Дейвид Линдзи
Без светлина (15)

15.

Рей Безъм беше вървял петнадесет или двадесет минути, когато видя дървения корпус на стария разбит кораб сред тревата на сто ярда пред него. Несъзнателно ускори крачка и вълнението го накара почти да забрави за тежестта на кутията с рибарските принадлежности, на въдицата и кофата със стръвта. Той ги мъкнеше вече три четвърти миля от мястото, където наетата лодка го бе свалила. Лодкарят щеше да се върне в девет часа, чак по тъмно, за да го закара обратно до Порт Изабел. Бока Чика беше съвсем накрая. Това беше най-южната точка. Ако повървеше още една миля и половина, щеше да стигне до просторните песъчливи плитчини, там, където Рио Гранде се влива в Мексиканския залив, а от другата страна на това мръсно мочурище — може би на двеста ярда — беше Мексико. Точно заради това той идваше тук. С изключение на някой случаен скитник, мястото беше съвсем усамотено.

Безъм погледна часовника си, а после огледа залива. Водата беше матово сиво-кафява, тук-таме проблясваше в бледотюркоазено, а понякога и светлосиньо в разбиващите се вълни. Мексиканският залив не бе нещо особено красиво, или не в традиционния смисъл, който се влага в понятието крайбрежие. Но за него този характерен, непривлекателен цвят на топлия Гълфстрийм беше красив, дори екзотичен, и нищо в досегашния му живот не можеше да се сравни с острия мирис на тези солени морски ветрове, които, ако се случиш в определено време рано сутрин или късно вечер, както сега, носеха със себе си полъх от пушеците на Мексико.

Това беше неговият шести и последен следобед. Зет му, който бе пътувал с Безъм от Хюстън, се разболя на втория ден и отлетя обратно. Не съжаляваше за него. Всъщност зет му не бе особено запален въдичар и не обичаше да се размотава по магазините за стръв и по барчетата, когато мъртвите вълнения пречеха на кълвенето. Но пък точно там човек научаваше доста неща, в ония кръчмички, където старци с бирени шкембета, потъмняла кожа и развалени зъби се криеха на сянка в горещите часове. Тия типове можеха да ти кажат някоя и друга приказка какво да правиш, ако теченията са хубави и си решил да уловиш някоя сьомга, пъстърва или камбала. Заради тая едничка седмица той живееше през останалите петдесет и две.

Пак погледна часовника си, докато вървеше към останките от риболовното корабче, разбило се на брега преди седем години. Беше разучил нивото на прилива и след половин час искаше да бъде във водата. Слънцето залязваше зад гърба му, някъде в Мексико. Щеше да има два хубави часа за риболов, преди да се стъмни. Но най-напред, просто за да се наслади на мига, той пусна такъмите си до корабчето и седна на пясъка. Извади пакет цигари от джоба на ризата си и запали една, после бръкна в един от високите рибарски ботуши, които бе домъкнал, и извади една бира. Отвори запотената кехлибарена бутилка и се облегна на избелелия корпус на кораба. Над него в небето се носеха чайки, писукаха, кръжаха, потапяха се, за да го погледнат. Искаше му се този миг вечно да продължава.

Когато изпуши цигарата, Безъм я хвърли и заби дъното на бутилката в пясъка. Залови се да обува високите непромокаеми ботуши, спирайки на два-три пъти да отпие от бирата, преди съвсем да се стопли. Изправи се, закопча ботушите горе, допи остатъка от бирата и захвърли бутилката на пясъка. Взе по-голямата от двете въдици — „наслука“, каза си той — и провери блестящата зелена макара. Отвори кутията с рибарски принадлежности и огледа примамките, взел вече решение да не използва опашките от скариди в кофата. Избра си „златна лъжичка“, натъкми я и тръгна към водата.

Нагази във водата, докато тя му стигна почти до кръста, разкрачи се леко за равновесие и започна да мята. Беше страхотно удоволствие, съвсем истинско, както при секса, да чува виенето на макарата, щом заметне, да остави примамката да спре за секунда и после да я спусне надолу, чувствайки дърпането и потъркването по въдицата, докато вълните на прибоя плискат по тялото му.

Беше стоял малко повече от половин час само с едно кълвене, нещо закачи „лъжичката“ и засвистя, а после я изплю, нещо, което си поигра с него, карайки адреналина му да скочи и сърцето му да затупти, представяйки си огромна сьомга, попаднала край пясъчния нанос, и тогава видя момичето.

Тя вървеше към него по плажната ивица, сякаш идваше от цивилизацията. Зърна я с крайчеца на окото си, докато мяташе, и когато стръвта удари водата и той започна да я спуска, обърна се да я погледне. С нея се движеше и куче, хрътка, колкото и да бе странно. Когато беше малко момче, имаше хрътка, той и неговият най-добър приятел си имаха по една хрътка. Промъкваха се с тях през някое ранчо и преследваха койотите и зайците в безкрайната, обрасла с шубраци земя, простираща се чак до Лагуна Мадре.

Безъм не можеше да разгледа лицето й, но в лекия здрач се виждаше, че има дълга черна коса и че е почти гола. Разбира се, имаше бански костюм от две части, но от мястото, където той стоеше, тя като че ли се състоеше само от гърди и бедра. Вървеше по плажа към него и ядеше нещо. Всъщност се разхождаше безцелно, без да бърза, дългите й крака бяха в хармонична пропорция спрямо тялото й, както и при хрътката, две грациозни създания на брега, сякаш това не беше най-дивото и самотно място, което той бе намерил.

Още на два пъти им хвърли поглед, преди тя да доближи достатъчно, за да се чуват един друг. Беше се спряла точно до водата, леко наклонила глава и го наблюдаваше, а кучето скачаше лудо около нея ту навътре, ту навън от водата. Когато се приготви пак да метне въдицата, той се обърна и я погледна. Тя му се усмихваше. Беше в червен бански костюм… и по-стегнато и изпечено тяло той никога не бе виждал.

— Кълве ли? — провикна се тя над плискащите вълни. Вятърът развяваше черните й коси и тя тръсна глава да ги отметне от лицето си.

— Не особено — извика той в отговор. Поколеба се, после промени решението си и се обърна към водата. Метна колкото се може по-далеко. Помъчи се да се съсредоточи в движението на стръвта там, навътре в сивата вода, но повече му се искаше да се обърне и пак да погледне момичето. Усещаше, че е още там.

Когато изправи въдицата, той се обърна. Сега тя бе по-близко и бе нагазила малко във водата, за да гледа. Той й се усмихна.

— Обичате ли да ловите риба?

— Обичам да гледам — отвърна тя. — Май не кълве, а?

— Не още.

Имаше лек акцент. Не мексикански. Нещо друго. Някакъв сладък акцент.

Тя вдигна това, което държеше в ръка.

— Искате ли малко портокал?

Портокал ли? О, боже мой. Безъм хвърли поглед към плажа. Нямаше жива душа. Поколеба се. Дявол да го вземе. Сви рамене, „защо не“, кимна и бавно се насочи във водата към нея. Когато я наближи, тя отстъпи малко назад, а вълничките се плискаха по глезените й.

— Откога сте тук? — попита тя, когато той дойде по-близо.

Той погледна часовника си.

— От четирийсет минути.

— Какво ловите? — попита тя, разчупи останалата част от портокала и му подаде почти половината.

Сега, когато беше близо до нея, видя, че е над двайсетгодишна. Косата й бе поела солената влага от въздуха и обветреното й лице създаваше впечатлението, че е била на плажа от няколко часа. Имаше невероятно тяло и той просто не можеше да си откъсне очите от нея. Тя отметна с ръка косите от раменете си и гърдите й тежко се залюляха зад двете малки късчета плат на банския й костюм.

— Сьомга — той се чу да казва, откъсвайки първото резенче портокал. Пъхна го в устата си, прикрепил въдицата с лявата си ръка, а погледът му се плъзна към онова местенце, където безкрайните й бедра се събираха с таза й. Свежият и ароматен цитрусов плод се пръсна и изпълни със сок устата му.

— Сьомга — повтори тя.

Той кимна.

— А какво правите чак тук? — попита я той, с мъка отмествайки поглед към очите й.

— Заради Бет — рече тя, обръщайки се към кучето си. Понякога извървяваме целия бряг, чак до Рио Гранде и Мексико. Такава разходка е нищо за нея, с тези крака. А и аз си поддържам формата.

— Наистина ли? — каза той, пъхайки ново резенче в устата си. Сдъвка го и пак потече сок от него, а тя изви хълбока си и му се усмихна.

— Май ви хареса. — Тя се ухили.

Той гледаше гърдите й, когато вторият портокалов речен изведнъж се превърна в напалм в гърлото му, изпаряващ се напалм, пръски от напалм, мигновено просмукващи се в синусите му, разкъсвайки очните му кухини, обагряйки зрението му. Всичко стана аленочервено, бикините й, гърдите, пъпа, усмивката й, а когато се олюля назад към червените вълни, той разбра, че умира. Трахеята, дробовете и сърцето му, всичко се топеше, разтворено вече от напалма, и дори водите на смрачаващия се залив не можеха да загасят този пожар.

Последното нещо, което усети, беше, когато момичето се надвеси над него и се помъчи да му отвори устата, но челюстите се бяха сковали над езика и тя само дърпаше устните и бузите му.

Неуспяла, тя се отказа и стоя около минута, гледайки как той се гърчи и гълта вода, достатъчна да се удави, макар че това вече бе несъществено. Когато той престана да се мята и да потръпва във водата, тя се наведе и пак се помъчи с устата му. Накрая успя да я разтвори. Тя измъкна прехапания език и започна да рови около венците му, докато не намери сдъвканото парче портокал. После изплакна устата му с пенестата солена вода, за да се увери, че нищо не е останало.

След малко приключи, изправи се и се отдалечи от него. Наведе се, изми ръцете си във водата, гребна малко пясък и го втри в пръстите си и после пак се изплакна. Излезе от водата, наблюдавайки как тялото му се поклаща от прилива, как се обръща с лицето надолу и тежко се издига при удара на всяка вълна. След една-две минути тя огледа плажа, откъдето се бе появила, повика хрътката и тръгна обратно. Дългите й загорели крака се движеха бавно, гъстата й черна коса се развяваше от морския бриз.

Няколко от чайките останаха край него, сякаш не искаха да си тръгнат, поклащаха се по повърхността на водата, потапяха се и пищяха заедно с вятъра. Накрая и те се отдалечиха и след малко всички бяха изчезнали, момичето, кучето и чайките.