрактното. Все пак какво е абстрактното, дявол да го вземе? Представлявало объркаността на съвременния човек, така ли? Раздвоената му психика? Глупости. Хаосът на двадесетия век? Отчуждението на съвременния човек? Господи. Не знам.

Бъртъл изчакваше търпеливо. Напомняше си, че всъщност Калатис бе поискал да се срещнат. След няколко завоя по пътеките, Калатис изведнъж се спря пред една самотна статуя, окъпана в мекото осветление.

— „Flore Nue“ — каза той и направи знак към статуята, сякаш представяше Бъртъл. — Аристид Майол. — Френското му произношение беше гладко, фино, безупречно. Голата бронзова статуя стоеше пред тях естествено и непринудено, ръцете й бяха отпуснати край тялото, единият крак с прегънато коляно малко пред другия.

— Това е истинско изкуство — рече Калатис. — Погледни я. Виж раменете й. Формата на гърдите й, корема. Простотата, с която се показва пред мене.

Пред мене? Бъртъл разглеждаше статуята, но при последните две думи хвърли поглед към Калатис. На това животно почти му течаха лигите при вида на статуята. Сякаш я изяждаше с лакомия си поглед.

— Майол е знаел как се извайват гърди, а тази малката… добре го дава.

Калатис погледа статуята още малко, а после рязко се извърна, захвърли цигарата си в тъмнината и закрачи съвсем бавно, с наведена глава.

— Безпокоя се малко след вчерашния ни разговор с Фийбър — тихо каза той. — Мисълта за Грейвър не ми излиза от главата. Когато нещо така ме човърка, трябва да му обърна внимание. Не ми харесва, драги, че Грейвър ще игнорира тази… работа с Тислър.

Той направи няколко крачки.

— Това е едното. Второ: много добре знам, че ти се иска малко по-голямо, да го наречем, участие в моя бизнес.

Сърцето на Бъртъл подскочи. Нима този гад знаеше за него повече, отколкото той предполагаше? Дали не се бе издал по някакъв начин?

— Аз съм проницателен наблюдател на човешката природа — каза Калатис. — За твое сведение — знам, че Фийбър си има… своите ограничения, но нима светът може да мине без такива хора? Помисли си. Интелектът му е малък, но е необичайно концентриран, Фийбър служи за определена цел, това е най-важното. Друг важен момент е да разбереш кога нещо не служи за дадена цел… и да се отървеш от него. Ако нещо не ти служи, не го задържай. Това е доста практично.

Още няколко крачки, в лявата му ръка все още беше навитата на тръбичка програма, дясната беше пъхната в джоба.

— Така — рече той, сякаш всичко бе изяснено, — искам да съм сигурен, че Грейвър ще стои настрани от мен. На тебе ти се иска да закачиш малко от моя бизнес и да спечелиш повечко пари. Ясно е, че можем да се сработим.

Калатис млъкна, докато минаваха край други разхождащи се посетители в парка, които говореха тихо, сякаш разглеждането на изкуството в тъмнината бе нещо свято.

— Предлагам следното — отново заговори Калатис. — През следващите пет дни искам да разбера веднага дали Грейвър знае за моето съществуване. След пет дни ще настъпи ново развитие на нещата и това няма да бъде толкова важно. Ако изпълниш това… ще можеш да се оттеглиш… с щедра „пенсия“.

Докато вървяха, Калатис бръкна в горния джоб на сакото си и извади малка книжка, подавайки я на Бъртъл.

— Това е сметка на твое име в белгийска банка. Сега е празна. След пет дни, ако изпълниш това, за което те помолих, в нея ще има петстотин хиляди американски долара. Само трима души в света ще знаят това. Аз, служителят в белгийската банка, при когото съм открил сметката, и ти самият. След като внеса парите, само един човек в света ще може да ги докосне — ти.

Бъртъл бе слисан. В момента не усещаше нищо друго, освен тежестта на малката книжка в ръката си, сякаш бяха трийсет тежки сребърника.

— Съмнявам се, че това може да се случи — каза той.

— Какво?

Бъртъл осъзна грешката си.

— Грейвър — той не би могъл да стигне толкова далече в разследването.

— Чудесно, но ако стигне, искам да го науча незабавно.

Бъртъл беше все още недоверчив. Мислеше си, че все още не е видял цялостната картина. Калатис искаше нещо повече за своите петстотин хиляди долара.

— Това са много пари за такава малка услуга. Само едно обаждане по телефона — рече Бъртъл.

Повървяха още малко, преди Калатис да отвърне:

— Е, според някои хора предателството не е малко нещо.

Лицето на Бъртъл пламна. Беше типично за Калатис да се държи жестоко откровено. Можеше да му спести това, но той искаше Бъртъл да го знае, да му напомни какво точно върши, за да получи неговите пари. Бъртъл щеше да го понесе, но ненавиждаше Калатис, че е такъв тип, правещ всичко възможно да подкупи един човек, да го примами с цяло състояние само заради едно малко усилие, и когато този човек, засрамено и раболепно, лапнеше въдицата, той го придърпваше обратно и тикваше огледало пред лицето му. Имаше нещо гнило в самата сърцевина на тъмния му живот, нещо, което изваждаше навън най-лошите страни у хората, свързали се с Калатис. Арт Тислър бе открил това и последиците бяха трагични.