Дейвид Линдзи
Без светлина (12)

12.

Грейвър беше запазил две страни от живота на Тислър за самия себе си: личното му досие и материалите на неговите сътрудници. Започна личното му, досие от самото начало.

След завършването на полицейската академия Тислър беше прекарал две години като патрулен полицай и после бе започнал неотстъпно да минава през всеки от четирите следствени отдела: „Обири“, „Борба с пороците“, „Автомобилни кражби“ и съвсем за кратко при „Наркотиците“. На два пъти се бе явявал на изпит за свободното място на сержант, но оценките му не се бяха оказали достатъчно високи, за да се издигне. Неговото проучване при постъпването му в Отдела по криминалното разузнаване беше рутинно и в общи линии отразяваше оценката на Бъртъл, че Тислър е бил дисциплиниран човек. Сведенията за финансовото му състояние бяха безукорни. Имаше малко парични задължения: за кола, някои домакински уреди и полица за нова къща, която беше едва от три години. Правеше впечатление, че оценките за професионалната му дейност не бяха особено високи, дори през първите няколко години в ОКР.

Но преди осемнайсет месеца той като че ли бе намерил своето призвание като детектив в криминалното разузнаване и бе разработил две обстойни и сложни операции, които след успешни съвместни действия с федералните власти бяха довели до повече от дузина големи арести. Текущото разследване на Селдън беше още една операция, обещаваща му да улови няколко значителни играчи. Бъртъл беше аналитикът и при трите разследвания.

Грейвър протегна ръка към кутията, в която бяха копирани на дискети сведенията на Тислър. Имаше десет детектива при „Организираната престъпност“ и всеки от тях се занимаваше с осем до десет обекта. Бяха прекалено много, за да може Грейвър да ги помни. Той завъртя стола си към компютъра и вложи първата дискета. Следващите два часа и половина, прекъсвайки само за чаши прясно кафе, той се бе задълбочил в историята на първия голям успех на Тислър.

В дванайсет и двайсет той измъкна първата дискета и излезе до тоалетната. Лара и няколко от стенографките бяха тръгнали да обядват и той я помоли да му донесе хамбургер на връщане. След десет минути отново беше пред компютъра. Пъхна и втората дискета. Вторият случай беше по-сложен от първия. Когато Лара му донесе хамбургера, той го изяде пред монитора, изпълвайки офиса с тежкия мирис на горчица и лук.

В пет без четвърт Лара почука на вратата и влезе с цял сноп розови листчета със съобщения в едната ръка. В другата носеше чаша с лед и шишенце стимулиращи капки.

— Виж тези съобщения, преди да съм си тръгнала — рече тя, изсипвайки капките в чашата с лед. — А шефът Уестрейт се обади току-що и каза, че ще те потърси пак след десет минути. — Тя остави ледената напитка пред него и се изправи, държейки празното шише в едната ръка, а с другата се бе подпряла на хълбока.

— Фантастично — каза Грейвър, изтягайки схванатия си гръб. Той протегна ръка към чашата. — Ти като че ли четеш мислите ми.

— Аха. Нещо ободряващо. — Тя огледа бюрото, по което имаше салфетки от хамбургера. — Стоиш затворен тук толкова дълго — рече тя и се залови да прибира мазната опаковка и салфетките. После ги хвърли в кошчето за боклук. Отвори един от прозорците с гъвкава чупка в бедрата и размаха дългите си пръсти с огненочервен лак пред лицето си. — Този лук! Боже мой.

Тя се обърна и го погледна. Той отпиваше по малко от чашата и я наблюдаваше.

— Е, какви са клюките? — попита той.

— Струва ми се, почти каквото предполагаш — каза тя, допряла длани до бедрата си. — Арт бил толкова неизключителен, ако има такава дума. — Тя се поколеба за миг. — Отидох в офиса му да поразтребя, както ме помоли. Прибрах нещата му в една кутия и ги отнесох в моя офис, за да ги предам на жена му. Нямаше много лични вещи. — Тя разсеяно се залюля на високите си токчета. — Влизал ли си в неговия офис?

Грейвър поклати глава, без да изпуска от очи лекото движение на бедрата й, докато тя се поклащаше на петата си.

— От вътрешната страна на вратата му — това се вижда само когато вратата е затворена — беше залепена двойна вътрешна страница от списание. Чернокожо момиче. Но не беше от „Плейбой“. Това беше от ония порнографски списания с гинекологичните пози. Искам да кажа, тя се беше разкрачила. — Пауза. — Оставих я на вратата. Предполагам, че жена му не би пожелала подобна „лична вещ“.

На Лара не й беше много приятно да изрече всичко това. Всъщност в изражението й и в гласа й имаше нещо, което Грейвър не можеше съвсем да разбере.

— Е, много съм ти благодарен, че прегледа нещата му — каза той. — Дийн като че ли го приема по-тежко, отколкото бих очаквал. Реших, че е по-добре да не го моля за това.

— Нямах нищо против — отвърна тя. — А при теб? Как върви засега?

— Добре — рече той, отпивайки от студената напитка.

Тя се усмихна, очаквайки този отговор и кимна.

— Чудесно — каза тя. Пауза. — Искаш ли още нещо?

Лара беше страхотна. Тя изобщо не бе прекрачила границата — макар че за Лара тази граница беше малко по-далече, отколкото за повечето хора — през цялата изминала година, изобщо откакто любовната връзка на Дор стана публично достояние по клюкарските вестникарски колони. Но тя наистина му даваше възможност да намери утеха с нея, когато и да пожелаеше той това. А изкушението беше голямо. Причината да не го направи нямаше нищо общо с професионализма или страха, че интимността би разрушала завидните им делови взаимоотношения. Той изобщо не се съмняваше, че Лара ще съумее да се справи и с двете неща. Просто не беше много уверен в самия себе си.

Той понечи да заговори, но телефонът иззвъня.

— Сигурно е Уестрейт — рече тя и примирено се усмихна, тръгвайки към вратата. — Излизам. До утре сутринта.

— Лара — каза той.

Тя се спря и се обърна, хванала дръжката на вратата.

— Наистина много ти благодаря… за всичко.

Тя отново се усмихна, този път с топлотата и интимността на мълчаливо разбирателство.

— Измий онази чаша за кафе, преди да си тръгнеш.

— Дадено — рече той и вдигна телефона, когато тя излезе.

— Грейвър.

Беше Уестрейт, макар че не се представи.

— Кац ми се обади точно преди няколко минути — каза той. — Тордела току-що се бил свързал с него от моргата. Следователят там също смятал, че е самоубийство. — Грейвър усещаше почти радостното облекчение в гласа на Уестрейт. — Никой не вижда причина за някакви други подозрения.

— Говорили ли са с жена му?

— Да, днес рано следобед.

— Кой е разговарял?

— Мисля, че Тордела и Питърсън.

— И нищо ли?

— Така ми се струва. Знам само каквото ми каза Кац, че засега това ги удовлетворявало и че утре вероятно ще го опишат като самоубийство. Той просто ме уведоми.

Грейвър се отпусна на стола си. Той почувства нещо повече от облекчение; беше направо въодушевен.

— Но въпреки това искам доклад от твоите хора — рече Уестрейт. — Трябва да представим като безупречно лицето на Криминалното разузнаване. Във всеки случай, жена му вече е лишена от застраховката си. Няма да е зле да го потвърдим или поне да се напише доклад за вероятностите. Човек не се самоубива току-тъй. Може да е имало някоя жена или… Не знам, просто нещо.

— Ще отнеме време, Джек. Няколко дни, ако не искаме да претупаме нещата.

— Добре, нека да е една седмица — каза Уестрейт. — Информирай ме как върви.

Уестрейт затвори телефона и Грейвър се обърна към прозорците. Отдавна бяха изчезнали утринните облаци и неумолимото синьо небе беше като изцъклено. Днес нямаше гръмотевични бури. Магистралата гъмжеше от коли, един пълзящ поток от проблясващо стъкло и метал, опасващ центъра на града.

Той погледна часовника си. Беше пет и трийсет и пет. Канцелариите бяха празни. Сети се за обаждането на Уестрейт. На всички им беше олекнало. В края на краищата, ничий задник нямаше да пострада. Бяха доволни, че по всяка вероятност Тислър е бил толкова отчаян и се е застрелял. Човекът е бил доведен до самоубийство по неизвестни за тях причини и засега никой, с изключение на Дийн Бъртъл, като че ли не можеше да реагира на смъртта му с нещо повече от едно трепване.