Дейвид Линдзи
Без светлина (16)

16.

Бяха седнали в колата, със смъкнати стъкла в една от двете самотни коли на малкия, обикновено празен паркинг в закътано ъгълче на огромния Мемориал Парк, обгръщащ ги като тропически лес. Този паркинг беше в края на тясна алея, която извиваше около шикозен висок жилищен блок, обърнат към зелените брегове на Бъфало Байу. В падащия полумрак все още се виждаше на около петдесет ярда от тях извитият мост за пешеходци, минаващ над едно заливче. От другата страна на реката, закрити от гъстата растителност на парка, се простираха зелените игрища за голф на кънтри клуба „Ривър Оукс“, в един от най-престижните градски райони.

Панос Калатис пусна от пурата си лека синя струйка дим, който се понесе през прозорците на колата и се сля с тежкия и блажен вечерен въздух. Беше зад волана, седалката му беше изместена назад, така че да се обръща към пътника до него и в същото време, само с леко движение на главата, да може да вижда мъжа на задната седалка.

— Предполагам, че никой не е имал и понятие за това — каза Калатис, хвърляйки въпросителен поглед към Бъртъл на задната седалка. — Не е имало никакво разузнаване за тази възможност. — Току-що бе натиснал бутоните край лакътя си и смъкна всички стъкла на колата.

— Не, никакво — рече Бъртъл. — Обикновено за самоубийство няма разузнаване — добави сухо той. Искаше да каже нещо друго, но се сдържа. Щеше да има време да каже това, което искаше.

— В такъв случай наистина ли смяташ, че той се е самоубил? — попита Калатис, все още извърнат назад.

— Да, мисля, че се е самоубил — неохотно отвърна Бъртъл. С мъка преглъщаше гнева си и отвращението си от двамата мъже пред него.

Калатис кимна, гледайки замислено и мълчаливо Бъртъл.

— Не смяташ ли, че може да са на друго мнение? — попита Фийбър.

— Съмнявам се — рязко отвърна Бъртъл. Фийбър не беше във форма. Въпросите му звучаха глупаво. Той просто подражаваше на Калатис, надявайки се с ненужните си обаждания да се подмаже на гърка.

— Но ако е бил убит, щяха да искат да не се разчува, нали? — предположи Калатис.

— Искаш да кажеш да бъде потулено ли? Няма начин. Не при убийство на полицай, и то в Криминалното разузнаване.

— Срещал съм и преди подобни случаи — рече Калатис.

— О, боже мой, Панос. Не е така. — Бъртъл раздразнено поклати глава.

Калатис кимна спокойно и пусна нова струйка дим в сумрака. В този момент се появиха две жени в ярки спортни шорти и потници, тичайки за здраве, откъм другата страна на мостчето и спряха да бягат в края на пътеката. Закрачиха бавно, за да си поемат дъх и поеха по мостчето към паркинга.

Калатис ги проследи с поглед, докато пресичаха паркинга и се отправиха по тясната алея към жилищния блок.

— Въпросът е — каза той, все още наблюдавайки жените — как всичко това би ни засегнало?

— Въпросът е, не е ли оставил нещо след себе си? — рече Фийбър.

Калатис се обърна към задната седалка и тъмните кръгове около очите му се виждаха дори в полумрака.

— Ако наистина е оставил, то трябва да е нещо лично — каза Бъртъл. — Например някакви собствени записки по операциите. Но в отдела няма подобен ред. Той не държеше такива неща в офиса си.

— Откъде си сигурен? — попита Фийбър.

— Точно това ми е работата — да съм сигурен в това — с равен тон отвърна Бъртъл. Неприятно му беше, че трябва да отговаря на Фийбър. Несъмнено Фийбър беше важна фигура за Калатис. Неговите банки от данни, подлият му характер, продажността му, всичко това беше в услуга на Калатис, но този човек се радваше на близост с гърка, каквато качествата му не оправдаваха. Бъртъл се чувстваше безсилен, че не бе успял да помръдне извън ония разследвания. Беше се надявал да постигне повече до този момент, но неизвестно защо Калатис му бе затворил вратата. Може би беше усетил в Бъртъл по-голяма амбиция, отколкото в Безъм или Тислър; може би се държеше предпазливо с един по-умен мъж.

За момент замълчаха. Калатис премяташе пурата в устата си, опитвайки вкуса на тютюна. Когато жените изчезнаха от полезрението му, нищо вече не отклоняваше вниманието, освен звуците на цикадите откъм гъсталака в топлата юнска привечер.

— Не бих искал да загубим всичко постигнато досега — отбеляза Калатис.

Бъртъл се вслушваше внимателно във всеки нюанс в гласа на Калатис. Тонът му не бе заплашителен, но може би съдържаше лек укор, или навярно просто беше някакво суеверно предзнаменование за предполагаеми последствия, от ония неща, които човек долавя между редовете, когато изведнъж започва да се поти или да се вледенява, преди още да разбере защо. В тази работа имаше един отделен език, невидим лексикон, възприеман само по определен начин, чрез жлезите на тялото, със скрит смисъл, предаван в особени промеждутъци между очевидното. Човек го разбираше, защото имаше някакъв остатъчен примитивен инстинкт, който не можеше да се определи или обясни, освен че беше свързан с оцеляването.

— Цялата онази подготовка, доста значителното инвестиране на капитали — продължаваше Калатис.

Бъртъл трябваше да го успокои.

— Виж какво, Маркъс Грейвър пише доклад, с който ще приключи въпроса. Всички го желаят и всички искат да има вид, че е приключил.

Калатис се взираше през предното стъкло към парка, където околните дървета бързо потъмняваха от синьо-зелено в катраненочерно на фона на смрачаващото се небе. Той се обърна отново към задната седалка.

— Ами самият Грейвър? Той е достатъчно добър да се справи с това, нали?

— Да, достатъчно добър е — сухо каза Бъртъл. Но подозираше, че на Калатис това вече му е известно.

— Значи трябва да безпокоим за него.

— Не смятам така.

— Ти не смяташ така.

— Той е в много неудобна ситуация, Панос — уморено каза Бъртъл. — Мисля, че ще се ръководи от указанията на отдел „Убийства“. Ще бъде почти принуден да го направи. Ако настоява да разследва по подозрения за конспирация, ще се натъкне на съпротива от страна на Уестрейт. Уестрейт изобщо няма да иска дори да изслуша такива приказки. Няма значение колко подозрителен може да бъде Грейвър — а аз знам, че не е, това го споменавам само заради твоя аргумент — въпреки всякакви евентуални негови подозрения, той е човек, който умее реално да преценява нещата. Отдел „Убийства“ твърди, че е самоубийство. Специалният вътрешен отдел казва същото. Той няма никакво материално доказателство, че Тислър е вършил нещо необичайно. Няма значение какви са подозренията му, той ще ги пропусне край себе си. Той е емпирик.

Калатис изпусна кълбо дим от пурата, все още с поглед към задната седалка.

— Аха, емпирик — рече той с подчертано отегчение.

Бъртъл се съмняваше дали той знае значението на тази дума. Да върви по дяволите, нека се чуди.

— Уверен ли си, че Тислър не се е размекнал психически и не е оставил нещо след себе си? — отново се заяде Фийбър. — Искам да кажа, човекът все пак се е самоубил, за бога!

— Колин, кучи сине — озъби му се Бъртъл. — Горкото копеле ми каза какво си направил. — Фийбър хвърли бърз поглед към Калатис, който се извърна, несъмнено отвратен от непохватната закъсняла реакция на Фийбър. — Нали си поискал „гаранция“ за неговата лоялност? Докъде се простира твоята нетактичност?

— Трябваше да го направим — намеси се Калатис. Той дръпна възела на вратовръзката си, поизви врата си и разкопча горното копче на ризата си. Горещината започна да става още по-тежка с настъпването на мрака. Бъртъл си бе свалил отдавна сакото и го бе метнал до себе си. Фийбър нищо не бе разкопчал или свалил.

— Ти си сметнал, че е трябвало да го направите — уточни Бъртъл. Не искаше да остави Калатис да се измъкне така лесно от това. Фийбър метна поглед към Калатис да види как ще реагира на такова предизвикателство, но на Бъртъл хич не му пукаше. Той продължи. — Каквато и причина да сте имали да го подозирате, тя е била глупава. Някой доста се с престарал. Някой не е знаел какво върши. Вие го притиснахте и го загубихте. Сега имате налице един мъртвец и искате да се уверя, че това нищо не означава. Е, не мога да го направя.

— Ние само намекваме — рече Калатис с подчертано спокойствие, — че трябва да си сигурен в това, което ни казваш.

Фийбър кимна в знак на съгласие.

На Бъртъл не му харесваше този съюз между двамата мъже пред него. Не обичаше да се намира в отбранителна позиция. Нещо се мътеше.

— Няма… нищо… в Криминалното разузнаване — подчерта Бъртъл. — Ако е измъкнал нещичко навън, не съм длъжен да зная. Ако го е направил, то е защото е бил отчаян, чувствал се е като притиснат до стената. — Той млъкна за миг. — Не биваше да стане така.

Последва дълго мълчание. Калатис и Фийбър бяха полуобърнати на предните седалки. Калатис гледаше навън. Беше едър и често напомняше на Бъртъл на минотавър. Беше сполучливо сравнение: Калатис, изправил се на прага пред мрака, охранявайки подземния лабиринт от лъжи.

— Ами Селдън? — попита Калатис. Той държеше пурата си и гледаше блещукащия й край. — Какво да правим сега?

— Забрави го — рече Бъртъл. — Все едно че е пропаднало.

Калатис бавно извърна глава към Бъртъл.

— О, не смятам така, приятелю. Преди малко казах, че не искам да изгубя позицията си тук.

— Ще я загубиш, както и всичко останало, ако се опиташ да форсираш нещата — предупреди го Бъртъл. — Не можем прекалено дълго да си играем с Грейвър, Панос. Няма да успеем.

— Какво искаш да кажеш? — подсмихна се Калатис. — Та ние две години го разиграваме.

— Не, от две години го лъжем — уточни Бъртъл. — Има разлика. Смъртта на Тислър е нещо сериозно. Всеки идиот може да излъже, но трябва да си почти гениален, за да приспиш съмненията на Маркъс Грейвър.

— Значи, край? — Фийбър не можеше да повярва.

— Със Селдън, да — рече Бъртъл. — Още сега отменяме всичко. Нека да изчакаме, докато Рей се върне от ваканцията си, и после иде видим дали не можем да преструктурираме и пак да стегнем нещата.

Калатис се бе обърнал с гръб и гледаше навън през предното стъкло. Виждаха се върховете на небостъргачите в центъра на града, извисяващи се и вече проблясващи със светлини в полумрака.

— Добре — каза изведнъж Калатис с тежка въздишка. Той захвърли пурата си долу на асфалта. — Ще се разберем с Безъм, щом той се върне. Кога ще стане това?

— Утре — отвърна Бъртъл.

— Добре — продължи Калатис. — Ще говорим с него, ще чуем мнението му. Нека да обмислим нещата. Да разработим възможностите. Ако искаме да продължим тази операция, как ще действаме? Дали си заслужава риска? Какво да правим, ако Грейвър действително надуши нещо? — Той погледна Бъртъл, а после и Фийбър. — Знаете какво ни трябва. — После пак към задната седалка: — Ще се обаждам.

Това бе всичко.

Калатис се обърна към волана, натисна автоматичните бутони за прозорците. Докато стъклата се вдигаха, Бъртъл взе сакото си, чувствайки, че май трябва да каже нещо, но не знаеше какво или защо. Нищо друго не бе изречено и Бъртъл отвори вратата да слезе. Затвори вратата точно когато стъклата се вдигнаха догоре. Калатис запали колата и включи климатичната инсталация.

Бъртъл се поколеба за миг край затъмнените прозорци на мерцедеса, после се обърна и отиде до своята кола. Отключи я и хвърли вътре сакото си. Погледна към мерцедеса, който не тръгваше, просто стоеше там със запален двигател, а климатикът му бръмчеше заедно с цикадите в тъмнината. Той се качи в колата и я запали, чувствайки известно гадене, докато нагласяше отворите на климатика да духат право в лицето му. Проклетият грък беше прекалено предпазлив. Беше така дяволски хитър, че всяка интрига напомняше на игра на дама.

Бъртъл включи на скорост и тръгна по тясната алея, опасваща жилищния блок. Тук-таме светваха лампи и той се запита дали ония две жени живеят тук или някъде по-далече в околността. Мина край колата на Калатис, която стоеше неподвижна и тъмна, сякаш бе живо същество, безмълвно, неразбираемо и хитро, като ония дебелокорести хлебарки, обитаващи стволовете на палмите край реката. Боже мой.

— Какво мислиш? — попита Калатис, докато двамата гледаха как задните светлини от колата на Бъртъл се изкачват по алеята и изчезват.

Фийбър беше предпазлив.

— Имаше вид на сигурен в себе си и на държащ нещата под контрол.

— Май че беше изпаднал в паника — каза Калатис. — Може би няма куража да продължи с това.

— Да продължи ли?

— Ако ние не го отменим. Ако решим да продължим.

На Фийбър изведнъж му се стори като че бе изпуснал част от разговора и не е схванал нещо много важно. Пообъркан, мозъкът му сега се мъчеше да го разбере. Но реши да не се обажда повече. Той просто седеше и се чудеше какво ли се мъти зад черните очи на Панос Калатис.