Дейвид Линдзи
Без светлина (17)

17.

Пътувайки в колата си към къщи, Грейвър отново премисляше тревожните факти, които Пола бе изложила през последните два часа. Нямаше никакво съмнение, тя бе открила пробив в сигурността и той можеше да има катастрофални последици. Това бе най-страшното за всеки ръководител в разузнаването, а лошата новина се подсилваше от факта, че един стар и добър приятел изглежда бе замесен, а може би стоеше и в сърцевината на нещата.

Всъщност точно това Грейвър все още не бе в състояние да приеме, въпреки че не го показа пред Пола. Беше просто невероятно. Трябваше добре да го премисли. Подобно на математик, той разполагаше със задачата и теоремата, но все още не можеше да формулира доказателството. И трябваше да проследи как това доказателство се разгъва, стъпка по стъпка, преди най-после да реши, че Дийн Бъртъл е предател.

Най-озадачаващото нещо беше мотивацията. Грейвър познаваше Бъртъл като свой брат и обичайните мотиви за предателство просто не пасваха тук. Алчност? Дийн обичаше да живее добре, но афинитетът му към богаташкия комфорт трудно можеше да се причисли към алчността. Някаква сексуална мания? Грейвър достатъчно добре познаваше човешката природа и знаеше, че подобна слабост може да се прикрива с десетилетия, дори цял живот, но често, ако не и винаги, имаше известни признаци, някакво загатване за такава склонност. Но не и при Дийн Бъртъл. Отмъщение за предполагаема или действителна неправда? Бъртъл никога не бе споменавал и дума от този род. А подобно нещо, рано или късно, също се проявяваше при човек, твърдо решил да го постигне. Несъвместима идеология или философия? Нямаше такава причина.

Но ако Бъртъл се бе променил и някой от тези елементи се е развил до натрапчива идея, и то дотам, че да стигне до предателство, дали Грейвър щеше да усети промяната? Дори ако Бъртъл успешно е прикривал мотива, нима Грейвър не би забелязал някакво друго изменение в поведението му? Как е могъл да го пропусне? Дали Бъртъл, подобно на Тислър, изведнъж е започнал да се държи противоречиво, без някой изобщо да забележи дори дребни признаци, че нещо не е наред?

Грейвър трябваше да признае, че доводите на Пола бяха добре построени. Но те като че ли не се връзваха с човешкия фактор, а за неговото разбиране беше нужно някакво шесто чувство. Наистина тук нещо не пасваше. Грейвър се намираше на неустойчива почва и това го плашеше.

Той се отби в един рибен ресторант на улица „Шепърд“, където го настаниха на малка маса за двама до прозореца. През целия си живот Грейвър не се бе хранил на толкова много маси за двама, както през последните шест месеца. Това беше като постоянно и иронично напомняне, че храненето, както и сексът, е дейност, предполагаща да бъде извършвана по двойки.

След като поръча вечеря от пържени скариди и бутилка бира „Пасифико“, той извади джобния си бележник и набързо нахвърли някои от моментите, изложени от Пола, които искаше отново да премисли. Воденето на подобни бележки му беше стар, трудно преодолим навик и той по-добре подреждаше мислите си сред старите си навици.

Когато донесоха вечерята, той бутна встрани бележника си и поръча втора бира. Докато ядеше, погледът му се зарея към другите посетители, представяйки си връзките между хората на всяка отделна маса. Обичаше тази игра, но сега си я наложи съзнателно, за да отклони мислите си от Бъртъл. Не успя съвсем. След като се нахрани, не си поръча кафе, а поиска сметката, плати и излезе.

Докато вървеше към колата, почувства вибрирането на пейджъра върху колана си. Погледна кой е номера и се върна в ресторанта. Имаше само един телефонен автомат в преддверието и той беше зает от младеж на около двайсет години, суетен безделник със самочувствие. Черната му коса беше вързана на конска опашка и беше облечен в модерен, широк светлокафяв костюм и черна, закопчана до врата риза. Когато видя, че Грейвър чака, той обърна гръб и продължи да говори. Казваше на особата отсреща, че заедно със свой приятел ще ходи в няколко клуба след вечеря и защо тя не намине в Тосино към десет и половина. О, защо? Ами, кажи му там нещо. Кажи му, че твоя приятелка се е разболяла, започнала страшно да повръща и че трябва да отидеш да се погрижиш за нея. Какво? Е, кажи му…

Грейвър извади полицейската си значка, пресегна се над рамото на младежа и я размаха пред лицето му.

— Дайте ми пет минути — рече той. Младежът трепна и бавно се обърна, втренчил изненадан поглед. — Кажете й, че пак ще й се обадите след пет минути. Тъкмо тя ще успее да измисли нещо.

Младежът изпълни молбата му, после натисна вилката с една ръка и даде слушалката на Грейвър. „Господи“ — изрече той с псевдореспект; явно накърнената му нахаканост се нуждаеше от някакво пренебрежително държане.

— Благодаря — каза Грейвър.

Нюман отговори още при първия сигнал.

— Всичко наред ли е? — попита Грейвър.

— О, разбира се… Просто трябва да се срещна с тебе за няколко минути.

— Къде си?

— Тъкмо свършвам хамбургера си в един крайпътен ресторант, казва се „Сидс“, край Монтроуз.

— Знам го къде е. Не съм много далече. След десет минути ще бъда там.

Когато Грейвър пристигна, Нюман седеше в колата си, паркирана под една стара мимоза встрани. Грейвър спря до него и Нюман излезе.

— Заведението е твърде малко, за да поговорим — обясни Нюман.

Грейвър също слезе и двамата се облегнаха на колите си. Въпреки ясната нощ, въздухът беше влажен и натежал от сладкия аромат на орловите нокти, растящи на големи групи и побелели от цвят, покрай дървената ограда около ресторантчето.

— Какво има? — попита Грейвър.

Нюман поклати леко ключовете на колата, сякаш за да подхване по-лесно.

— Ами, най-напред направих справката за Тислър — рече той. — Подробно. Порових се за някакви скрити възможности за приходи, за недвижими имоти — притежава малка къща в Шарпстаун, която дава под наем. Има я от две години. Платил е минималната сума с петнайсетгодишен заем и я изплаща чрез ежемесечни вноски. Проверих за евентуален бизнес, спестовни влогове, всякакви банкови възможности. Нищо. Други вещи: има регистрирани кола и лодка. Нищо. Проверих всичко и на името на Пеги. Както и на второто име на Арт, Сидни, и на нейното моминско име, Мейс. Нищо. Ако е имал страничен доход, не е бил глупав и се е погрижил за него както трябва. Не знам докъде искаш да продължавам с това. Може би някакви биографични справки? Или нещо друго.

Грейвър понечи да заговори, но Нюман продължи.

— Но не затова поисках да поприказвам с теб.

Грейвър чакаше.

— Надявам се, че това не е някакво нарушение на правилата… — Нюман се отпусна на другия си крак. Беше оставил якето и вратовръзката си в колата й ризата му беше намачкана, както става след дълъг ден работа пред компютри, прехвърляйки досиета, ставайки и сядайки многократно. — Това май спада към категорията на тогава ми се стори странно, но… „ако изобщо има смисъл“.

Нервността на Нюман тревожно му напомняше за поведението на Пола преди това. Грейвър усети смразяващо предчувствие. Нюман подрънка с ключовете и после решително заговори.

— Мисля, че може да има нещо… нередовно… в начина, по който Арт и Дийн са водили разследванията си — каза той.

Стомахът на Грейвър се сви на топка. Дори не си представяше какво ще чуе, но осъзна, че дотогавашното му предчувствие ще се превърне във факт: предстоящите изненади щяха да станат вече правило, а не изключение, щом се отнасяха до събития, свързани със смъртта на Тислър. Независимо дали щеше да се окаже скандал, любовна връзка или тежко изпитание, в този момент на Грейвър му стана ясно, че се забърква в нещо, което щеше да предизвика страхотна буря. Той бе така уверен, сигурен в това, сякаш гледаше назад откъм бъдещето.

— Не съм чел документите по случая Селдън — продължи Нюман, — но бих искал. Дийн ми помагаше в разследването Дарли, онази работа с рекетьорството. Последния месец то се разви много бързо, и Дийн все ме пришпорваше да се движа още по-бързо, да събера повече информация, да тичам… да тичам… Сякаш бягам след проклетата топка от единия до другия край на игрището и едва смогвам да я догоня. Но в същото време се подготвяше и операцията Селдън на Арт и понякога ние с него влизахме и излизахме от офиса на Дийн като през въртяща се врата. Разни документи хвърчаха насам-натам по задачи, които не можеха да чакат. Струва ми се, станахме малко небрежни, оставяйки бележки с необработени данни, чернови на доклади, неща от този род, по бюрата си, вместо да ги предаваме лично… не бяхме твърде внимателни или във всеки случай, не бяхме достатъчно внимателни.

Нюман направи пауза и преглътна.

— Преди около месец, не, преди три седмици, работех през обедната почивка, за да завърша един доклад преди срещата си с един осведомител. Папката ми точно за този осведомител беше при Дийн, който трябваше да ми напише указания в какво да внимавам, какво да измъкна, ако мога. Всъщност щях да се срещна с двама осведомители този ден и Дийн ми каза, че ще остави техните папки, заедно с бележките, върху бюрото си. Имаше среща с жена си за обяд и бързаше.

— Когато свърших, притичах до неговия кабинет. На бюрото му цареше хаос. Грабнах двете папки и ги занесох в моята стая. Отворих първата, изчетох бележките му, отворих и втората. Документите не бяха подредени. Най-новите доклади трябваше да са отпред, а бележките на Дийн — върху тях. Обаче всичко беше разбъркано. Прелистих напечатаните доклади и намерих ръчно написаните бележки на Дийн, забутани почти най-отзад. Но когато започнах да ги чета, те като че ли нямаха никакъв смисъл. Нищо не разбирах. Всъщност това изобщо не бяха предварителни записки, а отчет след разговор с осведомител. Не ми беше нужно много време да разбера, че в ръцете си държах документ от случая Селдън.

— Значи това е бил почеркът на Арт, а не на Дийн.

— Не. Беше написано от Дийн.

— Какво? Сигурен ли си?

— Напълно. Нали всеки ден чета записките му.

— Напечатаният доклад беше ли заедно с него в папката?

— Не — рече Нюман. — Нямаше го. — Гласът му беше глух и всъщност му се наложи да се изкашля, от което на Грейвър му се сви сърцето. — Точно в това е въпросът. На първата страница, в горния десен ъгъл Дийн беше написал датата, беше я подчертал и заградил в кръгче. Тогава беше… четвъртък. Докладът беше с дата за петък — от следващата седмица.

— Сигурен ли си? — пак попита Грейвър. Просто трябваше. Трудно му бе да повярва, че Нюман не бърка. Сърцето му се блъскаше в гърдите.

— О, да. Там имах календар и проверих. Продължих да чета. Имаше описани събития, които се бяха случили във вторник и сряда следващата седмица — тези дати също ги проверих. Всичко бе описано в минало време, сякаш събитията вече се бяха случили.

— Невероятно — промълви Грейвър.

— Да. — Нюман кимна и го погледна. — Доста странно.

Грейвър се извърна встрани. Някаква кола премина край тях по улицата, той мярна още една и осъзна, че в момента тя увеличава скоростта си. Не беше ли спряла досега на отсрещната страна? Нима само намали скоростта си? Дали беше нещо, което той трябваше да забележи? Обърна се към Нюман.

— И после какво направи?

— Ами, набързо прегледах другите документи. Наистина беше моята папка. Онова нещо бе попаднало там случайно.

Нюман раздрънка ключовете си. Грейвър разбираше, че му е мъчително да разказва всичко това.

— Взех папката и изтичах обратно в кабинета на Дийн — продължи Нюман, след като дълбоко си пое дъх. — Заех се с купчината материали и папки, опитвайки се да не ги размествам. Действах по интуиция и се насочих към долната част и наистина намерих още една папка за контакти с осведомител. С две цифри контролният номер на тази папка се различаваше от моя. Някакво разместване. Беше папката по случая Селдън. Намерих ръкописните бележки на Дийн за мен вътре в папката, точно отгоре, където бях очаквал да ги намеря. Преместих ръкописните записки в съответната им папка, върнах папката за Селдън отново в долния край на купчината и се измъкнах оттам.

— След това — попита Грейвър — Дийн не се ли усъмни, че нещо може да е било разбъркано?

— Не. Беше просто сляп късмет, че разбрах какво се е случило и че наистина открих папката на осведомителя по случая Селдън под купчината. Но точно това обяснява разместването на бележките от страна на Дийн.

Грейвър се взираше в ресторантчето зад Нюман. Беше съвсем малко заведение, просто щанд с високи столчета и няколко маси до прозорците откъм улицата. Вътре една сервитьорка бършеше плота на щанда. Единственият друг човек беше старец с голям широк нос, седнал край прозореца с вестник в ръце. Но той не четеше. Зяпаше мечтателно навън към нощта.

Грейвър премести погледа си върху Нюман.

— Имал си доста време да обмислиш това — каза той. — Как го тълкуваш?

Нюман бързо поклати глава.

— Не знам. Не го разбирам. Не ми е известно как Дийн обработва останалите си случаи, какви трикове използва, за да ги развие. Все още имам много да се уча. Той млъкна. — Но… всъщност аз не… Не успях да сглобя сценарий, който да обясни какво е правил. Не знам какво е правил.

— Напротив — каза Грейвър, — знаеш.

Нюман се смути и пообърка. Ключовете отново задрънкаха. Грейвър се втренчи в него.

— Изглежда е изфабрикувал доклад за някакъв контакт — рече Нюман.

— Да… — кимна Грейвър, — точно на това прилича.

Кейси Нюман мълчеше и докато стояха там край ресторантчето, Грейвър разбра, че няма да каже нищо повече.

— Добре, Кейси — рече Грейвър. Вече знаеше какво ще направи. — С това ще трябва здравата да се заемем.