Дейвид Линдзи
Без светлина (22)

22.

Грейвър дръпна чекмеджето на бюрото и извади ключовете на колата си. Трябваше да поговори с Пола и Нюман, но освен това се налагаше да свърши нещо друго, и то веднага. След като заключи бюрото, картотеката и сейфа, той излезе от кабинета и каза на Лара, че излиза за няколко часа и вероятно ще се върне следобед.

Тя го погледна и когато очите им се срещнаха, от израза й моментално разбра, че е съзряла нещо особено. Обърна се и излезе, без да й казва къде могат да го намерят. Никога не постъпваше по този начин. Чувстваше очите й на гърба си, докато излизаше.

На пет или четири пресечки след управлението той спря край бензиностанция на самообслужване, за да зареди. Нагласи дюзата на най-бавната скорост и се обади набързо по телефонния автомат наблизо. После даде на касиера петнайсет долара и се върна до колата точно когато на колонката бяха изписани петнайсет долара. Погледна часовника си.

Оказа се, че му трябва по-дълго време, отколкото мислеше, за да стигне до Арнет. Тя живееше в един от по-старите квартали на Хюстън, където етническото разнообразие на града беше най-добре представено. Арнет Кепнър се чувстваше отлично сред тази смесица.

Тя живееше в хубава стара къща от времето на втората световна война, граничеща отзад с един от градските речни канали. Когато получи в брой обезщетението от федералните власти при пенсионирането си след двайсет и пет годишна служба, тя дълго време търсеше, преди да открие точно това, което й трябваше, скромен квартал, три еднакви долепени къщи. Похарчи всичките си спестявания до последния цент, но ги купи и трите, а после се зае да преобразува дворовете на трите парцела в нещо наподобяващо тропически разсадник, като крайните огради на двете външни къщи укрепи с гъсти стени от висок азиатски бамбук. Въпреки че откъм фасадите всяка от къщите изглеждаше като притежание на съвсем различни собственици, всъщност трите имота на Арнет представляваха едно цяло и къщите бяха свързани с общ заден двор, чиито вътрешни огради бяха махнати и така се бе създала голяма и залесена морава, която не се виждаше откъм улицата. Освен малко по-обилната растителност, нищо друго не отличаваше къщите на Арнет от останалите в квартала.

Зад бамбуковата ограда на Арнет имаше добре прикрита охранителна система, обкръжаваща и трите парцела. Това беше последна дума на техниката. Пощенските кутии на къщите бяха монтирани в каменни колони до входните врати и се отваряха от задната страна; едната беше изцяло обвита в бръшлян, другата беше позеленяла от мъх и лишеи, а третата беше почти скрита в бамбук.

Грейвър паркира пред средната къща, в която Арнет живееше, и слезе от колата. Знаеше, че специалната система на входната врата вече ще бъде отключена за него, затова веднага я отвори и влезе в двора. По улицата, следваща извивките на реката в продължение на около дузина пресечки, растяха големи орехи, дъбове и кипариси, които сякаш бяха населени от всевъзможни крайбрежни и субтропични птици и техният хор изпълваше неподвижния въздух в късното утро. Докато Грейвър вървеше по късата тухлена пътека през гъстата растителност, той си мислеше колко успешно Арнет е съумяла да направи това място като „малко късче от Виетнам“, както бе пожелала.

Той отвори мрежестата врата на дългата стая, разположена по цялото протежение на фасадната стена, точно когато и вътрешната врата се отвори.

— Душко! — нежно каза усмихнатата Арнет и Грейвър влезе и прегърна жилава, дребна жена, с големи кафяви очи, която наближаваше шейсетте. Гъстата посребрена коса на Арнет бе прибрана назад — макар че имаше изскочили непослушни кичури — и сплетена в една плитка, която тя обикновено премяташе през лявото си рамо като свенливо младо момиче. Беше стегната и имаше лице на циганка, със силен тесен нос и бели зъби. Както винаги, когато си беше вкъщи, носеше копринена виетнамска блуза с висока яка и панталони, които сега бяха в ярко оранжево.

— Не можах да повярвам на ушите си — рече тя, обгърнала ръката на Грейвър, когато влязоха във всекидневната. — Мина почти година, господине. Къде се дяна?

— Затънах в тресавищата на бюрокрацията — отвърна Грейвър. — Загубих се в Тъмната долина.

Тя разбиращо се засмя. Уредбата на голямата стая беше ексцентрична, както и самата Арнет. От трите долепени къщи само нейната дневна беше напълно подновена и представляваше просторна стая с тежки колони от тиково дърво, подпиращи тавана там, където преди това е имало стени. Светлината идваше главно откъм непрекъснат корниз, обгръщащ стаята близо до тавана, който бе повдигнат и включваше мансардното помещение. Оттам струеше необичайно мека светлина, озарявайки цялата стая, сякаш тук имаше вечна зора. Осветлението бе допълнено от настолни лампи, пръснати между удобни кресла, дивани и малки масички, отрупани с книги. Мебелите и стените бяха украсени с платове и произведения на изкуството, донесени от Арнет от Югоизточна Азия и Латинска Америка през годините й на работа там. Сякаш влизаха в огромна шатра на номадско племе или в голямата обща сламена колиба в планинските райони на Южен Виетнам.

Арнет все още се усмихваше, когато покани Грейвър да седне и самата тя се настани на един диван. Зад нея на стената над главата й бяха закачени внушаващи страх остриета с дървени дръжки и с най-различна форма. Но това не бяха оръжия, а селскостопански сечива, използвани за отглеждането на ориз от местните племена в мрачната долина Дак Поко, където Арнет бе прекарала доста време в първите години на виетнамската война.

Тук-там около тях, като в музей, имаше стъклени шкафове с предколумбови мексикански статуетки от Веракрус, каменни маски в естествен размер и най-различна керамика. По други стени висяха ръчно тъкани материи от планините на Гватемала с ярките, пламтящи цветове на индианското въображение. Имаше черно-бели фотографии с тесни черни рамки, Арнет на един мост във Виена, Арнет и Мона в ресторант в Буенос Айрес и на маса в едно кафене в Монтевидео, трима непознати мъже, застанали пред входа на къщурка, заобиколена от трепетлики, едно куче с три крака и с панделка на врата някъде из Латинска Америка.

Усмихвайки се, Арнет подви единия крак под себе си и се облегна на дивана.

— Боже мой, душко, наистина се радвам да те видя — рече тя. — Казах на Мона, че идваш. Тя след малко ще дойде, ако, нямаш нищо против.

— Разбира се, много искам да я видя — каза Грейвър. Мона Исаза беше съдружничка на Арнет. Бяха се запознали в началото на седемдесетте години в Мексико сити и оттогава бяха все заедно. Тя живееше в една от съседните къщи.

— И така, как вървят нещата при теб? — попита усмихнатата Арнет, радвайки се на присъствието му там.

— Само работа — отвърна той и не добави нищо повече. Друг път я осведомяваше подробно за всекиго, но беше сигурен, че тя знае за скорошния му развод и той не виждаше смисъл да навлиза в това. Но ако беше споменал за близнаците, щеше да бъде неудобно да не засегне темата за Дор, затова той реши да не казва нищо за никого. — Както при всички.

— Кога ще се измъкнеш от тази служба? — попита тя. — Ако смятам правилно, това е двайсет и третата ти година в управлението… четиринайсет години в оня отвратителен разузнавателен хаос.

— Е, да, смятам да изкарам двайсет и пет. За по-добро осигуряване.

— Значи те устройва, така ли?

Грейвър сви рамене.

— Чувствата ми са смесени.

— О, дявол да го вземе, та нали винаги е така. Смесените чувства са най-малкото нещо. Всичко друго оставя някакви белези.

Грейвър кимна.

Тя го изгледа мълчаливо за миг и усмивката й се смекчи. Разбираше, че той не е в настроение да си бъбрят.

— Нещо ти тежи.

— Имам нужда от помощ.

— Добре.

— Неофициално.

— О?

— Не лично за мен, за отдела, но не искам друг да знае.

— О-о, о-о. Имате вътрешни проблеми.

— Мисля, че нещата са зле.

— Божичко.

— Искам да проследиш двайсет и четири часа Дийн Бъртъл и жена му.

Арнет опъна шия, очите й широко се разтвориха.

— Бъртъл? По дяволите!

На Грейвър му бе необходим почти час, за да й разкаже какво се бе случило през последните два дни. Разказа й всичко. Докато той говореше, тя стана и запали пръчица китайски тамян и я сложи отстрани. Димът от тамяна се изви в полумрака над тях. Навън птичките продължаваха да се надсвирват.

— Работата се състои в това — каза Грейвър, — че засега не искам да споделям това с никого. Не искам да се обръщам към никого в нашия отдел, дори не и в Специалния вътрешен отдел. А не желая да ходя някъде навън — в окръжната прокуратура или ФБР, докато не разбера какво става тук.

Арнет все още седеше с подвит крак, както преди, а стаята се изпълни с пушека на сандалово дърво. Това беше мирисът на конспирацията и Грейвър се запита дали ароматът не настройва ума на Арнет за потайни планове. Боеше се, че Арнет ще каже нещо за Бъртъл, но тя бе достатъчно тактична и за негово облекчение веднага заговори делово.

— Страхуваш се, че ще те отстранят ли?

— Предполагам, че това е ясно като бял ден.

Тя помисли малко.

— Извинявай, ако ти прозвучи… пресметливо, но ако това е „неофициален договор“, как ще ми бъде платено? За това ще трябват доста хора — от пет до седем за Дийн, четири или пет за Джинет — най-малко. Той отдавна не се е занимавал със следене, но се обзалагам, че веднага ще познае опашките, щом ги види. Тук не бива да бъркаме.

— Разполагам с малък фонд за ползване по моя преценка — каза Грейвър. — С него мога да платя за две седмици, ако се наложи.

* * *

Грейвър се бе запознал с Кепнър преди повече от десет години, когато той изнасяше лекции по анализ на специалните мрежи в Изследователския център по разузнаване към Джорджтаунския университет. След лекцията тя бе между хората, приближили се до катедрата, които задаваха още въпроси. Но тя се позабави, докато остана съвсем последна и тогава го покани да излязат на вечеря. Прекараха една очарователна вечер, от която започна тяхното приятелство.

От нея научи, че е прекарала почти двайсет и пет години на правителствена служба в най-различни разузнавателни отдели, че е пътувала до горещи точки по цялата планета, най-напред към военното разузнаване, а после към „различни други“ агенции. Тя каза, че смята да се пенсионира и че смята Хюстън за подходящо място за живеене. Разговаряха за града в най-общи линии и от споделеното за своя живот той разбра, че тя е доста необикновена жена.

Осемнайсет месеца по-късно тя му се обади по телефона, съобщавайки, че е в града, че е купила къща и му предложи да намине край нея. Което той и направи, откривайки комплексчето от трите къщи, и научи, че се е оттеглила от федералната служба, но не и от професията. Била в Хюстън от шест месеца и вече се затрупала с достатъчно работа, само чрез устни поръчки, като нещатен сътрудник по специални задачи към почти всички служби, от които някога бе получавала заплата.

Ерата на персоналния компютър бе предизвикала революционна промяна в частните разследвания и разузнавателната дейност. Сега всеки, който можеше да си позволи съответната техника, беше в състояние да проникне в компютърните системи, където една подземна мрежа от информационни търговци, известни като супер служби, бе насъбрала невероятен брой всевъзможни факти за повечето американски граждани. Всеки път, когато един човек попълва някакъв формуляр с данни, независимо дали участва за безплатна награда от местната бакалия или отговаря на „поверителни“ въпроси за медицинското си досие при своя лекар, той осигурява данни, които по всяка вероятност накрая ще бъдат купени от някой информационен търговец. Банкови сведения, медицински досиета, застрахователни и лични данни, сведения за кредитите, всичко това се смята за игра по правилата в информационния бизнес, където почти нищо не се защитава от закона. И фактически всеки, който събира информация — в това число лекари, банкови служители и кредитори, би могъл после да я продаде. Получи се така, че днес в Съединените щати индивидът не разполага с начин да контролира информацията за самия себе си. Срещу определена цена всяка тайна може да бъде продадена.

Този все по-нарастващ информационен бум се бе превърнал в една благодат за процъфтяващия частен детективски бизнес! Сега всеки можеше да проследява хора, да търси изчезнало лице, да провери биографията на кандидат за работа, да надникне в криминално досие, да открие старо гадже, да узнае финансовото и кредитно състояние на някой конкурент, да установи нечий адрес, телефон, банкова сметка или медицински сведения. Толкова лесно бе да се получат тия данни, все едно че си ги намерил на пътя си.

Изненадващо голям брой от тези агенции дори бяха разгърнали детективския си бизнес в големи корпорации, като „Крол и Съдружници“ в Ню Йорк (с клонове по целия свят), „Инвестигейшън Груп“ във Вашингтон и „Бизнес Риск Интърнешънъл“, със седалище в Нашвил, чиито годишни брутни приходи възлизаха на десетки милиони. Тези мощни агенции често се специализираха във финансови проучвания за корпорации и дори за чужди правителства. Те доставяха кредитна оценка на запланирани обекти, водеха съдебни проучвания, събираха екологични научни данни и разследваха компютърни престъпления, изобщо всякакви възможни криминални отклонения в тази епоха на модерните технологии.

Хераклит, както и много други мъдри и наблюдателни люде след него, бе забелязал постоянството и неизбежността на промяната. Сега това бе съвсем очевидно и всеки, който пренебрегваше значението на еволюцията, вършеше това на свой риск. А с приближаването на света към края на двадесетия век едва ли някой от онези мъдреци би си представил главозамайващата скорост, с която ставаха промените. Единствено природата на човека, с многобройните си и неизбежни безразсъдства, продължаваше да не зачита мъдростта на древния философ.

Имаше и още един аспект в промяната на детективската и разузнавателната работа през последните десетилетия. Сега, след като компютърната епоха изведнъж даде възможност на частното разследване да стане страшно доходно, бюджетите на буквално стотиците агенции — а и корпорации, разполагащи със собствени компютърни информационни отдели — надхвърляха тези на финансово затруднените държавни служби на изпълнителната власт. Ето защо частният сектор предлагаше много по-високи заплати на опитни служители и детективи и в резултат на това частните детективски и информационни агенции бяха набъкани с бивши полицаи, бивши агенти на ФБР, бивши служители на ЦРУ и кадри от почти всички агенции на грамадната разузнавателна общност в страната.

Някои частни агенции така се бяха специализирали в дадени области при събирането и анализа на данни, че службите на изпълнителната власт — чак до ЦРУ — се възползваха от тези специализирани продавачи на информация и частни агенции, винаги когато се нуждаеха от точно определени сведения в своята дейност. Не им харесваше, че се налага да го вършат и публично не признаваха това. Но го правеха.

Сега, повече от когато и да било в световната история, „частната“ информация имаше опасност да се превърне само във формално понятие. Информационният бизнес, законен и незаконен, държавен и частен, търговски и политически, личен и обществен, легитимен и нелегален, се намираше в епоха на експлозивен растеж. И както винаги става при процъфтяващите браншове, ширеше се невероятна злоупотреба. За съжаление американското общество беше в пълно неведение какво става.

Но имаше няколко независими — частни — разузнавателни бюра, като това на Арнет Кепнър, чиято дейност бе съвсем различна от тази на помпозни и надути гиганти като „Крол“. Нейният опит беше в света на международното разузнаване, а не на обикновеното разузнаване, и в нейната професия високият професионализъм граничеше със смъртна опасност, а анонимността беше белег на всяка съвестно проведена операция. Тя не работеше за фирми или правителства, а за други разузнавателни служби, и нейните компютри, заемащи повечето от стаите в една от съседните къщи, бяха натъпкани със специални данни за разузнавателни мрежи и за хиляди отделни агенти, офицери и детективи, за които обичайните частни и корпоративни детективски агенции не знаеха абсолютно нищо.

* * *

Арнет се взираше в него през тънкия дим на тлеещия китайски тамян, а буйната й, прошарена коса образуваше нещо като аура около лицето й.

— Добре — рече тя. Наведе се към масичката отпред и извади цигара от жълтеникавия пакет с чуждестранна марка. Запали една и се обърна към него. — Какво точно искаш?

— Подробни сведения за движенията им и снимки на всички, с които разговарят. Искам ежедневно да бъда информиран.

— Такова нещо може дълго да се проточи, Маркъс. Две седмици са нищо.

Грейвър кимна.

— Да, знам. Но просто нямам голям избор.

Тя го погледна сериозно.

— Добре, да видим как ще потръгне. Какъв е адресът му?

Грейвър й го каза, даде и служебния адрес на Джинет. Тя кимна замислено, но нищо не записа.

— От утре Дийн има две седмици ваканция — каза Грейвър. — Мисля, че се налага жена му да работи през първата седмица, но после ще заминат заедно.

— Още сега ще изпратя някого — рече тя, — като за начало, докато събера екип за довечера. Смяташ ли, че може да офейка?

— Не. Мисля, че е твърде рано за подобна паника. Той ще се опита да се отърве. Знае, че Уестрейт — както и всеки друг — иска тази работа да бъде потулена. Ще изчака да види дали е така.

— Добре, до довечера ще го подготвя. — Тя всмукна от цигарата и се вгледа в него загрижено. — Знам как това те разяжда отвътре — каза тя. — Съжалявам много за случилото се.

За негова изненада, на Грейвър изведнъж му олекна, че тя така открито го изрече. Чувстваше се така, сякаш бе опакован в усмирителна риза и ту изпада в паника, ту се отчайва от положението си.

Той поклати глава.

— Постепенно ще го осъзная, сигурен съм — каза той. — Но засега ми се струва нереално… Просто не го разбирам… защо, по дяволите, той е в тази ситуация. Това е абсолютно… безсмислено.

Арнет кимна.

— Ще ти бъде доста трудно, душко. Направо ще те разкъсва. Трябва да го знаеш.

Той не отговори веднага.

— Искам само да знам защо той го прави — рече той.

— И си мислиш, че тогава ще го „разбереш“ ли? Нали не вярваш, че ще бъде толкова просто?

Грейвър сви рамене. Дори не знаеше дали това, което току-що каза, е толкова просто. Ако беше помислил малко повече, може би щеше да изрече нещо друго. Ако водеше този разговор след половин час, навярно той щеше да бъде съвсем различен. Вероятно единственото нещо, което действително знаеше, беше, че нищо от станалото с него през последната година не се бе оказало чак „толкова просто“, а това най-малко се отнасяше до случващото се в момента.

— Виж какво — рече Арнет с лека усмивка, смекчаваща чертите й. — От толкова време съм в тази професия… Повечето от хората в бранша, когато достатъчно добре ги опознаеш, имат някакъв елемент на аморалност в себе си. Дори и бюрократите, които на практика не цапат ръцете си с мръсотията на професията. — Тя присви замислено очи. — Изглежда това се дължи на тайните, на боравенето с тайни. Знаеш ли, това е нещо като търгашество с властта на Светия дух. Човек не бива да го прави. Защото някои хора имат известни наклонности… в тази посока, имам предвид към „нечистоплътност“, както са казвали древните юдеи. А човек с такива наклонности се стреми към професия, която да има вид на порядъчна, но която да му позволи да се възползва косвено от някои развлечения… в името на нещо по-възвишено и чисто. В този бранш постъпват на работа съвсем обикновени мъже и жени. Редовият, прозаичен човек, „невидимият“ труженик, които години по-късно, доста след като се пенсионира, се оказва, че е бил дългогодишен „известен шпионин“. — Тя се спря. — Но ако му направиш дисекция, имам предвид в психологически смисъл, този скучен старец се оказва всичко друго, но не и добродушен. Неговата извратеност е само по-хитро прикривана. Той плаши, маскирал моралната си невъздържаност като добродетел.

Тя пак запуши и Грейвър чакаше, защото знаеше, че това е пролог. Наблюдаваше я, неочаквано и странно осъзнал необикновената същност на тази професия и как бързо логиката може да те отведе, лека-полека, до подобни скандални изводи.

— С изключение на теб, Маркъс — продължи тя. — Вече от доста време те познавам, повече, отколкото много други. Но никога не съм усещала каквато и да е извратеност у теб. А нея, това мога да ти кажа, скъпи, винаги я търся. О, търся я във всекиго, с когото имам работа.

Сега усмивката й беше съвсем лека, почти скрита. Навън светът сякаш бе населен единствено от птички.

— А може би — каза той — ти никога не си срещала някой, който така хитро и умело да се прикрива.

Това прозвуча едновременно и скептично, и самообвиняващо, нещо, в което Грейвър почти бе започнал да вярва. До подобна крайна мисъл човек стигаше, когато започваше да търси вътре в самия себе си причини за действия на други хора. Може би беше абсурдно, но за някои хора то ставаше инстинктивно и бе нужна също така и крайна сила на волята, за да повярва човек, че търсенето е било безсмислено.

Арнет го погледна изпитателно, димът от цигарата се виеше край циганското й лице, така екзотично сред оранжевата коприна в полумрака.

— Е, възможно е — тихо и замислено отвърна тя. После продължи по-силно, с друг тон: — във всеки случай тая работа изглежда ще бъде доста трудна, душко. Надявам се, че си готов за това.