Дейвид Линдзи
Без светлина (21)

21.

Когато вратата се затвори зад тях, Бъртъл стана и остави папките си заедно с чашата за кафе върху бюрото на Грейвър. Макар че се опитваше да изглежда спокоен, нещо, което обикновено лесно му се удаваше, тревогата му бе почти очевидна. Той отиде до прозорците и погледна към града в ясната утрин, събирайки мислите си. Един красив мъж, добре облечен… и спокоен. Почти.

— Този проклет случай изобщо не вървеше както трябва — започна той, подпрял се с рамо до стъклената стена, с ръка в джоба. — Ти сам си видял, че няма чак толкова документи в папката. Не е особено много потвърдената информация. — Погледна пак навън, присвивайки очи към хоризонта на изток. — Арт се бе срещал само три пъти с този човек.

Грейвър надникна в отворената папка на бюрото.

— Нийсън.

Бъртъл кимна, не скривайки отвращението си.

— Точно така, Парнъл Нийсън. При всяка среща Нийсън носел перука, и то скъпа. След първата среща Арт сметна, че е частична перука, но не беше сигурен. На втората среща се убедил, че е такава. Нийсън… винаги бил брадясал, макар че според Арт това не скривало факта, че очевидно е висш служител, имал скъпи дрехи, изряден маникюр, изискан одеколон, неща от този род. Носел сини контактни лещи. Той не се и опитвал да се преструва, че не е дегизиран, казваше Арт, макар че измененията във външността му били доста фини, добре изпипани. Арт никога не го видял да кара кола. Винаги пристигал на уговорените срещи след Тислър и после пръв си тръгвал.

— Какво? — Грейвър го прекъсна при тази нередна процедура. — Всеки път?

— Знам, знам — кимна примиряващо Бъртъл. — Карах му се за това. Казах му, че е лудост да оставя този тип да му диктува свои условия за срещите, че нарушава основните правила за контакти с източници. Но Арт надушваше нещо голямо и твърдеше, че компромисът за срещите бил незначителен в сравнение с очакваната информация. Каза ми, че ще гледа да му угоди в това отношение. Не искаше да рискува онзи да охладнее от самото начало, ако настоява на нещо несъществено, според Арт, на този етап.

Бъртъл млъкна, приближи се до бюрото на Грейвър и взе чашата си с кафе. Отпи малко и се върна до прозореца. Грейвър не се възползва от тази пауза, за да заговори. Не искаше да разтоварва Бъртъл от напрежението или да му дава допълнително време, за да събере мислите си. Остави тишината да тегне.

Пъхнал свободната си ръка в джоба, Бъртъл наведе замислено глава и продължи.

— Още в самото начало Нийсън казал на Арт, че мрази Селдън. Било му е известно, че Арт ще търси някакъв основателен мотив и му дал един „искрен“ мотив. Били конкуренти в същия бизнес и Селдън веднъж го изиграл, и то здравата. Нийсън искал да го съсипе. — Той кимна към отворената папка пред Грейвър. — Можеш да видиш от отчетите за контактите, че е дал на Арт много сведения за бизнеса на Селдън, подробна информация, и е бил уверен, че Арт може да я потвърди. Знаел какво говори. Но никога не давал други имена, освен това на Селдън, нито веднъж не издал някакво местонахождение, за което Арт да може да се хване — на фермата например, никога не споменавал за връзки, от които да направим някакви изводи, никога… е, дявол да го вземе, никога не ни е давал нещо, което ние самите да раздвижим. Ако продължавахме все така, той щеше направо да ни заведе до мястото.

Грейвър прелисти няколко страници от папката пред себе си.

— А информацията по личното досие на осведомителя? Какво открихте при проверката там?

Бъртъл кимна, знаейки, че ще последва този въпрос, който явно не му беше никак по вкуса.

— Да, аз извърших това. — Мълчание. — Нищо не се потвърди.

— Нищо ли? — Грейвър беше искрено удивен. С всяко ново откровение случаят Селдън се оказваше все по-безжизнен.

— Нищо.

— Откога ти е известно това? — Гласът на Грейвър беше глух. Искаше тонът му да прозвучи хладно и не изкуствено, сякаш е преминал през фазата на тревогата към нещо по-сериозно.

— След първата среща потвърдихме всичко, което той ни каза за личността на Селдън — рече Бъртъл. — След втората среща потвърдихме твърденията му за бизнеса на Селдън. Всичко се оказваше вярно. Изглеждаше добре и двамата виждахме потенциалните възможности на тези взаимоотношения, имайки предвид огромната цена на химическата индустрия тук в Хюстън. Наркобизнесът говори сам за себе си. Нещата се потвърждаваха. Беше солидно. Трябва да си призная — и двамата се бяхме запалили по този случай.

Бъртъл играеше добре, заставайки редом до Тислър, с надеждата да избегне съмнението, че стоварва цялата вина по разследването върху един мъртвец, неможещ да се защити. В своите обяснения той достатъчно се самообвиняваше, за да не превърне Тислър в абсолютна изкупителна жертва. Той дълбоко въздъхна. За Грейвър беше мъчително да наблюдава тази лъжа. Бъртъл изпълняваше това така добре, със съвсем точния нюанс от неувереност, за да изглежда, че се оправдава — или че признава погрешната си преценка.

— При третата среща — продължи Бъртъл — той дал сведения за действащите лица в крайната сделка с наркотиците. Проверихме това, потвърди се. Но не ни даде особено много, а то е недостатъчно сами да пристъпим към някакви действия. Той все още държеше ключа към взаимовръзките. Накрая казал на Арт името си и му показал карта за самоличност. Това беше преди две седмици. Когато Арт се върна и попълни материалите, веднага се заех. Наистина съществува Парнъл Нийсън, който е висш служител към „Рочин и Лийдс Кемикълс“. Но източникът на Тислър не беше Парнъл Нийсън. Открих снимка на Нийсън в най-новия годишен отчет на фирмата. Показах го на Тислър. Не беше той.

— А Тислър не конфронтира ли източника с това?

— Да, след четири дни. Онзи тип само се изсмял. Казал, че сме работели по-бързо, отколкото предполагал.

— Какво стана после?

— Арт се почувствал в безизходица. Казал на мъжа, че не можем да работим с него. Казал му, че не е надежден, че не сме в състояние да си сътрудничим с него, защото трябва да имаме сигурни взаимоотношения, за да подготвим съответното разследване. Арт рискува и просто се отдръпна, което беше доста смело, имайки предвид колко много му се искаше да задейства този случай. Той се обзалагаше, че и онзи тип го желае също толкова много.

— А кога се случи това?

Бъртъл пресметна.

— Мисля, че преди десет дни.

— Тази среща е била четвъртата. Защо не е била отразена в досието? Няма отчет за нея.

Този въпрос беше неискрен. Грейвър прекрасно разбираше какво се беше случило, или би разбрал, ако всичко това действително беше станало. Въпреки формалните изисквания, в работната връзка между аналитици и детективи обикновено съществуваше взаимно съгласие да се пооблекчат правилата на играта. Това беше допустимо, особено когато се разработваше някой нов случай и детективът или аналитикът искаха да коткат някой неохотен сътрудник доста по-дълго, а всеки благоразумен началник би ги посъветвал да се откажат от него.

Такава беше и тази ситуация. Източникът на Тислър се е оказал надежден по отношение на доставената информация, но действителната му самоличност е била критичен въпрос и ако не е желаел да я разкрие, трудно би се оправдало неговото сътрудничество. Тислър и Бъртъл са искали повече време, за да го придумат. Това беше играта на котка и мишка, която всички бяха свикнали да играят. За да спечелят повече време, те се уговаряха да се правят, че последната среща изобщо не се е състояла.

Или поне такъв беше сценарият, който предлагаше Бъртъл въпреки нарастващото си отвращение към невероятната му лъжа, Грейвър беше силно впечатлен. Бъртъл беше просто страхотен. Ако наистина съчиняваше всичко това, за да прикрие несъществуващо разследване, в което Грейвър беше сигурен, тогава той измисляше дори и подтекст, за да може Грейвър да го открие, знаейки, че като опитен специалист, на Грейвър му е известно как всъщност „стават“ тия неща. Това беше измама в измамата, в една цялостна фалшификация. Грейвър постепенно започна да долавя истинската сложност в предателството на Бъртъл и за първи път усети, че нещо зловещо се прокрадва в тази история.

— Смятахме, че ще можем да оправим това — продължи Бъртъл. — Арт не искаше да попълва нов дневен отчет, според който пак е останал с празни ръце. Съгласих се. — Той погледна кафето и се отказа да го пие повече. Вероятно беше изстинало. — Арт изчака една седмица и наистина мъжът се обадил. Бил готов да го направи. Всичко. Заклел се. Трябваше да се срещнат в събота вечерта.

— Знаеш ли дали са се срещнали?

Бъртъл поклати глава.

— Не, не знам.

— Боже мой, Дийн — каза Грейвър, стараейки се гласът му да изрази по-скоро разочарование, а не раздразнение или гняв. — И Тислър е бил единственият, който е знаел как изглежда той, така ли? — Това беше централният момент на цялата тази игра; в това всъщност се състоеше обяснението на Бъртъл.

Бъртъл го погледна.

— Точно така.

Дори и тук, Бъртъл играеше ролята си отлично. Очите му срещнаха погледа на Грейвър, сякаш доблестно признаваше своята вина. Щеше храбро да изпие горчивия хап, да признае, че е изтървал това разследване. Грейвър имаше чувството, че участва в някакъв театър. Със следващия си умишлен въпрос искаше да види дали Бъртъл ще продължи в същия дух.

— Рей знаеше ли точно с какво сте се заели?

Нещо леко помръдна в изражението на Бъртъл, а също и в гладко разиграната до този момент партия. Сега на Бъртъл се налагаше бързо да реши някои трудни въпроси. Трябва ли да въвлече Безъм в измамата? Да разшири ли състава на действащите лица? Отговорът на Бъртъл демонстрира колко е добър като въжеиграч.

— Не, не знаеше. Само двамата с Арт движехме това.

Грейвър протегна ръка и поглади замислено своя камък.

— От Арт не си ли добивал впечатлението, че е имало нещо… зловещо около Нийсън? Не смяташ ли, че има някаква, дори незначителна причина да го подозираме в убийството на Арт?

— Не, честно казано, не смятам — отвърна Бъртъл. — Това също много го въртях в ума си, Маркъс, не смятай, че тази мисъл не ми е минавала. Но… просто не мога да го приема.

— Той обаждал ли се е на Арт тук?

— Да.

Грейвър се взираше в документите по случая Селдън пред себе си. Значи така. Бъртъл решително се бе ангажирал с линия на поведение, противопоставяща се на всичко, което, поне според Грейвър, би следвало да поддържа. Бъртъл се бе заел с измама, която не можеше да бъде разтълкувана. Ако изобщо е имал намерение да се измъкне от тази каша, той навярно знаеше, че сега е моментът и че Грейвър е най-добрият изход, за да се избави. Той би трябвало да го знае и все пак Бъртъл не се поколеба да прекрачи линията, която неизбежно щеше да ги раздели. За Грейвър това беше една мъчителна демонстрация на лицемерие. Той се чувстваше така, сякаш Бъртъл се бе приближил и го бе ударил под кръста.

— Добре — рече Грейвър, затваряйки папката. — Трябва да го обмисля. — Облегна се назад и погледна Бъртъл. — Не биваше да допуснеш да останеш с празни ръце — имам предвид със съвсем празни ръце.

Искаше да каже нещо съвършено друго, но всъщност това се очакваше от него. Докато седеше там и се взираше в човека, който бе за него като по-малък брат, едва се сдържа да не захвърли фалшивата маска и да спре този театър. Искаше му се да хване Бъртъл за раменете, да го раздруса и попита какво прави, за бога; как е могъл да стори това; какво, по дяволите, става с него.

Бъртъл кимаше с поглед встрани, преструвайки се, че смутено преглъща укора.

— Да, зная — каза той. — Всичко оплесках.

Изведнъж буря от чувства нападна Грейвър. Той се вбеси от представлението на Бъртъл, застанал пред него, целият обвит в лъжи, с които така добре се справяше, говореше така леко и изразително и — ако не бяха разкритията на Пола и Нюман — правдоподобно. Беше вбесен, че Бъртъл бе играл ролята на примерен служител повече от две години, докато в същото време е водел някаква странна игра, която Грейвър все още не разбираше. Беше възмутен от самия себе си, че е позволил то да се случи. Беше ужасен, че все още не са му известни мащабите на тази игра. Беше объркан и може би дори малко уплашен, че още не знае как да постъпи. И беше дълбоко засегнат от предателството.

— Пак ще говорим — успя накрая да каже, надявайки се, че лицето му не издава целия смут, който чувстваше. Бъртъл кимна и за миг на Грейвър му се стори, че той се колебае. Но повече не можеше да си позволи да се доверява на поведението на Бъртъл. Сякаш Дийн Бъртъл бе умрял точно там, пред очите му.

Бъртъл се наведе, вдигна папките от стола си и тръгна към вратата, но после спря и се обърна. Погледна Грейвър и се приближи малко до бюрото му.

— А, Маркъс. Ти… помниш ли, че по план трябваше да изляза в отпуск?

Грейвър го погледна смутено.

— Извинявай — рече той. — Бях забравил.

— Имаш ли нещо против, ако сега си използвам отпуска? При тези обстоятелства… аз… искрено казано, бих излязъл.

Грейвър поклати глава.

— Разбира се, нямам нищо против. Не виждам причина да се мотаеш тук. — Той избута встрани материалите на бюрото си и погледна календара. — Това значи две седмици. От утре — каза той.

Бъртъл кимна.

— Благодаря ти много. — Като че ли пак се поколеба, после рязко се обърна и излезе.

Грейвър се отпусна на стола си, втренчил поглед в затворената врата.

— Боже мой — промълви той.